№ 117
гр. Плевен, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на двадесет и втори
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. Г.А
ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря ИВАЙЛО П. ЦВЕТКОВ
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500052 по описа за 2022 година
Въззивното гражданско производство, пред Окръжен съд – гр. Плевен е
образувано на основание въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление гр. София,
**********, чрез пълномощника юрисконсулт И.П., редовно упълномощен с
пълномощно рег.№ 11450/26.07.2019г. на нотариус В.И. с район на действие
РС София, рег.№ 271 на Нотариалната камара, срещу Решение №
119/24.09.2021 г. постановено по гр. д. № 268/2021 г. по описа на Районен съд
Левски.
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е
неправилно в частта, в която е уважен установителният иск за признаване за
установено, че договора за потребителски кредит № 30034237121 е
недействителен, както и в частта, в която е уважен осъдителният иск за
връщане на недължимо платената сума за възнаградителна лихва. С
въззиваната жалба е отправено искане за отмяна на решението на
първоинстанционния съд и вместо него да бъде постановено друго, с което
да се отхвърлят предявените в първоинстанционното производство искове от
ищеца като неоснователни. Навеждат се твърдения за това, че състава на
първоинстанционния съд е стигнал до неправилен извод, че процесният
1
договор за потребителски кредит е недействителен поради факта, че
възнаграждението за допълнителни лихви не било включено в изчисляването
на годишния процент на разходите и същото представлявало скрита лихва. В
защита на тези си твърдения, жалбоподателят счита, че ищецът е бил запознат
с възнаграждението за допълнителни лихви от момента, в който се е задължил
като солидарен длъжник, подписвайки общо 3 /три/ документа, носещи
информация за кредита. Навежда доводи, че този факт на запознаване с
параметрите на кредита се е случил преди фактическото подписване от страна
на ищеца на самия договор за потребителски кредит в качеството му на
солидарен длъжник. Също така, жалбоподателят твърди, че съдът с
атакуваното решение се е произнесъл по непредявен иск. Аргументите в тази
насока са, че от петитума на исковата молба е видно, че ищецът е предявил
искове на основание чл. 22 във вр. с чл. 10, ал.1, чл.10а, ал. 2 от ЗПК, а съдът
в своя диспозитив е обявил договора за недействителен на основание чл.11,
ал.1, т. 10 от ЗПК. В своя защита дружеството е цитирало решения от съдебна
практика в тази насока на ВС и ВКС. Жалбоподателят прави искане, в случай
на обявяването на атакуваното решение за допустимо, да бъдат приети от
съда доводите, че с невключването на възнаграждението за предоставения
пакет от допълнителни услуги в ГПР не се заобикаля разпоредбата на чл.19,
ал. 4 от ЗПК. В своя защита жалбоподателят твърди, че нито субективният
елемент, нито обективният елемент за заобикаляне на закона е налице в
процесния случай, защото и двете страни нямат съзнание за заобикаляне и не
искат постигане на забранена цел, както и това, че страните не са постигнали
нехарактерен за тази сделка резултат. На тези основание се иска въззивният
съд да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като
неоснователни. С жалбата не се правят искания за събиране на доказателства.
Жалбоподателят прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата страна, в
случай, че същото надвишава минималния размер, определен съобразно
изискванията на Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатски
възнаграждения. Също така с жалбата се прави искане за присъждане на
направените съдебни и деловодни разноски по делото, в това число
заплатената държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение за
двете инстанции. В съдебно заседание въззивната страна не се явява, не се
представлява. С молба от 16.03.2022 г. заявява, че поддържа подадената
2
въззивна жалба, с който моли решението на първоинстанционния съд да бъде
отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат
отхвърлени предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна Г.Е.Г. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.
Левски, **********, чрез своя процесуален представител адв. Р.Н. Р. от
ПлАК със съдебен адрес: гр. Левски, обл. Плевен, **********, е изразява
становище, че въззивната жалба е неоснователна и решението на районния
съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Сочи се от
страната, че правилно Районен съд гр. Левски е приел, че съгласно чл. 22 във
вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. В отговора на жалбата се твърди, че
първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е приел, че описаните
в споразумението допълнителни услуги попадат в приложното поле на
разпоредбата на чл. 10а, ал.1 от ЗПК, също е правилен и извода на съда, че
страните са договорили възнаграждение по усвояване и управление на
кредита, като тази договорка заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и
води до скрита клауза, касаеща увеличаване на възнаграждението по кредита.
В своя защита въззиваемата страна е посочила, че изцяло подкрепя
заключенията на първоинстанционния съд относно това, че възнаграждението
следва да бъде включено в годишния процент на разходите, което не е
направено в процесния договор за потребителски кредит и от там следва, че
посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния. Навеждат се
доводи, че неоспорената от страните и приета по делото съдебносчетоводна
експертиза относно факта, че сумата, дължима като възнаграждение за избран
и закупен продукт от допълнителни услуги, не е включена в посочения в
договора размер на ГПР 45,23 % е правилна и законосъобразна. Също така,
направеното от вещото лице заключение доказва по безспорен начин, че
надхвърлянето на законово допустимия размер на ГПР, визиран в
нормативната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК променя процента на
разходите с включеното възнаграждение и достига размер от 145,15%.
Твърденията в тази насока са застъпени от въззиваемата страна и същата
приема, че съдът е направил правилен извод по повод на това, че ищецът е
въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва
3
да плати по договора и разходите по кредита, които ще направи, като същото
това заблуждение е съставомерно на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК.
В отговора се твърди също, че съдът правилно е уважил установителния иск,
като е признал за установено, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 26, т.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от
ЗПК във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. С отговора на жалбата не се правят
искания за събиране на доказателства. Направено е искане за присъждане на
направени по делото разноски. С отговора е направено искане да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер, определен
съобразно изискванията на Наредба № 1/2004 за минималните размери на
адвокатски възнаграждения, както и е отправено възражение за прекомерност
на претендираното възнаграждение за юрисконсулт, като моли съда същото
да се редуцира до минимум по чл. 37 от Закона за правна помощ и Наредбата
за плащане на правна помощ. В съдебно заседание въззиваемата страна не се
явява, не се представлява. С молба от 10.02.2022 г. заявява, че поддържа
подаденият отговор на въззивна жалба, с който изразява становище, че
въззивната жалба е неоснователна и решението на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендира се присъждане на
направените по делото разноски по реда на чл. 38, ал.2 ЗА.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл. 267, ал.1 ГПК при съответно прилагане на чл.
262 ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на
обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С обжалваното решение, районният съд признал за установено в
отношенията между страните Г.Е.Г., ЕГН: ********** и „Профи Кредит
България“ЕООД, ЕИК:**********, че Договор за потребителски кредит
№30034237121/09.01.2019г., сключен между Д.Т.Т., ЕГН: ********** -
кредитополучател, Г.Е.Г. - солидарен длъжник и „Профи Кредит
България“ЕООД – кредитор, е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във
4
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Осъдил на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК:**********, да заплати на Г.Е.Г., ЕГН:**********, с
адрес: гр. Левски, обл. Плевен, **********, сумата в размер на 1296,20 лв.,
представляваща недължимо платени суми за договорна лихва и за пакет
„допълнителни услуги“, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба – 09.04.2021г. до окончателното
изплащане на задължението.
Осъдил на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК:**********, да заплати на Г.Е.Г., ЕГН:**********, сумата в размер на
351,41 лв. за направени деловодни разноски.
Осъдил на основание чл.38, ал.2 от ЗА „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК:**********, да заплати на адв. Р. Р., АК-Плевен, със съдебен адрес:
гр.Левски, **********, сумата в размер на 800 лв., представляваща
адвокатски хонорар за процесуално представителство по настоящото дело.
Осъдил на основание чл.77 ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК:**********, да заплати по сметка на Районен съд – Левски държавна
такса в размер на 169,45 лв.
Плевенски окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2, 3 ЗЗД и чл. 55, предл.1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми.
Решението на Районен съд Левски е и правилно, като на основание чл.
272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от него. За да
постанови обжалваното решение, Районен съд – гр. Левски приел, че
5
фактическият състав на предявените искове е са доказани по основание.
Подробни съображения са изложени, след извършен внимателен анализ на
приложените по делото доказателства. Първоинстанционният съд приел, че
между страните е съществувало валидно облигационно отношение по силата
на потребителски кредит № 30034237121 от 09.01.2019г. По силата на
последния, ответникът „Профи кредит“ ЕООД, отпуснал на длъжника Д.Е. Г.
потребителски кредит в размер на 1900лв., със срок на погасяване 24 месеца,
а ищецът-въззиваем Г.Е.Г.а се задължил по него като солидарен длъжник. От
клаузите на договора, се установявало, че страните уговорили следните
параметри: вноска по кредита в размер на 112,29 лв., ГПР 45,23%, годишен
лихвен процент: 38,30%, лихвен процент на ден:0,11%, дължима сума по
кредита – 2694,49 лв. Съгласно клаузите на договора параметрите на избран
пакет от допълнителни услуги са както следва: възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги: 1495,68 лв., размер на вноската по закупен
пакет от допълнителни услуги: 62,32 лв. Общо задължение по кредита и по
пакет от допълнителни услуги: 4190,17 лв., общ размер на вноската: 174,61
лв., дата на погасяване: 25 ден от месеца. Между клиента, солидарния
длъжник и кредитора било подписано споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, съгласно което по искане на кредитополучателя,
кредиторът се задължил да предостави на него и солидарния длъжник една
или всички от посочените услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падежа, улеснена
процедура за предоставяне на допълнителни парични средства.
От заключението на неоспорената от страните и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установило, че годишният процент на
разходите, което включвало и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, в размер на 1495,68 лева, възлиза на 145,15%, което
надхвърля законово допустимия размер на ГПР. Установило се също така, че
ищецът Г.Е.Г. е заплатил в качеството си на солидарен длъжник сума в общ
размер на 3196,20 лв. Въз основа на анализа на тези доказателства, съдът
приел, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, поради което
процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което и
6
ищецът следвало да върне само чистата стойност на кредита, а именно сумата
в размер на 1900 лева. По изложените съображения и с оглед платената от
длъжника сума в размер на 3196,20 лв. се явявала надплатена сума в размер
на 1296,20 лв. над чистата стойност на кредита от 1900 лв. поради което и
първоинстанционния съд приел, че същата, на основание чл.55, ал.1, предл.1
от ЗЗД следвало да бъде върната на длъжника.
Пред първата и въззиваната инстанция страните не спорят по
осъществените в правната действителност факти, единствено спорни са
породените от тях правни последици. Независимо от това и във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:
Въззивникът навежда възражение за неправилен извод на
първоинстанционния съд относно включването на възнаграждението за
допълнителни услуги в годишния процент на разходите, както оспорва, че
същото не заобикаляло разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на
визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер –
пет пъти размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ -
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва на падежа. Всички от посочените услуги,
инкорпорирани в споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги в размер на 1495,68 лева, изразяващи се в приоритетно разглеждане и
7
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падежа, улеснена
процедура за предоставяне на допълнителни парични средства, представляват
допълнителни разходи и попадат в приложното поле на параграф 1 на ДР на
ЗПК, като се включват в годишния процент на разходите.
Правилни са изводите на районния съд в този смисъл, че с пакета от
допълнителни услуги се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които
общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля 45,23% и възлиза на 145,15%, който размер се
установява от заключението на вещото лице. Така размерът на ГПР се явява
по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50
%, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното
възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата
на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна
услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер
на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22
от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение, когато
не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът
за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК-за определяне на
възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и
след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр.
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В този случай и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Следователно, в случая солидарният длъжник
Г.Г. дължи връщане единствено на предоставената на главния длъжник сума в
размер на 1900 лв. Поради направени от въззиваемия погасителни вноски по
договора за кредит в размер на 3196,20 лв., сумата от 1296,20 лв. се явява
надплатена, поради което следва да му бъде възстановена на основание чл.55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД.
8
На следващо следва да се отбележи, че разпоредбите, уреждащи
заплащането на цената на допълнителните услуги се явяват и неравноправни
по смисъла на чл.143, ал.1, т.3 от ЗПК, тъй като за да се възползва длъжникът
от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква
одобрение от кредитора, което означава, че той следва да плати
предварително за възможност, която е изцяло зависи от волята на
кредитора. С тези клаузи се въвежда задължение на едната страна по
договора да заплати за нещо, което има по силата на самия закон - правото на
страните да променят срока на падежа на договора, както и свободата им да
отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна
неравноправност на същите.
С оглед изложеното възражението на въззивника се явява неоснователно,
а изводът на първоинстанционния съд правилен и законосъобразен.
По отношение на възражението, свързано с произнасянето на
първоинстанционния съд по непредявен иск, настоящият съдебен състав
намира следното.
Районен съд Левски е обявил договорът за потребителски кредит за
недействителен на основание чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, докато в петитума на
исковата молба се искало нищожността да бъде прогласена на основание чл.
22, вр. с чл. 10, чл. 10а, ал.2 ЗПК. За неравноправния характер на клаузите в
потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл
Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в
случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г.,
постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на
уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Поради което и не е налице произнасяне по непредявен иск от първата
инстанция, доколкото същата може самостоятелно да извършва проверка за
неравноправни клаузи по сключения договор за потребителски кредит. В този
смисъл е практиката на СЕС. В решение C‑472/11 се приема становището, че
националният съд, може служебно да направи констатация за наличие на
9
неравноправна клауза, като не е длъжен да чака потребителят, който е
информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна на
посочената клауза. Настоящият състав счита, че е достатъчно потребителят
само да посочи коя клауза от договора е неравноправна, а не кой текст то
закона е нерушен. По изложените основания Окръжен съд Плевен счита, че
възражението на въззивника в този смисъл е неоснователно.
По изложените съображения въззивният съд счита, че решението на
районния съд е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на
материалния закон и процесуалните правила и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 и чл. 80
ГПК въззивната страна следва да заплати на въззиваемата страна направените
по делото разноски в настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение.
Предвид направеното възражение за прекомерност от въззивната страна,
настоящият съдебен състав счита последното за неоснователно поради
обстоятелството, че въззиваемата страна е осъществила правна защита и
съдействие по реда на чл. 38, ал.2 ЗА. На процесуалния представител на
въззиваемата страна следва да бъде присъдено претендираното адвокатско
възнаграждение в общ размер на 800 лв., определено по реда на чл.7, ал.2, т.1
и т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените съображения и на основание чл. 272 вр. чл. 271, ал.1, пр.1
ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
Решение № 119/24.09.2021 г. постановено по гр. д. № 268/2021 г. по описа на
Районен съд Левски.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 и чл. 80 ГПК чл.38, ал.2
от ЗА „Профи Кредит България“ЕООД, ЕИК:**********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ********** да заплати на адв.Р. Р., АК-
Плевен, със съдебен адрес: гр.Левски, **********, сумата в размер на 800 лв.,
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство по
пред въззивната инстанция.
10
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3 , т.1, пр.1 от ГПК не подлежи
на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11