№ 13591
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20231110112573 по описа за 2023 година
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ООД чрез процесуалния си представител
юрк. Нели Атанасова /л. 5/ твърди, че на 24.06.2016 г. е бил сключен договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който „Ти би ай банк“ ЕАД е
предоставило на Е. В. Ш. сумата от 3800 лв. Общата сума, която следвало ответникът да
върне, била в размер на 5277,34 лева, като договорната лихва била 27,09 %.
Кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита на равни месечни погасителни
вноски до 25.06.2019 г., всяка в размер на 215,70 лева, без последната вноска, която била
изравнителна в размер на 215,71 лв. Между ищеца и „Ти би ай банк“ ЕАД на 31.08.2018г.
бил сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения, индивидуализирани в
Приложение № 1 от 21.07.2020 г. Поддържа, че на ответницата е било изпратено писмо с
уведомление за извършената цесия от 29.07.2020 г., което се върнало в цялост като
неполучено. Посочва, че с приложено към исковата молба копие от уведомлението,
ответницата следва да се счита уведомена за извършената цесия с получаване на препис от
исковата молба. Обосновава, че е легитимиран да предяви настоящите искове по подробно
изложени в исковата молба съображения. В тази връзка моли съда да бъде признато за
установено, че ответницата му дължи сумата от 4553,81 лева – неизплатена главница по
договор за потребителски кредит № **********, сумата 1701,43 лева – възнаградителна
лихва за периода 25.02.2017 г. – 26.04.2017 г., както и лихва за забава върху непогасената
главница в размер на 155,94 лева за периода от 25.02.2017г. до 11.09.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
по ч.гр.д. № 68998/2017 г. по описа на СРС, 57 състав. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131, ал 1 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника, чрез
процесуалния му представител адв. Н. И., с който се навеждат доводи за недопустимост и
неоснователност на заявените претенции. Счита същите за неоснователни, като твърди, че
процесният договор за кредит е недействителен, тъй като бил сключен в нарушение на
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Сочи, че на ответника не била
предоставена по пълен и разбираем начин необходимата на потребителя за сключване на
договора преддоговорна информация. Поддържа, че не е спазена разпоредбата на чл. 10 ал. 1
ЗПК договорът да е съставен по ясен и разбираем начин и да е спазен изискуемият шрифт.
Твърди да са нарушени и правилата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, за което излага подробни
съображения. Сочи нищожност на клаузата, предвиждаща еднократна такса за оценка на
риска. Излага подробни съображения и за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва,
като поддържа, че размерът на същата протИ.речи на добрите нрави. Счита, че
задължението за сключването на договор за застраховка не е индивидуално уговорено. Не се
оспорва, че ответницата е усвоила сума в размер на 3500 лева. Въвежда възражение за
давност. По така изложените доводи счита, че целият договор за кредит е недействителен,
поради което моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира направените в
настоящото и заповедното производство разноски.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
По допустимостта:
Настоящия съдебен състав поддържа виждането, че така предявения иск се явява
недопустим. Така също съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 1 от
01.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3228/2015 г., II т. о., ТК: „По въпроса за процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК в случаите на настъпило универсално или частно правоприемство след издаване
на заповедта за изпълнение, и кои са легитимираните страни в производството, в т.10б от
ТР№ 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК е прието, че при частно правоприемство на страната на
заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за
изпълнение, легитимиран да предяви иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е и цесионерът при
спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК - това е общият принцип. Съгласно т. 4г от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК в хипотезата на чл. 417, т. 2 ГПК, при която възможността за
снабдяване със заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от сметка
произтича от особеното качество на кредитора (банка, държавно учреждение, община), то и
неговият правоприемник - универсален или частен - трябва да притежава същото качество,
за да получи заповед за незабавно изпълнение въз основа на издадения в полза на
праводателя му документ; противното би означавало да се заобиколи закона чрез издаване на
заповеди за незабавно изпълнение в полза на субекти извън изрично посочените в него, за
които законодателят е предвидил този облекчен ред за събиране на вземанията им. Тъй като
2
производството по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство и в него се
проверява възникнало ли е изпълнителното основание, когато вземането произтича от
банкова сделка, за която т. 4г от посоченото ТР изисква специално качество на кредитора
към момента на подаване на заявлението, това ограничение за специалното качество на
кредитора следва да се приложи и в исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, когато
заявителят е цедирал вземането си преди стабилизиране на заповедта за незабавно
изпълнение и издадения изпълнителен лист.
