МОТИВИ
към Присъда № 32 на С.ския районен съд от 17.12.2018
г.
по НЧХД № 159/2018 г. по описа на същия съд
Ж.Л. *** е подала на 08.03.2018
г. тъжба срещу В.И.В. ***, с обвинение за това, че на 08.10.2017 г. в гр. С., в
двора на къща, находяща се на ул. „Ц.С.” № 42, същият, пред П.Й., Г.Й.и К.П. й
е приписал престъпление по чл. 308 и следващите от НК с думите „Ти с подпис си
фалшифицирала документ” и „Майка ти с подпис е фалшифицирала документ”.
С определение от 14.03.2018 г.,
постановено на основание чл. 252, ал. 4 от НПК /ред. обн. ДВ, бр. 63/2017 г./ на
тъжбата е даден ход с обвинение срещу подсъдимия В.В. за престъпление по чл. 147,
ал. 1, предл. второ от НК.
На 23.03.2018 г. по делото е
депозиран писмен отговор на тъжбата, подаден от адв. Д.М., упълномощен защитник
на подсъдимия В.В.. В отговора се сочи, че подсъдимият не се признава за
виновен в извършване на описаното в тъжбата престъпление, тъй като на
инкриминираната дата същият не е изричал посочените в тъжбата реплики. Изтъква
се в отговора, че повдигнатото с тъжбата обвинение се явява средство за
разрешаване на гражданско-правен спор между страните относно разпределението на
ползването на дворното място, в което е построена къща, обитавана от
подсъдимия, семейството му и майка му от една страна и тъжителката, синовете й
и техните семейства – от друга. Посочва се, че този спор е предмет на
разглеждане по гр. д. № 85/2018 г. по описа на РС – С., образувано по искова
молба на майката на подсъдимия и че тъжбата е опит за ответна реакция срещу
предявяване на иска по посоченото гражданско дело.
В хода на съдебните прения
страните, респ. техните представители, заявяват следните становища:
Адвокат П.Г..– упълномощен повереник
на тъжителката, изтъква, че обвинението е доказано по категоричен начин от
събраните по делото доказателства и че подсъдимият от обективна и от субективна
страна е осъществил състава на престъплението, в което е обвинен. Сочи, че
извършването на деянието и неговото авторство се установяват еднозначно и
безпротиворечиво от показанията на свидетелите Г.Й.и П.Й.. Обосновава липсата
на други събрани гласни доказателства в тази насока със смъртта на К.П., който
бил третия очевидец на клеветническото поведение на подсъдимия, но починал малко
след подаване на тъжбата. Поддържа, че многобройните събрани по делото писмени
доказателства съдържат данни за личността на подсъдимия и за отношенията му с
тъжителката и синовете й, които обстоятелства били в основата на мотива му да
извърши престъплението, както и че от тези доказателства не се установява
истинност на твърденията на подсъдимия, очертаващи инкриминираното изпълнително
деяние на вмененото му престъпление. Отправя искане подсъдимият да бъде признат
за виновен в извършване на престъплението, описано в тъжбата, като сочи
обстоятелства, за които излага доводи да са релевантни за отегчаване на
наказателната му отговорност. Претендира осъждане на подсъдимия за заплащане на
сторените от тъжителката разноски.
Адвокат Д.М. – упълномощен
защитник на подсъдимия, сочи, че твърденията в тъжбата са за извършено от
подсъдимия деяние, изразяващо се в приписване на тъжителката на престъпление,
неконкретизирано по време, място, начин и обща характеристика на извършването
му. Акцентира върху това, че на подсъдимия е вменено приписване на документно
престъпление по чл. 308 и следващите от НК, които престъпления обаче са твърде
разнообразни както с оглед вида на документите – предмет на такива престъпни
посегателства, така и с оглед начина на съставомерно извършване на тези
посегателства. Затова счита, че инкриминираното с тъжбата деяние не представлява
приписване на конкретно престъпление на тъжителката, поради което и е
несъставомерно като престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. второ от НК.
Изтъква, че обстоятелството какво престъпление е приписал подсъдимият на
тъжителката не се установява и от показанията на разпитаните свидетели, а освен
това сочи, че съдът следва да оцени тяхната заинтересуваност предвид пряката им
родствена връзка с тъжителката и трайно конфликтните им отношения с подсъдимия.
Отправя искане подсъдимият да бъде признат за невинен и да бъде оправдан по
повдигнатото му обвинение. Претендира тъжителката да бъде осъдена да заплати на
подсъдимия направените от него разноски за адвокатско възнаграждение.
Подсъдимият изцяло се
солидаризира с речта на защитника си.
При упражняване на правото си на
последна дума подсъдимият заявява, че не е извършил нищо от твърдяното в
тъжбата и е невинен.
По делото се установява следната
фактическа обстановка:
Тъжителката Ж. Й. е майка на
братята П.Й. и Г.Й./свидетели по делото/, а те от своя страна са първи братовчеди
с подсъдимия В.В., чиято майка Б.В.е сестра на бащата на братята Й. – И.Й./починал
през 2012 г./.
Тъжителката и синовете й със семействата им, както и подсъдимият със своето
семейство, живеят в гр. С. на различни етажи в триетажна къща, находяща се на
ул. „Ц.С.” № 42. В последните няколко години отношенията между подсъдимия и Й.
станали конфликтни поради спорове във връзка с ползването на дворното място и
законността на изградени в него второстепенни постройки.
На 08.10.2017 г. около обяд
свидетелите П.Й. и Г.Й.се намирали в двора на къщата им на ул. „Ц.С.” № 42 в
гр. С. и се занимавали с пренасяне и подреждане на дърва за огрев, подпомагани
от сина на св. Г.Й., от племенника на св. П.Й. от страната на съпругата му,
както и от К.П. /понастоящем починал/. Майката на свидетелите П.Й. и Г.Й.–
тъжителката, била вътре в къщата, тъй като била заета с подготовката на семейно
тържество за рождения ден на Г.Й., което щяло да се състои по-късно същия ден.
В това време подсъдимият излязъл
от къщата на двора, отишъл по-близо до мястото, където се намирал св. Г.Й.и
започнал да говори по адрес на него и на брат му да се махат с дървата, да
спрат да ги прибират там, където ги редят, да се махат от тревата на това
място, защото то било негова собственост. Свидетелят Г.Й.казал на няколко пъти
на подсъдимия да се махне, защото им пречи, а св. П.Й. се приближил към тях,
защото разбрал, че ситуацията става конфликтна. Тогава подсъдимият отстъпил
няколко крачки встрани и казал „Майка ти с подпис е фалшифицирала документ”.
Свидетелят П.Й. извикал майка си и когато тя излязла на двора той я попитал
дали това е вярно, а тя силно изненадана категорично отрекла. Тогава
подсъдимият, вече и в нейно присъствие, казал „Ти с подпис си фалшифицирала
документ”. Подсъдимият казал тези думи на висок глас и те били чути от
свидетелите П.Й. и Г.Й., както и от К.П..
Тъжителката не е осъждана и не се
установява до горепосочената дата 08.10.2017 г. срещу нея да са повдигани
обвинения по неприключени наказателни производства.
Подсъдимият В.И.В., с ЕГН **********,
е роден на 31 май 1985 г.
в гр. С., български гражданин, с постоянен и настоящ адрес ***, неженен, със
средно образование, не работи. Същият не е осъждан и не е освобождаван от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на
Глава Осма, раздел ІV от Общата част на НК. Освен настоящото производство,
срещу него няма образувани и неприключени наказателни производства и повдигнати
обвинения. За същия не са установени данни за криминални регистрации.
Гореописаната фактическа
обстановка съдът приема за безспорно установена въз основа на събраните по
делото гласни доказателствени средства:
показанията на свидетелите П.Й. и Г.Й., от писмените
доказателства, прочетени в съдебното производство по реда на чл. 283 от НПК
– удостоверение за наследниците на П.Д.Й., издадено от Община С. с изх. №
1811/18.08.2014 г. /л. 22-23 от делото/; удостоверение за съпруг/а и родствени
връзки на Ж.Л. ***/15.05.2018 г. /л.
48-49/; свидетелство за съдимост на Ж. Й. /л. 35/; удостоверение, издадено от
Национална следствена служба с рег. № И-14594/11.04.2018 г. /л. 36/;
удостоверение, издадено от РП – С. с изх. № 586/15.05.2018 г. /л. 51/; писмо
рег. № 338000-3666/04.07.2018 г. от Началника на РУ – С. до Ж. Й. /л. 74/ и
приложените към него протокол за предупреждение на подсъдимия, съставен на
основание чл. 65 от ЗМВР на 21.06.2017 г. /л. 106/ и докладна записка от 21.06.2017
г. /л. 108/; справка за съдимост за подсъдимия /л. 118/.
По делото са приобщени като
доказателства редица нотариални актове и други документи за собственост, които
са неотносими към фактическите изводи на съда за релевантните факти и
обстоятелства от предмета на доказване по делото.
Също така неотносими към предмета
на доказване са и приобщените материали по полицейски преписки, цитирани в
писмо рег. № 338000-3666/04.07.2018 г. от Началника на РУ – С. и приложени към
него /л. 75-113/, а така също и приобщените материали по полицейска преписка
вх. № 338000-6673/2017 г. по описа на РУ – С. /л. 124-130 от делото/, тъй като
в огромната си част те касаят жалби по повод действия на подсъдимия, респ. по
повод действия на П.Й., извършени след датата на инкриминираното с тъжбата
деяние. Изключение правят само протокол за предупреждение от 21.06.2017 г. и
докладна записка от същата дата /л. 106, съответно л. 108 от делото/, чието
единствено доказателствено значение обаче е да потвърдят съществувалите и до
инкриминираната дата конфликтни отношения между тъжителката и семейството й –
от една страна и подсъдимия – от друга.
По реда на чл. 284 от НПК в хода
на съдебното следствие в с. з., проведено на 12.11.2018 г., бе извършен оглед
на приобщен като веществено доказателство оптичен носител /компактдиск тип DVD-R в плик на л. 52 от делото/ посредством
възпроизвеждане в присъствието на съда и страните чрез компютърна конфигурация
на записаните на носителя файлове, представляващи три видеозаписа. След като
огледът на вещественото доказателство бе извършен по гореописания начин,
защитникът на подсъдимия заяви, че видеозаписите са от дата 25.12.2017 г. /т.
е. след инкриминираното деяние/. Поради това видеосъдържанието на файловете,
записани на това веществено доказателство също е без правно значение за
предмета на доказване по делото, още повече че в същото съдебно заседание
защитникът на подсъдимия заяви също така, че не поддържа предходното си доказателствено
искане за назначаване на съдебна видеотехническа експертиза.
Фактическите си изводи относно
авторството на деянието и начина на извършването му съдът основава на детайлната
и съвкупната преценка на показанията на свидетелите П.Й. и Г.Й..
Посочените свидетели са
присъствали на инкриминираните дата и място и са възприели непосредствено
поведението на подсъдимия от самото начало на инцидента до неговия край. Следва
да се отбележи, че напълно логично от житейска гледна точка и двамата свидетели
сочат конкретна дата на извършване на деянието, тъй като мисловно го свързват
със значимо семейно събитие на този ден – рожден ден на св. Г.Й./той е роден на
*** г. съгласно данните за неговия ЕГН, посочен в гореописаните удостоверения
за наследници и за съпруг/а и родствени връзки/. Освен това сочените от
свидетелите хронологична последователност и конкретно словесно адресиране на
изречените от подсъдимия твърдения напълно кореспондират с установеното от
техните показания обстоятелство, че при първото от тези твърдения – „Майка ти с
подпис е фалшифицирала документ” – тъжителката не е присъствала на двора, а
второто – „Ти с подпис си фалшифицирала документ” е изречено от подсъдимия вече
в нейно присъствие, след като тя е била повикана от синовете си, за да обясни
дали това е вярно. Нещо повече, житейски обяснимо е свидетелите /мъже в зряла
възраст и синове на лицето, за което твърденията са се отнасяли/ да излагат
свои съждения или предположения относно това евентуално какъв документ би могъл
да има предвид подсъдимият в своите твърдения, и тези съждения и предположения
на свидетелите да се отличават едно от друго. Така например св. Г.Й.изразява
предположение, че подсъдимият евентуално би могъл да има предвид документ,
касаещ разпределението на ползването на дворното място, тъй като конфликтът на
инкриминираната дата възникнал по този повод, а св. П.Й. сочи, че не знае точно
за какъв документ би могло да става дума, тъй като поводите за неразбирателства
с подсъдимия били многобройни. Същественото е друго – че и двамата свидетели
ясно разграничават в показанията си тези свои съждения и тълкувания от
обективно възприетите от тях инкриминирани твърдения на подсъдимия, без да ги
„пренасят” върху тях или да ги смесват едни с други. И не на последно място,
вярно е, че в останалите им части показанията и на двамата свидетели са
изпъстрени с конкретни факти от бита, сочещи на техни неразбирателства с
подсъдимия, но от съществено значение за оценка на показанията им като
достоверни в тяхната цялост е, че те по никакъв начин не се опитват да прикрият
тези случаи.
Ето защо съдът намира, че
показанията на свидетелите П.Й. и Г.Й.за цялостното развитие на инцидента и за
участието на подсъдимия и тъжителката в него са логични, последователни и
безпротиворечиви.
Действително, посочените свидетели
са синове на тъжителката и отношенията им с подсъдимия не са добри, но тези
обстоятелства в конкретния случай не могат да обосноват извод за дискредитиране
на показанията им поради заинтересуваност.
Тези обстоятелства не могат да
лишат от доказателствено значение факта, че свидетелите са присъствали в двора
на къщата по време, когато на това място подсъдимият е изрекъл сочените от тях
думи по адрес на тъжителката, които те са възприели лично, а този факт не е
опроверган от никакви други доказателства по делото. Следва в тази връзка да се
отбележи, че с оглед установените в чл. 13 и чл. 14 от НПК основни принципи в
наказателния процес – за разкриване на обективната истина, респ. за вземане на
решение по вътрешно убеждение въз основа на доказателства и доказателствени
средства, които не могат да имат предварително установена сила – родствените
връзки по права линия между свидетелите и тъжителката, както и недобрите им
лични взаимоотношения с подсъдимия сами по себе си не ограничават
доказателствената сила на показанията им като доказателствено средство, нито
понижават доказателствената им стойност, при положение, че не е опроверган от
други кредитирани от съда доказателствени източници сочения от тях факт – че те
са присъствали в двора на къщата по време, когато на това място подсъдимият е
изрекъл инкриминираните твърдения по адрес на тъжителката, възприети лично от
тях и възпроизведени в показанията им. Казано иначе, показанията на свидетел,
който по силата на обстоятелствата се е оказал очевидец на факт от предмета на
доказване, а именно извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него,
не следва да се дискредитират само защото свидетелят се намира в родствена
връзка с пострадалия и в недобри отношения с подсъдимия, още по-малко в случаи
като конкретния, в който показанията на братята П.Й. и Г.Й.не се намират в
противоречие с други доказателствени средства, което да подлежи на обсъждане
при тяхната оценка. Следва да се допълни в тази насока, че възможността на
тъжителката да ангажира други гласни доказателства в подкрепа на обвинението
чрез разпит на свидетели, които не се намират в родствена връзка с нея, е силно
ограничена от обективното обстоятелство, за което страните не спорят – че
лицето К.П. /също посочено в тъжбата като свидетел-очевидец/ е починало след
подаване на тъжбата и преди да е било възможно да бъде разпитано като свидетел.
Присъствието на това лице на мястото на инцидента и обстоятелството, че и то е
възприело твърденията на подсъдимия също не са опровергани от други доказателства
по делото.
По всички изложени съображения съдът дава вяра
на показанията на свидетелите П.Й. и Г.Й.за сочените от тях обстоятелства от
предмета на доказване.
При така установеното от
фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:
Съдът е сезиран с тъжба от Ж.Л. Й.,
в която са описани фактически обстоятелства за престъпление по чл. 147, ал. 1,
предл. второ от НК, извършено от подсъдимия В.И.В. ***.
Тъжбата е подадена в 6-месечния
преклузивен срок съгласно чл. 81, ал. 3 от НПК.
По съображения, изложени от съда
в с. з. на 11.06.2018 г. по повод искане на защитника на подсъдимия за
прекратяване на съдебното производство по тъжбата и които не е необходимо да
бъдат преповтаряни, съдът намира, че тъжбата отговаря на изискванията по чл.
81, ал. 1 от НПК.
По съществото на повдигнатото с
тъжбата обвинение съдът намира следното:
Подсъдимият В.И.В. е осъществил
обективните признаци на престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. второ от НК,
като на 08.10.2017 г. в гр. С., в двора на къща на ул. „Ц.С.” № 42, пред П.И.Й.,
Г.И.Й. и К.П. /починал след подаване на тъжбата/ е приписал на Ж.Л. ***
престъпление по смисъла на чл. 308 и следващите от НК с думите „Ти с подпис си
фалшифицирала документ” и „Майка ти с подпис е фалшифицирала документ”.
Безспорно се установява от
доказателствата по делото, че подсъдимият е изрекъл пред посочените лица /свидетелите
П. Й. и Г. Й. и лицето К.П./ първо твърдението по адрес на тъжителката „Майка
ти с подпис е фалшифицирала документ”, а непосредствено след това, вече и в
нейно присъствие, и твърдението „Ти с подпис си фалшифицирала документ”. Хронологическата
последователност на тези твърдения има изясненото по-горе доказателствено
значение, но не обуславя квалификация на деянието като продължавано
престъпление нито има значение за формулировката на диспозитива на обвинението
в тъжбата, респ. за формулировката на присъдата. По съдържанието си тези
твърдения са идентични, разгласени са пред едни и същ кръг лица почти незабавно
едно след друго, като разликата относно граматическата форма в кое лице те са
отправени се дължи на обстоятелството, че второто от тях в хронологически план
е изречено от подсъдимия в присъствие и на тъжителката, което още веднъж
подчертава, че тези твърдения са се отнасяли именно за нейно поведение.
Смисловото съдържание на
твърденията на подсъдимия обосновава еднозначен извод, че с тях той е приписал
на тъжителката извършване на документно престъпление по смисъла на разпоредбите
на чл. 308 и следващите от НК, обособени в Глава Девета от Особената част на
Наказателния кодекс. Съставомерно за изпълнителното деяние на престъплението
„клевета” във формата му на приписване другиму на престъпление е разгласяването
на твърдения, че друго лице е извършило конкретно престъпление.
Извършителят на клеветнически
действия във формата на приписване на престъпление не повдига наказателно-правно
обвинение за това престъпление. Поради това изискването за конкретност на
приписаното от извършителя на клевета престъпление другиму не следва
стеснително да се приравнява до необходимост същият да посочи в твърденията си
извършено от другиго деяние с всички съставомерни от обективна и субективна
страна признаци на престъпление по конкретен текст от НК, индивидуализирано по
време, място и начин на извършване в наказателно-процесуален смисъл. Субект на
престъплението „клевета” е всяко наказателно-отговорно лице, т. е. и лица без
висше юридическо образование, поради което не е необходимо за съставомерността
на деянието деецът да изложи прецизни от гледище на материалния наказателен
закон твърдения за всички съставомерни обективни и субективни признаци на
извършено от другиго престъпление, нито да го квалифицира правно. Достатъчно е
деецът да изложи твърдения, че определено друго лице е извършило конкретни
действия или бездействия и с оглед тяхната същина те да могат – самостоятелно или в съчетание и с други признаци – да се
квалифицират като конкретно престъпление. Това именно отличава клеветата във
формата на приписване на престъпление от общи квалификации, че лицето, за което
се отнасят твърденията, е например „престъпник”, „убиец”, „побойник”, „крадец”,
„измамник” и прочие.
Казаното дотук важи в още
по-голяма степен за случаите, в които клеветата се изразява в приписване
другиму на документно престъпление. Изрично следва да се подчертае, че
престъпленията по Глава Девета „Документни престъпления” от Особената част на
НК са твърде разнообразни и разнородни, което е предопределено от множеството
обективно съществуващи видове документи, класифицирани според различни критерии
/официални и частни, диспозитивни и свидетелстващи и пр./, от различните съставомерни
способи за осъществяване на престъпни посегателства върху тях /съставяне на
неистински документ, преправяне на документ, съставяне на документ с невярно
съдържание, подаване на декларация с невярно съдържание и др./, както и от
различния тип съставомерна връзка между поведението на дееца и документа - предмет
на престъпно посегателство /съставяне, употреба като доказателство, ползване и
т. н./. Една съществена част от тези престъпления представляват неправомерно
въздействие на дееца върху съдържанието на документа – било като на документа
се придава вид, че той представлява конкретно писмено изявление на друго лице,
а не на това, което действително го е съставило /съставяне на неистински
документ/, било като върху материалния носител на документа се извършва
физическо, химическо или друго въздействие /преправяне на документ/, било като
в документа се удостоверят, респ. декларират неверни обстоятелства или не се
декларират верни такива. В житейската практика, макар и до известна степен
жаргонно, документи – предмет на такива въздействия, са наричани „фалшиви”, а
самите тези въздействия – „фалшифициране” на документи. Полагането на подпис от
извършителя на такива въздействия върху документ може да има за резултат
съставяне на неистински документ, преправяне на документ или съставяне на
документ, в т. ч. и декларация с невярно съдържание.
Следователно твърдението на
подсъдимия, че тъжителката с подписа си е фалшифицирала документ, представлява
твърдение за конкретно деяние, извършено от нея и изразяващо се в неправомерно
въздействие върху документ – „фалшифициране” по конкретно посочен способ – чрез
полагане на подпис от тъжителката, като това деяние – самостоятелно или в
съвкупност и с други съставомерни признаци – може да получи правна квалификация
като престъпление по смисъла на чл. 308 и следващите от НК – било по чл. 308,
чл. 309, чл. 311, чл. 313, чл. 314, чл. 316 или други текстове от Глава Девета
на Особената част на НК.
Липсата в твърденията на
подсъдимия на посочване на вида документ, предмет на извършено от тъжителката
неправомерно въздействие, не дисквалифицира деянието му като несъставомерно по
чл. 147, ал. 1 от НК. Това е така, защото подсъдимият е посочил обекта на
престъпно посегателство – документ и така в твърденията му достатъчно ясно е посочено
какви обществени отношения е засегнало твърдяното деяние на тъжителката. Да се
приеме обратното би означавало да са несъставомерни клеветническите твърдения
на онзи, който например припише другиму конкретно деяние, представляващо кражба
на вещи, но пропусне да индивидуализира тези вещи или лицето, от чието владение
те са отнети, а това би било несъвместимо с обекта на защита на
наказателно-правната норма на чл. 147 от НК, а именно – човешката чест. Както
вече се посочи, приписването на престъпление като форма на изпълнително деяние
на клеветата не представлява формулиране на наказателно-правно обвинение, към
чиято прецизност законът предявява далеч по-строги изисквания и то със съвсем
различни цели. Казано в допълнение, щом като подсъдимият е приписал на
тъжителката документно престъпление, казвайки, че тя с подписа си е
фалшифицирала документ, но без той да го е посочил в изявленията си по естество
и вид, е абсурдно той да възразява, че правото му на защита в настоящото
наказателно производство било ограничено от липса на посочване в тъжбата на
вида и естеството на този документ. Ако реализирайки правото си на защита в
настоящото производство подсъдимият бе твърдял, че е налице какъвто и да било
документ, фалшифициран с подписа на тъжителката, той би имал пълната възможност
да докаже това, за да се освободи от наказателна отговорност на основание чл.
147, ал. 2 от НК, но твърдения и доказателства в тази насока изобщо не бяха
ангажирани в хода на делото.
Нещо повече, с оглед вече
очертаната специфика на документните престъпления, установяването на
относително конкретно време и място на извършването някои от видовете им е
доста трудно. Така дори в случаите, когато държавното обвинение /разполагащо с
пълния капацитет на органите на разследване в досъдебното производство/ счита
за доказано извършването на документно престъпление /особено за някои от
видовете такива престъпления/ и привлича конкретно лице към наказателна
отговорност за извършването му, най-често то посочва времето и мястото на
извършването на престъплението не конкретно, а най-общо и приблизително. Поради
това не може да се приеме, че лице, което, без да разполага с процесуални
възможности за разследване, приписва другиму извършване на документно
престъпление, следва да носи наказателна отговорност за клевета само ако се
установи да е посочило време и място на извършване на приписваното
престъпление.
Установява се от доказателствата
по делото, че свидетелите П.Й., Г.Й.и лицето К.П. /последният – починал
непосредствено след образуване на настоящото производство/ са узнали за
твърденията на подсъдимия, тъй като са присъствали при изричането им и са ги
възприели лично, с което е настъпил и съставомерния противоправен резултат на
деянието на подсъдимия.
В нито едно от събраните по
делото доказателства не се съдържат дори индиции за истинност на
инкриминираните твърдения на подсъдимия за извършване на документно
престъпление от тъжителката.
По изложените дотук съображения съдът
намира за установено по несъмнен начин, че по своето естество и противоправен
резултат деянието на подсъдимия е осъществило всички обективни признаци на
престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. второ от НК.
От субективна страна подсъдимият
е извършил деянието при форма на вината пряк умисъл. Същият е съзнавал
общественоопасния характер на извършваното от него деяние – той е знаел, че тъжителката
не е извършила приписаното й от него деяние; предвиждал е, че с това ще засегне
обществените отношения, свързани със защитата на честта на тъжителката,
разбирана като нейното добро име и обществената оценка за личността й и е искал
настъпването на общественоопасния резултат на деянието, обективиран в засягане на моралния й облик
пред трети лица.
Без правно значение за субективната
страна на деянието на подсъдимия е съзнавал ли е той дали деянието на
тъжителката, така както той й го е приписал, само по себе си е подводимо под
конкретна наказателно-правна норма, т. е. дали то е съставомерно като
престъпление. Двете форми на изпълнителното деяние на престъплението „клевета”
по чл. 147, ал. 1 от НК – разгласяване на позорно обстоятелство за другиго или
приписване нему престъпление – в действителност не се намират в отношение на
алтернативност една спрямо друга, а приписването на престъпление представлява
частен случай на разгласяване на позорно обстоятелство. Следователно дори и ако
се приеме, че твърденията на подсъдимия не са достатъчни да откроят конкретно
извършено от тъжителката престъпление /каквото съждение настоящият състав по
подробно изложените по-горе съображения не приема/, то във всички случаи
подсъдимият е знаел, че разгласява позорно обстоятелство /в общия смисъл на
това понятие/ за тъжителката, каквото не е налице в действителност.
Ето защо съдът намира, че
подсъдимият В.И.В. виновно е извършил престъпление по чл. 147, ал. 1, предл.
второ от НК.
За престъпление по чл. 147, ал. 1
от НК, което е умишлено престъпление, законът предвижда наказание глоба от 3000
лв. до 7000 лв. и обществено порицание.
Подсъдимият не е осъждан и не е
освобождаван от наказателна отговорност по реда на Глава Осма, раздел ІV от
Общата част на НК.
С извършеното от подсъдимия деяние
не са причинени съставомерни имуществени вреди.
Не са налице обстоятелства,
съставляващи съгласно чл. 78а, ал. 7 от НК пречки за освобождаването на
подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.
Ето защо и на основание чл. 78а,
ал. 1 от НК съдът освободи подсъдимия от наказателна отговорност за
престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. второ от НК и му наложи административно
наказание „глоба”.
При индивидуализацията на
административното наказание на подсъдимия съдът взе предвид следните смекчаващи
отговорността му обстоятелства – ниска степен на обществената му опасност като
извършител на престъпление, добри характеристични данни, относително невисока
степен на обществена опасност на деянието му, обусловена от това, че
разгласяването на клеветническите твърдения е осъществено пред сравнително
ограничен кръг трети лица. Поради това и като взе предвид изложените смекчаващи
отговорността на подсъдимия обстоятелства, съдът му наложи административно
наказание „глоба” в размер 1000 лв. – в минималния размер на това
административно наказание съгласно чл. 78а, ал. 1 от НК.
Съдът счете, че размерът на това
административно наказание е от естество да постигне целите на административното
наказване съгласно чл. 12 от ЗАНН.
С оглед изхода на делото и
искането на тъжителката, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият бе
осъден да й заплати разноските по делото в общ размер 624 лв., от които 12 лв.
за държавна такса за разглеждане на тъжбата, 12 лв. за платени държавни такси
за издаване на удостоверения и 600 лв. за платено адвокатско възнаграждение
съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения съдът
постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: