№ 15771
гр. София, 17.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Р.Г.Б.
при участието на секретаря Ц.Б.Т.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20211110171669 по
описа за 2021 година
Предявени са обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86 ЗЗД.
Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че между страните съществува
облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за заем от 04.01.2015г., по
силата на който предоставил на ответника в заем сумата 13800 лева, която е предадена на
пет транзакции по банкова сметка на ответника, както следва: на 30.11.2015г. е преведена
сумата 1650 лева, на 22.12.2015г.- сумата 1500 лева, на 29.01.2016г.- сумата 1600 лева, на
01.03.2016г.- сумата 1700 лева, на 25.02.2016г.– сумата 400 лева и на 24.03.2016г.- сумата 700
лева. Ищецът сочи, че ответникът върнал сумата 2800 лева. Същият поддържа, че с анекс от
30.08.2016г. страните изменили договора, относно падежа на задължението, като същият бил
изменен на 30.06.2017г.
На следващо място, ищецът навежда твърдения, че с клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора
страните постигнали съгласие ответникът- заемател да плати договорна възнаградителна
лихва в размер на основния лихвен процент (ОЛП), увеличен с 7 %, която за процесния
период е в размер на сумата 1054,97 лева.
В исковата молба се релевират твърдения, че ответникът не изпълнил задължението си
да плати получената сума, ведно с договорната възнаградителна лихва, от което ищецът
претърпял вреди в размер на законната лихва.
При изложените твърдения, ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да плати сумата 11000 лева, представляваща главница, съгласно договор за заем от
04.1.2015г., сумата 1054,97 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва в размер
1
на сумата 3673,71 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода 14.12.2018г.- 14.12.2021г. в размер на сумата 3673,71 лева.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден писмен отговор от ответната страна, в който се
изразява становище за неоснователност на предявените искове. Ответникът оспорва
страните да са обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за заем,
както и че е получил процесните суми. Същият оспорва истинността и датата на процесните
документи- договор за заем и анекс.
В отговора на исковата молба е направено възражение за прихващане с вземането на
ответника за неустойка за забава в изпълнението на ищеца да предаде заемните суми.
Същият релевира възражение за погасителна давност.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено
следното от фактическа страна:
От събраните писмени доказателства, чрез договор за паричен заем от 04.01.2015г. и
анекс от 30.08.2016г., се установява, че на 04.01.2015г. страните са сключили договор за заем,
по силата на който ищецът се задължил да предаде на ответника сума в размер до 50 000
лева, а ответникът- да върне същата в срок до 31.12.2016г., ведно с договорна
възнаградителна лихва в размер на основния лихвен процент, увеличен с 7 %.
В разпоредбата на чл. 2 от договора страните са постигнали съгласие предаването на
заемните суми да става след писмено поискване от заемателя.
В клаузата на чл. 6 от договора страните са уговорили, че в случай на забава е
изпълнение на задължението си да предаде заетата сума в срок, заемодателят дължи
неустойка в размер на 2% от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10 %.
С анекс от 30.08.2018г. към договора за паричен заем от 04.01.2015г. страните са
постигнали съгласие договорът да бъде изменен, досежно падежът на задължението, като
същият бъде изменен на 30.07.2017г.
Относно предаване на заемната сума по делото са представени писмени
доказателствени средства, чрез представените платежни нареждания. От представените
платежни нареждания се установява, че на 30.11.2015г. ищецът е превел на ответника сумата
1650 лева; на 29.01.2016г.- сумата 1600 лева; на 25.02.2016г.- сумата в размер на 400 лева; на
24.03.2016г.- сумата 6200 лева; на 22.12.2015г.- сумата 1500 лева; на 01.03.2016г.- сумата
1700 лева.
Съгласно заключението на съдебно- икономическата експертиза (СИЕ), в
счетоводството на ищеца, по счетоводна сметка 498 “Други дебитори”, по партидата на
ответника, за периода 01.01.2009г.- 31.12.2015г. е осчетоводена сумата 3900 лева.
В счетоводството на ответника, по сметка 159/1 “Други заеми и дългове”, по партидата
на ищеца за периода 04.01.2015г.- 29.06.2016г. са осчетоводени суми в общ размер 13800
лева. От счетоводните записвания на ответника е видно, че на 28.03.2016г. ответникът е
платил сумата 2800 лева. Дължимата сума по договора за заем е в размер на 11000 лева.
2
Размерът на договорната възнаградителна сума за периода 29.01.2015г.- 30.06.2017г. е
в размер на 1126,97 лева.
Съгласно заключението на допълнителната СИЕ, в регистрите и на двете дружества са
вписани и други суми, извън процесните. Като основания са посочени “заем” или “временен
заем”, без да е посочено коя сума по кой договор е предоставена, съответно коя сума за
погасяване на задължение по кой договор е отнесена.
Вещото лице дава заключение, че в случай, че плащането на сумата 2800 лева бъде
отнесено за погасяване на задължението по процесния договор, по какъвто начин е
осчетоводил плащането ищеца, размерът на дължимата сума за главница по процесния
договор в 11000 лева, а на договорната възнаградителна лихва- 1126,97 лева. В случай, че
плащането на посочената сума бъде отнесено за погасяване на най- старото задължение-
това по договора за заем от 07.01.2009г., размерът на дължимата сума по процесния договор
за заем е в размер на 13800 лева, а на договорната възнаградителна лихва- 1374,33 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Предявените искове намират своето правно основание в разпоредбите на чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество.
Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на следните
елементи: сключен договор за заем, по който реално са предоставени заемни средства на
заемателя, размерът на вземанията и настъпването на изискуемостта им
Според практиката на ВКС, за да има договор за заем, освен постигнато съгласие следва
да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. Безспорно договорът за заем е
реален договор и като такъв за сключването му следва да е налице не само съгласие на
страните, т.е. съвпадение на насрещните им волеизявления, но и предаване на вещта
(парите) от заемодателя на заемателя, за да бъде завършен фактическия състав. Едва с
предаването на парите договорът се счита сключен. Освен това договорът е реален, защото
единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент–
съгласието за връщане. В т.см. решение № 50091 от 03.11.2023г. по гр. дело № 2856/ 2022г.,
ІІІ г.о. на ВКС, решение № 50127 от 03.11.2022г. по т. дело № 815/ 2021г., ІІ т.о. на ВКС.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, в тежест на ищеца е
да докаже при условията на пълно и главно доказване, посочените обстоятелства.
Сключването на договор за заем между страните се установява от събраните писмени
доказателствени средства, чрез представените договор за заем и анекс към него. Посочените
документи, като частни диспозитивни документи, съставлява доказателство, че изявленията,
които се съдържат в тях са направени от тези лица.
3
Относно възражението за оспорване достоверността на датата на договора за паричен
заем и анекс:
Не съществува спор в съдебната практика и правната доктрина, че частният документ
не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата
и мястото на съставянето на документа. Тя е присъща на официалните удостоверителни
документи (чл. 179 ГПК). Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата,
които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са
направени от тези лица. При оспорването на удостоверените със съставянето им факти,
последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК, а е изключена възможността
такова оспорване да покрие хипотезата на чл. 193, ал. 1 ГПК. Именно с оглед обхвата на
формалната доказателствена сила на частния документ и опасността датата и мястото на
съставянето му, така както са посочени в него, да бъдат антидатирани, и с цел защита
правата на третите лица, нормата на чл. 181 ГПК постановява, че на тях посочената в
документа дата е непротивопоставима. Като действителна (достоверна) дата на документа се
счита спрямо тези лица денят, след който издаването на документа е безсъмнено. Трети лица
по разума на посочената разпоредба са само тези неучастващи в съставянето на документа
лица, които черпят права от някои от издателите на документа и които биха могли да бъдат
увредени от неговото антидатиране. В т.см. е последователната практика на ВКС,
обективирана в решение № 235 от 04.06.2010г., по гр. дело № 176/ 2010г. на ІІ т.о., решение
№ 213 от 15.01.2018г. на ВКС по гр. дело № 856/ 2017г., III г.о., решение № 1556 от
28.11.1984г. по гр. дело № 977/ 1984г. на ІV г.о., решение № 72 от 05.04.2004г. по гр. дело №
2645/ 2002г. на ІV г.о., която настоящият съдебен състав споделя. Издателят на частен
документ, който оспорва същия с твърдения, че е антидатиран, не е "трето лице" по смисъла
на чл. 181 ГПК и при възражение за антидатиране не може да се ползва от правилата на чл.
181, ал. 1 ГПК относно достоверната дата, тъй като нейни адресати са само трети спрямо
документа лица. В т.см. трайната съдебна практика на касационната инстанция, напр.
решение № 50139 от 1.11.2022г. на ВКС по т. дело № 2174/2021 г., I т.о., ТК; решение № 95
от 28.08.2019г. на ВКС по гр. дело № 3543/2018 г., III г.о., ГК; решение № 17 от 13.06.2019 г.
на ВКС по т. дело № 1104/2018 г., I т.о., ТК; решение № 89 от 30.09.2020 г. на ВКС по гр.
дело № 3827/2019 г., IV г.о., ГК; решение № 32 от 18.06.2019г. на ВКС по т. дело №
1109/2018 г., I т.о., ТК.
Същевременно, доколкото доказателствената сила на частния документ е само
формална, ако е подписан, се изчерпва само с авторството му, а ако не е, че е съставен, то
съдът, няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, материализиран в
същия, нито за достоверна датата на съставянето му, ако е оспорена. Последната трябва да
бъде установена с всички други доказателствени средства и то от лицето, което претендира
изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния
документ.
Конкретиката на случая сочи, че ответникът не е посочил доказателства във връзка с
оспорване достоверността на договора за паричен заем и анекс, което обуславя извод за
4
неоснователност на оспорването.
В съдебната практиката се приема последователно, че при предявен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е да установи, при
условията на пълно доказване, че е дал заемните средства, за които претендира връщане.
Относно предаване на заемната сума по делото са събрани писмени доказателствени
средства, чрез представените платежни нареждания и е назначена СИЕ, от които се
установява, че в периода 04.01.2015г.- 29.06.2016г. ищецът е предал на ответника сумата
13800 лева. По отношение установяване на предоставения размер са представени и писмени
доказателствени средства- покана от ищеца до ответника, от 16.05.2019г., за плащане на
главница, в размер 11 000 лева по процесния договор и отговор на ответника на тази
покана, от 20.05.2019г., в който е посочено, че няма средства за плащане на претендираните
суми. С посоченото волеизявление на ответника е направено признание на съществуването
на задължение, в посочения размер, което може да се изведе недвусмислено от заявеното.
Ответникът единствено се позовава на неплатежоспособност, поради което следва да се
приеме, че се признават последиците от фактическия състав, посочен в поканата, а именно
възникнало задължение за главница по договор за заем от 04.01.2015г., в размер 11 000 лева.
Това изявление на ответника, от което може да се изведе признание на неизгоден за него
факт, се подкрепя от заключението на СИЕ, Съгласно констатациите на вещото лице, в
счетоводството на ответника, по сметка 159/1 “Други заеми и дългове”, по партидата на
ищеца, за периода 04.01.2015г.- 29.06.2016г. са осчетоводени суми в общ размер 13800 лева.
С оглед изложеното следва да се приеме, че между страните е сключен договор за заем
за сумата 13800 лева. По делото ищецът, в исковата молба, признава неизгодния факт на
извършено плащане от ответника, по процесния договор, на сума в размер 2800 лева, което
признание се подкрепя от установеното от заключението на съдебно- счетоводната
експертиза, поради което за ищеца съществува вземане за главница по процесния договор в
размер 11 000 лева.
Предвид извода за възникване на съдебно предявеното вземане за главница, следва да се
разгледа релевираното от ответника възражение за изтекла, по отношение на това вземане,
погасителна давност.
Задължението за връщане на главницата по договора за заем не представлява задължения
за периодично плащане, по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД. Предвид това главницата
се погасява с изтичане на общата петгодишна погасителна давност. Началният момент на
давността е датата на изискуемост на вземането. Вземането е с падеж 30.06.2017г., съгласно
изменението с анекса. От тази дата, до датата на подаване на исковата молба, на 14.12.2021г.,
не е изтекъл срок по- дълъг от 5 години, поради което възражението е неоснователно.
Предвид изложеното следва да бъде разгледано релевираното от ответника възражение
за прихващане:
Възражението за прихващане е изведено при твърдения за възникнало вземане за
мораторна неустойка по чл. 6 от договора, поради непредоставяне в срок на уговорената
5
главница. Със сключения анекс се уточнява уговорката на чл. 1, но остава непроменено
останалото съдържание на договора, част от това допълнително съдържание е и клауза за
мораторна неустойка. Клаузата следва да се тълкува корективно, по отношение забавата на
заемодателя, в смисъл, сумата да се предостави веднага след като бъде поискана. Съгласно
тази клауза ако заемателят не предаде заетата сума в срока и при условията на чл. 2 дължи
неустойка в размер 2 % от дължимата сума за всеки просрочен ден. Тълкуването на клаузата
на чл.1 от договора, в посочения по- горе смисъл, както беше посочено сочи, че
заемодателят се е задължил да предостави сума до определен максимален размер до
определен срок. Следователно, точно, в количествено отношение, би било това изпълнение,
при което заемодателят предостави сума, в размер, колкото е поискана от кредитора до
определения срок, а при липса на такъв срок, веднага след като е поискана. По делото се
установи, че до изтичане на уговорения срок – 30.06.2017г., а и след това ищецът е
предоставил на части определени размери от уговорената сума. Ответникът не твърди и не
представи доказателства да е искал предоставяне на по- големи от получените размери, в
уговорения срок, които ищецът да не е превел, съответно да е превел със забава, поради
което следва да се приеме, че ищецът е изпълнил точно по време и количество
задължението, като е превел установените по- горе суми по договора. Предвид изложеното,
за ответника не е възникнало вземане, което да бъде съдебно компенсирано, поради което и
съдът не дължи произнасяне по възражението за погасителна давност и възможността на
компенсация с естествено вземане.
