Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-A въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 14140 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 449984 от 13.07.2018 г., постановено по гр. д. № 36791/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 47-ти
състав, районният съд е отхвърлил
предявени от В.М.В., ЕГН **********, и В.М.К., ЕГН **********, срещу А.М.К.,
ЕГН **********, искове, квалифицирани като такива с правно основание чл. 31,
ал. 2 ЗС за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сума в размер
на по 17 400 (седемнадесет хиляди и четиристотин) лева, представляваща
обезщетение, което би получила О.Н.К.по повод ползването на апартамент № 29,
находящ се в град София, ж.к. „*****”
(сега ул. „Елин връх”), бл. *****в периода 01.07.2011 г. – 13.05.2016 г., като
неоснователни.
С посоченото съдебно решение В.М.В., ЕГН **********, и В.М.К.,
ЕГН **********, са осъдени да заплатят на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 2 270 лв. – разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от В.М.В. и В.М.К., в която се излагат доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Сочат се допуснати
процесуални нарушения от районния съд във връзка с доклада по делото и правната
квалификация на предявените искове. Не се оспорва, че от наследодателката на
ищците не е била отправена писмена покана за ползване на процесния имот, но се
излагат доводи, че такава не е необходима за основателност на предявените
искове. Акцентира се, че ответникът в хода на производството е признал неизгоден
за него факт – ползването на имота в процесния период. С оглед изложеното се
иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – А.М.К.,
в който се излагат доводи за неоснователност на депозираната въззивна жалба.
Акцентира се, че решението за отмяна на дарението има конститутивно действие,
поради което към датата на договора за дарение между О.К.и ответника е
възникнала съсобственост. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното
решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират се
разноски и е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. В съдебно заседание
пред въззивния съд процесуалният представител на ответника не оспорва, че
последният е ползвал имота в процесния период, но твърди, че О.К.е имала ключ и
достъп до него, като по собствено желание не го е ползвала за жилищни нужди.
Депозирани са и становища от всяка една от страните по делото, в които се
поддържат изложените от тях пред въззивния съд доводи във въззивната жалба и
писмения отговор.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо.
Във връзка с изложените непреклудирани доводи във
въззивната жалба въззивният съд намира следното:
Предявените искове са за плащане на обезщетение на всеки от ищците в размер на по 17 400 лв.,
изчислено на база средната пазарна цена на наема, който тяхната майка – О.К.,
би получила от процесния апартамент, в качеството на негов вещен ползвател за
процесния период, от ползването на който се твърди да е била лишена от
ответника.
Въззивният съд намира, че СРС неправилно е квалифицирал предявените искове
по чл. 31, ал. 2 ЗС. В конкретния случай в исковата молба не са въведени
фактически твърдения в тази насока и липсва съответен петитум. По аргумент от
чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие
се определят от страните, като съдът не може да се самосезира, нито да се
произнесе извън предмета на делото, който представлява спорното материално
субективно право и се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца,
съдържащо се в исковата молба (решение № 120 от 11.12.2018 г. на ВКС по к. гр.
д. № 4813/2017 г.).
Процесните парични вземания произтичат според твърденията в исковата молба
и последващите уточнения, направени и в хода на
въззивното производство, от неоснователно обогатяване, изразяващо се в ползване
от ответника на имот, върху който О.К.– наследодател на ищците, е имала
учредено пожизнено вещно право на ползване, възникнало по силата на договор за
дарение, обективиран в нотариален акт № 8, том ХХХХХХ, дело № 11302/1991 г. В
хода на въззивното производство ищците изрично обосновават активната си
материалноправна легитимация от учреденото вещно право на ползване върху целия
имот в полза на техния наследодател – О.К..
При така изложеното, правилната правна квалификация на исковете е общият
субсидиарен състав на чл. 59 ЗЗД, а не чл. 31, ал. 2 ЗС. Това е така, тъй като
твърденията на ищците не са за наличие на съсобственост в хипотезата на
ползване на общата вещ само от някой от тях, а за обедняване на наследодателя
на ищците, респективно за обогатяване на ответника, произтичащи от един и същи
факт – ползване на имот от гол собственик при учредено вещно право на ползване
върху същия и без съгласие на вещния ползвател. В този смисъл е и практиката на
ВКС, съгласно която претенцията на носителя на правото на ползване за
присъждане на обезщетение за това, че е бил лишен от възможността да упражнява
своето право, следва да бъде разгледана по реда на чл. 59 ЗЗД (решение № 347 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 30/2011 г., II г. о.,
ГК). Независимо от
изложеното, от първоинстанционния съд са разгледани релевантните за спора
факти, поради което не се налага обезсилване на решението, а само преквалификация на предявените искове от чл. 31,
ал. 2 ЗС на. чл. 59 ЗЗД.
Отделно от изложеното, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС урежда също ликвидиране
на отношения на отношения на плоскостта на неоснователното обогатяване.
От фактическа страна:
С нотариален акт № 8, том ХХХХХХ,
дело № 11302/1991 г. (л. 7 от делото пред СРС) О.Н.К.и М.Г.К. са дарили на сина
си А.М.К. следния свой собствен недвижим имот: апартамент № 29, находящ се в град София, ж.к. „*****” (сега ул. „****,
с площ от 89.49 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения,
при съседи: стълбище, двор, Ч.и А.Т., двор, Д., В.и М. М., заедно със зимнично
помещение, заедно с 2.85% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на
строеж върху държавна земя. Дарителите са си запазили правото на ползване върху
целия апартамент до края на живота на всеки от тях.
Представено е удостоверение за
наследниците на О.Н.К., издадено на 25.05.2016 г. от СО, район „Лозенец“, от
което е видно, че същата е починала на 13.05.2016 г. и след смъртта си е
оставил като наследници своите деца – А.К., В.К. и В.В..
С влязло в сила решение № 190/24.06.2016
г., постановено по гр. д. № 1478/2016 г. по описа на ВКС, IV ГО (л. 8 и сл. от делото пред СРС), съдът е отменил, на основание чл. 227,
ал. 1, б. „в“, дарението от 17.09.1991 г., с което О.Н.К.е дарила на сина си А.М.К.
½ идеална част от гореописания апартамент № 26, за разликата над 1/6
идеална част от 3/6 идеални части.
Решението е постановено по
подаден от наследодателката на страните приживе иск с правно основание чл. 227,
ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Предвид смъртта й в хода на процеса, на основание чл. 227 ГПК, като жалбоподатели са конституирани наследниците й В.К. и В.В. – син и
дъщеря. Предвид факта, че дареният ответник е син на починалата ищца, е прието,
че е налице сливане на качеството ищец и ответник, поради което по отношение на
1/6 идеална част от подарения имот обжалваното въззивно решение е обезсилено,
като недопустимо, а производството по иска е прекратено в тази част.
По делото е изслушано заключение на съдебно - техническа експертиза от
12.06.2017 г.(л. 83 и сл. от делото пред СРС), оспорено в срока по чл. 200 ГПК
от ищците, и прието от съда, съгласно което средната пазарна наемна цена за исковия
период - 01.07.2011 г. – 13.05.2016 г., за процесния имот - обзаведен, възлиза
на 32 474 лв., като 1/3 част възлиза на 10 825 лв. Посочена е и
средна пазарна цена за имота – необзаведен: 25 979 лв. за целия имот и за
1/3 ид. 1. – 8 660 лв.
В съдебно заседание, проведено на 12.06.2017 г. пред първоинстанционния
съд, заключението е оспорено от процесуалния представител на ищците и е
направен отвод на вещото лице – Т.Т., във връзка с който същото е освободено на
основание чл. 198 ГПК.
Изслушано е и заключение от 16.10.2017 г., изготвено от вещо лице Д.Ч.(л. 105
и сл. от делото пред СРС), оспорено в срока по чл. 200 ГПК от ищците, и прието
от съда, съгласно което стойността на равностойно парично обезщетение за имота
за процесния период възлиза на 32 034 лв., която сума включва данъци и
такси по чл. 57 ЗС, съответно е в размер на 10 678 за 1/3. Предложена е и
стойност на равностойно парично обезщетение за имота, като необзаведен –
28 510 лв., без начислени данъци и такси по чл. 57 ЗС, съответно
9 503 лв. за 1/3 ид. ч.
С определение от 07.11.2017 г. (л. 138 – гръб от делото пред СРС),
районният съд е приел заключението, допуснал допълнителна задача към вещо лице Ч.и
е допуснал тройна СТЕ, предвид оспорване на експертизата от ищците.
Съгласно заключение на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза от
09.01.2018 г., изготвено от вещо лице Д.Ч.(л. 155 и сл. от делото пред СРС),
обезщетението, определено на база пазарна наемна цена на процесния апартамент №
29, ведно с разходите за стопанисването по чл. 57 ЗС, възлиза на 31 707
лв., при квота 1/3 – 10 569 лв. Предложена е и стойност на равностойно
парично обезщетение на имота, като необзаведен, както следва: 28 219 лв.,
съответно в размер на 9 406 за 1/3.
По делото е изслушано и заключение на тройна техническа експертиза от
30.03.2018 г. (л. 169 и сл. от делото пред СРС), неоспорено от страните, което
въззивният съд кредитира като обективно и компетентно изгответно. Посочено е,
че общият размер на обезщетението за ползване, вместо наем, за обзаведено
жилище, за претендирания период възлиза на 32 268 лв., съответно на
10 756 за 1/3 ид.ч. Общият размер на обезщетението за ползване, вместо
наем, за обзаведено жилище, за претендирания период възлиза на 32 268 лв.,
съответно на 10 756 за 1/3 ид.ч.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна
страна следното:
Фактическият състав на притезанието за обезщетение по чл. 59 ЗЗД в
разглеждания случай, включва следните елементи: в полза на наследодателката на ищците – О.К., да е било учредено вещно право
на ползване върху процесния
имот за претендирания период; ответникът да е ползвал без съгласие на вещния ползвател имота по време на него, с което да го е
лишил от възможността да ползва същия, в
резултат на което да е настъпило обогатяване за ответника с размера на спестения
пазарен наем, респ. обедняване за наследодателя
на ищците, произтичащо от същия факт.
С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд намира за
недоказана активната материалноправна
легитимация на ищците по спора на заявеното от тях основание.
По делото не е спорно и от представените доказателства – удостоверение за
наследници от 25.05.2016 г. (л. 11 от делото пред СРС), се установява, че
страните са наследници на О.К.при посочените в исковата молба квоти – 1/3 за
всеки. Не се установява, обаче, в полза на общият им наследодател да е било
учредено вещно право на ползване върху целия имот за процесния период съобразно
въведените фактически твърдения в исковата молба и доказателствата по делото.
По делото не е спорно, че с
влязло в сила решение № 190/24.06.2016 г., постановено по гр.д. № 1478/2016 г.
по описа на ВКС, IV ГО (л. 9 и сл. от делото пред
СРС), съдът е отменил, на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“, дарението от
17.09.1991 г., с което О.Н.К.е дарила на сина си А.М.К. ½ идеална част
от гореописания апартамент № 26, за разликата над 1/6 идеална част от 3/6
идеални части. Решението е постановено по подаден от наследодателката на
страните приживе иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Предвид
смъртта й в хода на процеса, на основание чл. 227 ГПК, като жалбоподатели са
конституирани наследниците й по закон – В.К. и В.В. – син и дъщеря. Предвид
факта, че дареният ответник е син на починалата ищца, е прието, че е налице
сливане на качеството ищец и ответник, поради което по отношение на 1/6 идеална
част от подарения имот обжалваното въззивно решение е обезсилено, като
недопустимо, а производството по иска е прекратено в тази част.
С оглед обратното действие на отмяната на част от дарението, извършено с
нотариалния акт № 8, н.д. № 11302/1991 г. с влязло в сила съдебно решение,
следва да се счита, че то не е било направено за отменената част, по аргумент
от разпоредбата на чл. 227, ал. 5 ЗЗД. Доколкото след отмяната на дарението праводателката на ищците – О.К., е
възвърнала в патримониума си собствеността върху съответните дарени 2/6 идеални
части от имота, между нея и ответника, който се легитимира като собственик на
идеални части от процесния апартамент съобразно неотменената част от договора
за дарение, към датата на сключване на договора са възникнали отношения на
съсобственост. С оглед изложеното, за процесния период О.К.действително е имала
право да ползва имота, но не като носител на вещно право на ползване върху
целия имот, а като съсобственик – на основание чл. 31, ал. 1 ЗС. Т.е.
фактическите твърдения в исковата молба не обосновават активната
материалноправна легитимация на ищците за претендиранияте вземания на
посоченото от тях основание, като наследници по закон на носителя на вещното
право на ползване. Доколкото не се установи да е налице първата предпоставка за
основателност на предявените искове, обсъждането на останалите предпоставки е
безпредметно.
Независимо от липсата на доказване на въведената активна материалноправна
легитимация, следва да се отбележи, че с оглед установената по същество
съсобственост на имота за процесния период, отношенията не могат да бъда ликвидирани
и на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Задължението за плащане на обезщетение от
страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от
лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик, каквото по делото не
се твърди и не се установява да е отправено от неползващия съсобственик до
ползващия такъв за процесния период, респ. обезещетение по чл. 31, ал. 2 ЗС не
може да бъде присъдено поради липса на покана.
С оглед изложеното, ищците, в съответствие с разпределената им доказателствена
тежест в хода на въззивното производство, не са доказали факта на обогатяване
на ответника за процесния период с процесната сума за сметка на обедняването на
всеки един от тях, произтичащи от един и същи факт съобразно твърденията в
исковата и молба и уточненията към нея, направени включително и пред въззивния
съд. По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, съдът е длъжен да приеме за ненастъпили
правните последици, чиито юридически факти не са недоказани, т.е. в процесния
случай предявените искове са неоснователни и недоказани.
В обобщение, по изложените доводи, районният съд, макар и по различни
правни съображения, правилно е отхвърлил предявените осъдителни искове с правно
основание чл. 59 ЗЗД, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено
като краен резултат.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 вр.
чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено искане за
присъждане и е доказано извършване на такива в размер на 1600 лв. – платен
адвокатски хонорар. Неоснователно е възражението на
въззивниците по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като размерът на претендирания и платен
адвокатски хонорар е под минималния установен такъв съобразно чл. 7, ал. 2, т.
4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл.
273 ГПК, в тежест на въззивниците следва да бъде възложено плащането на същите
в полза на въззиваемия.
В подадената въззивна жалба, въззивниците също са направили искане за
присъждане на разноски и адвокатски хонорар, но предвид неоснователността на
жалбата, такива не им се дължат.
Предвид цената на исковата
претенция и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК настоящият съдебен акт подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 449984 от 13.07.2018 г., постановено по гр. д. № 36791/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 47-ти
състав, с което са отхвърлени като
неоснователни предявени от В.М.В., ЕГН **********, и В.М.К., ЕГН **********,
срещу А.М.К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на всеки от ищците, като наследници на О.Н.К., сума в
размер на по 17 400 (седемнадесет хиляди и четиристотин) лева,
представляваща обезщетение, което би получила О.Н.К.от ползването на апартамент
№ 29, находящ се в град София, кв.
„Лозенец”, ул. „********, в периода 01.07.2011 г. – 13.05.2016 г.
ОСЪЖДА В.М.В., ЕГН ********** и В.М.К., ЕГН **********, и двамата със съдебен
адрес: ***, пл. „*********, да заплатят, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на А.М.К., ЕГН **********, с адрес ***, сума в размер на 1600 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция – платен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.