Поради това отговорът на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е:
когато заповедта за изпълнение е издадена на банка на основание чл. 417, т. 2 ГПК, при
частно правоприемство на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване
на заповедта за изпълнение, цесионерът, който няма качество банка, не е легитимиран да
предяви иска за установяване на вземането по реда чл. 422, ал. 1 ГПК.“
В случая се намираме в горепосочената хипотеза на частно правоприемство на
заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за
изпълнение, цесионерът по който не притежава качеството банка. Поради това настоящият
съдебен състав счита, че ищецът не е бил легитимиран да предяви иска за установяване на
вземането по реда чл. 422, ал. 1 ГПК.
Въпреки горното определението, с което съдът е върнал исковата молба, е било
отменено с Определение № 7215/13.06.2023г. по ч.гр.д. № 6440/2023г. по описа на СГС.
Съгласно чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително
за долустоящия съд. Ето защо настоящият съдебен състав, въпреки становището си по
допустимостта, се счита обвързан от указанията на горестоящия съд, поради което ще
разгледа делото по същество.
По основателността:
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от
това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК;
възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от
заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в
себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне
на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени
за разпореждане.
3
В настоящият случай е представен писмен договор за потребителски кредит №
********** от 24.06.2016г., сключен между Е. В. Ш. в качеството му на кредитополучател и
„Ти би ай банк“ ЕАД в качеството на кредитор, по който е уговорено предоставянето на
сумата от 3800 лв. Общата сума, която следва ответникът да върне, е в размер на 5277,34
лева, като договорната лихва е 27,09% и ГПР 42,37% Кредитополучателят се задължава да
върне сумата по кредита на равни месечни погасителни вноски до 25.06.2019 г., всяка в
размер на 215,70 лева, без последната вноска, която е изравнителна в размер на 215,71 лв.
Между ищеца „Агенция за събиране на вземания” ООД и „Ти би ай банк“ ЕАД на
31.08.2018г. бил сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения,
индивидуализирани в Приложение № 1 от 21.07.2020 г.
В чл. 7.2.1 от условията по договора е предвидено, че средствата по кредита се
превеждат от кредитора в срок до три работни дни по сметка на потребителя, открита в „Ти
би ай банк“ ЕАД, като кредитът се счита за усвоен от потребителя в деня, в който
кредитните средства постъпят по посочената му банкова сметка. С отговора на исковата
молба е признато усвояването на сумата в размер на 3500 лв., същото се установява от
приложено нареждане-разписка/л.61/. Няма данни по делото, от които да се изведе
усвояването на пълния размер на главницата от 3800 лв. По тези съображения съдът намира,
че е налице реалното предаване на сумата единствено в размер от 3500 лв.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за заем е подписан от
страните, липсва оспорване и проведено доказване на неговата неавтентичност, поради
което и обвързва страните от направените от тях насрещни волеизявления и произтичащите
от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за
паричен заем /потребителски кредит/, но до размера на предаденото, а именно 3500 лв.-
главница.
Правоотношенията между страните по спора се уреждат от норми от императивен
порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед целта на закона - да
осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/.
Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се
касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен
неправилно, тъй като към него не са били включени такса за оценка на риска и
застрахователи премии.
4
В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 42,37% не надвишава
пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в процесния договор е
видно, че освен заплащането на 27,09% възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането
на такса за оценка на риска – 565,43 лв., както и на застрахователни премии по застраховка
„Комбо ЖИ.т“ – 451,44 лв. и „Комбо Безработица“ – 460,47 лв., при което се получава обща
сума за плащане от 5277,34 лв. При това положение реално размерът на ГПР е 70,00 %,
според заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, който надвишава петкратния
размер на законната лихва.
Уговорена е т.нар. „такса за оценка на риска“ в размер на 565,43 лв. От условията на
договора не става ясно каква услуга се предоставя в замяна на заплащането на тази такса. С
оглед формулировката може да се предположи, че същата се отнася до проверка/оценка на
кредитоспособността на заемополучателя. Такава уговорка, обаче, би била нищожна поради
протИ.речие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Таксата се дължи като условие за усвояването на паричната сума, както е видно от
самия договора, който не предвижда възможност за сключване без заплащане на такса за
оценка на риска, поради което следва тази сума да бъде включена в годишния процент на
разходите/арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, както и да не бъде считана за част от отпуснатата
по кредита главница.
На следващо място относно застраховките „Комбо ЖИ.т“ и „Комбо Безработица“
съдът намира следното:
В бланката на „Ти би ай банк“ ЕАД за искане-декларация за потребителски кредит в
т. 5 е посочено, че заявителя дава съгласието си да му бъде сключена застраховка „ЖИ.т“ по
специалните условия на Групова полица на ЗК „Уника“. Съдът счита, че клаузите на
договора за потребителки кредит във връзка със застрахователните премии са част от
стандартния формуляр ползвана от кредитодателя, като няма данни тези условия да са
уговорени индивидуално. Тук следва също да се посочи, че със сключването на тези
застраховки кредиторът цели да прехвърли финансовия риск от неизвършването
задълбочена проверка на кредитоспособността на заемателя върху него чрез заплащане на
допълнителни възнаграждения за застраховки, което е недопустимо.
