№ 229
гр. гр.Велинград, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, II - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ДОНКА ЕМ. ТАБАКОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20225210100239 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, чл. 19, ал. 4 и ал. 5, във вр. 21, ал. 1 ЗПК
и чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД от ИВ. ИЛ. П. против Изи асет мениджмънт АД за
прогласяване на нищожен на Договор за паричен заем № 3461228 от
26.02.2019 г., като сключен при заобикаляне на ЗПК и ЗЗП, евентуално като
противоречащ на добрите нрави, евентуално за прогласяване на нищожни,
като противоречащи на добрите нрави на чл. 4,т. 1 и т. 2 от Договор за
паричен заем от 26.02.2019 г. и иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД
за осъждане на Изи асет мениджмънт АД да върне на ИВ. ИЛ. П. получената
по договора сума от 203,00 лв., дадена без правно основание.
Ищецът твърди, че 26.02.2019г. между страните е сключен Договор за
паричен заем № 3461228, по силата на който е получил сумата от 2 000 лв.,
със задължение да я върне на 26 двуседмични вноски, с размер на всяка от тях
от 91,68 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и ГПР в размер
на 40, 90 %. Обща сума, дължал възлизала на 2 383, 26 лв. и следвало да бъде
издължена до 28.02.2020 г.
С чл. 4.1 от договора за потребителски кредит ищецът поел задължение за
осигуряване в полза на търговеца, в срок от три дни, считано от усвояване на
заемната сума, на поне едно от следните обезпечения: 2-ма поръчители,
отговарящи на изискванията, посочени в нормата на чл. 4.1.1. или банкова
гаранция. В чл.4.2 от процесния договор се предвиждало, че при
неизпълнение това задължение дължи на заемодателя неустойка в размер на 1
827, 80 лв., платима разсрочено на падежа на месечните вноски по кредита,
1
съгласно погасителния план.
Не оспорва, че е усвоил изцяло заемният ресурс, като към момента на
завеждане на исковата молба изплатил по договора сумата от 2 203 лв.
Излага, че е сключил процесния договор в качеството му на потребител, тъй
като усвоил кредита за лични, нетърговски нужди, поради което по
отношение на договора приложими били разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Счита, че на основание чл. 23 ЗПК не дължи лихви и други вземания по
кредита, тъй като договорът за потребителски кредит не е породил изначално
валидни правни последици. Процесният договор бил нищожен поради
изначалната недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва. Същата
противоречала на добрите нрави, поради неравноправност и значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение,
водещи до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите
услуги, с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не
изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише в
съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната
лихва.
Договорът се явявал нищожен освен като сключен в нарушение на
изискванията на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.
19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това
последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на паричния заем, което той е сторил, но не дължи лихва и
други разходи по заема.
Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва противоречала на
добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и
сключена при заобикаляне на изискванията на ЗПК. Макар законът да не
установявал нормативно определен лимит на договорното възнаграждение,
константната съдебна практика приемала, че противоречаща на добрите
нрави била уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. Към датата на сключване на договора размерът на
законната лихва се определял според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г,. като
сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта.
Основният лихвен процент към тази дата възлизал на 0,00 %, т.е. размерът на
законната лихва бил 10,00 %.. В настоящия случай договорената между
страните лихва в размер на 35 % годишно, към която следвало да се добави
скритата лихва - уговорената по договора неустойка за неосигуряване на
поръчител или банкова гаранция, надхвърляла повече от три пъти законната,
в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото.
Лихвеният процент по кредита в размер на 35 % бил уговорен в нарушение
2
на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като не отговарял на действително приложения в
заемното правоотношение лихвен процент. Уговорената неустойка за
неосигуряване на поръчител или банкова гаранция представлявала добавък
към договорната лихва-скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
кредиторът не оповестил на потребителя действителната цена на кредитния
ресурс.
Вземането по чл. 4.2 от потребителския договор не притежавало
характеристиките на неустойка, тъй като макар и да било именувано така,
това вземане не притежавало присъщите на неустойката и характеризиращите
я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Същото било
формално наименувано „неустойка“, за да се преодолее ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК разходите за
обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си
гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства
чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на
ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова
гаранция. Вземането представлявало допълнителна и гарантирана за него
икономическа облага, т.е. печалба за търговеца-скрита под формата на
неустойка лихва. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, кредиторът си осигурявал допълнителна печалба, извън
договорената възнаградителна лихва, като по този начин заобикалял
законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и
другите разходи по предоставената в заем сума.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или банкова гаранция не изпълнявала присъщата й
обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Доколкото
щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, в случая не
съществувала възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата,
които биха учредили лично обезпечение или от банката гарант. Предвидената
неустойка съставлявала уговорена отнапред компенсация за вредите от
фактическа неплатежоспособност на длъжника и компенсирала вредите от
риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова
договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на
финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.
16 ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на
получените гаранции.
Предвидената неустойка в размер на 1 827, 80 лв. не изпълнявала и
обезщетителна функция, доколкото била почти равна на заетата сума от 2 000
лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение,
по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението и се
начислява като добавък към платежната вноска. Максимално тежките вреди,
3
които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно
неизпълнение, като чл. 33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на
задълженията по договора за потребителски кредит размерът на
обезщетението се равнявал на законната лихва върху непогасената част от
дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното
обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по
кредитното правоотношение. От неосигуряването на поръчител, респ. на
банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да
е по-голяма от тази при пълно неизпълнение. Предвиждането в процесния
договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо
значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, не
защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание, с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя.
Уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното
договорно задължение и че се престира независимо дали кредиторът е
претърпял вреди от настъпило неизпълнение, представлявал типичен пример
за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция.
На следващо място, неустойката била договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й
обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният
кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на
договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на заемополучателя. Било лишено от житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да
е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след
сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй
като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Дори
да се приемело, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след
сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би
договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и
алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че ще може да се удовлетвори за
вземанията си. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, тъй като обезщетението не служило за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Явно било, че
кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е
дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители или банкова
гаранция - едва три дни след сключване на договора.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице /или банкова гаранция
в същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за
4
изпълнението им препятствия, противоречало на принципа на
добросъвестността, тъй като целяло да създаде предпоставки за
начисляването на неустойката по чл. 4.2 от договора. Вземане, което не
притежава обезщетителна и обезпечителна функция, а само санкционната
такава по правната си характеристика не съставлявало неустойка.
Счита, че клаузата от договора, регламентираща размера на
възнаградителната лихва била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При
сключване на процесния договор потребителят не е могъл да прецени обхвата
на поетото от него задължение, тъй като същият е бил заблуден от търговеца,
че ще дължи цена на кредита в размер на 35 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1
ЗЗП, на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин,
ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него
задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е
бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябва да престира
неустойката по чл. 4.2. Цитира практика на СЕС, според която яснотата и
разбираемостта изисквали до знанието на потребителите да се сведат
икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на
всяка уговорка с другите договорни клаузи, което доставчикът на кредитния
ресурс в случая нарушил, тъй като не разяснил на потребителя по ясен и
разбираем начин, какъв е размерът на дължимата от него възнаградителна
лихва. По тези причини уговорка за лихва не пораждала валидни правни
последици на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.Предвид че Договорът за
потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден - чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, липсата на задължителния реквизит от съдържанието му, а именно
непораждането на валидно задължение за заплащане на цена на кредитния
ресурс имало, съгласно чл. 22 ЗПК, за юридическа последица
недействителност на заемното правоотношение. Цитира съдебна практика в
подкрепа на тази теза.
По отношение на договорите за потребителски кредит не намирала
приложение нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Договорът за потребителски
кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната му част, понеже
той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за
недействителност на договора на това основание се извеждал от
обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със
ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към
договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20 и чл. 12,
ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които били точното определяне на възнаградителната
лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал
изцяло недействителен. Нищожността на клаузата, регламентираща част от
реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвения процент -
представляваща част от същественото му съдържание, правила цялото заемно
съглашение нищожно, в който смисъл било и задължителното тълкуване на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза.
5
Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно която
нищожността на отделни части от договора не водела до нищожност на целия
договор, ако същите можели да бъдат заместени по право от повелителни
правила на закона или ако може да се предположи, че договорът би бил
сключен без недействителната му част. Законодателят не въвеждал
императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното
тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на ЕС, било прието,
че националните съдилища не били овластени да изменят съдържанието на
неравноправните договорни клаузи, тъй като подобно правомощие би могло
да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13
относно неравноправнте клаузи, понеже би способствало за премахването на
възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците
чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя.
Сочи, че не били изпълнени изискванията на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
регламентиращ, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание
условията за прилагането на лихвения процент. Не било предварително
разяснено на потребителя и посочено в договора как се начислява процента за
възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху
остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от
длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от страните
начин. Това било необходимо, за да може потребителят да извърши
самостоятелна преценка за правилността на този указан размер и да направи
своя информиран избор.
Непредоставянето на релевантната за потребителя информация относно
основен елемент - стойността на финансовата услуга преди сключване на
договора и невключването й в условията на контракта било увреждащо за
потребителя, поради което законодателят предвидил тежката правна
последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит
на основание неизпълнение на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР
бил различен от посочения в договора, тъй като в него не била включена
дължимата съгласно чл. 4.1 от договора неустойка, която като вид разход по
кредита съставлявала част от ГПР. Кредиторът, вписвайки в контракта ГПР
от 40,90% заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска
практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР, като по този
начин заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Вземането по чл. 4.
2 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание
включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19,
ал. 3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за
кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като вид разход по
кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК следвало
да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения
процент по договора в размер на 35 %, без в него да е включена скритата
лихва по чл. 4. 2 от договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР
6
в размер на 40, 90 %. Размерът на ГПР бил решаващ за потребителя, защото
по замисъл на Директивата размерът на ГПР имал за цел да информира
потребителя за стойността на кредита и да може по тази стойност да сравнява
кредитните продукти с оглед правото си на информиран избор. В договора
било посочено ГПР в размер на 40, 90 %, което било неточно и подвеждащо,
тъй като в този размер не била включена скритата под формата на неустойка
договорна лихва. Следователно в договора се предвиждал ГПР в по- нисък
размер от реалния размер на ГПР. Чрез занижаване на размера на ГПР и
лихвения процент кредиторът целял да заблуди потребителя за реалните
параметри на договора за кредит, което представлявало недобросъвестна
търговска практика.
Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на
ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 40, 90 %/, което от своя страна
бил нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл. 10, ал.3 ЗПК/. Посочен бил лихвен процент по заема -
35 %, /който е фиксиран и годишен/, но не било изяснено как тези стойности
се съотнасяли към ГПР по договора, в нарушение на чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал.
4 ЗПК. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт
страните не били уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал
право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва.
От друга страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в
правоотношението размер на ГПР, кредиторът следвало да включи в обхвата
му и допълнителната печалба - скритата под формата на неустойка лихва.
Съгласно чл. 21 ЗПК, уговорката, имаща за цел или за резултат заобикаляне
на изискванията на закона имала за юридическа последица нищожност на
клаузата. Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК
в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена
на кредита и ГПР, разписаните в чл. 2.5 и чл. 2. 8 лихва и ГПР представлявали
недействителни уговорки.
Неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на
изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят уреждал като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето
(чл. 22 ЗПК). Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл.
21 ЗПК клаузата за ГПР била нищожна с произтичащите правни последици по
чл. 22 ЗПК- нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следвало
да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други
разходи по кредита, с оглед на което заплатената от него сума над главницата
в размер на 203 лв. била платена без правно основание.
7
Иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
Договор за паричен заем № 3461228 от 26.02.2019г., евентуално на клаузите
на чл. 4, ал. 1 и чл. 4, ал. 2 от договора и да осъди Изи асет мениджмънт АД
да възстанови на ищеца получената без правно основание въз основа на
недействителният договор за паричен заем № 3461228 от 26.02.2019г. сума от
203 лв., заедно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на
исковата молба до окончателното плащане.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва основателността на иска. Счита
за невярно и неаргументирано твърдението, че уговорената неустойка била
добавък към договорната лихва, с доводи, че уговореният лихвен процент не
представлявал и не се свеждал единствено до възнаграждение за ползване на
главницата до нейното връщане, а бил цена на услугата по предоставяне на
паричния заем. Заемът бил предоставен от финансова институция по чл. 3, ал.
2 от Закона за кредитните институции, която отпускала заеми със средства,
които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, т.е. възможностите й в тази насока бил по-ограничени
в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на
договора бил бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от
този начин на предоставяне на кредит имали своята цена в гражданския
оборот, която била фиксирана в договора и ищеца се е съгласил да я заплати
при сключването му. Поради това тази цена не можела да бъде приравнена на
възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на
размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на договора за кредит
в действащото законодателство не се предвиждало ограничение на
максималния размер на цената на услугата предоставяне за ползване на
паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по никакъв начин
не ограничавала правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на
паричен заем) в различен размер. Не съществувала пречка страните да
уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на
договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Размерът на договорната лихва се определял по взаимно съгласие на страните
като част от договорната свобода, с която разполагали. В случая страните
свободно уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и
размера на лихвите.
Предвид различната цел на законната лихва на санкция за неизпълнение,
нейният държавно определен размер не бил показател, на база на който може
да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на
„добрите нрави". Договорната лихва по своята същност представлявала
„цена" за ползване на парични средства за определен период от време. Тази
„цена" се формирала от няколко фактора - разходи на търговеца за
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,
риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би
8
имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една
цена била ясно и коректно посочена, когато една услуга не била задължителна
за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решавал дали
иска да я ползва, или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите
нрави” не можело да има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто
бил заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата били по-високи от
нивата на банковите кредити.
Оспорва твърдението на нищожност на неустойката, поради противоречие
с добрите нрави и прекомерност.
Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на
поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок
на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Не били налице предвидените в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г., ОСТК на ВКС хипотези, при които уговорената неустойка би била
нищожна.
Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка, включваща не
само на съдържанието на договорната клауза, но и отчитаща други фактори,
като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функции
на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за
неоснователно обогатяване. Дори и се приемело, че неустойката била
прекомерна, то това не я правило a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.
Необосновани били доводите на ищеца за обективна невъзможност за
кредитополучателят да изпълни договорното си задължение за осигуряване на
поръчители или банкова гаранция. С подписването на договора, ищецът се е
запознал с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на
поръчителство или банкова гаранция. Презюмирало се, че след като се е
съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има необходимото време, за
да се подготви и да изпълни поетия ангажимент.
В противоречие с чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК били и твърденията, че неустойката
представлявала добавък към договорната лихва, с което увеличава и ГПР.
Счита, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не
намирала приложение, поради което не били нарушени нейните изисквания.
Претендираната неустойка за неизпълнение се отнасяла до едно
допълнително задължение за предоставяне на обезпечение и същата била
начислена поради непредоставянето му. Периодът, за който бил начислена
неустойка бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне на
обезпечението, до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва
била за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на
задължението, тоест за периода, за който се начислявала неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, не се претендирало обезщетение за
9
забава.
Не следвало да се кредитират твърденията, че уговорената неустойка
заобикаля клаузата на чл. 16 от ЗПК. Като клауза, уговорена в договора,
неустойката била проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 от ЗЗД). С нея страните уговаряли предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не
изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението.
Не на последно място неустойката сама по себе си не била част от печалбата
на Кредитора, а договорено между страните обезщетение за неспазване на
договорното от страна на заемателя. Претендираната неустойка
представлявала такава за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.
Неоснователни били твърденията, че са нарушени чл. 11, aл. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК. В договора ясно се сочели взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, с оглед което същият
законосъобразно бил формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. В така посоченото приложение били посочени редът и начинът на
изчисление на годишния процент на разходите по едно кредитно
правоотношение, както и значимите компоненти на неговото формулиране.
При това положение следвало да се приеме, че в сключения договор за заем
ясно и точно бил формулиран начинът на изчисление на годишния процент на
разходите по кредитното правоотношение. За заемателя била налична изрична
и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на
годишните разходи по кредита.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени
в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване
на ГПР. Думата допускания тук се използвала в смисъл на предвиждания за
бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или
предвиждания били изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива
2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити, така и в издадения в нейното изпълнение ЗПК и по
точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19. ал. 2 ЗПК и се делели на две
групи. Първата група-базови допускания /чл. 19. т. 3 и т. 4 от Директива
2008/48 и т. 3 букви „а" и „б“ Приложение № 1 към ЗПК и допълнителни
допускания /чл. 19. т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - „в“, „г“, „д“, „е“,
..ж", „з“, „и“, „к“, ,.л“, ..м“ към ЗПК/. Първата група допускания биха имали
значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания се отнасяли към определени видове креди, като револвиращ
кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок. При посочените
в тази разпоредба кредити, за да можело да се изчисли и посочи един точен
процент на ГПР при сключване на договора, се налагало се правят
10
допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с
точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. ,.г“ от Приложение №
1 към ЗПК/, което детайлно било разяснено в решение на СЕС С- 290/2019г.
В настоящия случай приложимо се явявало единствено първото базово
допускане по т. 3, буква ,.а“ на Приложение №1, а именно да се допусне, че
договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен и кредиторът и
потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора, което е посочено в чл. 2. ал. 1, т. 8 от договора.
Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти,
а в процесния договор лихвеният процент бил фиксиран и подобни
допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не били
приложими, защото касаели хипотези на горепосочените видове
потребителски кредити, какъвто не бил настоящия. Смисълът на закона бил
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която
ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая било
изпълнено. С оглед на изложеното счита, че е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1. т. 10 3ПК.
Оспорва твърденията, изложени в исковата молба, че процесния договор за
заем бил нищожен, поради наличие на неравноправни клаузи в неговото
съдържание, тъй като всички договорни клаузи били индивидуално
уговорени.
Договорът за паричен заем бил сключен по предложение /искане/
направено от кредитополучателя, от което следвал извод, че му била дадена
възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се
запознал с преддоговорната информация, попълнил въпросник за
кандидатстване на кредит, въз основа на които са договорени клаузите от
договора. Ищецът не бил поставян в положение на по-слаба страна от гледна
точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се
предоставяли да преговаря. Принципът на добросъвестност, изискващ в
договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от
нормите на правото интерес, не бил нарушен, тъй като в договора между
страните били защитени правата и на двете страни. Волята на страните в
договора била изразена ясно и недвусмислено при сключване сделката.
Договорът не бил сключен при първоначално възприети ОУ, а при
индивидуални уговорки между страните. Не се установявало волята на
страните при сключване на договора да е била различна от отразената в
съставените писмени документи.
С оглед на гореизложеното, иска от съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази изложените доводи и възражения на страните и след
преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност,
прие за установено следното от фактическа страна:
11
Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства
се установява, че на 26.02.2019 г. между тях е сключен договор за паричен
заем 3461228. Съгласно него „Изи Асет Мениджмънт“ АД- заемодател
предоставил на ИВ. ИЛ. П.-заемател сума в размер на 2 000 лв., която е
следвало да бъде издължена на 26 четиринадесетдневни погасителни вноски
от по 91,68 лв., всяка от които на дата, посочена в Погасителен план,
неразделна част от договора. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 35 % и ГПР от 40 %. Общата сума, която П. е следвало да върне
възлизала на 2 383, 68 лв., платима до 28.02.2020 г.
В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено задължение на заемателя П. в срок
от три дни от сключването му да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1./ Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря
на следните изисквания-да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход
да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с
настоящия заемател по договора; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции и ако има-кредитната му история в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни", като поръчителят
подписва договор за поръчителство или 2. /Банкова гаранция с бенефициер-
заемодател за сумата равна на общия размер на всички плащания по договора
-2 383,68 лв., със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по настоящия договор. Съгласно чл. 4, ал. 2 при неизпълнение
на задължението да предостави посоченото обезпечение заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1 827, 80 лв., заплащана разсрочено
заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя
сумата в размер на 70,30 лв. Регламентирано е право на предсрочно
погасяване на кредита с право на намаляване на разходите по заема /на
лихвата и разходите на оставащата част/; право на отказ от договора в 14-
дневен срок без да се дължи обезщетение или неустойка, като връща на
заемодателя получената заемна сума /главницата/ ведно с лихвата върху
всеки ден на ползването до връщането на сумата. Предвидено е в чл. 8, че при
забава на плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи
законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава; право на
заемодателя за прехвърли правата си по договора включително и да ги заложи
/чл. 10/; прекратяване на договора по взаимно съгласие. Договорът за
паричен заем е двустранно подписан. Към него е приложен погасителен план,
в който са посочени в табличен вид падежните дати, размер на вноската от
91,68 лв., оскъпяване в случай на непредставяне на обезпечение от по 70,30
лв. и общ размер на погасителната вноска от 161,98 лв.
По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза.
Според заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и неоспорено от страните, се установява, че ищецът е извършил
12
плащания за погасяване на задълженията по договора в общ размер на 2 566
лв. С тази сума е погасена главница в размер на 1 121,91 лв., договорна лихва
за периода 25.02.2019 г.-11.10.2019 г. в размер на 319,29 лв. и неустойка за
непредоставено обезпечение в размер на 1 124,86 лв. Останали са непогасени
задължения в размер на 878,09 лв. главница, 64,39 лв. договорна лихва за
периода 12.10.2019 г.-28.02.2020 г. и 702,94 лв. неустойка за непредоставено
обезпечение.
При така установеното, съдът счита следното от правна страна:
Съдържанието на договорните клаузи безусловно налага извод, че се касае
за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който Кредиторът
„Изи Асет Мениджмънт“ предоставя на потребителя И.П. кредит под формата
на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2
ЗПК, а именно- физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити,
приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
спазена е предвидената в закона писмена форма, посочен е общия размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
условията за издължаване от потребителя. Представен е погасителен план, в
който посочени информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. С договора ищецт е информиран за
правото му да получи от заемодателя информация за извършените и
предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми при
предсрочно погасяване на главницата-чл. 7, ал. 1, за правото му да се откаже
от договора и срока, в който може да бъде упражнено.
13
Неоснователен е доводът, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11,
ал.1, т. 9 ЗПК. Съгласно тази разпоредба договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Тълкуването й налага извод, че прилагането й в цялост е свързано с
наличието на възможност за едностранна промяна на първоначално
уговорения лихвен процент от страна на кредитора. Когато лихвеният
процент е уговорен като постоянна величина за целия срок на договора и не
се допуска неговото променяне, достатъчно е да бъде посочен размерът на
същия. В настоящия случай това е сторено в чл. 2, т. 5, като са посочени и
условията за неговото прилагане-предвидено е това да става на годишна база.
Касае се за фиксиран лихвен процент, важим за целия период на действие,
който е постоянна и непроменлива величина. Размерът на възнаградителната
лихва е установим чрез прости математически пресмятания, доколкото
месечната погасителна вноска се състои само и единствено главница и
договорна лихва. Други разходи няма включени и такива нито се сочат от
кредитора, нито се твърдят от потребителя. Договореният лихвен процент се
прилага по един и същ начин по време на действие на договора доколкото се
касае както се посочи за фиксиран /непроменяем/ лихвен процент от 35% за
разлика от случаите на референтния лихвен процент, за който са относими
останалите условия и изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а от ЗПК.
Ето защо няма основание да се приема, че е нарушена тази разпоредба.
Неоснователен е доводът, че не е посочено как лихвения процент се
съотнася към ГПР и как се формира ГПР. Изискване за посочване в договора
на всички разходи, които се включват в ГПР, като условие за неговата
действителност, ЗПК не поставя. Достатъчно е, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите, от които се
формира са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Ето защо, съдът счита, че договорът не страда от сочените от ищцата
пороци и искането й за прогласяване на неговата нищожност, на тези
основания е неоснователно.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 4, ал. 2 от договора за
заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната и
последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение
вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е
нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя
по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване
неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
14
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният
има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо
за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите
рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на
закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези
условия, за длъжникът е обективно невъзможно да осигури исканото
обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя,
която е почти равна на посочената сума по кредита и която се прибавя към
дължимата сума, т.е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при
точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана. В тази
връзка съдът не споделя възраженията в отговора на исковата молба. Искът
на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по този начин и във
вреда на потребителя. Кредиторът, макар да е само кредитна институция и без
възможностите на банковите институции, разполага с достатъчно правни
средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя
драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на
кредита за икономически по слабата страна. Макар да не съществува
договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение
на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в
случая потребителят се санкционира неколкократно-веднъж за непредставяне
на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи
неустойка с възможност само на това основание за предсрочно прекратяване
на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените
срокове и размери съгласно погасителните вноски; след това при забава за
плащане на някоя погасителна вноска, дължи законната лихва върху
забавената сума за всеки ден забава, както и предсрочно прекратяване на
договора по чл. 9, ал. 1. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто
санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване
на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с
допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина,
по който е регламентирано е обективно неизпълнимо. Изискванията в
рамките само на три календарни дни потребителят да осигури двама
поръчители, които следва да работят само по безсрочно трудовото
правоотношение с конкретен размер на работната заплата, с конкретен нетен
размер на осигурителния доход, без неплатени осигуровки и със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни" ограничава необосновано
15
възможностите на длъжника да предостави обезпечение на дълга.
Изключването от кръга поръчителите на самоосигуряващите се физически
лица, на лицата, упражняващи свободни професии, на държавните служители,
на лицата, получаващи доходи от наеми, прави задължението изначално
невъзможно, а уговорката за поемане на невъзможно задължение е нищожна.
Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за
сметка на поръчителите, в което е житейски е правно нелогично. Такива
изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото значително
ограничават и стесняват кръга на лицата, които биха могли и биха се
съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група физически
лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят
на другите изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би
имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от
банка. Това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника.
Липсват и данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на
което се дължи и което е вписано в чл. 4. 1 от договора за паричен заем.
Законът-чл. 92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да
е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за
кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да
не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да
посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана
от кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го
задължава от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка,
равняваща се на сума почти равна на отпускания кредит, и то само за
непредставено в срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно
обезпечението по чл. 4, ал. 1 от договора силно ограничават възможностите
на потребителя да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли
очаква потребителят да изпълни тези условия, по начина по който са
зададени, противоречат на всички неписани правила и норми и
компрометират института на неустойката. В този си вид представляват
своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената
16
такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да се определи това
вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и
съответстващо на нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите
търговски практики в отношенията с определено икономически по-слабата
страна. В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение
да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на
вредите. Както се посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е
върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има
отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури
обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне
по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността. В случая тази клауза от договора е създадена в
изключителен ущърб на потребителя и води по този начин до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, произтичащи от договора. Неустойката в случая представлява
допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на
потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна
лихва. Нелогично е, че при нормално развитие и изпълнение на договора за
заем от страна на потребителя, за заемодателя му се следва печалба в размер
на договорната лихва само от 383,68 лв. на база фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 35%, докато при същото развитие на отношенията, но с
предвидена неустойка не по същинското изпълнение на договора, а само по
обезпечението му, но въпреки това при нормално и добросъвестно
изпълнение на задължението, скритата печалба за търговеца нараства с
размера на неустойката с още 1827,80 лв. или с още близо пет пъти, което е
законово недопустимо. Като се вземе в предвид, че при неизпълнение на
задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за забава в размер на
законната лихва или в рамките на около 10% или 200 лв. от размера на
главницата, то видно е, че кредиторът не придава тежест и не санкционира с
такава строгост неизпълнението на самото погасяване на главницата по
кредита, колкото недаването на обезпечение по кредита под формата на
поръчителство или банкова гаранция, която търговска практика ЗЗП и ЗПК
санкционира с цялата строгост на закона.
Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което
обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства:
възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва
17
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което
задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за
потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата, че ако
има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна
оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би
трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това
изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за
предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за
себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
18
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Уговорената неустойка от 1827,80 лв., съставлявайки разход по кредита,
следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл.19,
ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер –
пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК
дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с
§ 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 40,90 % и
възлиза на 197,20 %, според заключението на вещото лице. Така размерът на
ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на
законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин с
уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като
в годишния процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като
неустойката е прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия
размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, включената в договора клауза за
заплащането й отделно има за цел заобикаляне на изискванията на закона за
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, поради
което е нищожна.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира разера на ГПР до законово допустимия от 50 % .
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2
от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете
за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста
на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.,
националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните
договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но
не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от
19
премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази
договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, същият не може да съществува без нея, поради което
нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на целия договор.
Нищожността на договора за потребителски кредит има за правна
последица задължение за потребителя да върне само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, по арг. чл. 23 ЗПК.
Ето защо заплатената по него сума над заетата от 2 000 лв. се явява
недължимо платена и следва да се върне, като дадена без основание. Установи
се по делото от заключението на вещото лице, че от страна на ищеца са
направени плащания в общ размер на 2 566 лв., при задължение за връщане
единствено на отпуснатата сума от 2 000 лв. или недължимо платена е сумата
от 566 лв. При съобразяване на принципа на диспозитивното начало и че се
претендира връщане на сумата от 203 лв., искът с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД е основателен и следва да се уважи.
Основателна е и акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на
законна лихва върху тази сума от завеждане на делото до окончателното
плащане.
При този изход на делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца се дължат
разноски за държавна такса по двата обективно съединени иска с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД. По делото са
представени доказателства, че П. е заплатил държавна такса в размер на
218,46 лв.. Съгласно чл. 69, ал.1, т. 4 ГПК размерът на цената по иск за
съществуване на договор е стойността на договора, т. е. сбора на главницата и
уговорената лихва. Вземанията за обезщетения, лихви за забава и неустойки
са самостоятелни, тъй като макар и да произтичат от същия договор, са
поставени в зависимост от допълнителен юридически факт – неизпълнение на
договора и не се включват в цената на иска по чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД /в този
смисъл Определение № 60389 от 3.12.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4590/2021
г., IV г. о., ГК/. По тези съображения, цената на иска с правно основание чл.
26, ал.1, пр. 2 ЗЗД е 2383,68 лв.. Ето защо, поради уважяване на иска за
прогласяване нищожността на договора за паричен заем ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца разноски за държавна такса по него в размер
на 95,35 лв. /4% върху сумата от 2383,68 лв./.
По иска с правно основани чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД цената на иска се
определя по 69, ал. 1, т. 1 ГПК върху претендираната недължимо платена
сума от 203,00 лв. и е 50,00 лв..
Следователно, в тежест на ответника следва се възложат сторените от
ищеца разноски за държавна такса в размер на общо 145,35 лв. Разликата
между внесената от И.П. сума и от 218,46 лв. и дължимата държавна такса от
145,35 лв., следва да му се върне, ако бъде поискана.
20
Тъй като ищецът е представляван от пълномощник, чието възнаграждение е
уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, на адв. Д.Ф. се дължи
адвокатско възнаграждение за защита и срещу двата уважени обективно
кумулативно съединени иска с право основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД и чл.
55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същото определено
при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от същата наредба
възлиза на общо 696.81 лв..
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд Велинград:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във чл.
чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК на Договор за паричен заем № 3461228 от 26.02.2019
г., сключен между "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: 13157634, със
седалище и адрес на управление гр. София 1324, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40 и ИВ. ИЛ. П.,
ЕГН: ********** от гр. Велинград, ул. ************* № 16.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 23 ЗПК, "Изи Асет
Мениджмънт" АД, ЕИК *********, със седалище в гр. София 1324 и адрес на
управление ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46, ДА ВЪРНЕ на ИВ. ИЛ. П., ЕГН: ********** от
гр. Велинград, ул. ************* № 16, сумата от 203,00 лв. /двеста и три
лева/, заплатена без основание по договор за паричен заем № 3461228 от
26.02.2019 г.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК
*********, със седалище в гр. София 1324 и адрес на управление ж.к.
„Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис
40-46, ДА ЗАПЛАТИ на ИВ. ИЛ. П., ЕГН: ********** от гр. Велинград, ул.
************* № 16, разноски за държавна такса по гр. д. 239/2022 г. на
Районен съд Велинград, в размер на общо 145,35 лв. /сто четиридесет и пет
лева и 35 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, „ Изи Асет
Мениджмънт. " ЕИК *********, със седалище в гр. София 1324 и адрес на
управление ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46, ДА ЗАПЛАТИ в полза на адвокат Д.Ф.-АК София,
21
сумата от 69681 лв. /шестстотин деветдесет и шест лева 81 ст./, разноски за
процесуално представителство по гр. д. 239/2022 г. на Районен съд
Велинград.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
22