№ 742
гр. София, 20.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000502387 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение /без номер/ от 26.01.2021г., постановено по гр.д.
№5058/2019г., СГС, I ГО, 13 състав е отхвърлил предявения от М. Р. М.
против Застрахователно дружество „Евроинс“ АД иск с правно основание чл.
432 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди-болки и страдания вследствие смъртта на неговия баща Р. М. Р.,
починал в резултат на ПТП, настъпило на 12.12.2017г. в размер на сумата от
200 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.12.2018г. до
окончателното плащане. С решението СГС, I ГО, 13 състав е осъдил М. Р. М.
да заплати на Застрахователно дружество „Евроинс“ АД сумата от 980лв. –
разноски по делото. С определение от 28.05.2021г., постановено по реда на
чл. 248 ГПК, СГС, I ГО, 13 състав е оставил без уважение молбата на М. Р. М.
за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез
процесуалния представител, с релевирани оплаквания за неправилност,
поради несъобразяване с материалния закон, трайната практика и при
несъобразяване със събраните доказателства във връзка с релевираното
възражение за съпричиняване. В жалбата се твърди, че определеното
обезщетение не отговаря на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и
само частично компенсира болките и страданията на ищеца, както и
последиците от претърпените вреди. Излага се становище, че с оглед
1
установените по делото обстоятелства, справедливият размер, който до
някаква степен би могъл да репарира мъката и болката от загубата на бащата
на ищеца възлиза на не по-малко от 140 000лв. Релевира се оплакване, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че възражението за
съпричиняване е доказано. Поддържа се, че от изготвената и приета АТЕ по
безспорен начин е установено, че непосредствената причина довела до
настъпване на процесното ПТП се крие единствено в субективните действия
на водача на лек автомобил „Опел Астра“. Поради това се изразява
несъгласие с приетото от решаващия съд, че в случая е налице съпричиняване
от страна на пострадалия в размер на 50 %. Прави се искане въззивният съд
да постанови решение, с което да отмени решението на първата инстанция и
да постанови друго, с което да присъди на ищеца обезщетение от още 50 000
лв., представляващи разликата между доброволно платените 90 000 лв. и
действително дължимия размер от 140 000 лв., ведно с лихвата за забава,
считано от 18.12.2018г. до окончателното плащане, съгласно чл. 496, ал.1 КЗ.
Предявява се претенция за присъждане на направените разноски.
В срока за отговор по чл. 263, ал.1 ГПК ответникът в
първоинстанционното производство не е подал отговор на въззивната жалба.
Срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение е подадена
частна жалба от ищеца, чрез процесуалния му представител, с която релевира
оплакване за незаконосъобразност.
В открито съдебно заседание страните не изпращат представители, а
изразяват становище в писмени молби.
Въззивната жалба, с която въззивният съд е сезиран, е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, поради което
се явява допустима.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивният съд приема, че предявеният иск е с правно основание чл.
432, ал.1 КЗ и с предмет – присъждане на обезщетение в размер на 200 000лв.
за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговия баща,
вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 12.12.2017г.,
ведно със законната лихва от 18.12.2018г. - денят следващ датата, на която е
изтекъл 3-месечният срок за произнасяне по заведената щета, до
окончателното изплащане. Нормата на чл. 432, ал.1 КЗ предвижда, че
увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска
обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност”. При така предявен иск, ищецът следва да установи, че е
извършено противоправно деяние от водач на застрахован с договор за
застраховка „Гражданска отговорност” при ответника автомобил, че това
деяние му е причинило вреди и те са в причинна връзка с противоправното
деяние.
2
С обжалваното решение СГС, І ГО, 13 състав, е отхвърлил предявения
иск. В мотивите на своето решение, съдът е приел, че ищецът е доказал
предпоставките на разпоредбата на чл. 432, ал.1 КЗ, за да бъде ангажирана
отговорността на ответника. Приел е, че ответното застрахователно
дружество е доказало възражението си за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на починалия, като е преценил, че приносът на починалия
е 50%. Посочил е, че от събраните гласни доказателства, приема, че
обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 100 000лв., от която сума е
приспаднал процента съпричиняване. От друга страна, е посочил, че
ответното застрахователно дружество е извършило доброволно плащане в
размер на 90 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на което
е посочил, че исковата претенция се явява неоснователна и като такава следва
да бъде отхвърлена.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е
частично неправилно.
С оглед релевираните в жалбата оплаквания, настоящият съдебен състав
приема, че страните не спорят относно наличието на предпоставките на
разпоредбата на чл. 432 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, а именно, че е извършено
противоправно деяние от водач на застрахован с договор за застраховка
„Гражданска отговорност” при ответника автомобил, че това деяние е
причинило вреди на ищеца, както и че е налице причинна връзка между
вредите и противоправното деяние. Спорът пред въззивната инстанция се
съсредоточава върху въпросите за правилното приложение на разпоредбите
на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал.2 ЗЗД.
С цел установяване на действителните отношения между ищеца и
починалия, пред първата инстанция са събрани гласни доказателства, чрез
разпит на свидетелката М. М.-съпруга на ищеца. От показанията на
свидетелката съдът приема за установено, че починалият живеел сам в град
***, а синът заедно със своето семейство живеел в град ***. Между баща и
син са съществували близки родствени отношения - двамата непрекъснато се
чували. Синът при нужда помагал финансово на своя баща. Поне 3-4 пъти
годишно се виждали. Ищецът преживял много тежко смъртта на своя
родител, не бил на себе си, направил всичко възможно, за да помогне, но
въпреки това не успял. Още щом разбрали, че Р. е в болница, ищецът и
свидетелката отишли в болницата във Велико Търново. Ищецът говорил с
докторите, но разбрал, че те не могат да направят нищо повече.
Въззивният състав изцяло кредитира показанията на свидетелката, тъй
като същите са дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления.
При така изяснените конкретни обстоятелства, настоящата съдебна
3
инстанция достига до извода, че в процеса на доказване ищецът успя да
проведе пълно и главно доказване на твърдените от него неимуществени
вреди в резултат на смъртта на своя баща.
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се
определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД –
по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията
за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е
обусловено от съобразяване и на общи критерии - момент на настъпване на
смъртта, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което
претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите
между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения.
Според практиката на ВКС, възрастта на починалия не съставлява
самостоятелен критерий при определяне на обезщетението, доколкото сама
по себе си не е критерий за съдържанието на връзката между починалия и
претендиращия обезщетение. /така решение № 124 от 14.07.2016 г. по т.д. №
2056/2015г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. Възприето е и становището, че при
определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени
вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в
нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.
След, като взе предвид горните постановки, както и установените от
свидетелските показания действителни отношения между баща и син,
внезапното настъпване на смъртта му, цялостното негативно отражение на
събитието върху психо-емоционалното състояние на ищцеца и като съобрази
преобладаващата съдебна практика относно присъжданите в сходни случаи
обезщетения, приема, че справедливото обезщетение за ищеца-син на
починалия възлиза на 120 000лв. По делото се установи, по категоричен
начин, че баща и син са били близки помежду си, непрекъснато се чували по
телефона, синът посещавал своя баща през 3-4 месеца, бил му е финансова
опора. Установи се, че синът е преживял тежко неочакваната смърт на своя
родител, ни бил на себе си от случилото се. Основателно е възражението на
жалбоподателя, че при определяне на справедливото обезщетение
първостепенният съд не е отчел в достатъчна степен близките отношения,
които са съществували между ищеца и починалия. Основателно е
възражението на жалбоподателя, че решаващият съд необосновано е приел, че
по време на болничния престой ищецът не се е интересувал от състоянието на
4
своя баща, което обстоятелство е мотивирало съдебният състав да занижи
размера на претендираното обезщетение. Напротив, от събраните писмени
доказателства – СМЕ и медицински документи, както и от гласните
доказателства се установи, че ищецът е пристигнал в болничното заведение
няколко часа след като са му съобщили, че баща му е бил приет. С оглед
изключително тежкото здравословно състояние – тежка черепно-мозъчна
травма, не би могло да се очаква близките на пострадалия да имат свободен
достъп до стаята му. На следващо място, се установи, че ищецът е бил в
непрекъснат контакт с лекуващите лекари, което свидетелства за неговата
синовна загриженост, противно на приетото от първата инстанция. За да
остави без уважение жалбата в останалата й част, настоящият съдебен състав
съобрази обществено въведения критерий за справедливост в обезщетяването
на вреди, настъпили от застрахователно събитие към 2017 г., както и
съдебната практика в други подобни случаи.
По отношение на релевираното оплакване за неправилност на
решението относно приетото за основателно възражение за съпричиняване.
От приетата и неоспорена съдебна автотехническа експертиза, се
установи, че ПТП е настъпило на 12.12.2017г. в град ***, на улица „Васил
Левски“. Лек автомобил с марка „Опел Астра“, рег. №*** е бил спрял и
паркирал върху дясната лента, насочен с предната част в посока изток, с
дясната част на около 10 см. от десния бордюр. В същото време в същата
дясна лента за движение се е придвижвал в посока изток велосипедистът Р.
Р.. Той се е движел възможно най-вдясно на платното за движение в близост
до паркираните автомобили. Вещото лице излага, че водачът на лекия
автомобил е предприел напускане на МПС, като е отворил предната лява
врата в момент, когато велосипедистът е бил в близост до лявата врата-около
задната лява част на автомобила. Последвал е удар между велосипедиста и
предната лява врата на автомобила. Вследствие на удара велосипедистът е
паднал върху платното за движение и си е ударил главата. Според експерта от
техническа гледна точка причината за настъпването на ПТП са субективните
действия от страна на водача на лекия автомобил „Опел Астра“, който при
напускането му не се е убедил, че с отварянето на вратата на автомобила няма
да предизвика удар с друго превозно средство. Съгласно изводите на
автоексперта, съдържащи се в заключението, водачът на лекия автомобил е
имал видимост посредством ляво странично огледало на повече от 50 м.,
поради което вещото лице прави извод, че ако водачът на МПС е бил
погледнал в лявото странично огледало, то той е могъл да забележи
приближаващия велосипед. Вещото лице установява, че съобразно механизма
на настъпване на ПТП, велосипедистът се е движел максимално вдясно по
пътното платно на необходимото разстояние в ляво от левите части на
спрелите автомобили. Автоекспертът изчислява, че при движение покрай
спрели превозни средства, минималното разстояние на придвижване на
велосипедист следва да е не-по-малко от 71 см. при скорост на движение 10
км/ч, с каквато скорост приема, че се е движел велосипедистът. Сочи, че
5
съгласно протокола за оглед метеорологичните условия са били – дневна
светлина, отлична видимост. Експертът е категоричен, че съобразно
механизма на настъпване на ПТП, водачът на лекия автомобил е отворил
предна лява врата, когато велосипедистът е бил в непосредствена близост до
странична лява врата по дължина на пътното платно, поради което прави
извод, че ударът на велосипедиста в отворената врата е бил неизбежен.
Вещото лице излага, че при огледа на лекия автомобил не са били
констатирани следи по предната лява врата.
В о.с.з., проведено на 29.10.2020г., вещото лице заявява, че ударът е
настъпил между гумата на велосипеда и вратата на МПС. Допълва, че не е
задължително гумата да остави следи върху вратата. Сочи, че в конкретния
случай велосипедистът е бил „изваден от равновесие и е паднал“. Обяснява,
че вратата на лекия автомобил е с дължина 80 см, поради което прави извод,
че за да се удари велосипедистът във вратата означава, че той е бил на около
70 см. разстояние до паркираното МПС. По отношение на техническата
изправност на велосипеда сочи, че той е бил оборудван с всички необходими
аксесоари-стопове, спирачки и фарове.
В о.с.з., проведено на 02.07.2020г., – К. Б. - водачът на процесния лек
автомобил, установява, че на 12.12.2017г. е участвал в ПТП с велосипедист.
Излага, че отивал на зъболекар, видял, че пред кабинета има място за
паркиране и паркирал колата плътно до тротоара, изгасил двигателя,
погледнал в огледалото за обратно виждане в ляво, уверил се, че няма
движение на автомобили и леко отворил вратата на колата, в същото време се
сетил да види дали е взел здравната си книжка и се обърнал в дясно, след
което чул шум, погледнал през стъклото на прозореца и видял в близост до
колата в ляво паднал на земята човек, а в ляво от него колело, отворил
внимателно вратата на колата, слязъл и му помогнал да стане. Попитал човека
дали е добре, а той му отговорил, че му била замаяна главата и не усетил как
залитнал.
Съдът, като съобрази релевираното по реда на чл. 51, ал.2 от ЗЗД
възражение за съпричиняване и при съпоставяне на събраните в тази връзка
писмени и гласни доказателства, намира, че следва да изгради своите правни
изводи въз основа на приетата АТЕ, тъй като вещото лице е отговорило
компетентно и обективно на всички релевантни въпроси. Изводите на
експерта са логически, не съдържат противоречия и предположения. От
заключението на вещото лице, съдът приема за категорично установено, че
велосипедистът се е движел на необходимото разстояние от левите части на
спрелите автомобили, велосипедът е бил технически изправен, не е било
необходимо устройство за излъчване на светлина, тъй като времето я било
ясно и произшествието е настъпило при дневна светлина и отлична видимост.
На следващо място, от заключението съдът приема за категорично
установено, че причина за настъпване на произшествието са субективните
действия на водача на лекия автомобил. За разлика от заключението
свидетелски показания са необективни и обслужват защитната теза на
6
свидетеля-делинквент. От същите се установява, че между двете превозни
средства не е имало съприкосновение, а велосипедистът сам е паднал, тъй
като е бил „замаян“. Съдът не кредитира показанията в обсъдената им част,
тъй като съдържат изводи.
Съдът не обсъжда показанията на свидетеля в останалата им част, тъй
като същите съдържат предположения, поради което съдът не би могъл да
изгради своите правни изводи, въз основа на тях. Изводът за наличие на
съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на
предположения, а следва да се основава на категорично доказани конкретни
действия или бездействие на пострадалия, с които той обективно да е
способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил
неговото настъпване.
По отношение на останалите възражения за съпричиняване, заявени в
отговора на ответника, то от приетата и неоспорена СМЕ се установи, че
носенето на каска, предназначена за велосипедисти, не може да предотврати
тежестта на черепно-мозъчната травма. По отношение на възражението, че
ако пострадалият бе потърсил медицинска помощ непосредствено след
инцидента, това би довело до предотвратяване на леталния изход, то вещото
лице - доктор - неврохирург сочи, че е трудно да се отговори, тъй като е
можело раната да бъде обработена и понеже лицето е било в съзнание,
разговаряло е, е могло да бъде пуснато и да си отиде от болничното
заведение. В о.с.з. докторът заявява, че с категоричност контузионните
огнища в мозъка могат да бъдат открити около 6-ия час след произшествието,
преди този момент могат и да не се видят.
С оглед изложените съображения, въззивният състав приема за
недоказано по реда на пълното и главно доказване релевираното от ответното
застрахователно дружество възражение за съпричиняване. В тази връзка
намира за основателно възражението на жалбоподателя-ищец.
В заключение: Определеното от настоящия съдебен състав обезщетение
за неимуществени вреди не следва да бъде редуцирано по реда на чл. 51, ал.2
ЗЗД.
Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди от
120 000лв. следва да бъде намален съобразно изплатеното по време на
процеса обезщетение от застрахователя в размер на сумата от 90 000 лв., като
това обстоятелство, на основание чл. 235, ал.3 ГПК, следва да бъде взето
предвид. При което обезщетението, на което има право ищеца, е в размер на
30 000лв., ведно с лихвата за забава, считано от 18.12.2018г. до окончателното
плащане.
При тези изводи въззивната инстанция следва да постанови решение, с
което да отмени решението на СГС, ГО, 13 състав в частта, в която исковите
претенции са отхвърлени до размера на сумата от 30 000лв., като ответникът
следва да бъде осъден да заплати тази сума, ведно със законната лихва. В
останалата отхвърлителна част решението следва да бъде потвърдено.
7
По отношение на частната жалба срещу определението, постановено по
реда на чл. 248 ГПК: Тъй като съобразно изхода на правния спор, предмет на
въззивното производство, първоинстанционното решение следва да бъде
изменено и в частта му за разноските, предявената от процесуалния
представител на ищеца въззивна частна жалба срещу определението на СГС
по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да бъде оставена без разглеждане.
При този изход на спора определението, обективирано в обжалваното
решение, с което са присъдени в полза на ответника съдебни разноски, следва
да бъде отменено над сумата от 392 лв. до присъдения размер от 980 лв.,
представляваща разноски за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25,
ал. 1 НЗПП. В полза на адв. М. трябва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждание за осъщественото безплатно процесуално представителство
на ищеца пред СГС, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от
Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на 3318лв. В тази връзка следва да се посочи, че
върху частта от иска, който е отхвърлен, поради извършено след
предявяването му плащане на търсената от ищеца сума, без да са налице
предпоставките на чл. 78, ал.2 ГПК, ответникът не се освобождава от
отговорност за разноски. Ответникът по въззивната жалба следва да бъде
осъден да заплати на адв. М. сумата от 1218 лв. адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство пред САС.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на ответното застрахователно
дружество юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от
въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК,
във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП, в размер на 80лв. /при
определена от съда база от 200 лв. –за юрисконсултско възнаграждение,
предвид извършените процесуални действия от страна на ответното
застрахователно дружество – подаване на писмена защита./
Тъй като жалбоподателят е бил освободен от съда от процесуалното
задължение за заплащане на държавна такса и съдебни разноски, ответникът
трябва да бъде осъден по правилата на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК
да заплати дължимите държавни такси за разглеждане на иска от двете
съдебни инстанции, а именно в размер на 4800лв. - държавна такса - в полза
на СГС, 400лв. - за вещи лица и 600 лв. – държавна такса в полза на САС.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение /без номер/ от 26.01.2021г., постановено по гр.д.
№5058/2019г. от СГС, I ГО, 13 състав, в частта, в която предявеният от М. Р.
М. иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД е отхвърлен до
8
размера на сумата от 30 000лв., ведно със законната лихва, считано от
18.12.2018г. до окончателното плащане, както и в частта, в която М. Р. М. е
осъден да заплати на Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1
НЗПП, направените по делото разноски над размера на сумата от 392 лв., като
вместо това постановява:
ОСЪЖДА Застрахователно дружество „Евроинс“ АД ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христофор Колумб“
№43 да заплати, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, на М. Р. М.,
съдебен адрес: гр. ***, бул. „***“ №10, вх.2, ет.1, ап.12 – адв. М. сумата от
30 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди-болки и
страдания вследствие смъртта на неговия баща Р. М. Р., починал в резултат на
ПТП, настъпило на 12.12.2017г., ведно със законната лихва от 18.12.2018г. до
окончателното плащане на застрахователното обезщетение.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество „Евроинс“ АД да заплати по
бюджетна сметка на Софийски градски съд следните суми: 4800 лв. -
държавна такса и 400лв. – за вещи лица, а по сметка на Софийски апелативен
съд сума в размер на 600лв. – държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 от
ГПК.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество „Евроинс“ АД да заплати, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв, на адв. А. Е. М. сумата от
3318лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ и съдействие пред СГС, както и да
заплати сумата от 1218лв. - за оказана безплатна правна помощ и съдействие
пред САС.
ОСЪЖДА М. Р. М. да заплати на Застрахователно дружество
„Евроинс“ АД сумата от 80 лв. – разноски пред САС, на основание чл. 78,
ал.3, вр. с ал. 8 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба, подадена от М. Р. М.
срещу определение от 28.05.2021г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение /без номер/ от 26.01.2021г., постановено по
гр.д. №5058/2019г. от СГС, I ГО, 13 състав в останалата обжалвана част.
Решението може да са обжалва от страните пред ВКС на Р. България, в
едномесечен срок от връчването му, при наличието на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9