Р Е Ш Е Н И Е
№……..…/…………..
Гр. София, 18.10.2018г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав
в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
при участието на секретаря ТАНЯ СТОЯНОВА и при участието на прокурора…..като разгледа т.д.№
147 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ, чл. 430, ал.2 от ТЗ, чл.86 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Р./Б./ ЕАД поддържа, че по договор за банков кредит № 62714 от 25.09.2008г., изменен с описаните пет анекса, е отпуснал на кредитополучателя – „Д. ВС“ ООД кредит в размер на 70 000 евро с цел закупуване на описаните имоти в с.Бели Осъм, общ. Троян. Сочи, че кредитът е сключен и със съдлъжниците – ответниците А. А. Г. и В.И.К.-Г.. Сочи, че крайният срок за погасяване на кредита бил 05.03.2019г., но на датите с падеж от 05.11.2012г. до 05.01.2018г. кредитополучателят и солидарните длъжници не заплатили дължимите месечни погасителни вноски. Твърди, че поради неизпълнението на задължението с настоящата искова молба банката упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предвид горното претендира осъждането на ответниците да заплатят солидарно главница в размер на 41 902,50 евро, редовна лихва в размер на 6 108,94 евро за периода от 05.03.2012г. до 20.03.2013г. включително, наказателна лихва в размер на 27 160,69 евро за периода от 05.11.2012г. до 23.01.2018г., комисионна – 423,93 евро, начислена за периода от 05.09.2011г. до 04.09.2012г., както и законната лихва върху главницата. В подадената допълнителна искова молба от 23.03.2018г. ищецът оспорва направеното от ответниците възражение за недопустимост на исковете, като сочи, че настоящият иск е различен от отхвърления по цитираното гр. дело, тъй като последният е осъдителен и се основава на новопосочени факти относно настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Оспорва и възражението за липса на правен интерес, като твърди, че той има право на избор по какъв ред да събере вземането си. Поддържа и че са неоснователни възраженията за ненастъпване на предсрочната изискуемост, както и за нищожност на клаузите за наказателна лихва, като изтъква, че ответниците нямат качеството на потребители, тъй като кредитополучателят по договора е търговец. В хода на съдебното производство поддържа исковете и претендира уважаването им с присъждане на разноски чрез процесуалния си представител – юриск. С..
Ответниците „Д. –ВС“ ООД, А. А. Г. и В.И.К. оспорват исковете като недопустими и неоснователни по съображения, подробно изложени в подадените общ писмен отговор от 22.02.2018г. и допълнителен отговор от 24.04.2018г. Твърдят, че с решение № 6620/09.08.2016г. на СГС, ГК, І-16 състав по гр.д.№5243/2013г., потвърдено от САС, и влязло в сила, са отхвърлени същите искове, между същите страни и по същия правен спор, а именно във връзка с изпълнението на процесния договор за банков кредит. Считат, че независимо от това, че исковете по това дело са били по реда на чл.422 от ГПК във връзка с издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, то страните са едни и същи, един и същ бил юридическия факт, от който произтича правоотношението, както и основанието на иска и се претендирали същите спорни права, поради което правото на иск на ищеца е преклудирано от СПН. Твърди, че на идентичността на делата не влияел факта, че исковете по настоящото дело са осъдителни, нито известната разлика в цената на иска за неустойки, както и различното твърдение относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Независимо от горното, твърдят и недопустимост на исковете поради липса на правен интерес, тъй като ищецът разполага с по-бърза и ефикасна защита, а именно заповедното производство по чл. 417 от ГПК. По подробно изложените доводи, а именно позовавайки се на чл. 60, ал.2 от ЗКИ и чл.432 ,ал.2 от ТЗ и ТР №4/2013г., твърдят че обявяването на предсрочната изискуемост изисква нарочно волеизявление на кредитора, което да достигне до знанието на длъжника преди кредиторът да започне принудителното събиране на вземането си, което в случая не е налице. Освен това оспорва настъпване на предсрочната изискуемост с изявлението по исковата молба, като твърди, че същото не е направено от компетентно или изрично упълномощено за това лице, като оспорват правомощието на юрисконсулта да стори това. Счита, че не може да се счита исковата молба за такова волеиязвление, тъй като няма адресат длъжника, а съда като правораздавателен орган. Сочат, че цитираното от ищеца решение на ВКС касае спор от друг характер и не е приложимо към договора за банков кредит. Наред с горното се оспорва и основателността на исковете, като се твърди, че размерът на главницата не се установявал надлежно, същата я оспорват като погасена. По отношение на договорната лихва, ответниците сочат, че спорят тях по договора няма постигнато съгласие относно същата и липсва предмет на задължението, като клаузите са нищожни по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Твърдят, че са нищожни клаузите на т.3.1 от първоначалния договор, чл. 2 от анекс №1/08.07.2009г. и чл. 4 от анекс № 2/31.03.2010г., като твърденията за липса на съгласие са поради това, че размерът на лихвата не е определен или определяем нито в първоначалния договор, нито в анексите, тъй като се посочвало, че тя била „стойност на банковия ресурс за евро, увеличена с 3 пункта надбавка, но няма посочване на размера на тази стойност. Изтъква, че базата за определяне на възнаградителната лихва, така както е описана, е в зависимост от посочените фактори, но не става ясно какви междубанкови депозити се имат предвид, какъв е моментния размер на лихвения процент и котировката му, както и другите изтъкнати въпроси. Твърдят, че не им бил предоставен при подписването на договора официално погасителен план, като едва на 19.02.2009г. им бил предоставен такъв, но в същия стойността на първите 6-7 вноски за погасяване на договорната лихва била погрешно изчислена. Алтернативно, ако не се възприемат подробните им доводи относно договарянето на договорната лихва и противоречието на клаузите с добрите нрави, то възразяват, че лихвите са начислени върху размер от главницата, който не се дължи, тъй като са извършили погашения в размер на 19 183,18 евро или 37519,05 лв. По претенцията за наказателна лихва, която има характер на неустоечна клауза, ответниците възразяват, че уговореното по т.3.6, т.2 от Анекс №3 и чл.4 от Анекс № 5, са недействителни, като се твърди, че са нищожни поради липса на валидна воля,поради накърняване на добрите нрави и противоречие с разпоредбата на чл.63 от ЗЗД по подробно изложените доводи. Наред с горното се твърди, че неустойката е в огромен номинален размер, надвишава с десетки пъти размера на вредите на ищеца, начислявана е в продължение на много дълъг период – почти 7 години, дължи се кумулативно с лихва и се надхвърлят обезщетителната й и наказателна функция и се превръща в инструмент за неоснователно обогатяване на банката. Наред с горното се твърди, че неустойката е недължима и поради неизпълнение на редица задължения на ищеца, като например това да предостави информация във връзка с договора относно т.нар. „стойност на банковия ресурс“, нарушение на задължението по т.1, б.“с“ от споразумение от 06.08.2013г. Твърди се и че с приложената справка по чл. 366 от ГПК не се установява надлежно размера на търсената наказателна лихва. Твърдят, че комисионна не се дължи, тъй като е заплатена. Наред с горното само ответниците –физически лица заявяват, че те имат качеството на потребители по смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което възразяват за нищожност на клаузата за наказателна неустойка на основание чл. 143, т.5 от ЗЗП по подробно изложените доводи. Алтернативно заявяват възражение по чл. 92, ал.2 от ЗЗД за намаляване на размера й. В допълнителният отговор от 24.04.2018г. ответниците сочат, че ищецът не представя нови аргументи, а само голословно отрича твърденията им с допълнителната искова молба, като цитира остаряла съдебна практика, която е неприложима. В хода на съдебното производство поддържат оспорването лично, като излагат доводи и в писмени бележки.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
С исковата молба е представен сключения на 25.09.2008г. между „Р.Б.“ЕАД и ответника ”Д. – ВС”ООД като кредитополучател, А. А. Г., като солидарен длъжник и В.И.К. – Г., като солидарен длъжник договор за банков кредит № 62714/25.09.2008г., съгласно който банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 70 000,00 евро, който да бъде използван от кредитополучателя за закупуване на апартамент №Б7 и апартамент №Б8, находящи се във ваканционно селище „Острова“, с. Бели Осъм, община Троян. За ползвания кредит е уговорено в чл.3.1 от договора, че кредитополучателят плаща на банката годишна лихва в размер на стойността на банковия ресурс за евро, увеличена с 3,00 пункта надбавка. При забава в плащането на дължими суми по договора, е уговорено, че кредитополучателят дължи на банката неустойка – наказателна лихва за забава в размер на СБР за евро плюс 18 пункта надбавка годишно върху усвоената и непогасена главница по кредита, за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски. Посочено е как се формира и че стойността на банковия ресурс се преизчислява и променя от банката на 15-то число на всеки месец, което се оповестява на официалната електронна страница и/или в офисите на банката. Кредитополучателят дължи на банката комисиона за управление в размер на 1%, платима при подписване на договора. На 05 септември всяка година, считано от 2009г. до 2018г. включително е уговорено, че кредитополучателят заплаща на банката комисиона за управление в размер на 1% от усвоената и непогасена към съответния момент сума от кредита. Уговореният краен срок за погасяване на всички дължими суми по договора е 05.09.2018г. Кредитополучателят се задължава съгласно чл.4.1 да погаси главницата на 113 равни последователни месечни вноски в размер на 615,00 евро, считано от 05.04.2009г. до 05.08.2018г. включително и последна изравнителна вноска в размер на 505,00 евро с падеж на 05.09.2018г., като всяка вноска е дължима на 5-то число от съответния месец. В чл.8 са уговорени правата и задълженията на солидарния съдлъжник, който отговаря за всички задължения солидарно с кредитополучателя. На стр.16 и следващите са представени приложимите Общи условия на „Р./ Б.“ ЕАД за микрокредитиране на МСП.
На 08.07.2009г. е сключен Анекс №1 към договора за банков кредит № 62714/25.09.2008г., с който страните приемат, че към 08.07.2009г. задължението по кредита е в размер на 67 540,00 евро, а кредитополучателят се задължава да учреди първи по ред залог върху всички свои парични вземания за наличностите по сметките си, открити при Банката.
На 31.03.2010г. е сключен Анекс №2 към договора, в който се сочи, че към датата на сключване на анекса задължението по кредита е в размер на 62 620,00 евро – редовна главница. Страните са се съгласили вземанията на Банката да бъдат погасени в срок до 05.03.2019г., като се определя нов погасителен план. С чл.4 от анекса се детайлизира какво се счита за „стойност на банковия ресурс“ и как се определя същата, респ. са посочени конкретните хипотези, в които банката може да я променя. В чл.4.3 изрично е уговорено, че в срок до 3 месеца от горното изменение, кредитополучателят има право погаси предсрочно вземанията и да прекрати договора на основание настъпилото изменение на лихвата. В чл. 6 от анекса е уговорено, че при неплащане изцяло или частично на което и да е задължение по договора и анекса, в продължение на 60 дни, считано от изтичане на деня на указания срок, вземанитяа стават автоматично предсрочно изискуеми и банката има право да пристъпи към изпълнение, без да уведомява за това кредитополучателя и солидарните длъжници.
На 14.09.2010г. е сключен Анекс №3, с който страните приемат, че към датата на сключване на анекса задължението по кредита е в размер на 63 235,40 евро, представляващи 62 620,00 евро – редовна главница и 615,40 евро – просрочена лихва, като са уговорили промяна на дължима в полза на банката – неустойка / наказателна лихва в размер на стойността на банковия ресурс за EUR плюс 18 пункта годишно.
На 31.03.2011г. е сключен Анекс №4 към договора за банков кредит № 62714/25.09.2008г., съгласно който към датата на сключване на анекса задължението по кредита е в размер на 61 743,27 евро, от които 59 045,00 евро – редовна главница, 2 500,00 евро – просрочена главница, 194,95 евро – просрочена лихва и 3,32 евро – текущо начислена наказателна лихва върху просрочената главница към 31.03.2011г. Страните се съгласяват вземанията на банката да бъдат погасени в срок до 05.03.2019г., като се определя нов погасителен план. Уговорено е и допълнително обезпечение, а именно задължение на кредитополучателя да учреди в полза на банката особен залог върху машини и производствено оборудване.
На 03.11.2011г. между „Р.Б.“ЕАД, като Банката и ”Д. – ВС”ООД, като Кредитополучател, А. А. Г., като Солидарен длъжник и В.И.К. – Г., като Солидарен длъжник е сключен Анекс №5 към Договор за банков кредит № 62714/25.09.2008г. С него страните приемат, че към датата на сключване на анекса задължението по кредита е в размер на 62 487,13 евро, от които 55 350,00 евро – редовна главница, 6 195,00 евро – просрочена главница, 426,03 евро – просрочена редовна лихва, начислена за периода 07.09.2011г.-04.10.2011г., 119,27 евро – наказателна лихва. Текущо начислената редовна лихва за периода от 05.10.2011г. до датата на подписване на анекса е в размер на 396,83 евро. Определят и се съгласяват вземанията на Банката да бъдат погасени в срок до 05.03.2019г., като се определя нов погасителен план. Уговорено е и че в случаите на забава в плащането само на лихви/комисиони по договора, кредитополучателят ще заплаща на банката увеличена с 2 пункта лихва върху непадежиралата част от главницата по кредита за времето на забавата.
От ответника са представени доказателства, че по предявен от ищцовата банка иск по чл. 422 от ГПК е постановено решение на СГС, І г.о. № 6620/09.08.2016г. по гр.д.№5243/2013г., с което е отхвърлен иска на банката за признаване на установено на съществуването и изискуемостта на вземанията й, произтичащи от процесния договор за кредит съгласно заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№40773/2013г. към датата на подаване на заявлението – 27.09.2013г. в описаните размери. Видно от мотивите на решението съдът е приел, че не се установява банката да е уведомила длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем съгласно изискванията на чл. 60, ал.2 от ЗКИ към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК. Представено е решение на САС №1703/13.07.2017г. по в.т.д.№187/2017г., с което гореописаното първоинстанционно решение е потвърдено.
От ответниците
е представено споразумение от 06.08.2013г., с което по т.1 страните приемат, че
общият размер на задължението по процесния договор за кредит към този момент е
70 442,07 евро, като е уговорено, че кредитополучателят е съгласен да
положи усилия за пазарна реализация на недвижимите имоти, които са описани и са
обезпечение на кредита. С представения анекс №1 към това споразумение е
постигната уговорка за конкретната цена, на която ще се предлага имотът
апартамент Б8, а с последващия анекс 2 се удължава с още три месеца срока за
действие на споразумението, като е уговорено по т.4, че в случай на успешна
продажба на обезпечението, остатъкът от дълга ще бъде погасен съобразно
индивидуална схема, включваща сконтиране на 35% от остатъка от задължението.
По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Г.М., което се кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и компетентно. От същото се установява, че е сключен описания договор за банков кредит и анекси към него. Според експертизата преведените суми на кредитополучателя ”Д. – ВС”ООД по Договор за банков кредит № 62714/25.09.2008г. са общо в размер на 70 000,00 евро, в т.ч.: на 07.10.2008г. – 60 000,00 евро; на 20.10.2008г. – 4 000,00 евро и на 29.10.2008г. – 6 000,00 евро. Според експертното заключение размерът на непогасените задължения на длъжниците по договора за банков кредит № 62714/25.09.2008г., към датата на подаване на искова молба в съда – 24.01.2018г. е общо в размер 75 607,47 евро, която се формира по описания начин, от усвоена главница 70 000,00 евро, погасена главница до 21.03.2013г. - 8 455,00 евро, дължимата такава към 21.03.2013г. възлиза на 61 545,00 евро, в т.ч.: просрочена главница - 8 655,00 евро и предсрочно изискуема главница - 52 890,00 евро. Вещото лице сочи, че е погасена главница на 16.12.2013г. (от продажба) в размер на 19 642,50 евро (39 605,56 лв.) и остава дължима главница в размер на 41 902,50 евро. Вещото лице сочи, че е дължима и договорна редовна лихва, формирана по следния начин от начислена редовна лихва до 21.03.2013г. общо 24 054,06 евро, се приспада платена редовна лихва до 21.03.2013г. - 17 945,29 евро и остава непогасена редовна лихва до 21.03.2013г. в размер на 6 108,77 евро. Дължимата наказателна лихва общо в размер на 8 173,52 евро се формира като разлика между начислена наказателна лихва до 27.09.2013г. от 8 223,29 евро и платената наказателна лихва до 27.09.2013г., възлизаща на 49,77 евро. Видно от таблицата за начисляване на наказателната лихва на стр.5 и 6 от заключението, последната такава начислена е върху главница от 52 890 евро към 21.03.2013г. като предсрочно изискуема, като е в размер на 6476,09 евро. Освен това вещото лице сочи, че е дължима и комисиона за управление в размер на 615,45 евро, формирана като разлика между начислената комисиона до 21.03.2013г. от 2 518,45 евро и платена комисиона до 21.03.2013г. – 1 903,00 евро. Експертът сочи, че е погасена комисиона 2015г. и 2017г. общо в размер на 191,52 евро (374,57 лв.) и остава дължима комисиона в размер на 423,93 евро. Според експертизата е начислена законна лихва за периода 27.09.2013г.-24.01.2018г. в размер на 18 998,75 евро. В отговор по задача 2.2. вещото лице е дало в детайли как се формира размерът на непогасените задължения на длъжниците по договор за банков кредит № 62714/25.09.2008г., към датата на извършване на проверката в Банката – 18.07.2018г., който възлиза общо на 77644,39 евро, като разликата се формира от донатрупаната законна лихва за периода. Вещото лице е посочило, че останалата непогасена договорна лихва за периода от 05.02.2012г. – 21.03.2013г. в размер на 6 108,77 евро, е начислявана върху остатъчни главници, за периоди и с лихвен процент, така както ги е посочило и изчислило в изготвената таблица на страница 5 от заключението. Според експерта останалата непогасена наказателна лихва за периода от 05.11.2012г. – 27.09.2013г. в размер на 8 173,52 евро, е начислявана върху просрочени главници, за периоди и с лихвен процент, видни от таблицата по заключението.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Съдът намира, че са
неоснователни възраженията на ответниците за недопустимост на исковете. На
първо място, фактът, че с влязло в сила решение е отхвърлена претенция на ищеца
по чл. 422 от ГПК досежно същия банков кредит, не води до недопустимост на
настоящия иск поради сила на пресъдено нещо, тъй като се касае за различно
основание на иска. Първият иск е установителен за вземане по заповед за
изпълнение, издадена от СРС, 52 състав по ч.гд.№40 773/2013г. и касае
дължимостта на сумите към датата на заявлението – 27.09.2013г., като се
основава на доводи за обявена предсрочна изискуемост към минал момент.
