№ 112
гр. София, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Ивайло П. Георгиев
Членове:Ваня Н. Иванова
Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500512 по описа за 2021 година
С Решение № 24 от 13.04.2021 г., постановено по гр.дело № 284/2020 г.
по описа на Районен съд гр. Е., са осъдени Б. АС. Б., Ц.А. И. и ЦВ. П. ИВ. да
заплатят по предявения иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр. чл.86
от ЗЗД на „Ц.К.Б.“ АД сумата в общ размер от 29701,46 лв., от които 22774,28
лева главница и 6927,18 лева законна лихва за периода от 13.08.2017 година
до 12.08.2020 година, както и законна лихва върху главницата, считано от
датата на завеждане на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до
окончателното погасяване на дължимите суми на основание на Договор за
потребителски кредит № 03200КР-АА-1924/09.03.2010г., както и разноски по
делото.
Със същото решение е прекратено производството по предявения от
„ЦКБ“ АД против С. А. Б. иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр.
чл.86 от ЗЗД, както и по иска с правна квалификация чл.422 ал.1 вр. чл.415
ал.1 от ГПК, на „ЦКБ“ АД против Б. АС. Б., Ц.А. И., ЦВ. П. ИВ. и С. А. Б.,
поради тяхната недопустимост.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е
образувано по въззивна жалба от Б. АС. Б., Ц.А. И. и ЦВ. П. ИВ. срещу
горното решение в осъдителната му част.
Жалбоподателите считат обжалваното решение за незаконосъобразно и
постановено при съществени нарушения на съдопроизводствени правила и
материалноправни норми. Считат, че по делото не е заплатена дължимата
държавна такса. Сочат, че задълженията по процесния договор за кредит са
станали предсрочно изискуеми още през 2013г. Изтъкват, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно и надлежно
1
направеното от тях възражение за изтекла погасителна давност, а това би
обусловило различен изход на спора. Навеждат довод за нищожност на
клаузата на чл. 14, б. „е“ от процесния договор за кредит, съгласно която
„поръчителят остава задължен и след датата на падежа на главното
задължение, като отговорността му не е ограничена с никакъв срок“.
Молят съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
му част и да отхвърли и остави без уважение исковите претенции на „Ц.К.Б.“
АД, предявени с исковата молба, по повод на която образувано гр. д. №
284/2020 год., по описа на Етрополския районен съд. Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор, с който жалбата се
оспорва и се споделят изводите на районния съд. Въззиваемият счита същата
за частично недопустима. Поддържа, че държавната такса била заплатена, а,
дори това да не е така, този факт не е основание за отмяна на обжалваното
решение. Във връзка с наведения довод за настъпила предсрочна изискуемост
на кредита през 2013г. сочи, че действително била издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК, но същата е обезсилена след подадени
възражения от длъжниците, а установителен иск не е завеждан. Подчертава,
че, след изтичане на пълния срок на договора, е подадено ново заявление по
чл. 410 от ГПК, за уважаването на което не било необходимо обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, тъй като всички вноски по кредита били
падежирали. Оспорва твърденията на жалбоподателите за погасяване на
задълженията по давност. Счита за процесуално недопустимо, възражението
за нищожност на клаузата на чл. 14, буква „е“ от процесния договор да се
навежда едва с въззивната жалба. Оспорва същото и по същество. Намира, че
не са налице предпоставки по чл. 26 от ЗЗД, а, дори тази клауза да е
нищожна, тя не обуславя нищожност на целия договор. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите (вкл.
заместилите починалата в хода на процеса Ц.И. нейни наследници) се
представляват от адв. Г., който оспорва отговора, поддържа жалбата и моли
съда да я уважи по изложените в нея съображения. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият
се представлява от адв. Велчев, който оспорва жалбата, поддържа отговора,
както и допълнително представеното становище, и моли съда да потвърди
обжалваното решение. Във връзка с наведения довод за нищожност на
клаузата на чл. 14, буква „е“ от договора за кредит. Обосновава твърдението
си за недопустимост на въззивната жалба по отношение на жалбоподателя
ЦВ. П. ИВ.. Твърди, че последната е починала няколко дни след подаване на
жалбата. Съдът бил оставил жалбата без движение с указание за представяне
на пълномощни за пред въззивната инстанция или за изготвяне на жалбата,
които били изпълнени от адв. Г. на 08.06.2021 г., но от името на наследниците
на И.. Въззиваемият подчертава, че последните не били потвърдили вече
извършените действия на адв. Г.. Позовава се на принципа, че
облигационните връзки или правоотношения имат действия в бъдеще, освен
ако има уговорка за противното, но такава в случая няма. Прави извод, че
жалбата на ЦВ. П. ИВ. е недопустима. Моли съда да отхвърли жалбата и да
потвърди решението на районния съд. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред Етрополския районен съд доказателства, е вярно и
изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо
2
да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство съдът е предоставил възможност на
страните да изразят становище и да ангажират доказателства във връзка с
довода за нищожност на клаузата на чл. 14, буква „е“ от договора за кредит,
който довод е допустим и следва да бъде разгледан на основание чл. 7 ал. 3 от
ГПК.
В изпълнение на предоставената възможност, въззиваемият е депозирал
становище, с което оспорва горния довод. Счита, че доводът е
несвоевременно наведен, а съдът не следва да се произнася по него, дори по
реда на чл. 7, ал. 3 от ГПК. Позовава се на чл. 20а от ЗЗД. Намира, че по
същество не е налице нищожност, по аргумент от 26, ал. 4 от ЗЗД.
Подчертава, че крайният срок за издължаване по процесния договор е
14.02.2020г., а заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 13.08.2020г.,
откъдето прави извод, че е съобразена разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените такива.
Неоснователен е доводът, че жалбата на ЦВ. П. ИВ. е недопустима.
Наистина, това лице е починало непосредствено след подаване на жалбата,
но, с оглед разпоредбата на чл. 227 от ГПК, дадените от съда указания за
отстраняване на нередовности правилно са били изпълнени от наследниците
му по закон.
ІІІ. По същество
Неоснователен е доводът на жалбоподателите, че ищецът не бил
заплатил дължимата държавна такса, което обуславяло незаконосъобразност
на постановеното първоинстанционно решение. Видно от текста на исковата
молба, с нея са предявени главни установителни искове по чл. 422, вр. чл. 415
от ГПК и, при условията на евентуалност (неправилно посочена като
алтернативност), осъдителни искове за същите суми. Съгласно разпоредбата
на чл. 415, ал. 4 от ГПК, при подаване на установителен иск по чл. 422 от
ГПК, дължимата държавна такса само се „довнася“. Използваният термин
отразява волята на законодателя да зачете внесената държавна такса в
заповедното производство (в размер на 2% от материалния интерес съгласно
чл. 12, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата
по Гражданския процесуален кодекс) като част от дължимата държавна такса
в исковото производство (в размер на 4% върху цената на иска съгласно чл. 1
3
от същата тарифа). Поради това, при предявяване на иск за установяване на
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, се дължи държавна такса
в само в размер на остатъка от 4-2=2% върху материалния интерес. Не
обосновава обратен извод фактът, че в конкретния случай са предявени и
осъдителни искове за същите суми (които са и разгледаните по същество от
ЕРС), тъй като те са евентуални, което означава, че е възможно въобще да не
се стигне до разглеждането им, докато по главните искове съдът винаги
дължи произнасяне. След като главните предявени искове са именно
установителни, държавната такса следва да се определи спрямо тях, а не по
правилата за евентуалните осъдителни искове. По настоящото дело е
процедирано именно по този начин, поради което съдът намира, че
държавната такса е опредЕ. правилно и е заплатена в действително дължимия
размер.
Дори да се приеме, че държавната такса не е внесена изцяло или
отчасти, това не би било основание за отмяна на обжалваното решение, а само
би обусловило ангажиране на имуществената отговорност на длъжностното
лице, което е пропуснало да я събере.
Неоснователен е и доводът от въззивната жалба, че задълженията по
Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-1924/09.03.2010г. са били
станали предсрочно изискуеми през 2013г. Независимо от доказателствата в
този смисъл (твърденията на директора на „ЦКБ“ АД, клон Е., и извлечението
от счетоводни книги по ч.гр.д. № 114/2013г. на ЕРС), на които се позовават
жалбоподателите, настоящият съдебен състав намира, че изискуемостта не е
настъпила в така посочения момент, с оглед неизпълнение на втората
кумулативно необходима предпоставка по т. 18 от Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, а именно – волята
на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да е достигнала до
знанието на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. В случая, видно от материалите по приложеното ч.гр.д. №
114/2013г. на ЕРС, такова уведомяване не се твърди и не се доказва
(приложени са само писма- покани за доброволно погасяване на
задълженията, но не и за предсрочна изискуемост), поради което не може да
се приеме, че кредитът е станал предсрочно изискуем през 2013г. (Отделно от
това, заповедта за изпълнение от 2013г. е била обезсилена по отношение на
жалбоподателите, поради което няма пречка, кредиторът претендира
вземания на същото правно основание в ново производство, каквото е
настоящото. Не обосновава обратен извод и фактът, че заповедта е останала в
сила по отношение на С. А. Б., тъй като няма пречка, кредиторът да предяви
иск за същото вземане спрямо други солидарни длъжници, респ. за
припадащата се на друг сънаследник част от задълженията.)
Основателни са доводите на жалбоподателите, касаещи възраженията
им за изтекла погасителна давност и за нищожност на клаузата на чл. 14,
буква „е“ от договора за потребителски кредит, поради следното.
Както съдът е посочил в мотивите на разпореждането за насрочване на
делото, преценката за неравноправност на клауза от договор, сключен с
потребител, е служебно задължение на съда на основание чл. 7 ал. 3 от ГПК.
Освен това, правната теория (Марков М. „Гражданско право. Обща част.
Помагало.“, изд. Сиби, 2017г., стр. 244, и Павлова М. „Гражданско право.
Обща част“, т. ІІ, изд. Софи-Р, 1996г., стр. 179) категорично приема, че в
гражданския процес съдът е длъжен служебно да следи за пороци на
4
сделката, които водят до нейната нищожност, и възраженията за това не се
преклудират, като (ако нищожността не е релевирана чрез иск), съдът се
произнася по този въпрос само в мотивите на съдебния акт. Това означава, че,
ако констатира нищожност, съдът не постановява изричен диспозитив, с
който обявява сделката (или част от нея на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД) за
нищожна, но не зачита правните й последици.
В настоящия казус е поставен въпросът за валидността на клаузата на
чл. 14, буква „е“ от Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-
1924/09.03.2010г., съгласно която поръчителят остава задължен и след датата
на падежа на главното задължение, като отговорността му не е ограничена с
никакъв срок или условие за предявяване на иск за изпълнение срещу
кредитополучателя. Настоящият съдебен състав намира, че клаузата е
нищожна като противоречаща на императивните нормативни разпоредби на
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и чл. 113 от ЗЗД. В такъв смисъл е трайната съдебна
практика (Решение № 81 от 8.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1705/2013 г., I т. о.,
ТК, Определение № 416 от 13.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1766/2014 г., II т.
о., ТК, Определение № 346 от 30.06.2020 г. на ОС - София по т. д. №
186/2017г.), както и правната теория (Калайджиев А. „Облигацинно право.
Обща част“ изд. Сиби, 2016г., стр. 652). Поради това, в процесния случай,
отговорността на поръчителите следва да се преценява в светлината на чл.
147, ал. 1 от ЗЗД и при прилагане на посочения в тази разпоредба
шестмесечен срок.
За да се произнесе по този въпрос, съдът взе предвид, че, към
настоящия момент пред ОСГТК на ВКС е висящо тълкувателно дело №
5/2019г. по следния правен въпрос: „При уговорено погасяване на главното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка
вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на
предсрочна изискуемост?”. Даденият от ОСГТК отговор ще определи, дали
поръчителството се прекратява наведнъж за целия дълг или поотделно за
всяка вноска съобразно нейния падеж.
В конкретния случай, обаче, отговорът на този въпрос няма значение за
изхода на настоящото дело поради следните съображения.
Съгласно погасителния план към договора за кредит, падежът на
последната погасителна вноска е на 14.02.2020г. Следователно, дори ако се
приеме, че шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече от най- късната
възможна дата – тази на настъпване на изискуемостта на целия дълг, за да
останат поръчителите задължени към кредитора, последният е трябвало да
предяви иск срещу длъжника (респ. наследниците) не по- късно от
14.08.2020г.
Видно от материалите по ч.гр.д. № 226/2020г. на ЕРС, заявлението по
чл. 410 от ГПК е било подадено на 13.08.2020г. Съгласно фикцията на чл. 422,
ал.1 от ГПК и мотивите към т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, искът за установяване на вземането
се счита за предявен в момент, предхождащ подаването на исковата молба, а
именно - момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. За да се приложи тази фикция, обаче, и да настъпят
материалноправните последици от нея (напр. прекъсване течението на
погасителната и придобивната давност, спиране течението на давността),
следва да се спазен срокът по чл. 415, ал. 4 (арг. от чл. 422, ал. 1, in fine от
5
ГПК). Ако такъв иск въобще не се предяви, или бъде предявен извън
едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК, фикцията не се прилага и не
настъпват правните последици от нея. В случая е налице именно такава
хипотеза, тъй като установителният иск, макар и предявен дори преди
началото на този срок, не е бил доведен до знанието на съда. По аргумент от
чл. 415, ал. 5 от ГПК, заявителят следва да представи доказателства, че е
предявил иска в посочения срок, тъй като в противен случай съдът има
задължение да обезсили заповедта за изпълнение и изпълнителния лист.
Настоящият съдебен състав намира, че тези доказателства следва да се
представят по делото, по което е издадена заповедта за изпълнение (и
изпълнителния лист – в случаите по чл. 418 от ГПК), тъй като те имат
значение и са годни да породят правни последици именно и само по това
дело, както и че само съдията – докладчик по това дело е компетентен да
прецени, какви са тези правни последици. Дори доказателствата да се
представят пред същата съдебна институция, но по друго дело, няма
процесуален ред, по който те да бъдат приобщени като доказателства по
делото, по което е издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, и
да предотвратят обезсилването им. На още по- малко основание може да се
приеме, че самото подаване на искова молба в регистратурата на съда (както в
настоящия случай) съставлява такова доказателство. Фактът на подаването й,
включително и когато то се извършва пред същия районен съд, както по
заповедното производство, не е достатъчен за доказване, че са спазени
изискванията по чл. 415, ал. 5 от ГПК. В същия смисъл е и трайната съдебна
практика по чл. 274, ал. 3 от ГПК, обективирана напр. в Определение № 124
от 27.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 20/2010 г., I т. о., ТК, Определение № 123
от 27.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 736/2009 г., I т. о., ТК, Определение №
558 от 12.07.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 340/2011 г., II т. о., ТК, Определение
№ 311 от 11.07.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 307/2012 г., II г. о., ГК.
Нещо повече: в Определение № 319 от 29.03.2011 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 88/2011 г., II т. о., ТК, и Определение № 536 от 31.07.2012 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 251/2012 г., III г. о., ГК, изрично се приема, че „ Създадената по реда
на чл. 274, ал. 3 от ГПК практика на ВКС не поставя под съмнение
изискването за доказване на обстоятелствата относно предявяването на
установителния иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК и спазването на преклузивния
едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК от заявителя пред съда,
разглеждащ заповедното производство, във всички случаи, без значение дали
заповедното производство и исковото производство се развиват пред един и
същ или пред различни съдебни състави.”, а съгласно Определение № 945 от
23.10.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 631/2012 г., II т. о., ТК, „заявителят
трябва не само да предяви специалния установителен иск по чл. 422 във вр. с
чл. 415 ГПК в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1
ГПК, а и до изтичане на този срок да представи доказателства за
предявяването на иска пред съда, издал заповедта за изпълнение”,
включително и в случая, „когато заповедното и исковото производство са
висящи пред един и същ съдебен състав.”
В конкретния казус заявителят обективно е подал исковата си молба
още преди да бъде уведомен от съда за постъпилите възражения и за
възможността за предявяване на иск, но не е уведомил заповедния съд за това.
Поради това правилно заповедта за изпълнение е била обезсилена. Пряка
релевантна последица от това обстоятелство за настоящото дело е, че
кредиторът е изгубил привилегията, която фикцията на чл. 422, ал. 1 от ГПК
6
му дава, т.е. не може да се приеме, че искът за установяване на вземането се
счита за подаден на датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
13.08.2020г. Още по- малко може да се приеме, че тази дата е меродавна за
предявените при условията на евентуалност искове и че по отношение на тях
е спазен шестмесечният срок – първо, защото те са осъдителни, а не
установителни, и, второ, защото исковата молба е подадена на 29.09.2020г.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че кредиторът е предявил иск
срещу наследниците на кредитополучателката извън шестмесечния срок по
чл. 147, ал. 1 от ГПК. С изтичането на този срок, обаче, поръчителството е
било прекратено, поради което към момента на подаване на исковата молба
поръчителите ЦВ. АЛ. В. и ЦВ. П. ИВ. вече не са отговаряли за дълга на
кредитополучателката (респ. нейните наследници) към ищеца. Поради това
осъдителните искове срещу тях са били неоснователни, и са уважени
неправилно, а обжалваното решение следва да бъде отменено в съответната
му част, като вместо него се постанови друго, с което тези искове се
отхвърлят.
Горните съображения важат и за жалбоподателя Б. АС. Б. в качеството
му на поръчител по процесния договор за кредит.
В качеството си на наследник на кредитополучателката Е. И. Н. - Б.а,
обаче, той е задължен за ½ част от нейния дълг към ищеца (съгласно
удостоверението за наследници на л. 20 от първоинст. дело).
От друга страна, следва да се съобрази своевременно направеното от
него възражение за изтекла погасителна давност (виж. отговора на исковата
молба – л. 37 от първоинстанционното дело). Независимо от погрешното му
убеждение, че давността тече от предсрочната изискуемост на кредита
(каквато според настоящия съдебен състав не е настъпила), възражението е
надлежно въведено и касае период, по- дълъг от действителния такъв, поради
което следва да бъде зачетено.
При това следва да се има предвид, че, съгласно погасителния план,
кредитът се погасява на анюитетни вноски (включващи части от главницата и
възнаградителната лихва) с падежи от м. март 2010г. до 14.02.2020г.
Вземанията за възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски по
договор за кредит, се погасяват с тригодишна давност. Този извод следва на
първо място от разпоредбата на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, според която
лихвите са едно от изрично посочените вземания, погасяващи се с изтичане
на тригодишна давност. Доколкото тази разпоредба не ограничава
приложението си нито в зависимост от вида на лихвите (мораторни или
възнаградителни), нито в зависимост от начина на калкулирането им
(самостоятелно или като част от анюитетни вноски), съдът намира, че тя е
приложима и за възнаградителните лихви, включени в анюитетните
погасителни вноски по кредита. Наистина, съгласно съдебната практика,
уговореното погасяване на кредита на части не превръща договора за кредит
в такъв за периодични плащания, поради което за главницата е приложим
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. За възнаградителната
лихва, обаче, както се посочи по- горе, се прилага по- краткия тригодишен
давностен срок по силата на тази изричната разпоредба на чл. 111, буква „в“
от ЗЗД. В същия смисъл е и съдебната практика. Така, от една страна,
съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. №
8/2017 г., ОСГТК, Определение № 60478 от 21.07.2021 г. на ВКС по т. д. №
2143/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
7
6629/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 60320 от 3.06.2021 г. на ВКС по т. д.
№ 2049/2020 г., II т. о., ТК и др., давността тече поотделно за всяка
падежирала анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж. От друга
страна, обаче, за всеки от компонентите на анюитетната вноска давностният
срок е различен, като за главницата той е петгодишен, а за възнаградителната
лихва – тригодишен (напр. Определение № 108 от 5.03.2021 г. на ВКС по т. д.
№ 1169/2020 г., II т. о., ТК и Определение № 60351 от 15.06.2021 г. на ВКС по
т. д. № 1721/2020 г., II т. о., ТК).
С оглед гореизложеното, непогасени по давност са задълженията за
главница, включени в анюитетните вноски с падеж от 14.10.2015г. до
14.02.2020г. в общ размер на
110,55+111,89+113,24+114,61+115,99+117,39+118,81+120,25+121,70+123,17+124,66+126,17+127,69+129,23+130,79+132,37+133,97+135,59+137,23+138,89+140,57+142,27+143,99+145,73+147,49+149,27+151,07+152,90+154,74+156,61+158,51+160,42+162,36+164,32+166,31+168,32+170,35+172,41+174,49+176,60+178,74+180,90+183,08+185,29+187,53+189,80+192,09+194,41+196,76+199,14+201,55+203,98+206,29=8142,48лв.
(съгласно погасителния план на л. 9-11 от първоинстанционното дело), както
и задълженията за възнаградителна лихва, включени в анюитетните вноски с
падеж от 14.10.2017г. до 14.02.2020г. в размер
61,45+59,67+57,87+56,04+54,20+52,33+50,43+48,52+46,58+44,62+42,63+40,62+38,59+36,53+34,45+32,34+30,20+28,04+25,86+23,65+21,41+19,14+16,85+14,53+12,18+9,80+7,39+4,96+2,47=973,35лв.
(съгласно погасителния план на л. 9-11 от първоинстанционното дело).
Претенцията за законна мораторна лихва от 6927,18 лева обхваща
периода от 13.08.2017г. до 12.08.2020г. С оглед подаването на исковата молба
на 29.09.2020г. и разпоредбата на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, погасено по
давност е вземането за тази лихва за периода до 28.09.2017г. Непогасената по
давност част от вземането за периода от 29.09.2017г. до 12.08.2020г. съдът
изчислява въз основа на съотношението между броя на дните, включени в
горните два периода, а именно (1048/1095)*6927,18=6629,85лв.
От горните суми за главница, възнаградителна лихва и законова
мораторна лихва, Б.Б. дължи ½ част, а именно:
4071,24 лв. главница за период от 29.09.2015г. до 29.09.2020г. (включващ
главници от анюитетните вноски с падежи от 14.10.2015г. до
14.02.2020г.),
486,66 лв. възнаградителна лихва за период от 29.09.2017г. до
29.09.2020г. (включващ лихви от анюитетните вноски с падежи от
14.10.2017г. до 14.02.2020г.), и
3314,92 лв. законова мораторна лихва за период от 29.09.2017г. до
12.08.2020г.
По тези съображения, обжалваното първоинстанционно решение по
отношение на ответника Б.Б. следва да бъде потвърдено в частите, с които се
уважават исковите претенции до тези размери, а за разликите до пълните
претендирани размери – отменено, като вместо това в тези части исковете
срещу Б. бъдат отхвърлени.
В първоинстанционното решение, обаче, с термина „главница“ е
обозначен сборът от анюитетните вноски, формирани от главница и
възнаградителна лихва. Поради това, с цел терминологична съпоставимост
между произнасянето на първоинстанционния и въззивния съд, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частите си, с които
Б.Б. е осъден да заплати анюитетни вноски, формирани от главница и
8
възнаградителна лихва, за разликата над 4071,24+486,66=4557,90лв. до
пълния размер от 22774,28лв. (наричан „главница“),
Б.Б. е осъден да заплати законна лихва за разликата над 3314,92 лв. до
пълния размер от 6927,18лв.
т.е. Б.Б. е осъден да заплати на „ЦКБ“ АД сума в общ размер за
разликата над 4557,90+3314,92=7872,82лв. до пълния размер от
29107,46лв.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на
страните следва да се присъдят разноски, като се съобрази, че единствените
такива, направени от тримата жалбоподатели, са за държавна такса, заплатена
общо от тях (т.е. по 1/3 част за всеки от тях), а единствените разноски на
въззиваемия са за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. (т.е. по 1/3
част – 400 лв. – за защита срещу всеки от жалбоподателите).
Така, на жалбоподателите следва да се присъдят разноски както следва:
На ЦВ. АЛ. В. и ЦВ. П. ИВ. (респ. нейните наследници Цветелина З. и
Тодор Тодоров) – изцяло, а именно – по 1/3 от заплатената държавна
такса за въззивно обжалване в общ размер на 594,03 лв., т.е. по 198,01
лв.;
На Б. АС. Б. – пропорционално на уважената част от жалбата, а именно
((29701,46-7872,82)/29701,46)*198,01 = 0,73*198,01 = 145,52 лв.
Съответно, Б. АС. Б. следва да заплати в полза на въззиваемия част от
направените от последния разноски, пропорционална на отхвърлената част от
жалбата, а именно: 400*7872,82/29701,46=106,03лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 24 от 13.04.2021 г., постановено по гр.дело №
284/2020 г. по описа на Районен съд гр. Е., В ЧАСТИТЕ МУ, с които са
осъдени ЦВ. АЛ. В. и ЦВ. П. ИВ. да заплатят по предявения иск с правно
основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр. чл.86 от ЗЗД на „Ц.К.Б.“ АД сумата в общ
размер от 29701,46 лв., от която 22774,28 лева главница и 6927,18 лева
законна лихва за периода от 13.08.2017 година до 12.08.2020 година, както и
законна лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното погасяване на
дължимите суми на основание на Договор за потребителски кредит №
03200КР-АА-1924/09.03.2010г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр.
чл.86 от ЗЗД на „Ц.К.Б.“ АД за осъждане на ЦВ. АЛ. В. с ЕГН ********** и
ЦВ. П. ИВ. с ЕГН ********** (починала в хода на процеса и заместена от
нейните наследници по закон Ц.Е.З. с ЕГН ********** и Т.Е.Т. с ЕГН
9
**********) да заплатят сумата в общ размер от 29701,46 лв., от която
22774,28 лева главница и 6927,18 лева законна лихва за периода от 13.08.2017
година до 12.08.2020 година, както и законна лихва върху главницата,
считано от датата на завеждане на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до
окончателното погасяване на последната на основание Договор за
потребителски кредит № 03200КР-АА-1924/09.03.2010г.
ОТМЕНЯ Решение № 24 от 13.04.2021 г., постановено по гр.дело №
284/2020 г. по описа на Районен съд гр. Е., В ЧАСТИТЕ МУ, с които Б. АС.
Б. е осъден да заплати по предявения иск с правно основание чл.79 ал.1 вр.
чл.240 вр. чл.86 от ЗЗД на „Ц.К.Б.“ АД разликата над 7872,82 лв. до общия
размер на присъдената сума от 29701,46 лв., формирана от:
разликата над 4557,90 лв. до 22774,28 лв., представляваща анюитетни
вноски, формирани от главница и възнаградителна лихва, и наричани в
обжалваното решение с общия термин „главница“, и
разликата над 3314,92 лв. до пълния размер от 6927,18 лв. на законната
лихва за периода от 13.08.2017 година до 12.08.2020 година,
както и законна лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от
датата на завеждане на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до
окончателното погасяване на дължимите суми на основание на Договор за
потребителски кредит № 03200КР-АА-1924/09.03.2010г., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр. чл.86 от ЗЗД на
„Ц.К.Б.“ АД за осъждане на Б. АС. Б. да заплати на основание на Договор за
потребителски кредит № 03200КР-АА-1924/09.03.2010г. за разликата над
7872,82 лв. до пълния предявен размер от 29701,46 лв., формирана от:
разликата над 4557,90 лв. до 22774,28 лв., представляваща анюитетни
вноски, формирани от главница и възнаградителна лихва, и наричани в
обжалваното решение с общия термин „главница“, както и законна лихва
върху отхвърлената част от главницата, считано от датата на завеждане
на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното й погасяване,
и
разликата над 3314,92 лв. до пълния размер от 6927,18 лв. на законната
лихва за периода от 13.08.2017 година до 12.08.2020 година,
на основание на Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-
1924/09.03.2010г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 24 от 13.04.2021 г., постановено по
гр.дело № 284/2020 г. по описа на Районен съд гр. Е., В ЧАСТИТЕ МУ, с
които Б. АС. Б. е осъден да заплати по предявения иск с правно основание
чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр. чл.86 от ЗЗД на „Ц.К.Б.“ АД сумите:
4071,24 лв. – главница за периода от 29.09.2015г. до 29.09.2020г.
(включваща главниците от анюитетните вноски с падежи от 14.10.2015г.
до 14.02.2020г.), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на завеждане на исковата молба в съда (29.09.2020г.) до
окончателното й погасяване,
10
486,66 лв. - възнаградителна лихва за период от 29.09.2017г. до
29.09.2020г. (включваща лихвите от анюитетните вноски с падежи от
14.10.2017г. до 14.02.2020г.), и
3314,92 лв. - законова мораторна лихва за период от 29.09.2017г. до
12.08.2020г.
ОСЪЖДА „Ц.К.Б.“ АД с ЕИК **** да заплати на ЦВ. АЛ. В. с ЕГН
********** сумата 198,01 лв. – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ц.К.Б.“ АД с ЕИК **** да заплати на Ц.Е.З. З. с ЕГН
********** и Т.Е.Т. с ЕГН **********, в качеството им на наследници по
закон на починалата в хода на процеса ЦВ. П. ИВ. с ЕГН **********, сумата
198,01 лв. – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ц.К.Б.“ АД с ЕИК **** да заплати на Б. АС. Б. с ЕГН
********** сумата 145,52 лв., представляваща част от направените от него
разноски във въззивното производство, пропорционална на уважената част от
жалбата.
ОСЪЖДА Б. АС. Б. с ЕГН ********** да заплати на „Ц.К.Б.“ АД с
ЕИК **** сумата 106,03 лв., представляваща част от направените от
въззиваемия разноски във въззивното производство, пропорционална на
отхвърлената част от жалбата.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11