Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ……
гр. София, 22.12.2023 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, I-12 състав, в публично заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесет и трета
година, в състав:
Съдия: Кирил П.
при участието на секретаря Ирина Василева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 13909 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е
образувано по искова молба, подадена от Я.Г.Н. против Прокуратурата на РБ, с
която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните суми:
сумата от 26 000 лв. – представляващ част от общо вземане в размер на
50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от наказателно преследване
за престъпление по 198, ал. 1, пр. 1 и 2 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК
/преквалифицирано деяние с постановление от 07.07.2015
г. – чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 НК/, приключило с постановление
от 31.07.2015 г. по ДП ЗМ № 2274/2013 г. на 06 РУ СДВР, пр. пр. № 26989/2013 г.
на СРП, ведно със законната лихва от датата на влизане на постановлението за
прекратяване да окончателното изплащане, както и сумата в размер по 3000 лв. – представляваща
обезщетение за имуществени вреди – претърпени загуби за заплатени адвокатски
възнаграждения в досъдебното производство, ведно със законната лихва от датата
на влизане на постановлението за прекратяване да окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че бил
привлечен като обвиняеми по ДП ЗМ № 2274/2013 г. на 06 РУ СДВР, пр. пр. №
26989/2013 г. на СРП за престъпление по 198, ал. 1, пр. 1 и 2 вр. с чл. 20, ал.
2 вр. с ал. 1 НК на 08.08.2013 г. Бил задържан под стража за 72 часа с
постановление от 08.08.2013 г. На 30.08.2013 г. бил задържан под стража с определение
по в. н. ч. д. № 3839/2013 г. по описа на СГС. Мярката за неотклонение била
отменена на 23.09.2015 г. по НОХД № 16323/2013 г. на СРС. С постановление от
07.07.2015 г. бил привлечен отново като обвиняем по преквалифицирано деяние –
чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 НК. С Постановление от 31.07.2015 г.
е прекратено наказателното производство. Производството продължило близо 2
години. Производството се отразило на ищеца. Ищецът претърпял множество болки и
страдания – стрес, негативни емоции. Към датата на повдигане на обвинението
работил на трудов договор и бил управител
на ТД. Засегнати били доброто му име и авторитет в обществото. Станал
неспокоен. Здравословното му състояние било силно влошено. Претърпял и
имуществени вреди – 500 лв. заплатен адвокатски хонорар само за мярка за
неотклонение по договор за правна защита и съдействие от 09.08.2013 г., 500 лв.
за защита по в. н. ч. д. по договор за правна защита и съдействие от 15.08.2013
г., 1500 лв. адвокатски хонорар по ДП ЗМ № 2274/2013 г. на 06 РУ СДВР, пр. пр.
№ 26989/2013 г. на СРП по договор за правна защита и съдействие от 17.07.2015
г. и 500 лева за жалба срещу постановление от 31.07.2015 г. по договор за
правна защита и съдействие от 23.09.2015 г. Твърди, че вредите са претърпени в
резултат на действия и актове на прокуратурата. Моли исковете да се уважат.
Претендират разноски.
В законоустановения срок
по чл. 131 ГПК е ангажиран отговор от страна на ответника. Оспорва иска за
неимуществени вреди като недоказан и по размер. Размерът на вредите бил
завишен. Относно иска за имуществени вреди намира същите за неоснователни,
недоказани и ги оспорва и по размер. Намира размера на имуществените вреди за
прекомерен. Моли за отхвърляне на претенциите.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно
чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ:
От
фактическа страна:
Установява се, че с постановления за привличане на
обвиняем от 08.08.2013 година по досъдебно производство № 2274/13 г. на 06 РУП-СДВР
пр. пр. № 26989/2013 г. по описа на СРП е привлечен като обвиняеми Я.Г.Н. за
престъпление по 198, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК за
това, че 29.07.2013 г. около 19:30 ч. в гр. София, ж. к. **********, в
съучастие с три лица с неустановена по делото самоличност, като извършител е
отнел чужди движими вещи – сумата от 90 лв. от владението на А.В., с намерение
противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплаха. Със същото
постановления спрямо Я.Г.Н. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“
за срок от 72 часа.
С протоколно определение от 30.08.2013 г. по ВНЧД
№ 3839/2013 г. на СГС е отменено определение от 11.08.2013 г. по НЧД №
14286/2013 г. на СРС и е взета мярка за неотклонение задържане под стража по
отношение на Я.Г.Н., като лицето е задържано в съдебно заседание.
