Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева – Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева гр. д. № 4524 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 28.11.2019 г., постановено по гр. д. № 37439/2018 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 71 с-в е признато за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че О.С.Х.,
с ЕГН ********** дължи на „ЕОС М.” ООД, ЕИК ******сумата от 1950,72 лв., представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № FL 625832 от 13.02.2012 г., сключен с
„Юробанк България“ АД, вземането по който е прехвърлено на „Е.м.“ ЕООД с
Договор за цесия от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
09.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 729,10 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 13.02.2012 г. до 13.12.2013 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д №
16305/2018 г. по описа на СРС, 71 състав и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК О.С.Х.
е осъден да заплати на „ЕОС М.” ООД сумата от 492,02 лв. - разноски за исковото
производство и 471,18 лв. - разноски за производството по ч.гр.д № 16305/2018
г. на СРС, 71 с-в.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство О.С.Х., подадена чрез адв. К.С., с която се
обжалва изцяло постановеното решение като неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Навеждат
се доводи, че първоинстанционният съд неправилно и незаконосъобразно е приел,
че в конкретния случай сключената между първоначалния кредитор „Юробанк
България“ АД и ищеца по делото „Е.М.“ ЕООД цесия е редовно съобщена на
ответника и респ. че същата е породила своето правно действие и е противопоставима
на ответника О.С.Х.. В тази връзка се поддържа, че представеният договор за
цесия на може да бъде противопоставен на ответника по делото, тъй като същият
не е бил уведомен за извършената цесия преди подаването на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, съгласно изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В
жалбата се излага, че в случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на
длъжника чрез пощенска пратка, съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона
за пощенските услуги, в разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от Общите правила са посочени
действията, които следва да извършат пощенските служители, когато препоръчаната
пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса. В тази връзка се сочи,
че Общите правила не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори
и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3,
пратката ще се счита за доставена на получателя, в подкрепа на което становище
сочи, че е и съдебната практика - Решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д.
№2072/2015г. на ВКС, I Т. О.
Въззивникът
поддържа, че неоснователно първоинстанционният съд се е позовал и на Решение №78
от 09.04.2014г. по т.д. №2352/2013г., II. Т.О. на ВКС, тъй като цитираната съдебна
практика разглежда хипотезата на връчено в рамките на висящ исков процес
съобщение за извършена цесия, приложено към исковата молба, в хипотезата на
предявен осъдителен иск. Излага се, че в конкретния случай обаче, ищецът е
избрал да се възползва от производството по чл. 410 ГПК, на което исковият процес
се явява негово продължение. Поддържа се, че в производството по чл. 422 ГПК,
обаче не може допълнително да се индивидуализира задължението, нито е допустимо
да се извършва уведомяване на длъжника за извършена цесия с връчването на
исковата молба. Сочи се, че в подкрепа на това становище е и задължителната
практика, обективирана в ТР № 4 ОТ 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК
на ВКС, съгласно т. 4 от мотивите на което е прието, че: при издаване на
заповед за изпълнение, когато частното правоприемство се основава на договор за
цесия, на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване
на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие
по отношение на него.
В
жалбата се излага, че следва да се вземе предвид, че съгласно предвиденото в представения
Договор за продажба и прехвърляне на вземания „Приложенията са неразделна част
от Договора“, но в настоящия случай, по делото не са представени посочените в
договора приложения, от което следва извод, че липсва представяне на самия
договор, на който ищецът обосновава претендираните от ответника суми, поради
което самата претенция се явява недоказана. Сочи се, че по делото е представено
единствено потвърждение за извършване на цесия, но липсва каквато и да било индивидуализация
на вземането, което претендира ищецът, както в договора за цесия, така и в
потвърждението към него, което прави невъзможно да се установи, че това
конкретно вземане срещу ответника е било прехвърлена с този или друг договор за
цесия между първоначалния кредитор и ищеца. Поради изложеното счита, че в
рамките на производството не е проведено пълно и главно доказване, че ищецът „Е.М.“
ЕООД е кредитор на ответника по отношение на процесното вземане.
На
следващо място въззивникът поддържа, че неправилно и незаконосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че погасителната давност за процесните задължения е започнал да
тече от момента, в който е падежирало цялото задължение по процесния кредит -
13.12.2013 г., поради което и неправилно е отхвърлено възражението на ответника
за изтекла погасителна давност. В тази връзка се сочи, че по смисъла на чл. 114
от ЗЗД давностният срок започва да тече от датата, на която задължението е
станало изискуемо, в случая от падежа на всяка отделна вноска, в който смисъл сочи
е и константната съдебна практика, на която се позовава във въззивната жалба. В
тази връзка поддържа, че по аргумент от чл. 110 от ЗЗД, вземанията за главница
по отношение на процесния договор за кредит, се погасяват с изтичането на
петгодишен давностен срок, като при разсрочено плащане на отпуснатия кредит,
всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния договорен
падеж, поради което счита, че погасени по давност за всички вземания за главница
с настъпил падеж до 09.03.2013 г., която дата предхожда със 5 години датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По отношение на претендираните
вземания за възнаградителни лихви, счита, че се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок на осн. чл. 111, б. „В“ от ЗЗД, считано от датата от
настъпване на договорения падеж на всяка погасителна вноска, като твърди, че
погасени по давност са всички начислени вземания за лихви с настъпил падеж до 09.03.2015г.,
която дата предхожда със 3 години датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение.
Поради
изложеното, моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира и
направените разноски по делото.
Въззиваемата
страна „Е.М.“ ЕООД /ищец в първоинстанционното производство/ е депозирала писмен
отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК,
подаден чрез адв. И.Н., в който се поддържа становище за неоснователност и
незаконосъобразност на подадената въззивна жалба. Въззиваемата страна счита, че
първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка въз основа
на събраните по делото доказателства и е постановил правилно решение, поради
което моли същото да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да
бъде отхвърлена като неоснователна.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени от „ЕОС М.” ООД обективно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл.
240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД за установяване по отношение на ищеца, че ответника О.С.Х.
дължи следните суми: сумата от 1950,72 лева, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № FL625832 от 13.02.2012 г., ведно със законната лихва,
считано от 09.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 729,10
лв., представляваща договорна лихва за периода от 13.02.2012 г. до 13.12.2013
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д № 16305/2018 г. по описа на СРС, 71 състав. Излага
съображения, че е процесуално легитимиран да предяви иск за установяване на
гореописаните вземания поради настъпило частно правоприемство по силата на
сключен между него и „Юробанк България“ АД договор за възлагане на вземания от
18.01.2016 г., както и разноски в исковото и заповедното производство.
Ищецът „ЕОС М.“
ЕООЗД твърди, че на 13.02.2012 г. между „Юробанк България“ АД и ответника О.С.Х.
бил подписан Договор за потребителски кредит № FL625832, по
силата на който банката му е предоставила кредит в размер на 2440 лева, като
погасяването е трябвало да бъде извършено на анюитетни месечни вноски,
включващи главница и лихва за ползването на заетата сума. Кредитът е бил усвоен
от кредитополучателя, като последният не е изпълнил поетите по договора
задължения. По договора са останали непогасени главница в размер на 1950,72 лв.
и възнаградителна лихва в размер на 729,10 лв.
Тъврди се,
че с Договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. и Приложение № 4,
„Юробанк България“ АД е прехвърлило на „ЕОС Маткрикс“ ЕООД вземането си по
горепосочения договор за кредит срещу длъжника О.С.Х.. Длъжникът бил уведомен
за извършената цесия лично. На 13.12.2013 г. е настъпил крайният срок съгласно
погасителния план по договора за кредит, с което задължението е падежирало и е
станало исцяло изискуемо. Моли, съдът да приеме за установено съществуването на
вземанията за главница в размер на 1950,72 лв., ведно със законна лихва от
датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и за възнаградителна
лихва в размер на 729,10 лв. – начислена за периода от 13.02.2012 г. до
13.12.2013 г., както и да му присъди разноските в заповедно и исковото
производство.
Ответникът
О.С.Х. в депозиран отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК е оспорил
предявените искове с възражение, че не му е съобщено за извършената цесия,
както и с възражение за изтекла погасителна давност.
Безспорно
е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по делото
е установено, че между „Юробанк България“ АД и ответника О.С.Х. е съществувало валидно
облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № FL625832 от
13.02.2012 г., по силата на който Банката е предоставила на същия кредит в
размер на 2440 лева с параметри посочени в исковата молба, в т.ч. наличието на
уговорена лихва в предвидения размер и с краен срок на погасяване до 13.12.2013
г., а също така е установено, че кредитът е бил изцяло усвоен от кредитополучателя.
По
делото е приет като доказателство Договор за възлагане на вземания /цесия/ от
18.01.2016 г., сключен между първоначалния кредитор „Юробанк България“ АД –
като прехвърлител и „Е.М.“ ЕООД – приобретател, към който е прикрепено Приложение
№ 1, видно от което е прехвърлено вземането по договор № FL625832 –
потребителски кредит от 13.02.2012 г.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
Предявените
искове са с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК и чл. 124 ГПК.
Установяването
на съществуването в патримониума на ищеца на спорното материално право така,
както е заявено със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а впоследствие и с исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, предполага
осъществяване в обективната действителност на следните материалноправни
предпоставки (юридически факти): 1/ наличие на валиден договор за заем
(потребителски кредит) между „Юробанк България“ АД като заемодател, от една
страна, и О.С.Х. като заемател, от друга; 2/ усвояване на заетата сума от
кредитополучателя; 3/ настъпване изискуемостта на вземанията по договора; 4/
неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на част или на цялата сума
в уговорените за това срокове; 5/ прехвърляне на така формираните вземания в
полза на ищеца „Е.М.“ ЕООД; 6/ съобщаване на длъжника по правоотношението за
настъпилото правоприемство, като уведомлението следва да изхожда от
прехвърлителя (цедент) по договора за цесия.
Не
се спори между страните, а и се установява от надлежно приобщените и неоспорени
писмени доказателства, че на 13.02.2012 г. между О.С.Х. и „Юробанк И Еф Джи
България“ АД /със сегашно наименование „Юробанк България“ АД/ е сключен договор
за потребителски кредит № FL625832 по чл. 4 от ЗПК (отм.), по силата на който последното е
предоставило на ответника в заем сумата от 2440 лева с параметри посочени в
исковата молба, в т.ч. наличието на уговорена лихва в предвидения размер и с краен
срок на погасяване до 13.12.2013 г., както и че кредитът е бил изцяло усвоен от
кредитополучателя.
Съдът
приема за доказано също така, че на 18.01.2016 г., първоначалният кредитор
Юробанк България“ АД е сключил Договор за възлагане на вземания /цесия/ с ищеца
„Е.М.“ ЕООД, по силата на който „Юробанк България“ АД – като прехвърлител е
прехвърлил вземанията си по процесния договор за потребителски кредит №
FL625832 от 13.02.2012 г. на „Е.М.“ ЕООД, както и че задълженията по договора
за кредит към този момент са възлизали на 1950,72 лева – главница и договорна
лихва в размер на 729,10 лв., съгласно Приложение към потвърждение за извършена
цесия /находящо се на л. 22/.
Ето
защо настоящият състав приема, че по делото е установено валидно възникнало
вземане на „Юробанк И Еф Джи България“ АД /със сегашно наименование „Юробанк
България“ АД/ към ответника за заплащане на главница в размер на 1950,72 лева –
главница и договорна лихва в размер на 729,10 лв. за периода от 13.02.2012 г.
до 13.12.2012 г. Падежът на вземанията е настъпил преди предявяване на иска по
чл. 422 ГПК, както и на заявлението по чл. 410 ГПК, поради което същите са
изискуеми. Ответникът не е навел твърдения за погасяване на дълга в
претендирания размер, поради което и съдът намира, че е изпаднал в забава за процесния
период на плащанията на главницата и възнаградителната лихва по договора за
кредит.
Спорните
по делото въпроси, пренесени пред настоящата съдебна инстанция чрез наведените
във въззивната жалба конкретни доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен
акт, са дали заявителят - ищец е материално легитимиран да претендира
процесната сума, доколкото според твърденията на длъжника извършената цесия не
му е съобщена редовно преди образуване на заповедното производство, дали
вземането, дали са представени посочените в договора за прехвърляне на вземания
приложени, дали е налице индивидуализация на прехвърленото вземане, което
претендира ищеца, както и дали претендираните вземания са погасени по давност.
Въззивният
съд приема за установено по делото, че за прехвърлянето на вземането
потребителят длъжник е редовно уведомен по смисъла на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 от ЗЗД, поради което и цесията е проявила действието си спрямо ответника. Целта на
задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е
длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни
задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител
на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до
длъжника, извършено от предишния кредитор (цедента), а не съобщението,
извършено от новия кредитор (цесионера). Няма пречка, обаче, цедентът да
упълномощи цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия. В този случай
представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента,
съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът ѝ се определя според
това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Съгласно
представеното пълномощно по делото с нотариална заверка на подписите, извършена
от Маргарита Гечева от Асен Ягодин – действащ в качеството му на прокурист на
„Юробанк България“ АД – „Цедент“, като упълномощител, изрично цедентът (прехвърлител)
е упълномощил цесионера (приобретател) - „Е.М.“ ЕООД да извърши действията по
уведомяване съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД на физическите лица длъжници по договори
за потребителски кредити за настъпилата промяна в кредитора. Цесионерът -
пълномощник „Е.М.“ ЕООД, от своя страна, е упълномощил свой служител на
длъжност Мениджър събиране на вземания с правото да уведомява длъжници на
дружеството за извършени цесии, а същият е упълномощил адв. И.Н. за извършване
на посочените действия.
Въз
основа на така изложената фактическа обстановка въззивният съд намира, че в
случая е налице поредица от последователни и следващи една от друга
упълномощителни сделки, които в своята съвкупност обосновават правната
възможност уведомяването на ответника за извършената цесия да бъде осъществено
от адв. И.Н. от името на първоначалния кредитор, доколкото същата действа в
качеството си на пълномощник на „Е.М.“ ЕООД, което, от своя страна, се явява
надлежно упълномощен представител на цедента. Поради това следва да се приеме,
че не е нарушено изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съгласно което съобщаването
на цесията на длъжника следва да бъде извършено от стария кредитор.
Допустимостта уведомяването за настъпилото на страната на кредитора
правоприемство да бъде съобщено на длъжника от новия кредитор в качеството му
на пълномощник на предишния следва както от факта, че в закона липсва
ограничение в тази насока, така и от действащия в областта на договорното право
принцип за свобода на договарянето, регламентиран в чл. 9 ЗЗД. В този смисъл е
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. №
5759/2014г. на ВКС, III г.о., съгласно което „съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.
99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор
няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника
като негов пълномощник. Според чл. 36 ЗЗД представителната власт възниква по
волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което
упълномощителят е изявил /чл. 39 ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията. Следователно, по силата на принципа за свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът
може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като
поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.“
Наред
с това законът не изисква специално съдържание на пълномощното, а от приетото
по делото приложение се установява, че вземането спрямо този длъжник е
индивидуализирано по достатъчно ясен и недвусмислен начин, така че липсва
всякакво съмнение относно правата на цесионера за уведомяване. Упълномощаването
не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД.
Действително това уведомяване от цедента не може да бъде заместено от
съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй
като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от
цедента, съответно от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за
цесията в рамките на исковото производство обаче, включително и с връчване на
приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изявление на
цедента или неговия пълномощник, с което се съобщава цесията следва да бъде
съобразено от съда по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Поради това и с връчване
на уведомлението на цедента, съответно на негов пълномощник по чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД в хода на исковото производство, цесията има действие спрямо длъжника
- в този смисъл решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ
т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., решение
№ 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІI т.о, решение №
137/02.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о., постановени по реда
на чл. 290 от ГПК. Извършеното в хода на исковото производство уведомяване за
цесията не може да бъде игнорирано, а и законът и цитираната съдебна практика
не правят разграничение между исков процес по предявен осъдителен иск и исков
процес по предявен установителен иск след заповедно производство във връзка с
приложението на чл. 235 ГПК. Още повече, че всички цитирани решения на ВКС от
настоящия състав са постановени именно в производства по искове, предявени по
реда на чл. 422 ГПК. В конкретния случай от прието по делото пълномощно се
установява, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за така
извършената цесия.
В
случая, на длъжника по заемното правоотношение е станало известно преминаването
на вземанията на заемателя в патримониума на цесионера - на 29.08.2018г.,
когато ответникът О.С.Х. лично е получил препис от исковата молба и от
приложенията към нея, в т. ч. от уведомлението за прехвърляне на процесното
вземане. Действително,
това се е случило след подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, но доколкото се касае за настъпило в хода на процеса обстоятелство
и на основание разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК същото следва да бъде взето
предвид от съда при преценка основателността на иска, тъй като е факт, имащ
значение за спорното право, в който смисъл е посочената по-горе съдебна
практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, какъвто
именно е настоящият случай. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Като
се съобрази с посочената последователна практика на ВКС по въпроса за
уведомяването на длъжника за цесията, въззивният съд намира, че възражението на
ответника – длъжник за липса на надлежно уведомяване за цесията е
неоснователно. В този смисъл следва да се приеме, че дори и същият да не е
получил уведомлението за прехвърляне на вземането с писмото с обратна разписка,
то следва да се приеме, че същият е уведомен за цесията с получяване на препис
от исковата молба и доказателствата, приложени към нея. Поради изложените
съображения, настоящият състав намира, че с уведомлението за извършената цесия,
връчено в хода на исковото производство, ответникът е надлежно уведомен за
извършената цесия на процесното вземане, поради което и същата е породила
правно действие спрямо него.
По
отношение на индивидуализацията на вземането, следва да се посочи, че в
конкретния случай е установено съществуването на рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на 18.01.2016 г. между ищеца, в
качеството на цесионер, и „Юробанк България“ АД, в качеството на цедент. Видно
е от съдържанието на договора, че по отношение индивидуализацията на
прехвърлените вземания същият съдържа изрично препращане към Приложение № 1,
съставляващо негова неразделна част и установяваща минималното съдържание по
договора за цесия. Неоснователни са оплакванията на въззивника за неприлагане
на посоченото приложение, тъй като същото е приложено на л. 21 по
първоинстанционното дело, като сред посочените вземания на л. 22 изрично е
предвидено и вземането по договор за потребителски кредит FL625832 от
13.02.2012 г., сключен между „Юробанк България“ АД и длъжника О.С.Х.. Съдът
намира, че вземането срещу ответника е индивидуализирано по надлежен начин чрез
посочване на неговите конкретни параметри, раззмер, страни и основание, както и
краен срок за издължаване /13.12.2013 г./, от който може да се направи извод за
настъпване на неговата изискуемост, поради което следва да се приеме, че
страните по договора за цесия са постигнали съгласие относно съществените
белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало, както
и неговият размер, поради което то е надлежно индивидуализирано.
По
възражението за давност, съдът намира следното:
Съгласно
чл. 114 от ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Съгласно чл. 116, б. “б” от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване
на иск или възражение.
На
първо място следва да се посочи, че е налице константна практика на ВКС,
обективирана в редица решения по чл. 290 ГПК - Решение № 261 от 12.07.2011 г.
по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 103/2013 г. по т. д. № 1200/2011
г., ІІ т. о./, че макар и платима на уговорени по погасителен план вноски,
главницата по договора за банков кредит е вземане, за което е приложима общата
5-годишна давност, тъй като договорът за кредит не е такъв за продължително или
периодично изпълнение. С оглед това, вземанията за главница отговарят и на
изведеното от ВКС изискване, съгласно ТР № 3/2012 г., ОСГТК, ВКС, че
изискуемостта на всяко от вземанията да настъпва поотделно - в общия случай, с
настъпването на договорения в съответствие с погасителния план срок. Съгласно
чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо.
Кредитополучателят е поел задължение да внася по разплащателната сметка вноски
за погасяване на задълженията по договора за кредит и да заплаща дължимата
лихва върху ползваната част от кредита месечно, на определена падежна дата и
следователно давността тече отделно за всяка вноска от датата, на която
плащането е било дължимо по отношение на Банката.
Следователно при договора за кредит е налице неделимо плащане и договореното връщане на кредита на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, за които е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, течащ за всяка отделна анюитетна вноска от датата на настъпване на изискуемостта й. Съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж. На основание чл. 422, ал.1 ГПК за начало на сезирането на съда следва да се зачита моментът на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.03.2018 г., поради което начислените и падежирали в периода до 09.03.2013 г. включително вземания за главница, включени в отделните погасителни вноски, следва да се считат погасени по давност. В случая, падъжът на първата дължима вноска настъпва на 13.03.2012 г., като последователно падежират и следващите вноски. Следователно, погасено по давност е задължението за главница с падеж преди 09.03.2013 г., т.е. погасени по давност са вземанията за главница в периода от 13.03.2012 г. до 13.02.2013 г.
Поради
изложеното, съдът намира, че претендираната сума за главница по кредита е
частично погасена по давност.
Съгласно
представения погасителен план по договора /на л. 9/, задължението за главница
по договора с падеж 13.03.2013 г.- 09.03.2018 г. е в размер на 1153,39 лева, а
искът е предявен за сумата от 1950,72 лв. – галвница. В тази връзка, настоящият
състав намира, че предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК по отношение на
претендираната главница по делото следва да се уважи в размер на 1153,39 лева,
а за разликата до пълния претендиран размер на главницата от 1950,72 лв., а
именно за сумата от 797,33 лв. искът по отношение на вземането за главница по
договора за потребителски кредит следва да бъде отхвърлен за периода преди 13.03.2013
г. като погасена по давност на основание чл. 110 ЗЗД.
По
изложените съображения, въззивният съд намира, че въззивната жалба е частично
основателна, а първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е признато за установено, че ответникът О.С.Х. дължи на „Е.М.“ ЕООД на
основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 и чл. 124 ГПК сумата за
разликата над 1153,39 лева до пълния предявен размер от 1950,72 лв., представляваща
дължима главница по договор за потребителски кредит № FL 625832 от 13.02.2012 г.,
като в останалата част за разликата до претендирания размер от 1950,72 лв., а
именно за сумата от 797,33 лева решението следва да бъде отменено като неправилно
поради погасяване по давност на претендираното вземане.
По
отношение на възражението за погасяване по давност на претенцията за договорна
лихва, съдът намира следното:
Съобразно
приетото разрешение в мотивната част на ТР № 3 от 27.03.2019 г. по т.д. №
3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на вземанията за договорна
/възнаградителна/ лихва следва да се приложи 3 годишната давност по чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД. Следователно вземанията за
лихви се погасяват с изтичане на три годишен срок от настъпване на
изискуемостта им, като давност тече отделно за всяка вноска за дължима
възнаградителна лихва от датата, на която плащането на същата е било дължимо,
поради което и обхваната от последиците на погасителната давност е претенцията
за договорна лихва, начислена и падежирала в периода до 09.03.2015 г.
включително.
В
конкретния случай, предявеният иск е за установяване дължимостта на вземанията
за дължима договорна лихва в размер на сумата от 729,10 лева, начислена за
периода от 13.02.2012 г. до 13.12.2013 г., от което следва, че претенцията на
ищеца за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 729, 10 лв.,
възнаградителна лихва, начислена за периода от 13.02.2012 г. до 13.12.2013 г. е
изцяло погасена по давност към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК -
09.03.2018 г. на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Поради
изложеното, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че О.С.Х. дължи на „Е.М.“
ЕООД на основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 и чл. 124 ГПК сумата от
729,10 лева – представляваща договорна лихва, начислена за периода от
13.02.2012 г. до 13.12.2013 г. като неоснователен поради погасяване по давност
на тази претенция на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва
да се отмени в частта, с която е уважен искът относно главницата за сумата над
1153,39 лева до пълния предявен размер от 1950,72 лв., както и следва да се
отмени в частта, с която е уважен искът относно договорна лихва за сумата от
729,10 лв., начислена в периода от 13.02.2012 г. до 13.12.2013 г., като
исковете, в тази им част следва да се отхвърлят. В останалата част решението
следва да се потвърди.
По разноските:
Предвид
произнасянето на настоящия състав по основателността на предявените искове
следва първоинстанционното решение да бъде отменено частично и в частта за
разноските, като се присъдят сторените разноски с оглед изхода на спора.
Пред
първоинстанционния съд, ответникът О.С.Х. е претендирал разноски в размер на
300 лв. – адвоктаско възнаграждение, като няма данни да е направил и да е
претендирал разноски за заповедното производство. В исковото производство,
ищецът „Е. М.“ ЕООД е претендирал заплащане
на сторените разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение в общ
размер на 492,02 лв., както и разноски за заповедното производство в общ размер
на 471,18 лв.
При
това положение и с оглед уважения размер на исковете, съдът намира, че в полза
на ищеца са дължими сторените разноски в заповедното производство в размер на
202,79 лв. и сторените разноски в исковото производство в размер на 211,76 лв. съразмерно
на уважената част на исковете, а в полза на ответника следва да бъдат присъдени
сторените разноски в исковото производство в размер на 170,88 лв. съразмерно на
отхвърлената част на исковете.
По
отношение на разноските пред въззивна инстанция при този изход на спора с оглед
частичното уважаване на въззивната жалба следва да бъдат присъдени сторените от
въззивника О.С.Х. съразмерно на уважената част разноски. Претендират се
разноски в общ размер на 364,01 лв., от които 300 лв. – адвокатски хонорар за
въззивно производство и 64,01 лв. – държавна такса, поради което и с оглед
изхода на спора, в полза на въззивника следва да бъде присъдена сумата от 156,67
лв.
С
оглед изхода на спора, право на разноски има и въззиваемата страна,
претендирани в размер на 360 лв., като с оглед изхода да спора, в полза на
същата следва да се присъдят разноски за въззивното производство съразмерно на
отхвърлената част в общ размер на сумата от 205,05 лв.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение от 28.11.2019 г.,
постановено по гр. д. № 37439/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, на основание чл. 422 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК, че О.С.Х., с ЕГН **********
и съдебен адрес: *** – партер – чрез адв. С.дължи на „ЕОС М.” ООД, ЕИК ******,
със съдебен адрес:***, чрез адв. Н.за горницата над сумата от 1153, 39 лева /хиляди сто петдесет и три лева и
тридесет и девет стотинки/ до сумата от 1950,72 лв. /хиляда
деветстотин и петдесет лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № FL625832 от 13.02.2012 г.,
сключен с „Юробанк България“ АД, вземането по който е прехвърлено на „Е.М.“
ЕООД с Договор за цесия от 18.01.2016 г., както И В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че О.С.Х., с ЕГН **********
дължи на „ЕОС М.” ООД, ЕИК ******сумата
от 729,10 лева /седемстотин двадесет и девет лева и десет стотинки/, представляваща
договорна лихва за периода от 13.02.2012г. до 13.12.2013 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 09.03.2018 г. до окончателното плащане, както и В ЧАСТТА, с която О.С.Х., с ЕГН **********
е осъден да заплати на „ЕОС М.” ООД, ЕИК ******сумата над 211,76 лв. /двеста и единадесет лева и седемдесет и шест
стотинки/ до 492,02 лв.
/четиристотин деветдесет и два лева и две стотинки / – разноски в исковото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК; за сумата над 202,79 лв. /двеста и два лева и седемдесет и девет стотинки/ до 471,18 лв. – разноски за заповедното
производство, на основание чл. 78, ал.1 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „ЕОС М.”
ООД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, чрез адв. Н.с правно основание чл. 422,
ал.1 ГПК вр. с чл. 415, ал.1 ГПК – за признаване за установено, че О.С.Х., с
ЕГН ********** и съдебен адрес: *** – партер – чрез адв. С.дължи на „ЕОС М.”
ООД, ЕИК ******за горницата над сумата от
1153, 39 лева /хиляди сто петдесет и три лева и тридесет и девет стотинки/ до сумата от 1950, 72 лв. /хиляда
деветстотин и петдесет лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № FL625832 от 13.02.2012 г.,
сключен с „Юробанк България“ АД, вземането по който е прехвърлено на „Е.М.“
ЕООД с Договор за цесия от 18.01.2016 г., както и с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК – за признаване за установено, че О.С.Х., с ЕГН
********** и съдебен адрес: *** – партер – чрез адв. С.дължи на „ЕОС М.” ООД,
ЕИК ******сумата от 729,10 лева
/седемстотин двадесет и девет лева и десет стотинки/, представляваща договорна
лихва за периода от 13.02.2012г. до 13.12.2013 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „ЕОС М.” ООД, ЕИК ******да
заплати на О.С.Х., с ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
170,88 лв. /сто и седемдесет лева и осемдесет и осем стотинки/ - разноски в исковото производство, както и
сумата от сумата от 156,67 лв. /сто петдесет и шест лева и шестдесет и седем
стотинки / - разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА О.С.Х., с ЕГН ********** да заплати
на „ЕОС М.” ООД, ЕИК ******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 205,05 лв.
/двеста и пет лева и пет стотинки/ - разноски във въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 28.11.2019 г.,
постановено по гр. д. № 37439/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.