Относно иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД:
С клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са уговорили ответникът да заплати
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, в размер стойността на основния лихвен
процент, увеличен със 7% от заетата сума, в срока по чл. 3, ал. 1 от договора.
При отчитане на извършеното частично плащане на сумата 2800 лева, на 28.03.2016г., за
периода 29.01.2015г.- 30.06.2017г. е в размер на 1126,97 лева.
Предвид изложеното следва да бъде разгледано релевираното възражение за
погасителна давност. Вземането за възнаградителна лихва попада в обхвата на чл.111, б.“в“
ЗЗД, поради което се погасява с изтичане на кратката тригодишна давност. В поканата на
ищеца от 16.05.2020г. лихвата е посочена в различен от претендирания размер, без начална
дата на периода, в който е формирана, с посочен по- късен краен период, поради което
отговорът на ответника на тази покана, предвид и липсата на други доказателства по делото,
не може да се приеме за признание на съществуване на този дълг, което да прекъсне
давността. Нещо повече, съгласно чл.4, ал.1 от договора, възнаградителна лихва се дължи за
срока до настъпване на падежа за връщане на главницата- 30.06.2017г., а се претендира с
поканата лихва към 30.04.2019г., каквото вземане не е възникнало, поради което и не може
да бъде предмет на признание. Лихвите се дължат за всеки ден след предоставяне на сума.
Така, и от последния ден, за който лихвата се претендира- 30.06.2017г., до датата на подаване
на исковата молба, на 14.12.2021г., е изтекъл срок по- дълъг от три години, поради което
вземането е погасено по давност.
6
По отношение на възражението за прихващане са относими мотивите за неговата
неоснователност, изложени по- горе.
Предвид изложеното искът за възнаградителна лихва е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Относно иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за връщане на получената в заем сума е възникнало като срочно. Забавата
настъпва с изтичане на срока по чл. 3, ал. 1 от договора, изменен с анекс на 30.06.2017г., без
да е необходима покана. В същия срок настъпва и падежа на задължението за плащане на
възнаградителна лихва. Съдът, достигна до извод за съществуващ и непогасен главен дълг,
поради което, за периода 14.12.2018г. до 14.12.2021г., лихвата за забава върху общия размер
на главницата и възнаградителната лихва, изчислен с компютърна програма, е в размер
3351,95 лева. От началната дата на периода- 14.12.2018г., до датата на подаване на исковата
молба, на 14.12.2021г., не е изтекъл срок по- дълъг от три години, поради което
възражението за погасяване по давност е неоснователно.
Предвид изложеното искът е основателен и следва да бъде уважен за посочения по горе
размер, съответно отхвърлен над сумата 3351,95 лева до сумата 3673,71 лева.
Относно разноските в производството:
При този изход на делото, право на разноски имат и двете страни.
Страните са представили доказателства, че действително са извършили разноски и са
направили искане за присъждането им до приключване на устните състезания пред
първоинстанционния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от
ответника съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът е направил разноски за държавни такси в размер на 644,15 лева, депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 300 лева и адвокатско възнаграждение в размер на
1000 лева. Съразмерно с уважената част от исковете на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата 1773,98 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски,
съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът е направил разноски за депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на
700 лева. Съразмерно с отхвърлената част от исковете, на ответника следва да бъдат
присъдени разноски в размер на сумата 61,27 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ОСЪЖДА “М.Ц.-Н.” ЕООД, с ЕИК **********, да плати на “ЗК Н.” АД, с ЕИК
***********, сумата 11 000 лева, представляваща главница, съгласно договор за паричен
заем от 04.01.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба- 14.12.2021г., до окончателното плащане на сумата, на основание чл. 240 ЗЗД, сумата
3351,95 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 14.12.2018г.- 14.12.2021г., на
основание чл. 86 ЗЗД, сумата 1773,98 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното исково производство, съразмерно уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените от “ЗК Н.” АД, с ЕИК ***********, против “М.Ц.-Н.”
ЕООД, с ЕИК **********, искове за договорна възнаградителна лихва за периода
29.01.2015г.- 30.06.2017г. за сумата 1054,97 лева, с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и за
обезщетение за забава над сумата 3351,95 лева до сумата 3673,71 лева, с правно основание
чл. 86 ЗЗД, като неоснователни.
ОСЪЖДА ЗК Н.” АД, с ЕИК ***********, да плати “М.Ц.-Н.” ЕООД, с ЕИК
**********, сумата 61,27 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8