Анализът и тълкуването на разпоредбите на договора за кредит, застрахователната
полица и искането-декларация за отпускане на кредит, водят до извода, че банката налага
сключване на застрахователни договори на всички свои клиенти по сходни договори за
отпускане на потребителски кредит.
Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването на
договор за застраховка представлява задължително условие /независимо от формалното
посочване, че не е такова в текста на договора/ за получаването на кредита. Ето защо,
заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде включено в ГПР /арг. от т. 1 от
§ 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено.
Също така тези застрахователни премии не следва да се включват в главницата, тъй
5
като се дължат на собствено основание и в зависимост от уговорките между страните биха
могли да се дължат пряко на застрахователя, а не на банката.
Още повече следва да се спомене, че не е бил надлежно попълнен формуляр за
преддоговорна информация, като в него не е била включена сумата, дължима по сключения
договор за застраховка, каквото е изискването на чл. 5, ал. 1 ЗПК, вр. с т. III от приложение
№ 2 към ЗПК.
Така приема и например в Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. №
578/2022 г., III г. о, съгласно което „В случая получаването на кредита при предлаганите
условия/т. 2 от условията по договора/ включва заплащането на застрахователна премия за
покупка на застраховка "Защита на плащанията". Следователно застрахователната премия
представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в
договора при изчисляването на ГПР е в протИ.речие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.“, така
е прието и в Определение № 50401 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1124/2022 г., II т. о.;
Определение № 50056 от 30.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 632/2022 г., I т. о., ТК и др.
Също така, дори да се приеме, че анюитетите по застраховките не е следвало да бъдат
отчитани в ГПР, несъмнено е следвало да бъде взета предвид сумата от 565,43 лв.,
представляваща „такса за оценка на риска“, което също не е било сторено/така според
ССчЕ/. Ето защо и само на това основание би следвало да се приеме, че ГПР не е изчислен
съгласно формулата на приложение № 1 от ЗПК, тъй като не са били включени всички
допълнителни задължения към кредита. Следователно, така или иначе, договорът би бил
недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Договорът е недействителен и на осн. чл. 10, ал. 1 ЗПК, съгласно който договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните
по договора. В случая несъмнено елементи на договора са и рамков договор за платежни
услуги за физически лица и застрахователно удостоверение/полица, тъй като договорът за
кредит изисква откриване на сметка на заемателя в банката, както и сключване на
застрахователен договор. От заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ се
установява, че рамков договор за платежни услуги за физически лица е с размер на шрифта
9, а застрахователно удостоверение № 70001424681016 между „Ти би ай банк“ ЕАД и Е. В.
Ш. е с размер на шрифта 7. Тоест, и двата документа не отговарят на изкискването за размер
на шрифта на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Тази разпоредба не протИ.речи на европейското
законодателство и по-конкретно на Директива 2008/48/ЕО, както се приема от константната
съдебна практик, а и от СЕС в Определение ECLI:EU:C:2021:268 от 14.04.2021г. на шести
състав на съда: „член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на
6
договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт — не по-малък от 12.“ По тези съображения съдът намира, че договорът е
недействителен и на осн. чл. 22, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Последица на нарушението на горепосочените разпоредби е недействителност на
договора на осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл.
23 ЗПК, противно на въведеното от ответника в последното съдебно заседание възражение.
Така се приема и от Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV
г., IV г. о, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и
Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, според които:
„При установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по
предявения от кредитора иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по
договора, с решението си съдът следва да установи, на осн. чл. 23 ЗПК, дължимата сума по
приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на
кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата
стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД.“
Установи се, че усвоената по договора сума е в размер от 3500лв.
От експертизата се извежда, че са извършени плащания в общ размер от 1547,30 лв.
Ето защо съдът намира, че искът за главницата следва да се уважи до сумата от
1952,70 лв.
Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита,
искът с пр. квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.
От отпускане на сумата на 24.06.2016г. до завеждане на заявлението на 29.09.2017г.
не е изтекла дори кратката 3-годишна погасителна давност, като още повече в случая
приложима е 5-годишната. Ето защо възражението на ответника в тази насока е
неоснователно.
Относно иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен
характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на
главното му задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора. В хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59,
ал.1 ЗЗД, вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като
неоснователността на преминаване на благата съществува при самото преминаване, а не в
някой последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.
69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение
7
за мораторна лихва при този състав, както и при общия на неоснователно обогатяване
възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва
след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която
неоснователно се е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика,
обективирана в решение № 394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение
№ 218/29. 12.2015 г. по гр.д.№ 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012 г. по т.д.
№ 237/ 2011 г. на ВКС, II ТО; решение № 706/30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/2009 г. на ВКС, III
ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.№ 396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по реда на
чл. 290 ГПК и др./
По делото е налична подписана от пълномощник на ответника обратна разписка за
получаване уведомление за предсрочна изискуемост по договора за кредит от 21.07.2017г.
Съдът приема, че същото по характера си представлява покана за плащане, следователно
обезщетение за забава върху главницата се дължи за периода от 22.07.2017г./изпадане на
длъжника в забава/ до 29.09.2017г./входиране на заявлението в съда/. Размерът му, изчислен
на осн. чл. 162 ГПК с общодостъпен лихвен калкулатор на НАП, за периода от
22.07.2017г./изпадане на длъжника в забава/ до 11.09.2017г./до която се претендира
обезщетението/ е 28,21 лв., до която сума следва да се уважи искът.
Относно разноските:
Предявен размер: 6411,18 лв. Уважена част: 1980,91 лв. Отхвърлена част: 4430,27 лв.
Разноски на ищеца: ДТ заповедно – 128,22 лв., ДТ исково– 153,93 лв., Депозит за
вещо лице – 350 лв. и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на осн. чл. 25
НЗПП общо за исковото и заповедното производство в размер от 150 лв. или общо 782,15 лв.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед уважената част от исковете дължимите от ответника
разноски са в размер на 241,67 лв.
Разноски на ответника:
Съдът намира още, че с оглед практиката на СЕС по дела C -427/16г. и C -428/16г. и
решение по дело C‑438/22г. размерът на възнаграждението следва да се определи върху
общата сума по исковете, а не за всеки иск по отделно.
Така дължимо на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА е минималното възнаграждение за заповедното
производство на осн. чл. 6, ал. 1, т. 5 Наредба № 1 МРАВ в размер на 200 лв. и минималното
възнаграждение за исковото производство на осн. чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 МРАВ в
размер на 941,12 лв. или общо 1141,12 лв.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед отхвърлената част от исковете дължимите от
ответника разноски са в размер на 788,54 лв.
В хода на производство насрещната страна не е представила доказателства,
8
опровергаващи основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, поради което съдът не следва да
преценява валидността на сключения между ответника и процесуалния му представител
договор за правна защита. Така и съгласно Определение № 685 от 19.11.2019 г. на ВКС по ч.
т. д. № 154/2019 г., II т. о., ТК; Определение № 5 от 3.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
2934/2018 г., II т. о., ТК; Определение № 102 от 5.02.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 149/2019 г.,
II т. о., ТК и Определение № 5 от 3.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2934/2018 г., II т. о., ТК и
др.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК на ищецът следва да заплати на съда съответна част от
депозит за в.л. в размер на 165 лв. или 114,02 лв., а ответникът в размер на 50,98 лв.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 от ГПК спрямо Е. В. Ш. с ЕГН:
********** и с адрес: гр. София, ж.к. „Овча купел“, бл. 525, вх. Г, ет. 6, ап. 107, че дължи
заплащането на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, на сумите по заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 от ГПК от 03.11.2017г. по ч.гр.д. № 68998/2017г. по описа на СРС, ІІ
г.о., 57-ми състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1952,70 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит от 24.06.2016 г., ведно със
законната лихва от 29.09.2017г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 1952,70 лв. до пълния предявен размер от 4553,81 лв.
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 28,21 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 25.02.2017г. до 11.09.2017г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
28,21 лв. до пълния предявен размер от 155,94 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“
№ 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, иск за признаване за установено спрямо Е. В.
Ш. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ж.к. „Овча купел“, бл. 525, вх. Г, ет. 6, ап. 107,
че дължи заплащането на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК от 03.11.2017г. по ч.гр.д. № 68998/2017г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми
9
състав, на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД сумата от 1701,43 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 25.02.2017 г. – 26.04.2017 г.;
ОСЪЖДА Е. В. Ш. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ж.к. „Овча купел“, бл.
525, вх. Г, ет. 6, ап. 107, ДА ЗАПЛАТИ на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 241,67 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Н. И. И., САК, ЕГН: ********** и с
адрес на упражняване на дейност: гр. София, ул. „Гургулят“ № 31, офис-партер, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 788,54 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА Е. В. Ш. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ж.к. „Овча купел“, бл.
525, вх. Г, ет. 6, ап. 107, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал.
6 ГПК сумата от 50,98 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 114,02 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10