Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16841 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.07.2018 год., постановено
по гр.дело №59278/2016 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, Г. Ф. е осъден да
заплати на Н.И.Н. по иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ КЗ
/отм./ сумата от 600 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от
травматично увреждане на здравето, преживян стрес и дискомфорт, вследствие на пътнотранспортно
произшествие /ПТП/ от 03.12.2015 год., предизвикано при управление на моторно
превозно средство от лице без валидна задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
увреждането – 03.12.2015 год. до окончателното й изплащане, като искът е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 12 000 лв. и
ответникът е осъден да заплати, както следва: на мл. адв. Биляна Златева на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 43.24 лв. –
възнаграждение за безплатно процесуално представителство и по сметка на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 40.66 лв. – за държавна такса и за
възнаграждения за вещи лица, а ищецът е осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 765.71
лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ответника трето
лице-помагач М.Н.П..
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск за разликата над 600
лв. до размера от 8 000 лв., е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Н.И.Н.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
СРС бил счел за достатъчно обезщетението от 600 лв., отчитайки доброволно
изплатените от ответника 2 400 лв. и 25 % съпричиняване. Процесното ПТП
било виновно причинено от М.Н.П., за което било налице влязло в сила
споразумение, което имало последиците по чл. 300 ГПК. Неправилно били преценени
вида и броя на причинените на ищеца телесни увреждания – множество травми в
областта на гръдния кош, лицето и долните крайници, открити рани по двата долни
крайника и избит трети зъб долу вдясно.
От събраните по делото доказателства, в т.ч. гласни такива, било видно, че
възстановителния период бил продължил повече от месец, през който ищецът имал
нужда от грижи в ежедневието, като и понастоящем изпитвал болки в гърдите.
Целият му живот щял да бъде повлиян от случилото се в отрицателен аспект.
Следвало да се има предвид и икономическата и обществена конюнктура не само към
момента на настъпване на ПТП, но и понастоящем. Лимитите на отговорността или
минималната застрахователна сума на застрахователите по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ многократно се повишавали. Не било налице
и съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като ответникът не бил доказал
това свое възражение. Нямало челен удар на процесния автомобил, а напротив –
страничен. Предпазните колани били най-ефикасни при удар в предната част на
автомобила, а при страничен удар, коланите не фиксирали достатъчно телата на
водачите и на пътниците и те били относително подвижни. В този смисъл
независимо от това дали ищецът бил пътувал с поставен или без поставен
предпазен колан, той щял да получи процесните увреждания. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Г. Ф. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че първоинстанционният съд бил отчел
всички обстоятелства, които са от значение за размера на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди. Причинените с процесното ПТП увреждания на ищеца били
леки, като не създали опасност за неговия живот и той се бил възстановил за
срок от около 20 дни. Нямало данни за последващи усложнения, бил престоял
кратко в болница, нямало данни да се наложил прием на медикаменти или че
инцидентът се е отразил на психичното и емоционалното му състояние по начин, че
да е предизвикал страх от пътуване в автомобил или смущения в съня му. Правилно
СРС бил определил приноса на ищеца за вредоносния резултат на 25 %. Претендира
и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице-помагач М.Н.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част.
Срещу
решението в частта му, в която е уважено искането за присъждане на законна
лихва за периода от датата на увреждането до изтичането на тримесечен срок от датата
на завеждане на претенцията, е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Г. Ф.. Жалбоподателят поддържа, че не бил
деликвент, нито застраховател и не изплащал свое задължение, а едно чуждо
такова и то тогава, когато бил сезиран от увреденото лице. Приложима била
разпоредбата на чл. 288, ал. 7 КЗ /отм./. Процесната щета №210276 била заведена
от ищеца на 10.08.2016 год., поради което и ответникът не дължал лихва преди
изтичането на тримесечния срок по посочената норма. Ето защо моли решението на
СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искането за присъждане на законна
лихва – отхвърлено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата Н.И.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, Гаранционният Ф.
изплаща изплаща
обезщетения по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или
телесни увреждания, когато пътнотранспортното произшествие е настъпило на
територията на Република България и виновният водач няма сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
В чл. 288,
ал. 11 КЗ /отм./ е предвидено, че увреденото лице може да предяви претенцията
си пред съда, само ако Ф.ът не се произнесе по подадената молба в срока по ал.
7, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера
на обезщетението. В частност по делото не се спори, че на 10.08.2016 год. ответникът
е бил сезиран от ищеца с искане за определяне и заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., което е било частично
удовлетворено с изплащането на обезщетение в размер на 2 400 лв.
Основателността
на предявения иск е обусловена от установяването на следните правопораждащи факти:
възникнали права на ищцата срещу причинителя на вредите на основание чл. 45,
ал. 1 ЗЗД – т.е., че са настъпили вреди в резултат на процесното ПТП, които са
причинени виновно и противоправно от водач на МПС, който няма сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Безспорно
е между страните, а и от съвкупната преценка на писмените доказателства –
медицински свидетелства, амбулаторни листове, в т.ч. споразумение по НОХД
№272/2016 год. по описа на РС – Лом, НК, 5 с-в, което на основание чл. 383, ал.
1 НПК има последиците на влязла в сила присъда, а съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК присъдата на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, гласните доказателства чрез разпита на свидетелката Р.Р.Я./съпруга
на ищеца/, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да
бъдат ценени като ясни, последователни и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото, заключенията на вещите лица по допуснатите и
изслушани в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза
и съдебно-медицинска експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
подлежат на кредитиране, както и извънсъдебното признание на ответника /с оглед
извършеното от него ответника погасяване на част от обезщетението/, което
следва да бъде зачетено – чл. 175 ГПК, се установява, че на 03.12.2015 год.,
около 00.05 ч., в гр.Лом, на ул.“Шести септември“ с посока ул.“Цар Петър“, е
настъпило ПТП, причинено от виновното и противоправно поведение на водача на
лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег.№М 4351 ВВ – М.Н.П., без същият да има
необходимата правоспособност и в нарушение на чл. 21, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата /ЗДвП/, в резултат на което на ищеца, който пътувал на
задната лява седалка на превозното средство, били причинени следните увреждания:
множество травми в областта на гръдния кош и лицето, открити рани по двата
долни крайника и избит трети зъб долу в дясно.
От
заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява също така, че
процесният автомобил е бил оборудван 2 предпазни триточкови и 1 предпазен
двуточков колан на задните седалки, а от заключението по съдебно-медицинската
експертиза – че характерът на получените от ищеца увреждания е от лека степен,
като проведеното лечение е било амбулаторно с почистване на охлузените рани и
лечението е продължило в домашни условия. Нямало данни за усложнения на
здравословното състояние на ищеца, като понастоящем същото било стабилизирано.
Ищецът бил търпял болки и страдания около 20 дни, от които през първите 7 дни
болките били с по-интензивен характер. С оглед получените от него травми,
най-вероятно ищецът не бил с правилно поставен предпазен колан – налице били
данни за свободно инерционно движение на тялото му в купето на автомобила. В
случай, че ищецът бил с поставен колан, можело да се очакват по-леки
увреждания. При разпита си в открито съдебно заседание вещото лице, изготвило
съдебно-медицинската експертиза, сочи, че е малка вероятността ищецът да е загубил
съзнание при така описаните травми.
От
събраните гласни доказателства се установява, че след произшествието ищецът не
можел да диша, а през периода на възстановяването на ищеца за него се грижила
съпругата му, помагала му за ежедневните нужди, като понастоящем нямал
оплаквания.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 11 от Постановление № 3 от
27.09.1979 год., Пленум на ВС, счупването на зъб до основата на венеца следва
да бъде приравнено на „избиване на зъби“, защото увреждане в такава степен
довежда до затрудняване на физиологичната функция на зъба. Такова счупване
причинява невъзможност този зъб да бъде използван по предназначение, респ.
пострадалият за го ползва при отхапване. Когато счупването не е до основата на
венеца, а е засегнало само част от коронката, тази функция не е загубена, респ.
увреждането не може да бъде приравнено на „избиване на зъб“ и не представлява
средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК. Доколкото в частност по
делото липсват данни за степента на увреждане на третия зъб долу в дясно на
ищеца, респ. до степента на ограничаване на физиологическата му функция, при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест /чл. 154, ал. 1 ГПК/ въззивният съд приема, че това
увреждане на ищеца е от лека степен, в който смисъл е и заключението по
съдебно-медицинската експертиза.
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди, с наличието на съпричинавяне от страна на пострадалия /с
оглед своевременно направеното от ответника възражение в срока за писмен
отговор на исковата молба – чл. 131 ГПК/ и началния момент, от който се дължи
законна лихва върху претендираното обезщетение.
Настоящият
съдебен състав счита, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне
между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки
конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има
компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда
при определяне размера на обезщетението – виж разясненията, дадени в т. 2 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС. Такива обективни
обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания и пр.
В
разглеждания случай съобразявайки от една страна – възрастта на пострадалия, който
към момента на произшествието е бил на 41 год. – мъж в активна трудоспособна
възраст; обстоятелствата, при което е настъпило процесното ПТП; вида и тежестта
на установените увреждания – травматични с лека степен, без данни за
усложнения, както и тяхната продължителност – възстановителният период е
продължил максимум 20 дни, през който ищецът е търпял болки и страдания, които
през първите 7 дни са били с по-интензивен характер, установените въз основа на
събраните гласни доказателства ограничения и затруднения във връзка с
възстановителния процес, които са причинили на ищеца допълнителни неудобства, а
от друга страна – липсата на трайни последици за здравето на ищеца /същият се е
възстановил напълно/, липсата на съществена промяна в общото му психическо
състояние – извън нормалните за всеки пострадал от ПТП стрес и уплаха, съществуващите в страната
обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, индиция за които са
лимитите на застрахователно покритие, без те да имат самостоятелно значение /§
27 ПЗР на КЗ /отм.//, както и създаденият от съдебната практика ориентир,
относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта“ до голяма степен
отразява обществената оценка на засегнатите нематериални ценности, а в сферата
на последните равенството в обществото намира най-чист израз, въззивният съд
намира, че присъждането на 4 000 лв. би било справедливо по размер
обезщетение за търпените неимуществени вреди. Определянето на по-голяма от тази
сума би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта
имуществено разместване.
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване
на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин
и самите вреди, респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или
бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, но не е необходимо
наличието на вина/. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на
съпричиняването страна – ответника – виж и т. 7 от Тълкувателно решение №
1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
Както вече
бе посочено по делото е установено въз основа на ценените заключения на вещите
лица по съдебната автотехническа експертиза и съдебно-медицинската експертиза,
че процесният автомобил е оборудван 2 предпазни триточкови и 1 предпазен
двуточков колан на задните седалки, както и че ищецът като пътник в това превозно средство, което е
било в движение, е нарушил правилото на чл. 137а ЗДвП – не е използвал
обезопасителен колан.
При
осъществената самостоятелна преценка на изнесените от вещите лица по съдебната
автотехническа експертиза и съдебно-медицинската експертиза данни в тяхната
житейски логическа връзка, настоящият
съдебен състав приема, че пострадалият е спомогнал за настъпването на вредоносния
резултат като не е използвал задължителния предпазен колан, който да го задържи
на мястото на което е пътувал. С оглед механизма на процесното ПТП – загуба на
контрол над превозното средство, което се е движело със скорост от 89.40
км./ч., като същото се е отклонило в ляво, след спукването на задната му дясна
гума и се е ударило в бетонен цветарник на 60 см. вляло от пътното платно и предвид
областите, в които ищецът е получил травматични увреждания, което показва
свободно движение на тялото му в купето на автомобила, вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза е посочило, че при поставен предпазен колан ищецът е щял да получи
по-леки увреждания, т.е. вредите биха били в по-малък обем. Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба на ищеца, следва да се посочи, че ефективността
на предпазния колан, като система за защита на живота и здравето на пътуващите
в превозното средство, се презумира от закона.
Установеният
механизъм на ПТП, което е предизвикано от водача М.Н.П., поради движение с
превишена скорост и без да има необходимата правоспособност – поведение в
разрез с правилата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП и чл. 150 ЗДвП, дава основание за
извода, че допуснатите от същия нарушения на правилата за движение превишават
по вид и тежест нарушението на увредения, респ. относителното им значение, като
причина за настъпването на произшествието, е с многократно по-висока степен.
Поради това приносът на ищеца за настъпването на вредите следва да бъде
определен в размер на 25 %, което представлява 1 000 лв. от определеното
по-горе обезщетение.
След
извършване на намаляване на определеното обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и отчитане на доброволно заплатените от ответника 2 400 лв., размерът
на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 600 лв., до
който и релевираната претенция подлежи на уважаване, както е законосъобразно е
приел и първоинстанционния съд.
Същевременно
въззивният съд не споделя изводите на СРС относно началния момент, от който ответникът
дължи законна лихва върху присъденото обезщетение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 288, ал. 7 КЗ /отм./, Гаранционният Ф. изплаща обезщетения
по реда, определен с правилника за устройство и дейността на Ф.а, и дължи лихва
за забава от датата, на която изтича срокът за произнасяне на претенция,
предявена от увреденото лице. Срокът за произнасяне не може да бъде по-дълъг от
три месеца от датата на завеждане на претенцията по реда на ал. 9.
Видно е от
данните по делото, а и не се спори между страните, че ищецът е заявил
претенцията си за обезщетение пред Гаранционния Ф. с със заявление
вх.№24-01-482 от 10.08.2016 год., като след образуването на щета №210276
ответникът му е изплатил обезщетение в размер на 2 400 лв., поради което и
съгласно чл. 288, ал. 11 КЗ /отм./ ищецът е предявил исковата си претенция пред
съда. В този смисъл предвид горепосоченото законодателно разрешение, следва да
се приеме, че за начален момент на дължимост на законната лихва в разглеждания
случай следва да се определи датата 10.11.2016 год., съобразно определения
максимален срок за произнасяне по образуваната пред Г. Ф. щета, приложим към
момента на сезирането на ответника от пострадалото лице /виж Решение № 217 от 21.01.2010 г. на
ВКС по т. д. № 149/2009 г., II т. о., ТК и
Решение № 131 от
19.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2300/2016 г., II т. о., ТК/.
Ето защо първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени
вреди, считано от датата на увреждането – 03.12.2015 год. до 09.11.2016 год.
включително, а искането за присъждане на законна лихва за посочения период
подлежи на отхвърляне.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП
вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 30.07.2018 год., постановено по гр.дело
№59278/2016 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, в частта му, в която Г. Ф.
е осъден да заплати на Н.И.Н. законна лихва върху присъденото обезщетение за
неимуществени вреди за периода от 03.12.2015 год. до 09.11.2016 год.
включително, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеното от Н.И.Н.
с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Г. Ф., с адрес: ***, искане за заплащане
на законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди за
периода от 03.12.2015 год. до 09.11.2016 год. включително.
ПОТВЪРЖДАВА решението от
30.07.2018 год., постановено по гр.дело №59278/2016 год. по описа на СРС, ГО,
79 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.И.Н. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на Г. Ф., с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер
на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ответника трето лице-помагач М.Н.П..
Решението
подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/