С протоколно определение от 23.09.2013 г. по НОХД
№ 16323/2013 г. на СРС е отменена мярката за неотклонение задържане под стража.
Срещу Я.Г.Н. не е вземане друга мярка за неотклонение.
С постановление за привличане на обвиняем от
07.07.2015 г. Я.Г.Н. е привлечен отново като обвиняем по
преквалифицирано деяние – чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 НК за това, че на 29.07.2013 г. в гр. София, ж. к. **********,
Я.Г.Н. е нанесъл удар с ръка в областта на главата през лявото око и носа на А.Д.В.,
с което му е причинил лека телесна повреда „счупване на носните кости“,
изразяваща се във временно разстройство за здравето, неопасно за живота“, като
деянието е извършено по хулигански подбуди.
С постановление от 31.07.2015 г. по досъдебно
производство № 2274/13 г. на 06 РУП-СДВР пр. пр. № 26989/2013 г. по описа на
СРП е прекратено наказателното производство
срещу Я.Г.Н. за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1 НК и относно
повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр.
чл. 130, ал. 1 НК, доколкото събраните доказателства не давали възможност по
категоричен начин да се установи авторството на деянието.
Установява се от представените по делото писмени
доказателства, че Я.Г.Н. има две деца – Р.Я.Г. /роден *** г./ и Г.Я.Г. /роден ***
г./.
От показанията на свидетеля В.С.се установява, че
след задържането под стража Я.Н. отслабнал и се затворил в себе си. Когато
покрай тях минавала полицейска кола ищецът започвал да трепери. Дори е сега
ищецът изпитвал напрежение и страх. Ищецът казал на В.С., че приятелите му
спрели да посещават магазина, тъй като счели, че е престъпник.
Отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ представлява
специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено
увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в
законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да
бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в закона.
За възникване на отговорността са необходими две предпоставки, а именно: 1/.
повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и 2/.
наказателното производство да е приключило. Тази отговорност е следствие от
задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани
обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда
виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно
неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е
основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата. Поради
това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ,
установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Това сочи на
извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице
посочените в разпоредбата предпоставки.
Прокурорът е държавният орган, който проверява
съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли
основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство,
събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната
истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и пр. Когато
намери че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт;
обвиняемият се счита за невинен до завършване на наказателното производство с
влязла в сила присъда, с която се установява противното, той не е длъжен да
доказва, че е невинен. Когато прокурорът приеме, че деянието не е извършено или
не съставлява престъпление /чл. 243, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК/, или
че не е доказано /чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК/, прекратява наказателното
производство. В последната хипотеза преценката е фактическа, деянието е съставомерно, но основанието за прекратяване е необоснованост
на валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните
по делото доказателства. Съгласно разясненията в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, при прекратяване на наказателното
производство на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК действията на прокуратурата
и разследващите органи са незаконни, поради което обвиняемият има право да бъде овъзмезден за
причинените му имуществени и неимуществени вреди, причинени му от това.
Не е възможно едновременно прекратяване на
наказателно производство по чл. 243, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК и чл.
243, ал. 1, т. 2 НПК. Волята на прокурора следва да се установи от съдържанието
на изложените фактически и правни съображения и крайният извод за основанието,
поради което постановява крайния резултат. В хипотеза на чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК се ангажира отговорността на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 3 ЗОДОВ и е без значение, че наказателното производство е продължило след
изтичане на срока по чл. 81 НПК – решение
№ 47 от 27.07.2020 г. по гр. д. № 4194/2019 г. на IV г. о. на ВКС.
Постановлението за прекратяване на наказателното
производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат
в сила. Според чл. 243, ал. 9 НПК - постановлението за прекратяване на
наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от
пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може
служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато
е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 подлежат на
проверка по реда на глава тридесет и трета „възобновяване на наказателни дела” /чл.
419, ал. 1 НПК/. От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за
прекратяване на наказателното постановление, не влиза в сила, дори когато е
съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да
бъде отменено от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано. Следователно,
стабилитета на постановлението за прекратяване на наказателното производство в
смисъла на т. 4 на ТР № 3/22.04.2005 г.
на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за
вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на
лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и лицето
да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с
оправдателна присъда – решение № 184 от
26.05.2015 г. по гр. д. №7127/2014 г. на IV г. о. на
ВКС, решение № 197 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г., III г. о. на ВКС,
решение № 353/ 06.11.2015 г. по гр. д. № 892/ 2015 г. на IV г.
о. на ВКС и др.
При така установените по делото факти съдът
приема, че е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 3 ЗОДОВ. Спрямо ищеца
е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер като с постановление
на прокурор наказателното производството е прекратено на основание чл. 243, ал.
1, т. 2 НПК. Няма спор между страните, че постановлението
е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т.
3 ЗОДОВ и ищецът не е поискал наказателното производство да продължи и да
завърши с оправдателна присъда. Следователно настъпил е необходимия стабилитет
на постановлението в прекратителната част за ангажиране отговорността на
ответника. Не се спори между страните, че периодът, за който се претендира
обезщетение за неимуществени вреди, е до м.08.2015 г. – виж протоколно
определение от 23.11.2023 г.
Без значение за тази отговорност е това дали на
определен етап от производството действията на прокуратурата са били
законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства
или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила.
Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица,
извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно.
По иска
за неимуществени вреди:
Размерът на обезщетението на доказаните
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието
„справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. Във
всеки случай, за да отговаря на критерия справедливост, определеното от съда
обезщетение следва при отчитане на всички релевантни по делото обстоятелства,
относими към пострадалото лице и претърпените от него увреждания по най-пълен
начин да обезщетява претърпените болки и страдания и в този смисъл да се явява
техен паричен еквивалент.
Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за
едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост;
дали ищецът е оправдан/наказателното производство прекратено по всички
обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на
наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение,
другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;
както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните
преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу
него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и
професионална реализация, обществен отзвук и др. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално – за всички
претърпени неимуществени вреди от този деликт.
При претендирана отговорност на държавата за
вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест
на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо и с това, ако са
доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност,
искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия
да докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание,
неудобство, безпокойство, срам, както и подобни изживявания, произтекли от
причинени или свързани със съответните ограничения физически страдания – виж решение № 138 от 8.05.2013 г. по гр. д. №
637/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 434/25.11.2015г. по гр. д. №
2934/2015 г. на ІV г. о. на ВКС. Нормално е да се приеме, че по време на
цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление,
за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а
също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените
ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка
е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид
неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни
доказателства - решение № 480/23.04.2013 г. по гр.
д. № 85/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 388/02.12.2013 г. по гр. д. №
1030/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 466/09.05.2016 г. по гр. д. №
2978/2015 г. на ІV г. о. на ВКС. В
останалите случай, на търсене и съответно установяване на увреждания над
обичайното като интензитет и вид, съдът може да ги обезщети само при успешно
проведено пълно главно доказване от ищеца. В случаите когато се търсят и
съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при
успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка - виж
решение от 11.03.2013 г., по гр. д. №
1107/2012 г. на ІV г. о. на ВКС и решение от 15.01.2013г., по гр. д. №
1568/2011 г. на ІV г. о. на ВКС.
Принципът за справедливост включва в най-пълна
степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и
когато съдът е съобразил всички доказателства, релевантни към реално
претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е
постановено в съответствие с този принцип. Така, за да определи размера на
обезщетението за неимуществени вреди, съдът съобрази следното:
- възрастта на ищеца 38 г. към момента на
повдигане на обвинението и 40 г. към датата на постановлението за прекратяване
на наказателното производство;
- периодът на наказателното преследване е 2 години;
- обвинението е повдигнато за тежко умишлено
престъпление по 198, ал. 1, пр. 1 и
2, вр. с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК /престъпление против собствеността/, след
което престъплението е преквалифицирано по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130,
ал. 1 НК /умишлено престъпление против личността/;
- ищецът е задържан за 72 часа и след това е взета
мярка за неотклонение задържане под стража за 25 дни /общо задържан 28 дни/;
- чистото съдебно минало;
- наказателното преследване надхвърля разумния
срок;
- участие в процесуално-следствени действия,
явяване в четири открити съдебни заседание във връзка с мерки за процесуална
принуда;
- не са събрани доказателства да са настъпили
трайни, тежки и необратими увреждания на психиката на ищеца, липсват и данни за
увреждане на физическото здраве на ищеца в причинна връзка с процесната наказателна
репресия;
- не се установяват търпените неимуществени вреди
във връзка с отражението на предприетото наказателно преследване върху живота на
ищеца – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен
отзвук – да превишават обичайните за
подобни случаи. Показанията на свидетеля В.С., че приятелите на ищеца спрели
да посещават магазина, тъй като счели, че е престъпник, са производни. От
същите не се установява къде се е намирало работното място на ищеца, посещавали
ли са го преди обвинението приятели на ищеца и как се е отразило на посещенията
повдигнатото обвинение, респ. дали по някакъв начин евентуалното намаляване на
посещенията на работното място се е отразило на доходите на ищеца или на промяна
в работното място/работодателя. По делото единствено е представен трудов
договор, няма твърдения и данни отразило ли се е по какъв начин обвинението на
работата на ищеца. Още повече, че Я.Н. е заличен като управител на Е.Е.ЕООД в
ТР на 12.04.2013 г., поради което и представеният договор за управление по
делото е неотносим. Представено е и медицинско
направление за майката на Я.Г.Н. – С.И.Н.от 13.09.2013 г., което също като
неотносимо към предмета на спора, не следва да се обсъжда.
От събраните доказателства не може да се направи
извод за влошаване на отношенията на ищеца с неговите близки. Липсват
доказателства незаконното обвинение да е поставило в невъзможност Я.Г.Н. да
упражнява професията си. Действително съдът кредитира показанията на свидетеля,
че обвинението е довело до загуба на килограми, както и, че ищецът се е
затворил в себе си, но тези обстоятелства и с оглед задържането под стража за
28 дни, съдът намира, че не надхвърлят обичайните неимуществени вреди за
подобни случаи.
- съдът взе предвид и обществено-икономическите
условия, като израз на конкретни обществено-икономически отношения,
представляващ един от многото критерии при определянето на обезщетението по чл.
52 ЗЗД.
Макар и да липсват вреди в размер надвишаващ
обичайния, то съдът все пак съобрази периода на наказателното преследване,
периодът, в който ищецът е задържан под стража /28 дни/, както и, че ищецът не
е осъждан и обстоятелството, че същият е в работоспособна възраст. При
съобразяване на всичко изложено съдът намира, че размерът на обезщетението за
неимуществени вреди следва да бъде 6500
лв. Подобен размер на обезщетението съдът намира, че е съобразен с
изискванията на справедливостта, съобразно всички факти и обстоятелства по
делото. За разликата над 6500 лв. до претендирания
размер 26 000 лв. част от общо вземане в размер на 50 000 лв. претенцията
ще се отхвърли.
По исковете
за имуществените вреди:
Претенцията за разноски, изразяващи се в заплатени
от подсъдимия адвокатски хонорари за осъществяване на защитата му в
наказателното производство, представляват за него имуществена вреда по смисъла
на чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 4 ЗОДОВ, вземането за обезщетение за която срещу
държавата се реализира по предвидения ред в чл. 8 ЗОДОВ - решение № 126 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на IV г. о. на ВКС. Липсата на процесуална възможност да се упражни
претенцията за разноски в наказателното производство от лицето, подложено на
неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените разходи от
него в хода на наказателното преследване, представляват имуществена вреда, за
която държавата му дължи обезщетение съгласно чл. 4 ЗОДОВ - решение № 843/23.12.2009 г.
по гр.д. № 5235/2008 г. на IV г. о. ВКС.
Ищецът претендира разходи за заплатени адвокатски
възнаграждения в общ размер на 3000 лв., както следва :
- договор за правна защита и съдействие от 09.08.2013
г. със страни Я.Н. /клиенти/ и адв. П.С. с уговорено възнаграждение – 500 лв. –
л. 58, с предмет само за мярка за неотклонение пред СРС. Сумата е платена при
сключването на договора, което обстоятелство е отразено в договора за правна
защита и съдействие;
- договор за правна защита и съдействие от 15.08.2013
г. със страни Я.Н. /клиенти/ и адв. П.С. с уговорено възнаграждение – 500 лв. –
л. 60, с предмет защита срещу частен протест срещу определение от 11.08.2013 г.
Сумата е платена при сключването на договора, което обстоятелство е отразено в
договора за правна защита и съдействие;
- договор за правна защита и съдействие от 17.07.2015
г. със страни Я.Н. /клиенти/ и адв. П.С. с уговорено възнаграждение – 1500 лв.
– л. 64, с предмет защита по досъдебно производство № 2274/13 г. на 06 РУП-СДВР
пр. пр. № 26989/2013 г. по описа на СРП. Сумата е платена при сключването на
договора, което обстоятелство е отразено в договора за правна защита и
съдействие;
- договор за правна защита и съдействие от 23.09.2015
г. със страни Я.Н. /клиенти/ и адв. П.С. с уговорено възнаграждение – 500 лв. –
л. 62, с предмет жалба срещу постановление от 31.07.2015 г. Сумата е платена
при сключването на договора, което обстоятелство е отразено в договора за
правна защита и съдействие.
Не се споделят доводите на ответника, че евентуално
дължима е само сумата заплатена за защита по досъдебно производство № 2274/13
г. на 06 РУП-СДВР пр. пр. № 26989/2013 г. В чл. 13, ал. 1, т. 9 от Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения е предвидено адвокатско възнаграждение за
явяване пред съд по мерки за процесуална принуда, ако адвокатът не е участвал в
наказателното производство по пълномощие - 900 лв. В протокол от 11.08.2013 г.
по НЧД № 14286/2013 г. на СРС е отразано, че участва адв. С. /л. 9-12/, във връзка
с което представителство е представен договор за правна защита и съдействие от
09.08.2013 г. В протокол от 30.08.2013 г. по ВНЧД № 3839/2013 г. на СГС е
отразано, че участва адв. С. /л. 18-20/, във връзка с което представителство е
представен договор за правна защита и съдействие от 15.08.2013 г. Към м.08.2013
г. няма данни и твърдения адв. С. да е бил представител по досъдебното
производство, поради което и няма пречки със същия да се сключат договори за
правна защита и съдействие относно производствата по мерки за процесуална принуда.
Договор за правна защита и съдействие от 17.07.2015 г., с който адв. С. е поел
защитата на ищеца по досъдебно производство № 2274/13 г. на 06 РУП-СДВР пр. пр.
№ 26989/2013 г. е във връзка с преквалифицирането на обвинението и повдигането
на ново обвинение на ищеца, но същото няма отношение към предприетите преди
това процесуални действия за явяване пред съд по мерки за процесуална принуда.
Ето защо, няма пречки относно сключването на договорите за правна защита и
съдействие от 09.08.2013 г., 15.08.2013 г. и 17.07.2015 г., по които е
заплатена обща сума в размер на 2500 лв., като възражението относно размера на
възнагражденията ще бъде обсъдено по-долу.
Относно последната сума по договор за правна
защита и съдействие от 23.09.2015 г. със страни Я.Н. /клиенти/ и адв. П.С. с
уговорено възнаграждение – 500 лв. – л. 62, с предмет жалба срещу постановление
от 31.07.2015 г., съдът намира, че ответникът не отговаря за тази сума. С
Постановление от 31.07.2015 г. е прекратено наказателното производство спрямо
ищеца на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, настъпил е стабилитет в
прекратителната част на постановлението. Обстоятелството, че ищецът обжалва
постановлението само в частта относно основанието за прекратяване /с цел
постановлението да придобие статут на непререшаемост – виж изявлението на
процесуалния представител на ищеца в с. з. на 23.11.2023 г. л. 203 гръб/ не
следва да се възлага в тежест на прокуратурата. Предпоставките за ангажирането
на отговорността на ответника са настъпили и последващите действие по
ангажиране на адвокатска защита не са в причинно-следствена връзка с
незаконното обвинение, доколкото към момента на направата на този разход,
същото е прекратено. Претенцията за имуществени вреди в размер на 500 лв. по договор
за правна защита и съдействие от 23.09.2015 г. е неоснователна.
С Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГК
се приема, че при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да определи
обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в
размер, по-малък от платения в наказателния процес. В мотивите на ТР е
посочено, че: „делинквентът дължи
обезщетение само за тези вреди, които са в причинна връзка с неговото
противоправно деяние. Вредите, които са в причинна връзка с неполагането на
дължимата грижа от пострадалия, са следствие от неговото поведение, което
прекъсва причинната връзка с противоправното деяние на делинквента и той не
може да носи отговорност за тяхното обезщетяване… Когато ответникът възрази, че изплатеното в
наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в
правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали
незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското
възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на
приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът
предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното
адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на
дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното
обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на
неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото
поведение… Когато по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът определя
обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в
размер по-нисък от платения в наказателния процес, той не упражнява
правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения
иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между
незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера
на дължимото обезщетение.“
По направеното възражение съдът
прецени размерите в Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения към датата на направата на разходите. Минималното адвокатско
възнаграждение към дата на заплатената сума в размер на 1500 лв. по Договор за
правна защита и съдействие от 17.07.2015 г., с който адв. С. е поел защитата на
ищеца по досъдебно производство № 2274/13 г. на 06 РУП-СДВР пр. пр. №
26989/2013 г. по обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл.
130, ал. 1 НК, е в размер на 500 лв. - чл. 12 вр. с чл. 13, ал. 1, т .4 от
Наредбата. Относно заплатените суми в размер на по 500 лв. за явяване пред съд
по мерки за процесуална принуда, то към датата на направата на разходите – 2013
г., минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 200 лв. – чл. 12 вр. с
чл. 13, ал. 1, т. 9 от Наредбата. Т. е. заплатените суми са в размери около два
пъти и половина по-високи от минималните възнаграждения. Съдът обаче в случая не прави преценка по чл.
78, ал. 5 ГПК, а уговарянето на адвокатско възнаграждение в разумни граници не
прекъсва наличието на причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и претърпяната имуществена загуба, наличието на причинна връзка
изключва възможността на съда в производството на деликтно основание да
намалява размера на направения разход – относно обстоятелството, че дори
значително по-високо процентното съотношение на разлика между реално заплатено
и минимално адвокатско възнаграждение не прекъсва причинно-следствената връзка
виж решение № 190 от 23.12.2019 г. по гр.
д. № 4378/2018 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 143 от
29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на IV г. о. на ВКС. В началото на производството, когато
се упълномощава адвокат, обвиняемият не може да прецени точно фактическата и
правна сложност на делото нито точно какви съдопроизводствени действия ще се
наложи да извърши адвокатът. Нормално е дори по дело с незначителна фактическа
и правна сложност да бъде уговорено възнаграждение, което надхвърля
неколкократно минимално допустимия размер – виж решение № 116 от 22.05.2019 г. по гр. д. № 4121/2017 г. на IV г. о. на
ВКС, в което е прието, че „размерът на уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение, надхвърлящ 5,6 пъти минимално допустимия размер не е прекомерен“.
Сумите заплатени от ищцата не би могло
да се приеме, че надвишават разумния и обичаен размер на дължимото
възнаграждение, поради което искът относно сумата в размер на 2500 лв. по договорите за правна защита и съдействие от
09.08.2013 г., 15.08.2013 г. и 17.07.2015 г. е
основателен. За разликата до пълния размер от 3000 лв. – за заплатената сума в размер
на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 23.09.2015 г.
претенцията е неоснователна и ще се отхвърли.
Съобразно диспозитивното начало ищецът
е поискал присъждане на законна лихва, считано от датата на влизане в сила на
постановлението за прекратяване на наказателното производство до окончателното
изплащане. До датата на приключване на съдебното дирене пред настоящия съд не
са представени доказателства за датата на влизане в сила на постановлението за
прекратяване, поради което и предвид
изричната воля на ищеца относно началната дата на законната лихва, то върху
присъдените суми не следва да се присъжда законна лихва.
По разноските:
При този изход на спора разноски се
дължат по съразмерност. Разноски се претендират само от ищците.
Представен е списък за разноски.
Ищецът претендира 1400 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Възражението
на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Заплатеното от ищеца
възнаграждение е в размер на минималното по Наредба към датата на сключване на
договора и заплащането на сумата /12.10.2018 г./ -виж чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредбата в редакцията му съобразно измененията в сила от 23.05.2017 г. По съразмерност на Я.Н. за разноски ще се присъди
сумата от 440.69 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България с административен
адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, да заплати на Я.Г.Н., ЕГН **********,***,
оф. 9, следните суми:
- на основание чл. 2, ал. 1, т.
3 ЗОДОВ, сумата в размер на 6500 лв.
- обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпления по
198, ал. 1, пр. 1 и 2 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, респ. в престъпление
по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 НК, приключило с постановление от
31.07.2015 г. по ДП ЗМ № 2274/2013 г. на 06 РУ СДВР, пр. пр. № 26989/2013 г. на
СРП, с което предварителното производство спрямо Я.Г.Н. е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т.
2 НПК, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над присъдения размер от 6500 лв. до предявения размер в настоящото
производство от 26 000 лв., част от вземане в общ размер на 50 000
лв.;
- на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата в размер на 2500 лв. – обезщетение за имуществени
вреди от незаконното обвинение за заплатени адвокатски възнаграждения в хода на
досъдебното производства /която сума е формирана от сумите заплатени, както
следва: по договор за правна защита и съдействие от 09.08.2013 г. сума в размер
на 500 лв., по договор за правна защита и съдействие от 15.08.2013 г. сума в
размер на 500 лв. и по договор за правна защита и съдействие от 17.07.2015 г.
сума в размер на 1500 лв./, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над присъдения размер от 2500 лв. до пълния претендиран
размер от 3000 лв. - за заплатената сума в
размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 23.09.2015 г.;
- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 440.69 лв. разноски по делото по съразмерност.
Решението подлежи
на обжалване пред Софийски апелативен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия: