Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 12.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXVс. в
публично съдебно заседание на двадесет
и седми януари две хиляди
двадесет и първа година в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КАМЕЛИЯ ВАСИЛЕВА
при
участието на секретаря Елица Трифонова след като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 13297 по описа за
2020 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.2 в ЗОДОВ от М.К.Т.
срещу Народното събрание на Република
България за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 790 лева, представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди и съставляващ разлика над дължимата
държавна такса от 10 лева по чл.9а ЗОДОВ, платена в производството по гр.д.
№1266/***. по описа на ОС-Варна, ведно със законната лихва върху сумата за
периода от 24.12.***. до пълното й изплащане, на основание чл.86 ЗЗД, като и
сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, причинени вследствие нарушаване на принципите на
обективност и справедливост за нарушаване правото на достъп за гледане на гр.д.
№1266/***. по описа на ВОС и за правото му да възстанови част от внесената
пропорционална държавна такса вместо дължимата проста държавна такса от 10 лева
при прекратяване на производството като процесуално недопустимо,довело до
емоционален стрес, психически и физически неудобства и дискомфорт от
многобройните обжалвания на съдебните актове, ведно със законната лихва върху
сумата за периода от 20.04.2016г. до пълното й изплащане, на основание чл.86 ЗЗД
В исковата молба се излага, че ищецът е български гражданин, роден през ***.
в гр.София, като живее постоянно в село Г.Ч.. Сочи се, че същият има придобита
квалификация като инженер и икономист и че от **. работи като юрист и адвокат в
гр.Варна. Твърди се, че ищецът на 17.04.***. подал искова молба пред ВКС с вх.№**срещу
ВКС за ангажиране на извън договорната му отговорност за заплащане на
неимуществени вреди, причинени му от необективно и несправедливо правораздаване
по предходно гражданско съдопроизводство по гр.д. №9815/**. по описа на ВРС в нарушение на
върховенството на правото на ЕС. Към исковата молба приложил документ за
внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 4 на сто от размера на
исковата му претенция от 20 000 лева общо в размер на 800 лева, на
основание чл.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК с
платежно нареждане №** на
ТБ „Юробанк България“ АД от 15.04.***. С Разпореждане на съдия от ВКС било
разпоредено исковата молба с приложенията да се изпрати по подсъдност на
Окръжен съд Варна. По подадената искова молба било образувано гр.д. №1266/***.
по описа на ВОС. Още на старта на процеса с Определение №**/22.05.***. решаващият състав на ВОС
постановил да бъде върната исковата молба и прекратил производството по делото
като процесуално недопустимо. Обжалвал това определение пред АпС Варна. С
Определение №405/18.06.***. по ч.гр.д. №284/***. АпС Варна оставил без уважение
частната му жалба и потвърдил съдебния акт на ВОС. Обжалвал това определение пред последната инстанция
ВКС. ВКС с Определение №603/30.10.***. по ч.гр.д. №**/***. не допуснал до касационно обжалване
определението. С писмена молба вх.№34705/20.11.***. чрез ВРС до ВКС ищецът релевирал искане за освобождаване и връщане като недължимо
внесена и платена без правно основание част от внесената държавна такса по
чл.4аЗДТ вр. чл.9а,ал.2 ЗОДОВ по посочена от него банкова сметка, ***ика над
дължимата д.т. от 10 лева до фактически внесената от него сума за
пропорционална държавна такса от 800 лева. С Определение №693/29.12.***. на
ВКС, постановено по ч.гр.д. №**/***. ВКС оставил без уважение молбата му, тъй като нито ГПК, нито друг
нормативен акт предвижда хипотезата, при която същите подлежат на
възстановяване в зависимост от изхода на делото. Предвид на това обстоятелство
молбата му се явявала неоснователна и като такава следвало да бъде оставена без
уважение. След приключване на това производство на 26 ноември ***. подал молба
до ВКС с вх.№** по реда на
чл.303,ал.1, т.1 ГПК във вр. чл.305 ГПК за отмяна на Определение №405/18.06.***.
на АпСВарна и на Определение №**/22.05.***. на ВОС поради наличие на новоузнати обстоятелства, постановени
в съдебни актове на ВКС по приложение на принципа на извъндоговорната
отговорност на държава –членка и нейните органи, дефиниран с разпоредбата на
чл.4, 3,ал.2 ДЕС и наличие на противоречие на постановените по неговия случай
съдебни актове с правото на ЕС и практиката на ЕСПЧ и на СЕС. С Определение
№110/06.04.**. по гр.д. №21/**. на ВКС подадената молба за отмяна била
оставена без уважение. Излага, че с оглед на проведеното необективно
и несправедливо съдопроизводство пред националните съдилища, в нарушение на
правото му на достъп до съд в обхвата на
чл.6,1 и чл.13 от Конвенцията на 16.04.**. подал и жалба до ЕСПЧ.
Сочи, че на 21.11.**. 44-то Народно събрание на РБългария приело Закон за изменение и
допълнение на Закона за отговорността на държавата и общината за вреди, с който била създадена нова разпоредба чл.2в
„Ред за разглеждане на искове срещу Държавата за вреди от нарушаване на правото
на Европейския съюз“ С разпоредбата на ч.2 в, ал.1 законодателят признал
правото на гражданите да предявяват искове срещу Държавата в лицето на нейните
процесуални субституенти – съдилищата, прокуратурата у държавните органи за
вреди от достатъчно съществено нарушаване на върховенството на правото на ЕС. С
разпоредбата на чл.2а, ал.2 се въвело правилото, че за държавни такси и
разноски се прилагат чл.9а и 10. Така на практика НС с приетото ново правило в
чл.2в ЗИД ЗОДОВ официално признало във вътрешната си юрисдикция приложимостта
на правото на ЕС при търсене на извъндоговорна отговорност за вреди на
частноправно субекти от държавен орган за лоша и несъразмерна правораздавателна
дейност на националните съдилища,
нарушаваща права и законни интереси на граждани и юридически лица. Така както
твърдял ищеца с исковата си молба по изложения негов правен случай. Това
фактическо и правно положение обаче обуславяло както допустимостта на
предявения от него иск срещу ВКС през ***. за търсената извъндоговорна
отговорност за вреди от нарушаване на правото му на иск според върховенството
на правото на ЕС изрично въведено от него в исковата му молба вх.№4556/17.04.***.,
така и правото му за заплащане на проста държавна такса от 10 лева по чл.9а ЗОДОВ, а не фактически внесената и платена от него сума от 800 лева за д.т. в
производството, което било прекратено поради недопустимост, призната съдебно от
националните съдилища. В този случай основателно било твърдението му за
фактическа надвнесена и платена сума от 790 лева като пропорционална д.т.
вместо дължимата проста д.т. и за правото му на нейното възстановяване по реда
на чл.4б ЗДТ, отказано му от ВКС с
Определение №603/30.10.***. по ч.гр.д. №**/***.
Излага, че Р.България е страна членка на ЕС от 2007г. по силата на
присъединителния договор и с приемането си за членка е признала върховенството
на правото на ЕС. Този юридически факт излагал на преден план морално укоримото
и обществено неоправданото правно положение, едно инкорпорирано право на иск
срещу Държавата за вреди, причинени от нейните правоохранителни органи-
повторно и официално то да бъде декларирано и признато със ЗИД ЗОДОВ, близо
четири години по-късно от датата на предявяване иска му срещу ВОС. Както и за
дължимостта само на проста такса от 10 лева при търсене на извъндоговорна
отговорност за вреди от нарушаване на правото на ЕС вместо на платената от него
4 на сто пропорционална такса за „водене„ на делото според чл.71,ал.1 ГПК.
Изтъква упрек към несъразмерно упражнената правораздавателна функция от
националните съдилища по предявения иск и към националния законодател за: отричане на правото му на иск на основата на извъндоговорна отговорност за
вреди, изрично въведено и и посочено в исковата молба от 14.04.***. и законово
признато от НС със ЗИД ЗОДОВ, ДВ бр.93/2019г.; нарушение на достъпа до
касационно обжалване пред ВКС като последна инстанция за разглеждане на
предявения иск с предмет имуществено право, защитимо и по КРБ и по ЕКПЧ и ХОПЕС
и липса на съдебен надзор и друг орган върху това „тайно“ правораздаване;
надвнесената държавна такса, като имуществена интервенция и отказът на ВКС да
му върне част от тази такса на отпаднало основание поради прекратяване на
исковото дело и признатата от законодателя дължимост на проста такса от 10 лева
при завеждане на иска; ;липсата на ефективно средство за защита в
производството за отмяна по чл.303,ал.1 ГПК. Същият бил породен от упражнената
неуместна законодателна намеса със закон ЗИД ЗОДОВ четири години по-късно да му
признае едно съществуващо право на европейски гражданин, установено е разпоредбата
на чл.4,3,ал.2 и чл.19, чл.16, 2 ал.1 ДЕС, по който българската държава била
поела валидни задължения да прилага с предимство правото на ЕА по арг.
чл.5,ал.4 КРБ.
Твърди, че на 06.01.2020г. с препоръчана пратка с известие за доставяне
отправил до 44-то НС на РБ писмено заявление, на основание чл.4, &3, ал.2 ДЕС . С него
изявил
воля НС като процесуален субституент на България да осъществява принципа на
лоялно сътрудничество , обхванат от върховенството на правото на ЕС, на
основание чл.4, &3,
ал.2 ДЕС и така да поправи причинените му имуществени вреди като извърши
законодателни промени както в ЗДТ, така и в ГПК, с оглед правния му случай за
уреждане на законодателно ниво възможността да се връща част от внесената
държавна такса на ищеца в случай на прекратяване на исковото производство като
недопустимо, с оглед разходите за предоставяне на насрещната съдебна услуга за
защита. И искане председателят на НС да разпореди от бюджета на НС да му бъде
върната обратно сумата от 790 лева като платена без основание по сметка ВКС
поради липса на друг правен път за нейното реституиране, на основание чл.13 от
Конвенцията и чл.4, &2,ал.1
ДЕС /решение на СЕС от 1998г., дело Gerhart Kobler
v.Austria(C-224/01) &50, Решение
на СЕС от 1996г., дело Brasserie du Pecheur/Factoriame v.France(C-43/93, C
-48/93) &36. С писмо с
изх.№АД-194/24.02.**.
ответникът НС чрез Главния секретар като упълномощено лице отказал да му бъде
върната сумата от 790 лева“ … тъй като законът се прилагал по предявени искови
молби, подадени след влизането му в сила… , а искането му било в противоречие с
принципа на разделение на властите“. Със същото бил уведомен, че останалата
част от искането му за извършване на законодателни промени щели да бъдат
отправени до Комисията по правни въпроси на НС. До настоящата дата не бил
получил други уверения от НС или от неговата Комисия, както и конкретни
действия за извършване на законодателни промени в ЗДТ и ГПК относно въпроса за
регламентиране на законодателна възможност за възтсановяване на част от държавна
такса в случай на прекратяване на исковото производство пред съд.
Излага, че изложеното му обуславя правния му интерес от провеждане на
исковото производство по специален ред за
присъждане на компенсаторно обезщетение за причинените му имуществени и
неимуществени вреди по реда на чл.2 в ЗОДОВ поради съществено нарушение на
правата му на европейски гражданин по
правото на ЕС- чл.1, чл.17, т.1, чл.41, чл.47 ХОПЕС; чл.2, ал.4, &3, т.2, чл.19, &2, ал.1 ДЕС и чл.6, &1, , чл.13 от ЕКПЧ от страна на ответника
–национален законодател. Твърди се незачетена от страна на ответника на основен
конституционен принцип, залегнал в чл.4,ал.1 КРБ за правна сигурност и
предвидимост на правното регулиране, щом съдебно било отречено правото му на
иск, както и правото му на реституиране на част от надвнесената държавна такса
от 790 лева за „водене“ на дело, което фактически не било осъществено, като
защитимо имущество по чл.17,ал.3 КРБ и чл.17, &1 ХОПЕС. За което НС следвало да държи сметка
и да не допуска то да се случи поради пренебрегване на върховенството на
правото на ЕС, на принципите за обективност и справедливост – чл.6, т.1
Конвенцията и чл.4, &3,ал.2
ДЕС, практиката на ЕСПЧ и тази на СЕС, относима към обективно разрешаване на
настоящия правен случай. Спрямо заявения случай упражнената законодателна
намеса на 44- то НС със ЗИД на ЗОДОВ ДВ бр.93/2019г. с новелата на чл.2 в, след
повече от четири година, била несъразмерна, тъй като съдебно му било отречено
правото на иск като отказ от правосъдие по заведеното от него дело №1266/***.
по описа на ВОС, както и отречено правото и възможността да му бъде върната
надвнесената държавна такса в производството, което било прекратено. В резултат
на това правно положение, НС на РБ, необективно, несправедливо и общностно
нетърпимо го лишило от правото на достъп до съд и от правото да си върне
надвнесената д.т. поради липса на правна възможност, която да е уредена в чл.4б
ЗДТ, когато търсената съдебна услуга не е предоставена по арг. от чл.2,ал.2
ЗДТ. Сочи, че в контекста на тези правни положение ответникът съществено е
нарушил правото на ЕС – чл.4, &3, ал.2 вр. чл.2 и чл.19, &2,ал.1 ДЕС- Решение на Съда от 19.11.1991г., Дело Andrea Francovich v.Italian State(C-6/90
; C-9/90) и Решение на Съда, Дело Gehart Kobler v.Austria
(C-521/03), Решение на СЕС, Дело
Николай Кантарев срещу БНБ С-571/2016, като не е изпълнил задълженията си на
държавен орган и представителство- да зачита правата му на суверен по
Обществения договор и да съблюдава правата му по ЕС. Съгласно чл.16 от
Директива 2012/2019/ЕС държавите –членки на ЕС гарантират, че в хода на
наказателно производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение
за вредите от престъплението в разумен срок с арг.от ТР №1/2016г. от
21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНК.Същото било относимо и към настоящото
производство – чл.130,ал.2 ЗСВ. Твърди, че в образувания съдебен процес пред
националните съдилища през ***. противоправно от гледна точка на Общностното
право е било преградено правото му на достъп до съд и не е получил обективна и
справедлива съдебна защита по същество на спора срещу предварително платената
държавна такса и бил увреден имуществено с надплатената сума от 790 лева. За
така създаденото правно положение законодателят следвало да държи сметка по
силата на чл.54 ЗНА с оглед принципите за справедливост и правна сигурност и за предвидимост на
законовото регулиране- арг. от чл.6, т.1, чл.13 ЕКПЧОС, чл.1 от ДП №1 към
Конвенцията, чл.14 МПГПП, чл.1, чл.41 и 47 ХОПЕС и приведената задължителна за
него практика на ЕСПЧ и СЕС.
Цитирани са съдебни решения във връзка с приложимото право на Общностната
юрисдикция и допустимостта на иска.
Изложени са и твърдяните нарушения на правото на ЕС :
Нарушение на чл.6, &1 от Конвенцията - нарушение на
правото на достъп до съд и до обективен и справедлив съд . Излага се, че поради
законодателна празнота в ГПК и ЗОДОВ в образувания съдебен процес пред
националните съдилища, е било преградено правото му на достъп до съд, който да
разгледа предявения срещу ВКС иск на извъндоговорна отговорност за вреди от
нарушаване на правото на ЕС, за което НС следва да носи отговорност. / в
контекста на установения в чл.6,т.1 от Конвенцията нормативен регламент е
посочено Решение на ЕСПЧ от 2007г. дело Янакиев срещу България/.Твърди, че не е
получил обективна и справедлива съдебна защита по гр.д. №1266/***. по описа на
ВОС както и съдебно произнасяне по същество на спора. Посочено е, че според
критериите на чл.6, &1 от
Конвенцията : „Отказът на една юрисдикция да се произнесе по независим начин по
съществени въпроси за изхода на делото, може да представлява нарушение на
правото на достъп до съд.“ – Решение на ЕСПЧ от 12.04.2017г., Дело“ Булинвар““
ООД и Хрусанов срещу България. Твърди, че е било преградено правото му на
обективно и справедливо касационно обжалване на съдебни акт на въззивния съд
АпС Варна в производството по допустимост по чл.280,ал.1 ВКС вр. чл.274,ал.3 ГПК за защита на негово имуществено право в нарушение на правозащитния стандарт
на чл.6, &1 от Конвенцията и
чл.1 от ДП №1 към Конвенцията.Била налице празнота в закона в резултат от липса
на законодателно правна възможност за защита на нарушението на общностните му и
конституционни права чрез института на конституционна жалба. Посочена е липса
на законодателно дадена правна възможност за защита на нарушеното му право за
достъп до касационна инстанция по допустимост на касационното обжалване за
обжалване на определението на ВКС, с което не се допуска касационно обжалване,
като „тайно правосъдие“ пред друг тричленен или петчленен състав на ВКС – арг.
Решение на ЕСПЧ от 1996г. дело Marini v.France. Посочена е липса на законодателно правна
възможност за защита на нарушеното му общностно и конституционно право за
защита в производството за отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК при наличие
на нововъзникнали обстоятелства – решения или определения на ВКС по чл.292 ГПК,
съдържащи в тълкувателните си мотиви друго правно разрешение по основния въпрос
за допустимост на производството за
извъндоговорна отговорност, основано върху правото на ЕС, разпоредбата на чл.4,
&3,ал.2 ДЕС или при
наличие на противоречиво отсъждане на различни състави в рамките на един и същ
съд по сходни/идентични искове като нежелано положение в правния мир- арг.
Решение на ЕСПЧ от 2007г., Дело Ракитич срещу Сърбия и Определение №269/08.05.***.
по ч.гр.д. №1867/***. на ВКС, ГК, Трето г.о.Излага се, че законодателят не е
дал легално определение в ГПК на понятието „нови обстоятелства или нови писмени
доказателства“, които са от съществено значение за делото в разпоредбата на
чл.303,ал.1, т.1 ГПК в нарушение на принципа за правна сигурност и предвидимост
и за издирване на обективната истина при спор за имуществено право, с
приоритетн означение за съдебна защита – с арг. от чл.17, т.3 КРБ и чл.17, т.1
ХПЕС, вр. чл.5,ал.4 КРБ. Увредено било негово имущество с надплатената сума
от 790 лева за д.т. по чл.71 ГПК, която
не можела да бъде върната от ВКС поради липса на законодателно правна
възможност, за което по силата на чл.54
ЗНА законодателят следвало да държи сметка с оглед принципите за справедливост,
за правна сигурност и за предвидимост на законовото регулиране- арг. чл. 6,т.1,
чл.10, т.2, чл.13 ЕКЧПЧОС, чл.1 от ДП №1 на Конвенцията, чл.14 МПГПП, чл.1 и
чл.41 и чл.47 ХПОЕС, чл.2, чл.4, &3,ал.2 и чл.19, &2,ал.1
ДЕС. Излага се, че принципът за пропорционалност/съразмерност присъства в
решенията на КС, като същият е установен в чл.5, пар.4 ДЕС и изисква мерките,
приети от националните съдилища и законодателя да не надхвърлят границите на
подходящото и необходимото за постигане на легитимни цели, преследвани от
националната правна уредба, а породените от нея неудобства не трябва да са
несъразмерни с тези цели /решение на Съда на ЕС от 08.07.2010г., Дело
С-343/09/.
Нарушение на чл.13 от Конвенцията :
Твърди се, че допускането от страна на законодателя да бъде отречено
правото му на иск за ангажиране на
извъндоговорна отговорност на правораздавателен орган за вреди от лошо
правораздаване, изрично основано с Общностната юрисдикция и изричното
позоваване на върховенството на правото на ЕС, е довело до вреди в правната му
сфера и отричане на правото му да си върне част от внесената държавна такса,
при наличие на празнота в чл.4а и чл.4б ЗДТ, което обосновавало твърдението му
за липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по чл.13 от
Конвенцията. Сочи, че принципът за ефективност, закрепен в разпоредбата на
чл.19, &1, ал.2 ДЕС
задължава държавите членки да създадат
необходимите мерки за осигуряване на ефективна правна защита в материята,
обхваната от правото на ЕС, върху които оказва въздействие- всички приложими
вътрешни разпоредби – материални и процесуални, като мерки по прилагането на
правото на ЕС /Решение на Съда на ЕС от 25.07.2002г. по дело Ц-50/00/.Излага
се, че юрисдикциите на държавите членки осигуряват правните средства,
необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати
от правото на Съюза и трябва да осигурят спазването на основното право на
ефективна съдебна защита/ Решение на
Съда на ЕС от 03.10.2013г., дело №Ц-583/11Р/. Цитира се решение на ЕСПЧ от
05.07.2011г. , Дело Росица Георгиева срещу България, според което чл.13 от
Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на средство, което прилага
същността на правата и свободите на Конвенцията, в каквато форма могат да са гарантирани във вътрешния правов
ред, като действието по този начин изисква осигуряване на вътрешно правно
средство за защита, което да разрешава спорното оплакване по Конвенцията по
същество и да предпоставя подходяща защита. Цитирани са и Решение на ЕСПЧ от
12.07.2007г. , Дело Станков срещу България и Решение на ЕСПЧ от 10.04.2008г. ,
Дело Михалков срещу България относно налагането на финансова тежест, дори след
приключване на производството може да действа като ограничение на правото на
достъп до съд.
Нарушение на чл.1 от Допълнителен протокол №1 към Конвенцията и на чл.17,
т.1 от ХОПЕС :
Излага се, че отказът на НС и на решаващите национални съдилища да
разгледат и да се произнесат обективно и справедливо по искането му за
възстановяване на част от платената д.т. от 790 лева поради липса на празнота в
материалния закон ГПК и ЗДТ и изричния отказ на законодателя, обективиран в
писмо изх.№АД-0194/8/24.02.**. на практика имали за резултат отричане на защитимо Общностно право и
несправедливо и незаконно отнемане на имущество в защитимия обхват на чл.1 от
ДП №1 към Конвенцията. Цитирано е Решение на ЕСПЧ от 24.11.2005г., дело
„Капиталбанк“ срещу България, според което чл.1 от Протокол №1 предполага, че
всяка намеса в мирното ползване на собствеността трябва да бъде придружена с
процедурни гаранции, предоставяни на засегнатите физически и юридически лица
разумна възможност да представят тезата си пред отговорните власти с цел да
оспорят ефективно мерките, накърняваща правата, гарантирани от тази разпоредба.
Посочено е Решение №4/04.07.2013г. на КС по к.д. №11/2013г., с което е дадено
задължително конституционно тълкуване на правната същност на таксите като :“
Таксите са финансово плащане, дължимо на държавата или общините по повод на
предоставени от тях дейности и услуги на юридически лица и граждани. …
Дейността или услугата не представлява насрещна престация, а елемент от
фактическия състав на таксата … че поначало таксата се заплаща срещу извършване
на услуга и размерът се определя с оглед на разходите за извършване на
услугата.
Нарушение на чл.1, чл.17,т.1 и чл.41 ХОПЕС :
Твърди, че процесуалните действия на националните съдилища и мълчаливото
бездействие на НС за законодателни промени в ГПК и ЗДТ, с които да бъде
дефинирана възможност за връщане на част от внесената д.т. за „водене на
делото“, производството по което е прекратено, поради процесуална
недопустимост, обосновават нарушение на нарушение на чл.1, ч.17, т.1 и чл.41
ХОПЕС. Излага, че според постоянната практика на СЕС „… принципите на правна
сигурност и на защита на оправданите правни очаквания трябва да се спазват от
институциите на ЕС, но също така и от държавите членки при упражняване на
правомощията, предоставени им от директивите на Съюза“. Цитират се Решение на
СЕС от 15.12.1987г., Ирландия срещу Комисията, дело Ц-325/85 и Решение на СЕС ,
дело С-183/14, според които националното законодателство по прилагане на
правото на ЕС :“… трябва да бъде осигурено в неговото прилагане – предвидимо за
правните субекти, а когато стане дума за правна уредба, която може да доведе до
финансови последици, това изискване за правна сигурност се налага с особена
строгост, за да могат заинтересованите лица да се запознаят с точни обхват на
задълженията, които тя им налага…“.Посочено е, че съдебната практика на СЕС е
утвърдила правото на добра администрация като общ принцип на правото на ЕС-
арг. Решение на СЕС от 31.03.1992г., Дело С-255/90.
Нарушение
на чл.2, чл.4, &3,ал.2,
чл.19, &1,
ал.2 ДЕС
Излага се, че отричането на правото
на ищеца на искова защита срещу избрания ответник за ангажиране на
извъндоговорна отговорност за вреди в резултат на създадено от законодателя
правно положение да липсва законова възможност за възстановяване и връщане на
част от платената държавна такса при прекратяване на съдебното производство
поради недопустимост и за опорочаване на правото му на иск и принципа за
справедливост според върховенството на правото на ЕС. Сочи се, че съгласно
разпоредбата на чл.263,ал.4 ДФЕС всяко физическо или юридическо лице може да
заведе иск, както и иск срещу подзаконови актове, които го засягат пряко и не
включват мерки за изпълнение. Излага се, че Съдът на ЕС изисква правната уредба
да бъде ясна и точна, така че правните субекти да могат да се запознаят по
недвусмислен начин със своите права и задължения и да действат съобразно с тях
– арг. Решение на СЕС от 09.07.1981г., Дело С-169/80. Твърди се, че
формалистичният подход на националните съдилища под погледа на законодателя,
установява диспропорционална намеса на държавата в правото му на ищец и
жалбоподател по чл.1 от ДП №1 към Конвенцията и чл.4, &3,ал.2 ДЕС и го е поставило в особено
неблагоприятно положение при липса на справедлив баланс за защита на
накърненото му имуществено право и колизията му с правните стандарти на ЕКПЧ и
ХОПЕС- за поправяне на една съдебна несправедливост. Сочи се, че по силата на
чл.2, ал.3 ДЕС и в контекста на общите принципи на правото на ЕС правните
субекти имат право, следователно – на ефективна съдебна защита на правата,
които те извличат от общностния правопорядък и правото на такава защита, е
видно от общите принципи на правото, произтичащи от традициите, общи на
държавите членки /Решение на Съда на ЕС от 25.07.2002г., Дело
С-50/00Р.Международно-правната защита в приложното поле на чл. 2 СФЕС била
дължима – арг. Решение на СЕС от 25.07.2018г., Дело С-216/18. Съгласно принципа
на справедливост по чл.4, &2 ДЕС – решение на СЕС от 19.11.1991г. , Дело С-6/90 и С-9/90, Решение на
СЕС от 22.10.2018г., Дело Николай Кантарев срещу БНБ. Твърди се, че
законодателят не е предоставил на ищеца като лице. Жертва на националните
съдилища от калпаво и несъразмерно съдопроизводство конкретни, безусловни и
непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници –
за правна сигурност и предвидимост на правното регулиране, тези уверения да са
от естеството да породят оправдано очакване и съзнание на този, до когото са
адресирани, дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите правни норми / Решение от 09.09.2011г. Дело
Т-12/06; Решение от 15.07.***., Дело Т-413/10, Т414/10./ Сочи се, че закрилата
на легитимните очаквания е един от основните принципи на правото на ЕС,
изведени от СЕС в неговата практика/ Решение по Дело С-369/09; Дело 112/80/.
Излага се, че Съдът на ЕС свързва закрилата на легитимните очаквания с принципа на правна сигурност, който изисква
състоянието на правната рамка да е стабилно и предвидимо. Предвид трайно
установената практика на СЕС в решение от 02.12.2014г., Дело С-378/13, Решение
от 13.11.1990г., Дело С-106/89, България, като страна членка не можела да се
позовава на разпоредби или практики или
положения от нейния вътрешен ред, за да оправдае неспазването ма задължения,
които произтичат от правото на Съюза …Съгласно разпоредбата на чл.1 от
Конвенцията високодоговарящите страни са длъжни да осигурят на всяко лице под
тяхна юрисдикция правата и свободите, гарантирани от нея.
Твърди, че националният
законодател е нарушил принципите за пропорционалност и справедливост при
упражнената законодателна намеса от НС, със ЗИД ЗОДОВ, за признаване на правото му на иск по чл.2в ЗОДОВ от нарушаване на правото на ЕС, така както е станало по неговия случай и
бездействието му – за мониторингов надзор върху приеманите от него закони, щом
те не дават правна възможност за реализиране на правата му по Общностното
право- на достъп до съд, за ефективно и справедливо правораздаване, и за
възстановяване на надплатена държавна такса по чл.4аЗДТ, като основание за
определяне на обективно и справедливо
компенсаторно обезщетение. Твърди в нарушение на принципа за законност и на
принципа за правна сигурност като основни принципи на правото на ЕС,
националният законодател не е изпълнил задължението си да упражнява
правомощията си добросъвестно и законосъобразно т.е. да съблюдава и да прилага
разпоредбите на Общностното право при приемане на закони във вътрешното
законодателство в съответствие с целта
и духа на закона и правото на ЕС, по начин да не допуска нарушаване на основни
права на гражданите. Сочи се, че искането на ищеца към ответника е продиктувано от задължението
му като национална юрисдикция да зачита основните му права на европейски
гражданин и да спазва правото на ЕС и неговото върховенство и предимство, от
което да се ползва – арг. чл.256 ДФЕС, решение на Съда от ЕС от 05.02.1963г.
Дело Van Gend en Loos, 26/62.
Излага, че неоправдано от гледна точка на правото на ЕС му е отнето
както правото на достъп до съд да получи
правораздаване по същество на спора, така и да бъде преразгледано в
производството за отмяна, така й за връщане на надплатената държавна такса,
защитими по чл.6, &1 от
Конвенцията, чл.41 и чл.47 ХОПЕС, чл.17,ал.3 КРБ, чл.17,т.1 ХОПЕС и чл.1 от ДП
№1 към Конвенцията в противоречие с върховенството на правото на ЕС- арг.
Решение №2/04.02.2014г. на КС на РБ по к.д.№3/2013г. като съзнателен отказ на
държавата в лицето на НС да не изпълнява задължението си по ДФЕС за прилагане
на правото на съюза и като „…неизпълнение на задължението за солидарност, което
е посегателство срещу основите на общностния порядък…“ – Решение на СЕС от
07.07.1973г., Дело №39/72. Излага, че съответствие с принципа за интегрално
поправяне на вредите по чл.52 ЗЗД, целта на закона и правилата на морала –
чл.46,ал.2 ЗНА, ответникът следва да носи отговорност за причинената му
неправда с определяне на обезщетение в размер до исканото, като подходящо и
необходимо да възмезди нарушеното му имуществено и неимуществено право по ЕС.
Сочи, че с оглед разпоредбата на чл.4, &3,ал.2 ДЕС и т.36 от мотивите на решение на
Съда на ЕО по дело Andrea Francovich задължението на държавите членки да поправят
вреди намира своето правно основание в чл.5 от Договора, съгласно който
държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или
специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си по силата на
общностното право. Сред тях е и задължението да отстранят неправомерните
последици от нарушаване на общностното право.
В срока по чл.131 ГПК ответната страна Народното събрание на Република България е депозирала отговор по иска, в който е
изложено становище за недопустимост и неоснователност на иска.
Излага се, че искът е недопустим, тъй като НС не е надлежна страна по
спора. Сочи се, че националната уредба не предвижда възможност да бъде
ангажирана отговорността на НС във връзка
осъществяване на законодателната му дейност предвид особения характер на
органа и извършваната от него дейност. Твърди се, че действията на НС във
връзка със законодателната дейност не подлежат на контрол от съдебната власт.
Процесуалната възможност за обсъждане законосъобразността на неговите актове от
различни от КС правораздавателни юрисдикции в т.ч. и националните съдилища била
дефинитивно изключена, като обратното щяло да означава грубо погазване на
принципите на демократичната държава и
щяло да създаде хаос и несигурност в упражняването на държавната власт и
функционирането на правната
система. Освен то по силата на
Конституцията суверенът бил този, който формира пряко, чрез избори, привлеченото
като ответник НС и в името на същия този суверен да се постановяват съдените
актове, което мотивирало извода за липса на надлежно легитимиран процесуален
ответник по делото. Сочи се, че общите съдилища не били компетентни да се
произнасят по законосъобразността и противоконституционността на законите.
Единственият орган, който имал правомощия да се произнася по актове на НС бил
КС. Търсенето на отговорност , основаваща се на правото на ЕС не предполагала
ангажирането на такава от националния законодателен орган. Сочи се, че в Решение на Съда от 05.03.1996г.
по съединени дела С-46/93 и С-48/93 е изведен принцип, който визира отговорност
на държавите членки, а не на техните национални органи. В този смисъл било и
Решение на Съда от 01.06.1996г. по дело С-302/97, съгласно което отново се подчертавало , че
отговорността е на държавата членка, а не пряко на публичния орган. Тази
концепция била въплътена и в мотивите на
Определение №303/10.07.2019г. на ВКС, съобразно което :“… решение на СЕС от
05.03.1996г. по д. С-46/93 също визира … отговорността на държавата при
нарушение на общностното право и предпоставките за реализиране на тази
отговорност т.е. това решение третира отговорността на държавата членка, а не
на законодателния орган. „ На тази съображения се сочи, че искът е недопустим и
се иска прекратяване на производството по делото.
По твърденията за неоснователност на иска се излагат следните съображения :
Изложено е, че допускането на
касационното обжалване е обусловено от предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК, с
които касаторът обосновава искането си за достъп до касационен контрол, като за
да е допустимо обжалването пред ВКС, решението трябва да съдържа произнасяне по
значим за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който
е решаван противречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на
закона, както и за развитието на правото. Сочи се, че въведеното с новия ГПК
/2007г./ условие за допустимост на касационно обжалване е свързано с вмененото
от закона задължение на Касационния съд не само да се произнася по конкретен
спор, но и да изпълни правомощията си по чл.291 и чл.292 ГПК т.е. да уеднаквява
практиката на съдилищата и при противоречива практика да инициира
постановяването на тълкувателно решение. Касационното обжалване имало нова роля
и тя се извеждала от конституционната неправосъдна функция на ВКС, прогласена в
чл.124 КРБ. Така на практика се реализирал и принципа, заложен в чл.4,ал.1 КРБ,
а именно че държавата се управлява според КРП и законите на страната. Правото
на касационно обжалване вече не било насочено само и главно към защита на
правата и законните интереси на страните по делото. В КРБ не било предвидено
изрично триинстанционно производство, така че учреденото в ГПК производство не
било в нарушение на КРБ, каквото било едно от твърденията на ищеца. Счита се за
неоснователно твърдението на ищеца, че с приемането на новите правила на ГПК са
нарушени правата му като европейски гражданин, което обуславяло нарушение на
чл.4,ал.1, чл.56,чл.58, ал.1 КРБ, чл.47 ХПЕС и чл.4, §3, т.2 ДЕС. Сочи се, че
съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4, §3 ДЕС държавите
членки са длъжни да вземат всички общи и
специални мерки , необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от
правото на ЕС, да подпомагат общността
за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат
да застрашат тези цели. Излага се, че от този общ принцип произтичат редица
конкретни задължение в това число и за националните съдилища. Чл.119 КРБ
изброявал видовете съдилища, осъществяващи правораздаването. От него не можел
да се направи извод, че производството по делата е задължително
триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции се уреждало в
устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила, КС
изтълкувал разпоредбата на чл.133 КРБ в смисъл, че елементът „ организацията и
дейността на съдилищата“ включва и понятието инстанционното. Оттук следвал
изводът, че с решението ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС,
като се въведе факултативен достъп за обжалване, не бил противоконституционен.
Това била така, тъй като в действащия процесуален кодекс достъпът до две
инстанции пред съд не бил ограничен. Касационната инстанция била съд основно по
правото, а не по същество на спора. Излага се, че ищецът е получил достъп до
две инстанции, които са разгледали спора по същество и не е доказал с конкретни
факти, че процесът е бил опорочен и че
актът на съда е бил необективен и
несправедлив, което да обоснове нарушение на чл.47 ХОПЕС и чл.6,ал.1 ЕКЗПЧ от
страна на НС. Сочи се, че Решение на Европейския съд по човешките права на
Съвета на Европа от 24.11.2005г. по делото „Капиталбанк“ срещу България, на
което ищецът се е позовал е неотносимо, тъй като касае банкови процедура, а
настоящия спор е с различен предмет. Ищецът твърдял, че е налице нарушение на
правото на ЕС без да сочи конкретна норма. Твърдял, че законодателят не е
предвидил връщане на внесена авансово държавна такса, в случаите, в които
производството се прекратява. Твърди се, че НС
е уредило както реда за обжалване, така и хипотезите, в които се
заплащат държавни такси при разглеждане на спорове. Твърди се, че внесената
държавна такса от ищеца не е нито надплатена, нито внесена без основание.
Претендираната сума била внесена като държавна такса във връзка с депозирана от
него частна жалба. Делото било приключило с влязъл в сила съдебен акт.
Внесената държавна такса била дължима по силата на чл.71, ал.1 ГПК за
разглеждане на правния спор между страните и не подлежала на връщане, на
основание чл.4б ЗДТ като платена без основание. Депозираните от ищеца частни
жалби били разгледани като допустими, но били приети за неоснователни. В този
смисъл неоснователно било твърдението на ищеца, че не е извършена услуга, за
която е заплатена държавна такса. В този смисъл за заплатената д.т. той бил получил
насрещна престация. Затова твърдението му за „незаконно отнемане на имущество“
било неоснователно. Твърди се, че законодателят е спазил изискванията както на
правото на ЕС, така и на КРБ при уреждането на процесуалните правила за водене
на съдебните производства.
Като недопустимо се определя твърдението на ищеца по отношение на НС за
т.нар. „калпаво и несъразмерно производство“ , тъй като тези твърдения не
можели да бъдат отнесени към законодателния орган, предвид че са последица от
правораздаване, а не от нормотворчество.
Сочи се, че в заявление до НС вх.№АД-0194-8 от 16.01.**. ищецът поискал възстановяване на процесната сума и посочил
като основание чл.2в ЗОДОВ. Разпоредбата била приета със ЗИД на ЗОДОВ, обн.-ДВ,
бр.49 от 2019г. и влязла в сила на 03.11.**. В §6(1) от ЗИД на ЗОДОВ било изрично
посочено, че законът се прилага за предявените искови молби, подадени след
влизането му в сила и не било предвидено прилагане на закона с обратна сила.
Делото, по което била внесена д.т. било приключило на 30.10.***. , което
правело невъзможно прилагането на новата разпоредба. Връщането на д.т. щяло да
означава от една страна прилагане на закона с обратна сила, а от друга страна –
пререшаване на дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт. Искането било в
противоречие с принципа за разделение на властите – НС като законодателен орган
не можело да преразглежда/променя актове на съдебната власт.
По отношение на твърдението в
исковата молба, че с приемането на чл.2в ЗОДОВ е „осъществена несъразмерна
законодателна намеса на 44-то НС след повече от четири години“ се излага, че
следва да се има предвид, че законодателните промени са придизвикани от
развитието на обществените отношения, които търпят развитие във времето.
Приемането на чл.2в ЗОДОВ било след постановяване на решение по делото Кантарев
и след образуване на т.д. №2/***. на ГК И ТК на ВКС и I и II колегии на ВАС. Тези факти и съображения не обосновавали
нарушение от страна на законодателния орган, което означавало, че съществен
елемент на фактическия състав на отговорността за нарушаване на правото на ЕС
по чл.4, §3 ДЕС липсвал.
В случай, че съдът приеме, че е налице нарушение се отправя искане да се
вземе предвид следното :
Излага се,че принципът на лоялно сътрудничество, регламентиран в текста на
чл.4, §3 ДЕС не можел да бъде конкретен източник на право, въз основа на който
да се ангажира отговорността на Държавата за незаконни актове, действие или
бездействие на нейни органи или длъжностни лица. Този принцип прокламирал
общите правила за държавите членки на Съюза като взаимно съдействие за
изпълнение на задачи, които произтичат от Договорите, приемане на всички общи и
специални норми необходими за гарантиране изпълнението на задълженията, които произтичат от Договорите, съдействие от
страна държавите членки на Съюза при изпълнение на неговите задачи и въздържане
от мерки, които биха застрашили постигане на целите на съюза. Тези общи
принципи не можели да бъдат правно основание, за да се реализира
гаранционно-обезпечителна отговорност на Държавата за незаконни актове,
действие или бездействие на нейни органи или длъжностни лица. Затова този
принцип бил доразвит и конкретизиран в Договорите, в практиката на Съда на ЕС,
вкл. и в практиката на българските съдилища.
Излага се,че дори и да се приеме, че е налице нарушение, то не е
съществено. Това нарушение следвало да е извършено с ясното съзнание, че се
увреждат нечии интереси. Този подход бил възприет в общностното право по
отношение на възможността за ангажиране на деликтна отговорност на ЕС за вреди,
причинени от актове на ЕК или други органи на Съюза/ решение HNL v. Council and Comission, cases 83,84/76,4,15,
40/70(1978)ECR 1209) .В цитираната практика
се приемало, че сама по себе си отмяната на процесния регламент на Съвета на ЕС
не е достатъчно основание са се приеме, че е допуснато достатъчно явно и
сериозно нарушение. Съдът е счел в този случай, че предпоставката нарушението
да е явно и сериозно не е налице, като един от изложените аргументи е, че
ефектът, който регламентът е оказал върху адресатите си, не е довел до
превишаване нивото на риска, характерен за съответния сектор.
Излага се, че едно от правилата, които се прилагат по отношение на ЕС е, че
в нормотворческия контекст, който се характеризира с упражняване на широка
дискреция, ЕС не може да носи отговорност, освен ако въпросната институция явно
и сериозно е нарушила пределите на
упражняване на правомощията си. Съдът възприемал подход на ограничаване
на възможностите, при които може да се носи отговорност във връзка с
осъществяваната законодателна дейност.СЕС приел, че ЕС не следва да носи
отговорност, осен ако с нарушението съответния орган достатъчно явно и сериозно
е превишил пределите на правомощията си при злонамерено отношение и умисъл за увреждане на адресатите на
нормата. НЕ било регламентирало материята за триинстанционното обжалване, както
и хипотезите, при които се внася д.т. и респективно – връщане, в която материя
държавите разполагат с голям обем на дискреционна власт за избор на механизми.
Твърди се, че не е налице причинно-следствена връзка между нарушението и
твърдяната вреда от ищеца. Предполагаемият вредоносен резултат настъпил
непосредствено от постановените съдебни актове, поради което законодателният
орган не можел да отговаря по настоящия иск поради липса на пряка причинно
следствена връзка с настъпилите вреди.
Отправя се искане за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и
недоказани.
Отправя се възражение за изтекла погасителна давност на претенциите с оглед
датата на внасяне на д.т. -15.04.***., която е датата на твърдяното увреждане и
датата на исковата молба – 20.10.**. , с оглед на чл.110 ЗЗД.Прави се възражение за изтекла погасителна
давност и на мораторните лихви, на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Съдът след като съобрази събраните
по делото доказателства по реда на чл.235,ал.2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното :
С искова молба от 14.04.***. М.К.Т. е предявил иск срещу ВКС за осъждането
на ответника да му заплати компесаторно обезщетение за обезвреда на причинените
му неимуществени вреди от нарушаване на принципите за обективност и за
справедливост с постановените съдебни актове по гр.д. №9815/**. на РС-Варна, по възз.гр.д. №274/**. на ОС-Варна и по гр.д. №740/**. на ВКС, II т.о., за отстраняване на неправомерните последици от нарушаване правото на
ЕС, което произтича от решението на решаващия състав на ВКС, действащ като
последна инстанция в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва от
завеждане на иска до пълното й изплащане. По иска е образувано гр.д. №1266/***.
по описа на ВОС. С исковата молба е внесена държавна такса в размер на 800
лева.
С Определение №1742/22.05.***. по гр.д. №1266/***. по описа на ВОС исковата
молба е върната и производството по делото е прекратено като недопустимо.
Изложени са мотиви, че с исковата молба се цели преразглеждането на правния
спор, което е недопустимо. Прието е, че ищецът няма правен интерес от
разглеждане на спора, като и че ищецът не е процесуално легитимиран да предяви
иск за отстраняване на неправомерни последици от нарушаване на правото на ЕС.
С Определение №405/18.06.***. по възз.ч.гр.д. №284/***. по описа на
Апелативен съд Варна е оставена без уважение частна жалба, подадена от М.К.Т.
против Определение №1742/22.05.***. по гр.д. №1266/***. на ОС-Варна, с което
производството по делото е прекратено. В мотивите си съдът е приел, че
отговорността на ответника, която ищецът претендира да бъде ангажирана по
съществото си е извъндоговорна- деликтна и механизмът на причиняване на вредите
се твърди да е чрез акт на ВК, с който не е допуснато до касационна проверка
решението на въззивния ВОС по посоченото дело. Прието е, че това означава да се
установи незаконосъобразността на сами съдебен акт на ВКС, а това по същество е
прието, че означава пререшаване на решен с окончателен съдебен акт съдебен
спор, което е недопустимо.
С Определение №603/30.10.***. по
ч.гр.д. №4376/***. по описа на ВКС, III г.о. не е допуснато до касационно обжалване Определение №405/18.06.***. по
гр.д. №284/***. Апелативен съд-гр.Варна и е оставена без уважение молба на М.К.Т.
за връщане на държавна такса. Мотивите
на решаващия съд са били, че правните въпроси изведени от частния жалбоподател
не се отнасят до тези решаващи изводи на въззивния съд, поради което
обжалваното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
С Определение №693/29.12.***. по гр.д. №4376/***. по описа на ВКС е
оставена без уважение молбата от 20.11.***. на М.К.Т. за възстановяване на
недължимо платена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 790 лева.
С Решение №110/11.05.**. по гр.д.№21/**. по описа на ВКС е оставена без уважение подадената
от М.К.Т. молба за отмяна на определение №405/18.06.***. по ч.гр.д. №284/***.
на Апелативен съд Варна.
Представена е покана за изпълнение от М.К.Т. до НС на РБ и обратна разписка за доставянето й.
Представен е отговор на НС на РБ по повод заявление на М.К.Т. вх.№АД-0194-8
от 16.01.**. с молба за връщане на сума
в размер на 790 лева,внесена като държавна такса по повод водено и приключило
дело срещу ВКС през ***.В отговора е изложено становище, че искането е изцяло
неоснователно.
Свидетелят И. В. Н. излага, че се познава с ищеца над 20г. Запознат
бил с делата, които той води и като експерт бил назначен по дело срещу БДЖ.
Делата, които ищецът водил с БДЖ приключили отрицателно. Не бил постигнат
желания исков успех, който се преследвал в рамките на тези дела. Тези дела били
с предмет неизпълнение на задължение от страна БДЖ по отношение на график, по
отношение на нормалност на самия превоз.след загубата на тези дела срещу БДЖ
ищецът бил разочарован и несъгласен със загубата и в деня на юриста 16.04.***.
завел първото си исково производство срещу Парламента за множество
несъответстващи изменения в тогава действащия ГПК, защото свидетелят и ищецът
считали, че доста от недостатъците при съдораздаването се крие именно в
недостатъците на самия ГПК, в неговите постоянни промени, вътрешни противоречия,
противоречията му с други закони, нормативни актове и Конституцията. Тогава той
завел тези три дела в един и същи ден – срещу Парламента, ВКС и ВОС затова, че
той не можел да получи реално ефективно правосъдие, за отказ от правосъдие. По
всичките тези дела имало отказ от разглеждане, тъй като се оказвало, че това
отношение имало правен вакуум в Закона за отговорността на държавата. Оказало
се, че не може да бъде приложено националното законодателство, за да бъде съден
Парламента и такъв орган не можел да бъде съден по ДОПК и затова ищецът искал
да се приложи европейското законодателство. Именно затова тези съдилища, които
се ангажирали с тези искове отказали да ги разгледат. Реакцията на това у ищеца
била твърде отрицателна. Той бидейки професионалист бил гневен. Виждал го вече
раздразнен. Започнал трудно да контактува заради тази му изнервеност, която се
формирала от безсилие като виждал, че не може да получи онова, в което вярвал и
в което се надявал. Той плащал държавни такси и очаквал правосъдие, с лед което
не получавал правосъдие. Оказало се, че едната държавна такса била взета
неправомерно и той си я искал обратно. Същевременно положил огромен труд, за да
пише различни искания, жалби и петиции до Мая Манолова- тогавашния Омбудсман,
до Парламента, но навсякъде било камък. Пуснал също жалба и до Европейския съд
по правата на човека. Изпитвал гняв и силен стрес поради естеството на самото
занимание. Негативните преживявания на ищеца продължавали и до настоящия момент
с неотслабваща сила. Гневът на ищеца бил от цялостния начин на правораздаване
в правосъдната система, като сочи за
пример това, че завел дело през 2006г. и на второ, трето заседание се променя
ГПК и съдът казал „започваме делото по новите съдопроизводствени правила“. Поискал от Народното събрание чрез писмено
искане възстановяване на тази такса и получил отказ от тях и това наляло отново
бензин в огъня на емоционалните чувства. Ищецът си търсел един вид неправомерно
взета сума. В първия случай ищецът съдил
Парламента като законодател за това, че не е създал добър закон, а сега след
като не получава правосъдие си търсел неправомерно взетата държавна такса.
Свидетелят М.Н.В. излага, че се познава с ищеца от детските си
години и били приятели. През последните пет години той бил много разтревожен от
делата с БДЖ и Народното събрание. Понесъл разстройство- психическо, не точно
психическо, но бил обиден, неудовлетворен от воденето на тези дела, понеже бивали прекъсвани. Водил
дела срещу ВОС и ВКС. Делата му били игнорирани. Била внесена сума от 800 лева,
но искът не бил разглеждан. Реакцията му била възмущение. Той бил много правдив
човек в душата си и когато не получавал насреща си справедливо отношение към
истина , към дела, които е завел…по случая с БДЖ и свидетелката била потърпевша
и двамата били възмутени. Той писал жалби, влизал в архивите на Европейския
съд, за да провери как се разглеждат делата там и писал жалби до тях. Всичко,
което се случвало с него го преживявал много тежко. Така било от ***. от както
завел тези дела и не получил правосъдие. След това бил постоянно изнервен, а
преди години бил много спокоен човек.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи :
Държавата отговаря за вредите,
причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз съгласно
разпоредбата на чл.2 в ЗОДОВ.
За ангажирането на
отговорността на държавата в тази хипотеза съобразно редица решения на СЕС /решения по дела С-6/90
и С-9/90;
С-46/93
и С-48/93;
С-5/94;
С-224/01;
С-160/14
и др. / следва да са налице три условия, при които увредените частно-правни
субекти имат право на обезщетение, а именно: 1. нарушената правна норма да
предоставя права на частноправни субекти; 2. нарушението да е достатъчно
съществено; 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението
и претърпяната вреда. Според СЕС едно нарушение на общностното право е явно и
съществено, винаги когато е продължило въпреки постановяването на решение,
установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално
запитване или на трайно установена практика на Съда в определена област.
По иск за
обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС материално-правно
легитимирана да отговаря е Държавата, в лицето на съответния орган, извършил нарушението. Отговорността на Държавата
не зависи от това кой е органът, който е извършил нарушението. То може да бъде
извършено от административен, правораздавателен или законодателен орган. Този
принцип се прилага и когато националният законодател носи отговорност за
твърдяното неизпълнение на задължение (решение Brasserie
du pеcheur и Factortame, C 46/93 и C 48/93).
По същество
ищецът претендира нарушение на правото на ЕС от страна на ответника при наличие
на законодателна празнота относно искове за ангажиране на извъндоговорна
отговорност на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС към момента, в
който същият е предявил иск срещу ВКС, по който е било образувано гр.д. 1266/***.
по описа на ВОС.
Твърди се
нарушение на чл.6, §1 от Конвенцията -
нарушение на правото на достъп до обективен и справедлив съд, нарушение
на чл.13 от Конвенцията –право на ефективно вътрешноправно средство за защита; нарушение
на чл.1 от Допълнителен протокол №1 към Конвенцията и на чл.17, т.1 ХОПЕС,
нарушение на чл.41 ХОПЕС, нарушение на чл.2, ал.4, §3,ал.2, чл.19, §1,ал.2 ДЕС.
Видно от
мотивите на съда относно недопустимостта на производството не е прието, че
липсва законоустановен ред за защита/празнота на законодателството/. Както ВОС,
така и АпС Варна са приели, че се касае
за недопустимост, свързана с целта на исковата защита, която е прието, че е цели
установяване на незаконосъобразност на влязъл в сила съдебен акт и пререшаване
на решен с окончателен съдебен акт съдебен спор. Касае се за преценка по реда
на чл.130 ГПК, което е в изключителната компетентност на сезирания съд, за
което ответникът в лицето на НС няма как да носи отговорност.
Сочи се законодателна
празнота в ГПК и ЗОДОВ. Нормата на чл.2 в ЗОДОВ, с която се установява
възможността за търсене на вреди от държавата следствие на съществено нарушение
на правото на ЕС е обнародвана в ДВ бр.94/29.11.2019г. т.е. към предявяване на
иска през ***. не е съществувала. Независимо от това преди приемането й в
българските съдилища са се разглеждали искове от естеството на иска, предявен
от ищеца, които са били квалифицирани по чл.4, §3 от Договора за Европейски
съюз, от което може да бъде обоснован логичния извод, че празнотата в
българското законодателство не е било пречка и не е преграждало защитата по
този вид искове и както вече беше изложено празнотата в законодателството не е
станало причина за прекратяване на производството и по предявения от ищеца иск.
Още повече, че и мотивите на съда за прекратяване на производството по иска на М.Т.
не са били свързани с наличието на сочената от него празнота в
законодателството.
Не е бил преграден и достъпа на ищеца до касационно обжалване предвид, че
е налице произнасяне на ВКС във връзка с подадената касационна жалба, по което
не е допуснато до касационно обжалване определение №405/18.06.***. по гр.д.
№284/***. на АпС-Варна, тъй като правните въпроси, изведени от М.Т. не са се
отнасяли до решаващите изводи на въззивния съд т.е. същият не е могъл да
обоснове касационни основания за обжалване по реда на чл.280 ГПК. Налице е и
произнасяне на ВКС във връзка с подадената молба за отмяна по реда на чл.303 ГПК като същата е оставена без уважение. В тази връзка не се констатира да
съществува законодателна празнота или твърдяното
преграждане на достъпа на ищеца до касационна инстанция, като резултата по
направените него искания пред ВКС е неудовлетворителен за него поради
неоснователност, с които обстоятелства
отговорността на Народното събрание като законодателен орган няма никакво
касателство.
По повдигнатите от ищеца въпроси не се
установяват действия или бездействие на Народното събрание, които да
представляват съществено нарушение на правото на ЕС. В тази връзка не е
възможно и правно и логически оправдано отговорността на НС да се свързва с
произнасянето на българските съдилища и с правоприлагането въобще, поради и
което исковата претенция е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
За пълнота
на изложеното следва да се отбележи, че по делото не се установява ищецът да е
претърпял сочените него от него неимуществени вреди, които да стоят в причинна
връзка с прекратяването на производството по гр.д. №1266/***. по описа на ВОС.
Ангажираните от ищеца гласни доказателства установяват, че същият бил гневен и
изнервен и това от водените от него дела
срещу БДЖ, НС, ВКС. Гневът и нервността от една страна като нормални човешки реакции, които могат да
бъдат изпитани от всеки човек в ежедневието не сочат на такъв вид неимуществени
вреди които да подлежат на обезщетяване, а от друга страна не се доказа тези
емоции да са пряко свързани с неразглеждането по същество на предявената искова
претенция.
По въпроса
относно твърденията за причинени имуществени вреди вследствие на надвнесена
държавна такса.
До приемане
на разпоредбата на чл.2в ЗОДОВ е съществувала противоречива съдебна практика
относно размера на дължимата държавна такса по искове срещу държавата
вследствие на причинени вреди от нарушение на правото на ЕС. Така с Определение №30 по ч. гр. д. №7269/.. г. на IV гражданско отделение на ВКС се приема, че по искове за обезщетяване
на вреди, причинени от съд, в резултат на нарушение на правото на ЕС, се дължи
пропорционална държавна такса, а с определение №
269 от 08.05.2015 г. по ч. гр. д. №1867/.. г. на ВКС, III гражданско
отделение се
приема, че приложим следва да е редът по ЗОДОВ, по който таксите са прости (10 лв. за граждани и 25 лв. за юридически лица), а
разноските по делата и изпълнението не се внасят предварително. Това обстоятелство идва да покаже,
че дори и към датата на внасяне на исковата молба, когато е била налице
празнота в законодателството относно дължимата държавна такса в такива
хипотези, е била налице възможността таксата да бъде определена като проста такава,
което се е преценявало от съответния съд, за което отговорността не следва да бъде
вменявана на НС. Т.е. не е налице
твърдяното нарушение на правото на ЕС от страна на ответника, което да обоснове
наличието на имуществена вреда за ищеца вследствие на твърдяното надвнасяне на
държавна такса, компетентността за установяването на което е било изцяло в
преценката на съда.
Дори и
горното да не бъде споделено, то следва
да се отбележи, че претенцията е
погасена по давност с изтичане на петгодишния срок по чл.110 ЗЗД, тъй като
държавната такса в размер на 800 лева е внесена от ищеца по сметка на ВКС на 15.04.***., а исковата молба по настоящото
дело е предявена на 20.10.2020г.
На изложените съображения съдът приема,
че исковите претенции са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на разноските :
С оглед изхода на спора и направеното своевременно искане в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, определен съобразно чл.25,ал.1 от НАРЕДБА за заплащането на правната помощ.
Воден от горното съдът :
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.К.Т., ЕГН: ********** с адрес *** иск
с правно основание чл.2 в ЗОДОВ срещу Народното събрание на
Република България за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 790 лева, представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди и съставляващ разлика над дължимата
държавна такса от 10 лева по чл.9а ЗОДОВ, платена в производството по гр.д.
№1266/***. по описа на ОС-Варна, ведно със законната лихва върху сумата за
периода от 24.12.***. до пълното й изплащане, както и сумата от 20 000
лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, причинени
вследствие нарушаване на принципите на обективност и справедливост за
нарушаване правото на достъп за гледане на гр.д. №1266/***. по описа на ВОС и
за правото му да възстанови част от внесената пропорционална държавна такса
вместо дължимата проста държавна такса от 10 лева при прекратяване на
производството като процесуално недопустимо, довело до емоционален стрес,
психически и физически неудобства и дискомфорт от многобройните обжалвания на
съдебните актове, ведно със законната лихва върху сумата за периода от
20.04.2016г. до пълното й изплащане.
ОСЪЖДА М.К.Т., ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на Народното събрание на Република България сумата от 300/триста/лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение, на основание 79,ал.3 вр.
ал.8 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Варненския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :