Р Е Ш Е Н И Е №2624
гр. Пловдив, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 13113 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу И.Г.М.
***, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.
240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
3582,68 лева, представляваща
главница, дължима по договор за паричен заем № ***** от 13.01.2017 г., сключен
между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени
на ищеца по силата на Приложение № 1 от 01.06.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сумата от 395,95 лева – договорна лихва за периода
от 24.04.2017 г. до 20.11.2017 г., сумата от 2625,45 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 08.05.2017 г. до 20.11.2017 г., както и сумата от 666,35 лв. – обезщетение за забава за
периода от 25.04.2017 г. до 29.05.2019 г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
30.05.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед №
4882/31.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 9019/2019 г. на ПРС, XV гр. състав.
В исковата молба
ищецът твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството на заемодател и
ответника, в качеството на заемател, бил сключен договор за заем № *****от
13.01.2017 г. за предоставяне на заемна сума в размер на 5000 лв. Посочва, че
редът и условията, при които кредиторът е отпуснал кредита на
кредитополучателя, се уреждали от договора и общите условия, като ответникът
поемал задължението да изплати предоставена сума на 22 равни двуседмични
погасителни вноски. Последните се формирали от главницата по кредита, ведно с
уговорената договорна лихва в размер на 810,20 лв. Всяка от вноските била в
размер на 264,10 лв., като първата погасителна вноска била с падеж – 30.01.2017
г., а последната – 20.11.2017 г. В
договора била уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечения от страна
на кредитополучателя и тя възлизала на 3850,66 лв., като била разсрочена на 22
равни вноски, всяка в размер на 175,03 лв. Общият размер на погасителната вноска
на ответника възлизал на 439,13 лв. На длъжника била начислена и лихва за
забава за периода от 25.04.2017 г. до датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в съда, която възлизала на
сумата от 666,35 лв. Размерът й бил изчислен като съвкупност от лихвите за
забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска,
включваща главница и договорна лихва. Ответникът не е заплатил изцяло
задълженията си по договора, като погасил сума от 3101,78 лв., с която били
погасени следните вземания: за неустойка за неизпълнение – 1225,21 лв., такса
разходи – 45 лв., договорна лихва – 414,25 лв., главница – 1417,32 лв. Срокът
на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска на 20.11.2017 г.
и не бил обявяван за предсрочно изискуем. Ищецът твърди, че на 01.06.2018 г.
било подписано Приложение № 1 към рамков договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от дата 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
ищцовото дружество, по силата на който вземанията на заемодателя по процесния
договор били прехвърлени на ищеца. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия, като уведомлението за това било изпратено на
21.06.2018 г., както и повторно било изпратено уведомително писмо от 22.07.2019
г., което било получено лично от ответника. За процесните вземания била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
9019/2019 г. на ПРС, XV гр.с., срещу която длъжникът възразил, поради което и
ищецът предявява настоящите искове за установяване на вземанията си по
заповедта. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените
разноски, както в заповедното, така и в исковото производство.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът И.Г.М. е депозирал писмен отговор на исковата молба, със
становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва качеството на
кредитор по процесния договор за ищцовото дружество. Прави възражение за
нищожност на клаузата на чл.10 от договора заем, съгласно която заемодателят
има право да прехвърли правата си по договора на трето лице, без съгласието на
заемателя, на основание чл.24 ЗПК, във вр. чл.143, ал.1 ЗЗП, във вр. чл. 143,
т.15 ЗЗП, като неравноправна клауза. Поддържа, че за ищеца – цесионер, в качеството
му колекторска фирма, липсва специална регулация и специален лицензионен режим,
поради което намира, че прехвърлянето на вземането е намалило гаранциите на
потребителя по смисъла на чл.143, т.15 ЗЗП. Излага доводи за недействителност
на договора за заем на специалните основание по чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1,
т.8, т.9, т.10 и т.11 ЗПК. Твърди, че в договора липсва задължителната
информация по чл.11, ал.1, т.8 и т.10 ЗПК относно посочване на общия размер на
кредита. В договора не било конкретизирано какво точно се включва в размера на
месечната погасителна вноска като части от главница и лихва. Не било уточнено и
базата, върху която се изчислява договорения лихвен процент, поради което не
ставало ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период,
върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й намаляване. Твърди, че
в договора липсва ясно разписана методика за формиране на годишния процент на
разходите по кредита – кои компоненти са включени и как се формира същият в
размер на 40,77 %. Сочи, че посоченият в договора ГРП не съответства на
действително прилагания между страните. Поддържа, че уговорената в договора
неустойка за неосигурено обезпечение е нищожна на основание чл.26, ал.1,
предл.3 ЗЗД, тъй като излиза от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, а също и като неравноправна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП,
във вр. чл.143, т.5 ЗЗП. Прави възражение за прихващане на платените суми по
договора за кредит в общ размер на 1684,46 лв., от които 1225,21 лв. –
неустойка за неосигурено обезпечение, 414,25 лв. – платена договорна лихва, 45
лв. – такси за разходи, с претендираната от ищеца сума в размер на 3582,68 лв.
за главница. Поддържа, че уговорената между страните неустойка за неосигуряване
на обезпечение излиза от присъщата й обезпечителна функция, тъй като
неизпълнението на посоченото задължение не водело до настъпване на вреда за
кредитора. Твърди, че размерът на неустойката бил прекомерен, тъй като
представлявал 77 % от главницата по кредита. Оспорва като недоказана исковата
претенция за заплащане на договорна лихва в претендирания размер. Прави
възражение за нищожност на клаузата по чл.2, т.6 от договора на основание
чл.143, т.9 ЗЗП като неравноправна и на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД като
накърняваща добрите нрави. Сочи, че договорът бил сключен при определен
едностранно от търговеца размер на възнаградителната лихва, без потребителят да
е изразил съгласие или да е направил предложение по отношение на ГЛП и ГПР.
Намира, че начисляването на такси за разходи в претендирания размер било
неоснователно, тъй като в договора не била установена тяхната дължимост, а и
такива не били извършени от заемодателя „Изи Асет мениджмънт“ АД. Оспорва
дължимостта на обезщетението за забава, като намира за недопустимо
начисляването му върху договорна лихва и неустойка. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
С определение №
12531/ 08.11.2019 г. съдът е приел за съвместно разглеждане заявеното от
ответника възражение за прихващане на платените суми по договора за кредит в
обща размер на 1684,46 лв., от които 1225,21 лв. – неустойка за неосигурено
обезпечение, 414,25 лв. – платена договорна лихва, 45 лв. – такси за разходи, с
претендираната от ищеца сума в размер на 3582,68 лв. за главница, поради което
предмет на разглеждане в настоящото производство са както предявените установителни
искове, описани подробно по-горе, така и релевираното възражение за прихващане.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 9019 по описа за 2019 г. на ПРС, XV гр.с., се
установява, че ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 4882/
31.05.2019 г., с която в полза на заявителя са присъдени сумите, предмет на
предявените искове. Длъжникът е депозирал възражение по реда и в срока по
чл.414 ГПК, поради което с разпореждане на съда № 61795 от 27.06.2019 г. и на
основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия
едномесечен срок са предявени настоящите искове. Налице е пълен идентитет между
претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на
производството по делото. Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит от „Изи Асет Мениджмънт” АД
съгласно Приложение № 1 от 01.06.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. Затова, за да бъде титуляр на
процесното вземане и кредитор на ответника по процесния договор за
потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на
прехвърлянето на вземането, т.е. наличието на валиден договор за цесия, уведомяването
на длъжника за прехвърлянето, както и наличие на уговорка в договора за кредит,
че кредиторът може да прехвърли вземането си, с оглед наведеното от ответника
възражение.
Съгласно
чл. 10 от процесния договор заемодателят има право по всяко време да прехвърли
правата си по настоящия договор на трето лице, включително да заложи вземането
си в полза на трето лице, съгласно Закона за особените залози. От така
постигнатата изрична индивидуална уговорка между страните следва, че са спазени
специалните законови изисквания на чл.26 ЗПК, а именно че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Не се
споделят и доводите на ответника за наличие на неравноправна клауза по смисъла
на чл.143, т.16 ЗЗП. Съгласно цитираната норма неравноправна е клауза, която
дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да
прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до
намаляване на гаранциите за потребителя. В случая, посочената разпоредба не би
могло да се приложи, доколкото съгласие на потребителя е налице и то е дадено в
изричната индивидуално уговорена клауза в договора. Затова възражението на
ответника в тази насока е неоснователно.
По
делото се установява, че между кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ищцовото дружество е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г., по силата на който страните се споразумяват,
че продавачът ще прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен
размер вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, включени от
продавача с физически лица, които вземания ще се индивидуализират с приложение
№ 1, което ще бъде неразделна част от договора, считано от датата на неговото
съставяне. По делото е представено приложение № 1 от 01.06.2018 г. (включително
и в нотариално заверен препис), видно от което вземането, предмет на процесния
договор за кредит, е прехвърлено на ищеца. В представеното приложение е посочен
ясно номерът на договора за заем, датата, кредитополучателят, както и заемната
сума, от което може да се направи несъмненият извод, че именно вземането,
предмет на настоящото производство е било прехвърлено на ищеца.
За
да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, тя
следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника надлежен
кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор да
извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства
за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е съдебната
практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014
г. на ВКС, III г.о.
Затова
представеното от ищеца уведомително писмо към исковата молба, изходящо от него,
в качеството му на цесионер, както и в качеството му на пълномощник на цедента „Изи
Асет Мениджмънт” АД съгласно пълномощно (л.23 от делото), е годно да уведоми
длъжника за извършеното прехвърляне на процесното вземане. По делото са представени
доказателства, че уведомителното писмо на цесионера от 22.07.2019 г. до
длъжника е изпратено до него, като видно от обратна разписка към товарителница
№ *****, същото е получено лично от него – л.22 от делото. На обратната
разписка няма данни за датата на получаване на уведомлението, поради което
съдът приема, че връченото не е редовно извършено.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о.
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, респективно
от упълномощения цесионер, макар и като приложение на исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът – кредитополучател е получил препис от исковата молба, ведно
с приложенията към нея, в това число и уведомлението за цесията, видно от
разписка на съобщение – л.30 от делото, поради което е налице надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за заем по силата на договор за цесия, за които длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила изискуемост на
вземането за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане
от страна на заемателя.
По
силата на договор за паричен заем № *****от 13.01.2017 г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на заемодател, и И.Г.М., в качеството му
на заемател, на последния е предоставена заемна сума в размер на 5000 лв.,
която следвало да се върне на 22 вноски, първата с падеж – 30.01.2017 г., а
последната – 20.11.2017 г. Бил уговорен фиксиран лихвен процент от 35 %, а
годишният процент на разходите бил 40,77 %. Съгласно чл.3 от договора с подписването
му заемодателят удостоверявал, че е получил от заемодателя изцяло и в брой
заемната сума, като договорът имал силата на разписка за предадената и получена
заемна сума. Получаването на заемната сума не се отрича от ответника, а и се
потвърждава от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което се
кредитира от съда като обективно и компетентно дадено.
Ответникът
в писмения отговор прави възражение за недействителност на процесния договор,
поради неизпълнение на специалните изисквания за съдържание на договора по
чл.11, ал.1, т.8, т.9, т.10 и т.11 ЗПК. Тези възражения е допустимо да бъдат
направени по отношение на цесионера с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗПК,
поради което следва да се обсъдят от съда при решаване на спора.
Разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.8 ЗПК не е приложима за настоящия договор. Съгласно нея като
част от съдържанието на договора за потребителски кредит е посочване на стоката
или услугата и нейната цена в брой – когато кредитът е под формата на
разсрочено плащане или услуга или при свързани договори за кредит. Настоящият
договор за заем не е стоков, нито за предоставяне на услуга, а за предоставяне
на парична сума в заем, която следва да се върне на кредитора, ведно с
договореното възнаграждение.
Изискването
по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК е в договора да се съдържа лихвеният процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. Посоченото изискване е спазено – в чл.2, т.6 от
договора е посочено, че фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35 %, а
също и че при отказ от договора приложимият лихвен процент на ден е 0,10 %.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК в договора за потребителски кредит
следва да е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от
съдържанието на самия договор ГПР е посочен като процентна величина – 40,77 %.
В достатъчна степен в договора се съдържа изискуемата от закона информация,
като за потребителя се е създала яснота, каквато е целта на закона.
Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК част от договорното съдържание на
договора за потребителски кредит, какъвто безспорно е процесният, е наличието
на условия за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. От съдържанието на договора са ясни условията за издължаване на
кредита, а именно посочени са броят на вноските (22 вноски при срок на
погасяване – 44 седмици), общият размер на задълженията, както и размерът на
всяка погасителна вноски. Макар да не е налице погасителен план, съдът намира,
че в случая такъв не е необходим като задължителен реквизит от съдържанието на
договора. От текста на законовата норма на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК става ясно, че
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските, се изисква, когато неизплатените суми са дължими при
различни лихвени проценти. Настоящият случай не е такъв – договореният лихвен
процент по кредита е фиксиран, като дори е фиксирана дължимата сума.
Предвид
изложените по-горе съображения, съдът приема за неоснователни възраженията на
ответника касателно недействителността на процесния договор. Последният е
валиден и е обвързал страните по него с цялото си договорно съдържание.
За
да претендира връщане на предоставената в заем сума, заемодателят следва да е
изпълнил основаното си задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на
ответника. Това е сторено, предвид изложеното по-горе. Поради това съдът
приема, че ищецът доказа основанието на иска си. По отношение на размера, по
делото е прието заключение на ССчЕ, видно от което остатъкът от задължението за
главница възлиза на сумата от 3582,68 лв.
Съдът обаче ще се произнесе окончателно за размера на главницата, след разглеждане
на останалите предявени искове и заявеното и прието за разглеждане възражение
за прихващане.
По иска с правна квалификация чл. 240,
ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД по договор за паричен заем № *****от 13,01.2017
г. Между страните е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 35 %, като размерът
на възнаградителната лихва възлиза на общо 810,20 лв.
Съдът
намира, че така уговореният лихвен процент е необосновано висок и не почива на
установените в закона, а и от морала правила. Уговорката за договорна лихва
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна, а ответникът не дължи
заплащането й. Накърняването на добрите нрави, като порок, водещ до нищожност е
налице, когато сделката (респективно отделната уговорка) противоречи на общо
установените нравствено-етични плавила на морала. Съдебната практика е
последователна, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации
при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави,
доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена
в чл. 9 ЗЗД, заедно с повелителните норми на закона. Накърняването на добрите
нрави е налице и когато договорната свобода се използва от едната страна, за да
възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение.
Съдебната
практика еднопосочно приема, че уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща два или три пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите
нрави – така решение № 378/ 18.05.2006 г., постановено по гр.д. № 315 по описа
за 2005 г. на ВКС, II г.о., решение № 1270/ 09.01.2009 г., постановено по гр.д.
№ 5093 по описа за 2007 г. на ВКС, II т.о. и др.
Уговореният
между страните по договора за кредит лихвен процент е в размер на 35 %, а
годишният процент на разходите – 40,77 %. Ищецът претендира сумата от 395,95
лв. за периода от 24.04.2017 г. до 20.11.2017 г., след извършено плащане от
ответника на сумата от 414,25 лв. Известно и за страните, и за съда е, че
размерът на законната лихва е приблизително около 10 %. Уговореният между
страните лихвен процент от 35 % надхвърля размера на законната лихва няколко
пъти. Тази уговорка противоречи на добрите нрави с оглед изискванията за
справедливост. Добрите нрави са такива критерии за норми на поведение, които не
позволяват по никакъв начин неравноправно третиране на икономически по-слабите
страни участници в оборота и използването на недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстването на друг (така решение № 1270/ 09.01.2009 г.,
постановено по гр.д. № 5093 по описа за 2007 г. на ВКС, IV г.о. и др.).
Уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва е извън
рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД. В действителност, целта на
уговореното възнаграждение по договора за заем е покриване на разходите на
кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на
гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да
реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън
посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е
смисълът на уговорката за възнаградителна лихва при предоставянето на заемни
средства. Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението
му, и с оглед съотношението спрямо законната лихва, води до неправомерно
разпределение на блага в отношенията между страните. Именно поради изложените
съображения, съдът намира, че уговорката относно този размер противоречи на
общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което е нищожна на
основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
По
изложените съображения, съдът приема, че предявеният иск за признаване за
установена дължимостта на договорната лихва в размер на 395,95 лв. за периода
от 24.04.2017 г. до 20.11.2017 г. е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите
предпоставки за уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните:
1. валидно поето задължение от страна на ответника; 2. неизпълнение на това
задължение или наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на
уговорка между страните, че за съответното неизпълнение или неточно или
забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на
някоя от причините, водещи до отпадане на договорната отговорност на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
Претендираната
от ищеца неустойка е уговорена в разпоредбата на чл.4 от договора. Съгласно нея
заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на заемателя едно от следните обезпечения: 1)две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания:
да представи бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в 1000 лв.; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки
за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от 401 „Редовен“; поръчителят подписва договор за
поръчителство; 2)банкова гаранция с бенефециер – заемодателят, за сумата по
чл.2, т.7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за изплащане на
задълженията по настоящия договор. В чл.4, ал.2 е уговорено, че при
неизпълнение на задълженията за предоставяне на обезпечение в срок, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 3850,66 лв., която се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При разпределена с доклада на съда
доказателствена тежест ищецът да докаже наличието на предпоставките за
начисляване на претендираната неустойка, ищцовото дружество не ангажира
доказателства в тази насока. Макар предпоставка за начисляване на неустойката
да е „отрицателен” факт – непредставяне на обезпечение, то именно кредиторът
следва да го установи, доколкото на този факт основава своето искане – чл.154,
ал.1 ГПК. Затова и исковата претенция по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в
размер на 2625,45 лв. за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е неоснователна.
Искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сумата
в размер на 2625,45 лв. е неоснователен и на още едно самостоятелно основание.
Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за
нищожността на клаузи за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС
- така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС,
решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на
чл. 4, ал.1 и ал.2 от договора за паричен заем, предвидената по договора
неустойка излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, а представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на
предоставения от него финансов ресурс. Критериите, които следва да се вземат
предвид при преценката дали неустойката излиза от присъщите й три функции, са
естеството на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи – залог, ипотека, поръчителство и др.; видът
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение
на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди.
Съгласно
клаузите, в които е уговорена неустойката, същата се дължи заради
непредоставяне на обезпечение с описаните по-горе параметри в срок от 3 дни от
сключване на договора. От начина, по който е уговорено начисляването на
неустойка е видно, че съществено за кредиторовия интерес в случая е не точното
изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на стойността на неустойката, като скрита добавка към
възнаградителната лихва. Затова съдът намира, че неустойката излиза от
присъщите й функции и като такава е недължима.
С
оглед изложените съображения предявеният иск за признаване за установена
недължимостта на неустойката ще се отхвърли като неоснователен.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за забава в
размер на 666,35 лв. за периода от 08.05.2017 г. до 29.05.2019 г. – датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Съдът
намира, че доколкото не е налице изпълнение на задължението на ответника за
заплащане на главницата, то последният е в забава и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД дължи обезщетение. Размерът на обезщетението е определен от вещото лице в
приетото заключение на ССчЕ, съгласно което възлиза на сумата от 722,28 лв.
Доколкото ищецът претендира по-малка сума – 666,35 лв. и предвид принципа за
диспозитивното начало в гражданския процес, предявеният иск следва да се уважи
до пълния му размер.
По възражението за прихващане на
ответника:
В писмения отговор и след дадени от съда
указания по реда на чл.101 ГПК, ответникът е предявил за съвместно разглеждане
в настоящото производство възражение за прихващане на платените суми по договора
за кредит в обща размер на 1684,46 лв., от които 1225,21 лв. – неустойка за
неосигурено обезпечение, 414,25 лв. – платена договорна лихва, 45 лв. – такси
за разходи, с претендираната от ищеца сума в размер на 3582,68 лв. за главница.
Видно от твърденията на ищеца, както и от заключението на ССчЕ, посочените суми
са заплатени от ответника по договора за заем, като размери и основания. Както
се прие по-горе, клаузите за неустойка и договорна лихва по процесния договор, са
нищожни, поради което и плащане по тях не се дължи. Не се дължи и плащане на
сумата от 45 лв. за такса разходи, доколкото по делото не се доказа такива да
са сторени. Поради това, със заплатената сума в общ размер от 1684,46 лв.
следва да се извърши прихващане на главницата от 3582,68 лв., или дължимата от
ответника главница възлиза на сумата от 1898,22 лв.
До посочения
размер следва да се уважи иска за главницата, като за разликата до пълния
предявен размер от 3582,68 лв., подлежи на отхвърляне.
Като законна
последица от уважаване на иска до посочения размер е присъждането на законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК – 30.05.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл.78,
ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от исковете.
Същия е доказал заплащането на ДТ в общ размер на 202,92 лв., от която следва
да се присъди сумата от 87,96 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК, във
вр. НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лева. Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде 100 лева. Доказа се да са сторени и разноски за възнаграждение за
допусната ССчЕ в размер на 150 лв. Съразмерно с уважената част от исковете в
полза на ищеца следва да се присъдят разноски за депозит за ССчЕ и
юрисконсултско възнаграждение от 88,20 лв., или общо с ДТ – 176,16 лв. За
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 195,41
лева, от които 145,41 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, от които следва да се присъди сумата от 68,93 лв. Ответникът на
основание чл.78, ал.3 ГПК има право на разноски съразмерно с отхвърлената част
от исковете. Доказал е да е направил разноски за ССчЕ в размер на 75 лв., от
които следва да се присъди сумата от 48,54 лв. На основание чл. 38, ал.2 ЗА в
полза на адв. С.М. следва да се присъди сумата от 350 лева - адвокатски хонорар
за представителство по делото съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че И.Г.М., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и чл.86, ал.1 ЗЗД следните
суми, а именно: сумата от 1898,22 лева
(хиляда осемстотин деветдесет и два лева и двадесет и две стотинки),
представляваща главница, дължима по договор за паричен заем № *****от
13.01.2017 г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията
по който са прехвърлени на ищеца по силата на Приложение № 1 от 01.06.2018 г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010
г., сумата от 666,35 лв. (шестстотин
шестдесет и шест лева и тридесет и пет стотинки) – обезщетение за забава за
периода от 25.04.2017 г. до 29.05.2019 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 30.05.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 4882/31.05.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9019/2019 г. на ПРС, XV гр. състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
искове за признаване за установено по
отношение на И.Г.М., ЕГН: **********, че
дължи на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, сумата от 395,95 лева –
договорна лихва за периода от 24.04.2017 г. до 20.11.2017 г., сумата от 2625,45 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 08.05.2017 г. до 20.11.2017
г., както и искът за главницата за разликата от уважения размер от 1898,22 лв. до пълния предявен размер от
3582,68 лв., като погасен поради
прихващане с насрещното вземане на И.Г.М., ЕГН: **********, от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
********* за платените
без основание суми по договора за кредит в общ размер на 1684,46 лв., от които
1225,21 лв. – неустойка за неосигурено обезпечение, 414,25 лв. – платена
договорна лихва, 45 лв. – такси за разходи.
ОСЪЖДА
И.Г.М., ЕГН: ********** да заплати на основание
чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* сумата
от 176,16 лв. (сто седемдесет и шест лева и шестнадесет стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за исковото производство съразмерно с
уважената част от исковете, както и сумата от 68,93 лв. (шестдесет и
осем лева и деветдесет и три стотинки), представляващи съдебно деловодни
разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК ********* да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на И.Г.М.,
ЕГН: ********** сумата от 48,54 лв.
(четиридесет и осем лева и петдесет и четири стотинки) – разноски в настоящото
производство съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК, във вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. на адвокат С.
Г.М., ЕГН: **********,*** сумата от 350
лв. (триста и петдесет лева) – адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.