Решение по дело №6978/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 903
Дата: 29 декември 2021 г. (в сила от 29 декември 2021 г.)
Съдия: Антоанета Георгиева Ивчева
Дело: 20211100506978
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 юни 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 903
гр. София, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова

Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100506978 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 191394 от 03.09.2020 г., постановено по гр. д. № 18818/2019 г. по
описа на СРС, II ГО, 168 състав, частично са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД
против КР. В. К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 359,17 лева,
представляваща 1/3 от цената на доставена топлинна енергия за периода 01.02.2016 г.
до 30.04.2017 г. и отразена в общи фактури с № **********/31.07.2016 г. и №
**********/31.07.2017 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „****** *******, с
абонатен № 041165, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба – 29.03.2019 г. до окончателното изплащане на задълженията. С решението си
СРС е отхвърлил претенцията на ищеца по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за
разликата над уважения до пълния предявен размер, както и претенцията на ищеца по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Отговорността за разноски между страните по делото е разпределена
съобразно изхода от спора.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице-
помагач на страната на ищеца.
Срещу решението в частта, с която предявените срещу ответника искове са
уважени е постъпила въззивна жалба от последния, чрез адв. С. А.. В жалбата се
поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно като
постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Последните се твърди да са изразяват в отказа на първоинстанционния съд да отмени
хода по същество, даден в насроченото за 24.08.2020 г. съдебно заседание, за да се
произнесе по възражения на ответника, направени в молба от 24.08.2020 г.,
1
недокладвана му своевременно. От събраните по делото доказателства се установявало
по безспорен начин, че ответникът нямал качеството на потребител на топлинна
енергия, което се обосновавало с обстоятелството, че считано от 06.01.2010 г.
крановете за топлоподаване към имота за спрени. Навежда доводи за недоказаност на
отчитането и разпределението на топлинната енергия в съответствие с приложимата
нормативна уредба, на количеството потребена топлинна енергия в процесния имот,
начина на остойностяване на потребеното количество топлинна енергия. Поддържа, че
представените по делото извлечения от сметки и съобщения към фактури не са годни
доказателства за установяване дължимостта на процесните вземания. Твърди се
извършено от трето за спора лице плащане на начислените от топлопреносното
дружество суми. Искането до въззивния съд е да отмени решението в обжалваната част
и да отхвърли предявените искове в уважената от СРС част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не е заявило
становище по подадената от ответника въззивна жалба.
Решението в частта, с която искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за разликата над 359,17 лева до пълния претендиран като
главница за топлинна енергия размер от 602,40 лева и за периода от м.05.2015 г. до
м.01.2016 г., както и в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за заплащане на сумата от 125,26 лева, представляваща 1/3 от обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за топлина енергия за периода
от 15.09.2016 г. до 14.03.2019 г., е влязло в законна сила поради необжалването му от
страна на ищеца.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо.
Досежно неговата правилност настоящият въззивен състав намира наведените от
ответника с въззивната жалба доводи за неправилност за неоснователни по следните
съображения.
Наведените от жалбоподателя твърдения за допуснати от СРС нарушения на
съдопроизводствените правила, изразяващи се отказа му да отмени хода по същество,
даден в насроченото за 24.08.2020 г. съдебно заседание, настоящият съдебен състав
намира за неоснователни. Преди всичко следва да бъде изяснено, че преценката по чл.
253 ГПК е прерогатив на съответния съд, упражняващ закрепената в посочената норма
правна възможност за изменение или отмяна на определенията, които не слагат край на
исковото производство, каквото по естеството се явява определението, с което се дава
ход на делото по същество, съответно се дава ход на устните състезания, поради което
2
същата не подлежи на контрол по реда на въззивното обжалване на
първоинстанционното решение. На следващо място, в случая дори не се и установява
да е настъпило изменение на обстоятелствата, да е допусната грешка или пропуск,
обосноваващи необходимост от отмяна на определението, с което е даден ход на
устните състезания, доколкото посочената от въззивника молба е била депозирана в
10,39 часа на 24.08.2020 г., след приключване в 10,07 часа, според посоченото
протокола, съдебно заседание по гр. д. № 18818/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 168
състав, насрочено за 10,00 часа, за което ответникът е бил редовно призован още на
27.07.2020 г. Посоченото обстоятелство не е било оспорено от последния не само с
въззивната жалба, но и с депозираната пред СРС на 28.08.2020 г. нарочна молба за
отмяна на дадения по делото ход по същество, нито са били ангажирани доказателства
за различно от вече посоченото време на постъпване на молбата от 24.08.2020 г.
На следващо място, по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ насрещна страна по
правоотношението с топлопреносното предприятие за доставка на топлинна енергия са
собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, които се явяват потребители на топлинна енергия и като такива са
задължени да заплащат нейната цена. Посоченият кръг от лица законът определя като
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, съгласно нормата на пар. 1, т. 2а от ДР
на ЗЕ. Визираните разпоредби легитимират като потребител на топлинна енергия
собственикът на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на
ползване, в който случай потребител е третото лице ползвател.
В случая от констатациите на извършената в хода на първоинстанционното
производство съдебнотехническа експертиза, чието заключение настоящият въззивен
състав кредитира като компетентно и обосновано изготвено, се установява, че
описаният в исковата молба недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „******
*******, се намира в сграда, присъединена към топлопреносната мрежа, като за същия
при ищцовото дружество е открита партида с аб. № 041165. Не е спорно между
страните, а и се установява от приетия като писмено доказателство по делото – договор
за дарение на недвижим имот от 29.12.1997 г., обективиран в Нотариален акт № /не се
чете/, том LLLLLI, дело № 49434/1997 г. на I нотариус И.И. при Нотариална служба на
СРС, че ответникът е носител на 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху процесния
недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „****** *******. Следователно противно
на поддържаното в жалбата именно ответникът се явява потребител на топлинна
енергия съгласно нормативната дефиниция, което предпоставя ангажиране
отговорността му за неизпълнени договорни задължения, съобразно дяла му в
съсобствеността.
В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на
собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално
потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за
дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната
част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Въз основа заключението на вещото лице по съдебнотехническата експертиза
настоящият съдебен състав приема за установено, че за периода от 01.02.2016 г. до
30.04.2017 г. е ползвана единствено топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване на стойност 1077,52 лева. Количеството потребена топлинна енергия е
3
правилно отчитано и остойностявано, при коректно приложена методология и при
спазване на техническите правила, съобразно изискванията по Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, по определени от КЕВР цени. Констатациите на
вещото лице сочат още, че за процесния имот през исковия период не е доставяна
топлинна енергия и не е остойностявано потребление по следните две пера – топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, и топлинна енергия за отопление.
Доколкото изводите за стойността на реално потребената топлинна енергия
почиват на заключението на съдебно-техническата експертиза, при изготвяне на което
са съобразени документите за главен отчет, прогнозно начислените и фактурирани
суми, както и приложимата нормативна уредба, то неоснователни се явяват наведените
от жалбоподателя възражения за недоказаност на исковата претенция по размер.
Правно ирелевантни са и наведените от въззивника твърдения за погасяване на
процесните вземания. На първо място извършените в периода м.06.2015 г. – м.04.2017
г. плащания общ размер от 37,01 лева са извършени в погашение на задължение за
заплащане на стойност на извършена услуга дялово разпределение, която не се
претендира от ищеца, а за периода м.06.2015 г. – м.01.2016 г. и не се обхваща от
исковия период. На следващо място, от приложените по делото разписки се
установява, че в периода 31.07.2017 г. – 10.12.2018 г. са извършени плащания, касаещи
погасяване на задължения за потребена за м.05.2015 г. и за периода м.05.2017 г. –
м.07.2018 г. топлинна енергия, които обаче не са предмет на спора по настоящото дело.
По изложените съображения въззивният съд счита, че са налице всички
материалните предпоставки за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, поради което същият се явява основателен.
С оглед на изложеното правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат,
поради което въззивната жалба е неоснователна, а решението в обжалваната от
ответника част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски за
въззивното производство разполага само въззиваемата страна. Независимо от това по
преценка на настоящия състав разноски на въззиваемата страна за юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство не следва да бъдат присъдени, тъй като от
въззиваемото дружество не е подаден отговор на въззивната жалба, нито е
осъществено процесуално представителство във проведеното във въззивното
производство открито съдебно заседание. Подадената от „Т.С.“ ЕАД на 25.11.2021 г.
писмена молба не може да обоснове ангажиране на отговорността на въззивниците за
сторени във въззивното производство разноски.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 191394 от 03.09.2020 г., постановено по гр. д. №
18818/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 168 състав, в обжалваната част, в която КР. В. К.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *******, ул. „****** *******, е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
4
ул. „*******, сумата от 359,17 лева, представляваща 1/3 от цената на доставена
топлинна енергия за периода 01.02.2016 г. до 30.04.2017 г. и отразена в общи фактури с
№ **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г. за имот, находящ се в гр.
София, ул. „****** *******, с абонатен № 041165, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба – 29.03.2019 г. до окончателното изплащане на
задълженията.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.С.“ ЕООД на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5