Предявеният иск по настоящото дело е осъдителен и се основава на твърдения за
новонастъпили факти във връзка с предсрочната изискуемост. Не е налице пълен идентитет
между двете дела, както с оглед осъдителния характер на сега предявените
искове, така и поради твърденията за новонастъпили факти и различен размер.
Неоснователни са и доводите за недопустимост на иска поради липса на правен
интерес. Кредиторът не е задължен да използва заповедното производство, а има
право на избор по какъв ред да предяви вземането си. Осъдителният иск би бил
недопустим, ако за същото вземане вече има издадена и валидна заповед за
изпълнение, но случаят не е такъв, тъй като последицата от отхвърляне на иска
по чл.422 от ГПК е отпадане на действието на издадената заповед по чл. 417 от ГПК и следователно към настоящия момент ищецът няма титул за изпълнение. При
отхвърляне на иска по чл. 422 от ГПК за сумите, които са неизискуеми поради
ненадлежно обявяване на кредита за предсрочно изискуем, решението за отхвърляне
на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вноските с ненастъпил падеж, респ. за частта от кредита, за която кредиторът е
считал, че е настъпила предсрочна изискуемост, не преклудира правото му да ги
събере по съдебен ред. Това право може да се упражни с осъдителен иск, както и
по реда на иницииране на ново заповедно производство, както изрично постановява и ВКС в
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК и явяващо се задължителна съдебна
практика решение № 139/05.11.2014г. по т.д.№57/2012г.,ВКС,І т.о., решение
№77/10.05.2016г. по 3247/2014г., ІІ т.о. на ВКС и др., като в последното
цитирано изрично се приема, че „исковата молба може да има характер на волеизявление
на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис
от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника“.
Съдът намира за
неоснователни и доводите на ответниците, които са свързани с оспорване на представената
справка по чл. 366 от ГПК. Същата не е доказателство по делото, а има характер
на приложение към исковата молба, която дава яснота на съда и страните как се
формира по пера претенцията на ищеца. Ето защо всички изложени от ответниците
доводи, че същата не отговаряла на изискванията на чл. 9, ал. 1 от Закона за
счетоводството, че била документ с неясна, нехронологична и ненадежна
информация, поради което според тях и неистински документ, са ирелевантни за
спора. Счетоводната справка, която изисква закона, като приложение към исковата
молба по чл. 366 от ГПК не е доказателство за претенцията и същата не
съставлява както в заповедното производство документ, от който да се извежда
вземането, за да се преценява от съда в настоящото исково производство нейната
истинност.
По делото се установи
безспорно от събраните писмени доказателства, както и от изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, че между ищеца и ответниците е сключен процесния
договор за банков кредит, по силата на който на ответника ”Д. – ВС”ООД като
кредитополучател, банката е предоставила на 70 000,00 евро, които са усвоени по
описания начин. Другите двама ответници са подписали договора в качеството си
на солидарни длъжници. Безспорно се установи, че последното плащане е на вноска
по лихва на 18.01.2013г. в размер на 198,17 евро, а на 16.12.2013г. е извършено
погасяване на задължения по кредита със сумата от 19 642,50 евро, което е
в резултат на продажба на имот, даден като обезпечение по кредита. От страна на
ответниците, чиято е доказателствената тежест, не се установи да са извършили
други погасителни плащания към банката на задълженията, освен посочените в
заключението на експертизата. Съдът намира за неоснователни възраженията на
ответниците, че не следва да се кредитира заключението на вещото лице, тъй като
било работило по оспорени счетоводни документи. От страна на ответниците не се
установи и не са ангажирани други доказателства за извършени плащания от тях, а
те носят тежестта на доказване на факта на погасяване на сумите, различни от
установените от вещото лице, поради което в частта относно извършените плащания
и погасявания по кредита, съдът намира, че няма пречка да кредитира
заключението на експертизата. От ответниците се оспорва, че по процесния
договор за банков кредит не е надлежно обявена неговата предсрочна изискуемост.
Не се спори по делото, че към датата, която банката е възприела при иницииране
на заповедното производство за обявяване на кредита за предсрочно изискуем –
27.09.2013г. отправеното от нея волеизявление не е достигнало до адресатите си,
т.е. не е било надлежно връчено, именно и поради това съдът в производството по
иска по чл. 422 от ГПК е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост към
момента на завеждане на заповедното производство. Същевременно с исковата молба
банката изрично е посочила, че са неплатени вноски по процесния договор за
кредит с падежни дати от 05.11.2012г. до 05.01.2018г., поради което упражнява
правото си по чл. 10.3 от договора за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Съдът намира, че няма пречка в общото исково производство това
изявление да бъде отчетено като факт, настъпил до приключване на устните
състезания. Същото е надлежно връчено на ответниците на 08.02.2018г. / с
получаването на препис от исковата молба, видно от приложените съобщения/. Не
могат да бъдат споделени доводите на ответника, че изявлението по исковата
молба било адресирано само към съда и поради това не можело да се зачете, както
и че трябвало изрично пълномощно за юрисконсулта, подал исковата молба. На първо
място с исковата молба е представено пълномощно за юрисконсулта, който я е
подал, което в т.6 включва и изричното му упълномощаване да подписва и подава
молби и „писма – уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост и други
изявления по просрочени кредити на задължените по договорите за кредит лица“,
т.е. не може да се приеме, че е налице действие без представителна власт. Както
се посочва и в решение №106/20.06.2017г. на ВКС,ІV г.о. по т.д.№60152/2016г. нито законът, нито съдебната практика и/или правната теория поставят някакви формални
изисквания към съдържанието на волеизявлението за обявяване на предсрочната
изискуемост, като то трябва да е
изрично и недвусмислено и да
съдържа позоваване на предпоставките. В случая това е налице. По отношение на
настъпването на предсрочна изискуемост, обявена с исковата молба, когато това
не е в рамките на заповедното производство, има константна практика на ВКС,
обективирана в решение № 139/05.11.2014г. по т.д.№57/2012г.,ВКС,І т.о., решение
№77/10.05.2016г. по 3247/2014г., ІІ т.о. на ВКС и др., с които се приема, че „исковата молба
може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за
предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска, предсрочната изискуемост се обявява на длъжника“. Предвид горното, макар да споделя извода,
че предсрочната изискуемост не е обявена през 2013г., то очевидно същата е
настъпила през февруари 2018г., с връчването на изявлението по настоящата
искова молба на ответниците. Ответниците са се позовали на ТР 4/2013г. относно обявяването на предсрочната
изискуемост на банковия кредит, но
следва да се има предвид, че това Тълкувателно решение касае заповедното
производство и е относимо при преценка дали към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК е надлежно обявена предсрочна изискуемост.
Настоящото производство не е иск по чл. 422 от ГПК, за да се преценява и
изисква обявяването на предсрочната изискуемост да е настъпила към този момент,
а важат общите правила на чл. 235, ал.3 от ГПК, че се взимат предвид и всички
факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното
право.
Заявеното от ответниците
възражение, че вземането на ищеца за договорна лихва било неизискуемо поради
липса на постигнато съгласие и предмет, като се позовават на нищожност на тази
клауза, съдът също намира за неоснователно по следните съображения:
Ответниците твърдят, че
размерът на договорната лихва не бил определен, нито бил определяем съгласно
уговореното по договора и анексите към него, тъй като бил обвързан с посочената
„стойност на банковия ресурс за евро“ /СБР/ като база, за която нямало яснота.
Съдът намира, че в т. 3.1 от сключения договор изрично е посочено, че СБР се определя
като съвкупност от два компонента - лихвеният процент по
междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка
"предлага" плюс законоустановените разходи на банката, в т.ч. за
поддържане на минималните задължителни резерви /МЗР/ и свързаните с Фонда за
гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел "Ликвидност и
инвестиции" при банката". Със сключеният анекс СБР е формулиран като "лихвеният процент за съответната валута, при който
банката осигурява ресурс за финансиране на клиенти, увеличен с разходите по
управление на падежната структура на активите и пасивите на банката, и други
законоустановени разходи".
Съдът намира за неоснователни доводите на ответниците, че не било ясно как се
формира стойността на банковия ресурс, тъй като освен уговореното в договора,
има изрично посочване и в т. 7 на Общите условия на „Р.“ ЕАД за
микрокредитиране на МСП, които безспорно са връчени на ответниците, както с
оглед т.11.2 от Допълнителните клаузи по договора, така и предвид факта, че под
Общите условия, представени на стр. 16 и следващите от делото като приложение
към исковата молба, кредитополучателят и солидарните длъжници са положили
подпис, като в тях е уговорено, че лихвата се изчислява на база 360 дни годишно
за реалния брой дни на ползване на всяка сума по кредита. Нещо повече в самият
договор е уговорено, че лихвата и наказателната лихва в частта стойност на
банковия ресурс се преизчислява на 15-то число от всеки месец, като актуалният
размер се оповестява на официалната електронна страница и/или в офисите на
банката, като е посочено, че само при поискване от кредитополучателя, банката
ще му предоставя писмена справка за изменението на Стойността на банковия ресурс.
Ответниците не са установили до подаването на писмения отговор да са поискали
такава писмена справка, а както е посочило вещото лице в заключението и при
изслушването си, то е изчислило дължимите лихви, включително и наказателната,
съобразно официално оповестените данни на банката, т.е. не е налице затруднение
за изчисляване на показателя стойност на банковия ресурс. Предвид горното
възраженията на ответниците, че липсвали конкретни цифри и данни за моментния
размер на компонентите, определящи договорната лихва, не може да се възприеме
като липса на определяемост и на начин на определяне на лихвата, която да
опорочава волята на страните до степен нищожност на уговорката. Твърденията на
ответниците, че не разполагали с погасителен план до 19.02.2009г. не могат да
бъдат споделени, тъй като самите те с отговора са представили погасителен план,
който е с дата 25.09.2008г. и носи подпис и печат на кредитополучателя
/стр.92-94 от делото/, което води до извода, че доводите им, че не бил ясен
размера на вноските по дължимата договорна лихва не могат да бъдат споделени. По
гореизложените мотиви съдът намира за неоснователни и доводите на ответниците
за нищожност на клаузата за наказателна лихва.
Досежно доводите и твърденията, че клаузата
за наказателна лихва е нищожна и поради това, че според ответниците съставлява
неморално висока / екзорбитантна/ неустойка, като се сочи накърняване на
добрите нрави, съдът намира, че следва да се съобрази задължителната съдебна
практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, съгласно което не е априори нищожна клауза за неустойка, която е
уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се
начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради
свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора, а нищожността на клаузата следва да се
прецени към този момент. Неустойката следва да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като само прекомерността на
неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Договорната клауза за
неустойка ще е нищожна, като
нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно
обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на
насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън
обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от
страните, като преценката за
горното следва да се извърши към момента на сключване на договора. Преценката за
накърняване на пределите на добрите
нрави следва да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й - като глобална сума или
процент от главницата, на базата
за начисляването й - съотношение между задължението и предварително
определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата на
такава за плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на
продължителността на неизпълнението. Въпросът за нищожността на неустойката поради накърняване на добрите
нрави при търговски сделки следва да се преценява комплексно като се отчита
свободата на договарянето и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за
неоснователно обогатяване. В случая в чл.3.6 е уговорено, че при забава в
плащането на дължими по договора суми, кредитополучателят дължи на банката
неустойка – наказателна лихва за забава в размер на стойността на банковия
ресурс плюс 18 пункта годишно надбавка върху усвоената и непогасена главница по
кредита за времето на забавата до окончателното погасяване. Следователно към
момента на сключване на договора заплащането на неустойка е обусловено от
наличието или не на неизправно поведение на длъжника –кредитополучател и това,
че в краен резултат такава е начислявана за дълъг период, както сочат
ответниците / седем години/ е само и единствено
в зависимост от тяхното неизправно поведение, което не води до извода, че е
налице начална нищожност на клаузата. Както се посочи самият размер на
уговорената неустойка не може да бъде априори приет за прекомерен и надхвърлящ
функциите й, още повече, че съдът не споделя доводите на ответниците, че
неустойката надвишавала в пъти размера на претърпените от ищеца вреди, които се
изразявали само в главницата и договорната лихва, които банката би получила,
ако не е налице длъжниково неизпълнение, тъй като при своевременно получаване
на вноските по главницата и договорна лихва, банката би могла да преотдаде този
постъпил финансов ресурс и да реализира печалба, предоставяйки други кредити на
други лица, поради което с неточното изпълнение на задължението на
кредитополучателя за банката освен неполучените дължими суми, възникват
безспорно и други вреди, които съставляват пропуснати ползи. Предвид горното
съдът намира, че в конкретния случай доводите на ответниците за нищожност на
клаузата за неустойка / наказателна лихва/ са неоснователни. По твърденията им,
че такава не се дължи поради факта, че ищецът също е неизправна страна, а
именно ответниците твърдят в отговора, че има неизпълнение на негови
задължения, които се изразяват в непредоставяне на информация относно размера
на стойността на банковия ресурс, съдът намира същите за недоказани и
неоснователни. В отговора се твърди, че ответниците поискали такава информация
с два броя писма, но такива не се представят и няма данни за отправянето на
такива. Твърдението за нарушение на т.1 б.с от споразумението от 06.08.2013г.,
което е представено с отговора, и в която точка банката е поела задължение да
не предприема изпълнителни действия срещу обезпеченията за периода на действие
на споразумението, следва да се има предвид, че неправилно се възприема от
ответниците като задължение за непредприемане на действия срещу
кредитополучателя и солидарните длъжници. С горецитираната точка от
споразумението банката се е задължила да не насочва действията си срещу
послужилите като обезпечение имоти за процесния период, за да се даде
възможност да се продадат по описания начин и с тях да се погасят задълженията
по кредита, но не е поето задължение да не се предприемат действия срещу
длъжниците за събиране на вземанията на банката. Предвид горното завеждането на
заповедното производство не съставлява неизпълнение на горепосочената точка от
споразумението, тъй като не съставлява изпълнително действие срещу
обезпечението по смисъла на клаузата. Следва да се има предвид и че в т.5 от
споразумението е уговорено между страните, че то автоматично прекратява
действието си в случай, че кредитополучателят не изпълнява задълженията си по
него или не подпише в 30-дневен срок двустранен протокол – приложение №2, а по
делото няма данни такъв да е подписан, като безспорно се установи, че
кредитополучателят не е изпълнявал задълженията си по погасяване на вноските по
анексите.
Неоснователни са и
доводите на ответниците, че в нарушение на закона е уговорено заплащането на
договорна лихва и лихва за просрочие кумулативно, тъй като процесният договор
за кредит, по който са горепосочените уговорки, е абсолютна търговска сделка и
е сключен между търговци – банката и кредитополучателя „Д. ВС“ ЕООД– търговско
дружество. Съгласно законодателството олихвяването на изтекли лихви /анатоцизъм/ е
подчинено на специален правен режим, като съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД същото
става съобразно наредбите на Българската народна банка, т. е. е допустимо само
доколкото законът изрично го допуска и по ред и условия, определени в
нормативен акт. Уговарянето на лихва върху лихва е допустимо в отношенията
между търговци съгласно чл. 294, ал. 2 ТЗ/, в хипотезата на чл. 143, ал. 1, изр.2 ЗЗД и др. Следователно, доколкото
уговорката е между търговци, същата не е в нарушение на закона съгласно
разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ТЗ, а следва да се има предвид, че
договорната лихва е възнаградителната престация за използването на
предоставените парични средства, докато лихвата за просрочие е санкция за
неизпълнение на задължението на длъжника да върне в уговорените срокове
получените суми, т.е. има характер на неустойка, поради което двете са с
различен характер.
По отношение на възраженията на ответниците
–физически лица, които твърдят, че имат качеството на потребители по смисъла на
параграф 13, т.1 от ДР на ЗЗП и в това си качество заявяват възражения по чл.
143 от ЗЗП, съдът намира следното:
Процесният договор за банков кредит е сключен
между ищеца в качеството му на банкова институция и ответника –
кредитополучател, който е търговско дружество и безспорно съставлява търговска
сделка, както с оглед качеството на сключилите го страни, така и с оглед
предмета си. Ответниците –физически лица са поели задължението солидарно с
търговеца –кредитополучател, а не се касае за сключване на самостоятелен
договор за кредит между тях и банката, за да се приеме, че те имат качеството
потребители на банковата услуга. Процесният договор за кредит е сключен с търговско
дружество като кредитополучател, с цел на кредита – финансиране на дейността на
търговеца и няма белезите на договор за потребителски кредит. В пар.13а, т.9 ДР
на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни
законодателство разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални
запитвания по приложението чл.2, б."б" от Директива 93/13 е формирана
практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието
„потребител", като всяко физическо лице, което в качеството си на страна
по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност. Както се посочва и в
ДР на ЗЗП параграф 13 "потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. В решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка с
приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001 г. на Съвета за
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела, е прието, че физическото лице, което има тесни професионални
връзки с дружеството, като например управлението или мажоритарното участие в
същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато
поръчителства като гаранция за изпълнение на задълженията на това дружество. В
конкретния случай кредитополучателят не е физическо лице, а търговско дружество
и категорично няма качеството на потребител и не може да се претендира в
основния сключен договор съобразяване на нормите и изискванията относно
потребителския кредит. Ответниците –физически лица, които са встъпили в дълга
по договора за кредит като съдлъжници, са двамата съдружници в същото дружество
–кредитополучател, като единият е и негов управител, поради което имат
функционална връзка с дружество и не могат да се приеме, че са потребители по
смисъла на ЗЗП в конкретната хипотеза. В същия смисъл е налице и задължителна
практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана в решение №
38/23.06.2017г. по т.д.№2754/2015г., І т.о. и др., в което се приема, че обезпечението
на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното
е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от
всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни
професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например участва
в неговото управление или има мажоритарно участие в същото." Независимо от горното, дори и да се приеме,
че физическите лица, въпреки връзката си с дружеството като негови съдружници и
единият в качеството си на управител, следва да се приемат като потребители,
въпреки че съдът не счита така, и съответно правото да се позоват на нарушение
на правилата за защита на потребителите, съдът намира следното:
Съгласно чл. 143 от
Закона за защита на потребителите неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка, в негова вреда, която: 1) не отговаря на
изискването за добросъвестност и 2) води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в
разпоредбата в 18 точки са изброени неизчерпателно определени хипотези на
неравноправни клаузи. Съгласно чл. 145, ал.1 от ЗЗП неравноправната клауза в
договор с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или
услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото
сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора
или на друг договор, от който той зависи. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като
във втората алинея е дефинирано кои клаузи не са уговорени индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 т.12 от ЗЗП е установено, че
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, и е всяка уговорка, която
дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената на услугата, без
потребителят да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключване на договораОтпускането на банкови кредити става винаги срещу лихва, която по своето
естество представлява възнаграждение на заемодателя за предоставената на
заемателите сума и представлява стойността на заетия капитал през определени
периоди от време. Съществуват два начина за определяне на тази лихва, като първият е
фиксирането й като точно
определен процент за целия период на договора, а вторият начин е променливата лихва. Тя се състои от два
компонента, а именно базисно (реферативно) лихвено равнище и надбавка (марж)
над него. Първият компонент е динамичен, тъй като при промяна на определени
условия се променя и лихвената стойност на капитала предоставян по договорите
за кредит. Надбавката остава постоянна и не подлежи на промяна. Уговарянето на
такава лихва по договорите за банков кредит не е забранено от закона, напротив –
допустимо е. Общите условия пък представляват отнапред установени от търговеца договорни клаузи, които определят
задължения за неопределен период от време и се прилагат за неограничен кръг от
правни субекти, като тези уговорки стават част от клаузите на сключената
двустранна възмездна сделка. Договорът за банков кредит по своето правно
естество е абсолютна търговска сделка съгласно чл. 1, ал.1, т.7 от ТЗ, поради което той
може да бъде сключван при Общи условия, и за тези клаузи се прилагат нормативните правила,
уредени в чл.
298, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ. По силата на императивната разпоредба на чл. 298, ал. 1 от ТЗ клаузите в
Общите условия стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено. Законът за кредитните
институции
/ ЗКИ/, при действието на който е сключен процесния договор, въвежда редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с
оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно чл. 58 от ЗКИ при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредитите, които съдържат най-малко данни за общите
разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита. В конкретния случай са
спазени тези условия и всички клаузи относно лихвите в процесния договор за кредит и анексите
са уговорени индивидуално. В чл.4 а от
анекс №2/31.03.2010г. и в чл.2а от анекса №3 от 14.09.2010г. изрично са
уговорени хипотезите, при които може да бъде изменена лихвата, а именно в т.1
до 6 и всички те са обективно посочени и свързани с изменение с минимум 5% на
месец на посочените стойности по подробно описания начин / напр. в резултат на
констатираното изменение от статистиката на Централната банка, промяна на
кредитния рейтин, общоприетия индекс / SOFIBOR, EUROBOR ,LIBOR/, а в чл. 4.3 от договора е уговорено, че в
описаните срокове, не по-късно от три месеца от датата на публикуване на
промяната в лихвата на официалната интернет страница на Банката или датата на
обявяване в офисите на банката, кредитополучателят има право да погаси
предсрочно изцяло вземанитяа си и да прекрати договора за кредит на основание
настъпилото изменение на лихвата.
В
задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че "националната
юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с
потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на
определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази
промяна. В
случая в анексите е предвидена възможност за такава промяна на лихвения
процент, но тя е при конкретни ясни и точни предпоставки, които са подробно
визирани в разпоредбите им, като е предвидена и възможност за кредитополучателя
при несъгласие с изменението, да погаси кредита предсрочно при действащите в
момента лихвени и валутни условия. Следователно не е налице неравноправна
клауза, тъй като длъжниците, ако не са били съгласни с изменението на лихвения
процент са имали възможността да погасят задължението си при старите условия.
Предвид горното съдът намира, че не е налице неравноправна клауза в процесния
случай, тъй като за кредитополучателят е предвидено, че има възможност при
несъгласие с промените да погаси задължението си при старите условия и да се
откаже/прекрати договора. За пълнота следва да се отбележи, че дори и съдът да
приеме, че конкретните клаузи са неравноправни, то същите касаят единствено
лихвения процент и дължимата от кредитополучателя и съдлъжниците лихва, но не
изцяло, а само евентуалната увеличена част от същата, каквато не се установи и
в какъв конкретен размер да е налице по делото.
Съдът намира, че претендираната от ищеца
договорна лихва се дължи за периода, за който се търси същата - 05.02.2012г. до
21.03.2013г., но в размера, който е установен от заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза по таблицата –изчисление на стр. 5 от
заключението и възлиза на сумата от 6108,77 евро, като за разликата до пълния
предявен размер от 6108,94 евро искът следва да бъде отхвърлен като недоказан
по размер, а именно за разликата.
По отношение на претенцията за наказателна
лихва, която ищецът търси за периода от 05.11.2012г. до 23.01.2018г., съдът
намира следното:
Безспорно се установи от данните по делото,
че съгласно договореното с анекс №5/03.11.2011г., кредитополучателят и
солидарните съдръжници са дължали вноска по главницата в размер на 6195 евро на
05.11.2012г. и още 75 равни месечни вноски в размер на 615 евро за периода от
05.12.2012г. до 05.02.2019г. и последна изравнителна вноска в размер на 9225
евро, дължима на 05.03.2019г. Не се спори и не се установява по делото
просрочената вноска по главницата, дължима на 05.11.2012г. и последващите
такива вноски да са заплатени от ответниците нито към датата на падежа, нито
впоследствие. Следователно ответниците дължат уговорената наказателна лихва,
чийто размер е уточнени и по чл. 4 от горецитирания анекс, а именно същата е в
размер ан стойността на банковия ресурс за евро плюс надбавка 18 пункта върху
забавената вноска за времето на забавата. Същата е изчислена от експерта в
таблицата на стр.6 от заключението, но съдът намира, че неправилно в последната
графа е включена като просрочена главница на 27.09.2013г. сумата от
52 890,00 евро и следователно върху нея е начислявана наказателната лихва.
Безспорно се установи, че към тази дата не е бил надлежно обявен кредитът за
предсрочно изискуем, поради което няма основание наказателната лихва да бъде
начислявана върху цялата главница от 27.09.2013г. Ето защо съдът намира, че се
дължи наказателната лихва, изчислена по таблицата за вноски от 9 до 13, така
както е изчислена, без последната графа и сумата от 6476,09 евро, т.е. лихвата
за периода от 05.11.2012г. до 27.09.2013г. възлиза на сумата от 1697,48 евро /
разликата между общо изчислената от вещото лице сума от 8 173,52 евро и
лихвата върху цялата отнесена в просрочие главница, което не се установи да е
настъпило към 27.09.2013г. в размер на 6476,09 евро. За последващия исков
период ищецът не е установил да е начислявана наказателна лихва и нейния
размер. Такива данни няма нито по извлечението от сметка, което е представил с
исковата молба, нито по заключението съдебно-счетоводната експертиза. Не може
да се кредитира изготвеното заключение в гореописания вариант при начисляване
на наказателна лихва върху главница в общ размер 52 890 евро към 2013г.,
тъй като предсрочната изискуемост не е настъпила и обявена тогава. Предвид
горното съдът намира, че тази претенция остана недоказана по размер и поради
това за разликата над сумата от 1697,48 евро следва да бъде отхвърлена като
недоказана по размер. Ирелевантно е, че по експертното заключение и въз основа
на данните в банката вещото лице е посочило каква е законната лихва върху
претендираната сума от ищеца за периода от 27.09.2013г. до датата на исковата
молба, съответно до датата на заключението, тъй като законна лихва не се
претендира по настоящото дело, не се и дължи поради това, че заявлението с
оглед решенията по иска по чл. 422 от ГПК не е начален момент на изчисление на
законна лихва. Това е различна по размер лихва от наказателната и съдът не може
да ползва и да се позове на тази част от заключението на вещото лице. Предвид
горното след като банката-ищец не е установила по размер това си вземане,
предявеният иск за разликата над 1697,48 евро до пълния предявен размер от 27 160,69
евро следва да бъде отхвърлен като недоказан.
С оглед изхода на спора на ищеца се следват
разноски, но само за уважения размер на исковите му претенции, а именно общо за
сумата от 41 902,50 евро – главница, 6108,77 евро – договорна лихва,
1697,48 евро – наказателна лихва и 423,93 евро – комисионна, или общо за сумата
от 50132,68 евро и не се следват за отхвърления размер до общ размер на търсените
суми от 75 596,06 евро, като в процентно съотношение исковете за уважени
за 66,32% от общата търсена сума. Разноските на ищеца включват сумата от
5 930,96 лв. – заплатена държавна такса, 400 лв. – депозит за вещо лице и
се търси юрисконсултско възнаграждение, което съдът намира, че съобразно цената
на исковете следва да бъде в размер на 300 лв. Следователно общо разноските на
ищеца възлизат на 6630,96 лв., като се следват 66,32% от тях съобразно изхода
на спора или на ищеца се следват разноски в размер на сумата от 4397,65 лв.
Воден от тези съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д. –ВС“ ООД, ЕИК*********., със седалище и адрес на управление ***, А. А. Г., ЕГН **********, с адрес *** и В.И.К. – Г., ЕГН **********, с адрес ***, да заплатят солидарно на „Р./Б./ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 41 902,50 евро / четиридесет хиляди деветстотин и две евро и петдесет цента/, представляваща непогасена главница по договор за банков кредит № 62714/25.09.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 24.01.2018г. до окончателното й изплащане; сумата от 6108,77 евро / шест хиляди сто и осем евро и седемдесет и седем евроцента/, представляваща договорна лихва за периода от 05.03.2012г. до 20.03.2013г. включително, като ОТХВЪРЛЯ този иск за редовна лихва за разликата до пълния предявен размер от 6108,94 евро като недоказан по размер; сумата от 1697,48 евро / хиляда шестстотин деветдесет и седем евро и четиридесет и осем евроцента/, представляваща наказателна лихва за периода от 05.11.2012г. до 23.01.2018г., като ОТХВЪРЛЯ иска за назакателна лихва до пълния предявен размер от 27 160,69 евро като недоказан по размер, както и да заплатят сумата от 423,93 евро / четиристотин двадесет и три едно и деветдесет и три евроцента/, представляваща комисионна за периода от 05.09.2011г. до 04.09.2012г., а също така и на основание чл. 78 от ГПК да заплатят общо сумата от 4397,65 лв. / четири хиляди триста деветдесет и седем лева и шестдесет и пет стотинки/, представляваща съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните. Да им се изпрати препис от акта.
СЪДИЯ: