Р
Е Ш Е Н И Е
№ 68 14.01.2020 г. Гр. Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ състав
На
18 декември
В
публично заседание в следния състав:
Председател: ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
Секретар: Жанета Сарафова
Прокурор:
като
разгледа докладваното от СЪДИЯ ЕМИЛИЯ
ЕНЧЕВА
гр. дело № 950 по описа за 2019
година.
Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал.1, т.3 от ЗОДОВ във вр. с чл. 6,
§ 1 от ЕКПЧОС.
Ищецът
М.Г.Х. твърди в исковата си молба, че по подадена от него на дата 06.03.2009 г.
искова молба с вх. № 20267 от 06.03.2009 г., в Софийски районен съд било
образувано гражданско дело № 13928/2009 г. Производството по това дело било
образувано по негова искова молба с иск срещу Министерство на правосъдието на
Република България, с правно основание на иска по чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закон
за защита от дискриминацията, за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 5001 (пет хиляди и един ) лева, за периода от
30.04.2008 г. до 13.05.2008 г., които вреди били пряка и непосредствена
последица от упражнявана спрямо ищеца от страна на служители в затвора - гр.София
дискриминация, изразяваща се в неравното му третиране в сравнение с другите
лишени от свобода в затвора - гр. София, чрез неосигуряването на полагащият му
се шкаф за дрехи и други лични вещи, какъвто шкаф бил осигурен за всеки от
другите лишени от свобода в затвора - гр. София.
Сочи,
че с Определение от 30.05.2009 г по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, съдът прекратил
производството по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС и изпратил делото по подсъдност
на Административен съд София-град.
Също
така, с Определение № 8429 от 27.07.2009 г. по ч.гр.д. № 6391/2009 г. на
Софийски градски съд, въззивният съд отменил Определение от 30.05.2009 г. по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС.
С
Определение от 24.09.2009г. по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, съдът допуснал
представените от ищеца с исковата молба и от ответника с отговор на исковата
молба, писмени доказателства. И насрочил делото в о.с.з. на 26.10.2009 г.
Твърди,
че в провелото се на 26.10.2009 г. първо открито съдебно заседание, с
протоколно Определение от 26.10.2009 г., съдът спрял производството по гр.д. №
13928/2009 г. на СРС, до приключване на гр.д. № 13986/2008г. на СРС.
Гореописаното
протоколно Определение от 26.10.2009 г. по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, влязло в сила на дата 15.09.2010 г.
когато с Определение № 415 от 15.09.2010 г. по ч.гр.д. № 443/2010 г. на ВКС,
съдът не допуснал касационно обжалване на постановеното по ч.гр.д. № 1б52/2010
г. на С Гр.С, Определение № 2901 от 23.02.2010 г., с което било потвърдено
протоколно Определение от 26.10.2009г. по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС .
Производството
по гр.д. № 13986/2008 г. на СРС приключило на дата 28.01.2011 г. когато
с (необжалваемо и необжалвано) Решение от 28.01.2011 г. по гр.д. №
10042/2009г. на С.Гр.С.,
въззизният съд потвърдил изцяло Решение от 06.03.2009 г. по гр.д. № 13986/2008 г. на СРС .
В
закрито съдебно заседание от 02.04.2012
г., съдът възобновил производството по гр.д. № 13928/2009 г. на
СРС .
В
производството по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, бил разпитан
само един свидетел и били проведени общо три открити съдебни заседания на дати,
както следва :
26.10.2009
г;
14.05.2012 г.;
16.07.2012
г.;
На
дата 23.07.2012 г. било постановено Решение № I-25-177 от 23.07.2012 г. по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, с което решение се отхвърлила исковата му
претенция по делото .
Със
Съобщение с ИД: С 00003526321 от 14.08.2012 г. по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС,
му се съобщило, че приложено към съобщението, му се връчвал препис от Решение № 8531 от
23.07.2012 г. по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС. Сочи, че в действителност, към
съобщението бил приложен незаверен препис на Решение с № I-25-177/23.10.2012 г.
по гр. д. № 139028/2009 г. на СРС, който номер на решение бил различен от
описания в съобщението такъв (№ 8531/23.10.2012 г.). А в последствие се
установило, че решение с такъв номер (№ 8531/23.10.2012 г.), по това дело
(гр.д. № 13928/2009 г.на СРС) не било постановявано от съда.
Наличието
на тази грешка при съобщаването на Решението по гр.д. № 13928/2009 г.
на СРС, го поставила пред неяснотата, кой е номера на решението постановено по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС ( № 8531/23.10.2012 г. или № I-25-177/23.10.2012
г.), а оттам и какво постановил съда в Решение № 8531/23.10.2012 г. по гр.д.
№ 13928/2009 г. на СРС, защото на практика, препис от това решение не му бил изпратен приложено към
съобщението от 14.08.2012 г. както било описано в съобщението.
Наличието на този факт наложило да депозира по делото (гр.д. № 13928/2009 г. на
СРС), Въззивна жалба от 28.08.2012г. (с вх. № 1034743 от 05.09.2012 г.) срещу
решението на съда (без да посочвал номера на решението), постановено по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС .
Със
Съобщение с ИД: С 00003868335
от 14.04.2013 г. по
гр. д. № 13928/2009 г. на СРС, повторно
му било съобщено, че приложено към съобщението, му се връчвал препис от Решение
№ 8531/23.10.20
Производството
по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, приключило пред СРС на дата 17.04.2014 г., на която дата
гореописаните (в т. 11-11 и т. 11-12 от настоящата ИМ) две негови въззивни
жалби, в едно с цялата преписка по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, били изпратени
на Софийски градски съд, като въззивна съдебна инстанция.
По
описаните в т. II-11 и т. II-12 от настоящата ИМ, две въззивни жалби срещу
решението на съда по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, в С Гр.С били образувани
общо три отделни дела, както следвало:
Гр.д.
№ 5777/2014 г. на С Гр.С,
Гр.д.
№ 5098/2015 г. на С Гр.С;
Гр.д.
№ 7260/2015 г. на С Гр.С ,
С
Определение от 10.06.2014 г. по гр.д. № 5777/2014 г. на С Гр.С, било прекратено
производството по гр.д. № 5777/2014 г. на С Гр.С,
като неправилно образувано.
С
Определение № 8439 от
21.04.2015 г. по
гр.д. № 5098/2015 г. на С Гр.С, производството по гр.д. №
5098/2015 г. на С Гр.С, било прекратено като повторно неправилно
образувано.
В
производството по гр.д. № 7260/2015 г. на
С Гр.С, било проведено само едно открито съдебно заседание на дата 21.10.2015
г.
С
Решение № 7190 от 23.10.2015 г. по гр.д. № 7260/2015 г. на С Гр.С, въззивният
съд обезсилил Решение
№ I-25-117 от
23.07.2012 г., което било постановено по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС и изпратил делото по подсъдност на Административен съд
София-град.
По
силата на Решение № 7190 от 23.10.2015 г., постановено по гр.д. № 7260/2015 г.
на С Гр. С, на дата 08.01.2016 г., в Административен съд София - град било
образувано адм. д. № 193/2016 г. на АССГ.
В производството
по адм.д. № 193/2016 г. на АССГ било проведено само едно открито съдебно
заседание на 10.02.2016 г., в което о.с.з. не били разпитвани свидетели нито
били искани, събирани или представяни доказателства, съдът дал ход на делото,
приключило съдебното дирене и обявили, че ще се произнесат с решение. Твърди,
че се произнесли с такова едва след 7 месеца и 15 дни.
Сочи,
че с Решение № 5362 от 25.07.2016 г. по адм.д. № 193/2016 г. на АССГ, съда
отхвърлил исковата претенция по делото.
На 28.09.2016 г. АССГ изпратили на Върховен
административен съд на Република България производството по адм.д. № 193/2016
г. на АССГ.
На
04.10.2016 г. във Върховен
административен съд на Р.Б. било образувано адм. д. № 11142/2016 г. на ВАС и
съдът
насрочил провеждането на първото открито съдебно заседание по делото за дата
07.03.2018 г.
В
производството по адм.д. №
11142/2016 г. на ВАС, било проведено само едно открито съдебно заседание на
дата 07.03.2018 г., в което не били представяни и/или събирани нови
доказателства.
С Решение № 5194 от 20.04.2018 г. по адм.д. №
11142/2016 г. на ВАС, съда оставил в сила Решение № 5362 от 25.07.2016 г. по
адм.д. № 193/2016 г. на АССГ .
Относно
движението на административното производството по Глава трета "а" от
ЗСВ, сочи че:
С адресирано от него, чрез Инспектората към висшия
съдебен съвет, до министъра на правосъдието на Република България Заявление с
вх. № РС-18-198/14.06.2018 г., поискал от министъра на правосъдието да му
предложи сключването на споразумение, с което да бъдел справедливо обезщетен за
понесените неимуществени вреди, причинени му от съда поради нарушението на чл.
6, §1 от ЕКПЧ заради неоснователно продължителното разглеждане и решаване на
производството по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС.
По това му заявление, Инспектората към
Висшия съдебен съвет изготвил Констативен протокол с изх. № РС-18-198 от
11.10.2018 г.
С
адресирано от министъра на правосъдието до ищеца писмо с изх. №
94-М-397/16.11.2018 г., министърът на правосъдието му предложил сключване на
споразумение по заявлението му с вх. № РС-18-198/14.06.2018 г., но понеже
предложеното от министъра на правосъдието обезщетение от 700 (седемстотин) лева
било обидно занижено и явно несправедливо такова, в рамките на определеният
едномесечен срок, посредством мълчалив отказ, отказал да приеме това
споразумение.
Излага
изводи относно несъгласие с част от изложеното от Инспектората при Висшия
съдебен съвет в констативен протокол с изх. № РС-18-198 от 11.10.2018 г., а
именно:
1.
Прекъсването на производството по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС не било във връзка с преюдициално запитване, а
било прекъсване по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК (Съдът спирал
производството: когато в същия или друг съд се разглеждало дело, решението по
което щяло да има значение за правилното решаване на спора) до приключването на
гр.д. № 13986/2008 г. на СРС.
2.
Прекъсването на производството по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС не било започнало на 26.10.2009 г. (когато било
постановено протоколно определение от 26.10.2009 г. по гр.д. № 13928/2009 г. на
СРС, с което се спряло делото до приключване на гр.д. № 13986/2008 г. на СРС),
а било започнало
на дата 15.09.2010 г. когато това съдебно определение било
влязло в сила по силата на Определение № 415 от 15.09.2010 г. по ч.гр.д. №
443/2010 г. на ВКС. Сочи, че това спиране било продължило не до датата
15.02.2012 г., а продължило до 28.01.2011 г. когато
бил постановен окончателен (необжелваем и необжалван) съдебен акт по гр. д. №
13986/2008 г. на СРС, от което следвал, че периода през който било спряно
производството по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС бил
от 15.09.2010 г. до 28.01.2011 г. - 4 месеца и 13 дни.
3.
Сочи, че подадената въззивна жалба с
вх. № 1017996 била подадена от него срещу непосочено решение не
по негова вина. Вина за това му поведение имал СРС, който
на два пъти (със Съобщение ИД-С00003526321 от
14.08.2012 г. и Съобщение ИД- С00003868335 от 16.04.2013 г. и
двете съобщения по гр.д. № 13928/2009
г.
на СРС) му съобщил Решение с № 8531/23.07.2012 г. (каквото решение в последствие се
оказало, че съда изобщо не бил постановявал) вместо решение № I-125-117 от
23.07.2012 г., което можел да обжалва.
Излага
съображения относно забавяния, дължащи се на поведението на компетентните
органи, а именно:
-
Производството по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС било започнало на 06.03.2009 г.
(дата на предявяване на исковата му молба, по която било образувано делото) и
било приключило на 20.04.2018 г. (с постановяване на окончателен съдебен акт -
Решение № 5194 от 20.04.2018 г. по адм.д. № 11142/2016 г. на ВАС). От което
следвало, че общият период на продължителност на производството по делото било
9 години, 1 месец и 14 дни, и
обхващало движение на делото в три съдебни инстанции.
Забавяния,
дължащи се на поведението на Софийски Районен съд:
- С Решение № 7190 от 23.10.
От
което сочи, че следвало:
За
периода от 06.03.2009 г. (датата на подаване на исковата му молба по делото в
СРС) до 17.04.2014 г. (дата на приключване, администриране и изпращане делото в
С Гр.С), общо 5 години, 1 месец и 11 дни,
делото се забавило неоправдано заради поведението на СРС, с което СРС
разглеждал, спирал и възобновявал, решил, администрирал и изпратил на С Гр.С
(като въззивна съдебна инстанция), производство по дело което не му било
подсъдно. И всички действия и
бездействия на СРС (включително и спирането на делото, както и
времето, през което делото било по частни жалби, в С Гр.С и ВКС) формирали поведението на СРС, станало
причина и допринесло за гореописаното, неоправдано забавяне на делото.
Излага
съображения и за наличието на факта, че до голяма степен това поведение на СРС
се дължало на неадекватното поведение на С Гр.С, който с
Определение № 8429 от 27.07.2009
г.
по ч.гр.д. № 6391/2009 г. на С Гр.С, отменил Определение от 20.05.2009 г. по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС (с което СРС прекратил производството
по делото и го изпратил по подсъдност на АССГ), а 6 години
по-късно, с Решение № 7190 от 23.10.2015 г. по гр.д. № 7260/2015 г. на С Гр.С,
същият съд (С Гр.С) решил, че делото (гр.д. № 13928/2009 г. на СРС) било
неподсъдно на граждански съд и поради това, обезсилил решението на
първоинстанционния съд и изпратил делото по подсъдност на АССГ.
- В настоящата искова молба било
описано поведението на СРС, с което на два пъти (през период от 8 месеца), СРС
му съобщавал погрешно решение, което не било постановявано по делото, наличието
на който факт наложило подаването на две отделни въззивни жалби (в които не
посочвал номер на решението), което от своя страна станал причина за забавяне
администрирането и изпращането на делото в
С Гр.С. с 1 година, 7 месеца и 12 дни, за периода от 05.09.2012 г. (датата
на подаване на първата му въззивна жалба) до 17.04.2014 г. (датата на изпращане
на делото в С Гр.С ), като сочи, че вината за това неоправдано забавяне не е негова, а била на
СРС,
които на два пъти (през период от 8 месеца) му съобщавал погрешно решение.
Твърди, че като се изключил факта, че
спирането на производството по гр.д. № 13928/2009 г.на СРС (до приключване на
производството по гр.д. № 13986/2008 г. на СРС) не било нужно защото, делото
въобще не било подсъдно на СРС, следвало да се вземе под внимание и факта, че
производството по гр.д. № 13986/2008 г. на СРС било приключило на 28.01.2011 г.
(с Окончателно Решение от 28.01.2011 г. по гр.д. № 10042/2009 г. на С Гр.С ), а
било възобновено от СРС (по гр.д. № 13928/2009 г.на СРС) едва на дата
02.04.2012 г. Сиреч 1 година, 2 месеца и 5 дни делото било неоснователно
забавено заради бездействието на СРС по своевременното възобновяване на гр.д. №
13928/2009 г., на СРС, след приключването на гр.д. № 13986/2008 г. на СРС.
Излага
съображения относно забавяния дължащи се на поведението на Софийски градски
съд, като сочи че:
- Производството по ч.гр.д. №
6391/2009 г. на С Гр.С било продължило от образуването му на 03.07.2009 г. до
приключването му на 18.08.2009 г. -1 месец и
15 дни;
- Производството по ч.гр.д. №
1652/2010 г. на С Гр.С било продължило от образуването му на 12.02.2010 г. до
приключването му на 25.08.2010 г. - 6 месеца и 13 дни;
- Производството по гр. д. №
5777/2014 г. на С Гр.С продължило от започването му (при постъпването на делото
в регистратурата на С Гр.С) на 24.04.2014 г. до приключването му на 17.04.2015
г. - 11 месеца и 24 дни. При положение, че
това дело било образувано
неправилно, следвало да се наложи заключението, че забавянето на
делото за този период от време било неоправдано и по вина на С Гр.С;
- Производството по гр.д. №
5098/2015г. на С Гр.С продължило от започването му (при постъпване на делото в
регистратурата на С Гр.С) на 17.04.2015 г. до приключването му на 02.06.2015 г.
- 1 месец и 16 дни. При
положение, че и това дело било образувано
неправилно, следвало да се наложи заключението, че забавянето на делото за този
период от време било неоправдано и по вина на С Гр.С;
- Производството по гр.д. №
7260/2015 г. на С Гр.С
продължило от започването му (при постъпване на делото в регистратурата на С
Гр.С) на 05.06.2015 г. до приключването му на 07.01.2016 г. -
7 месеца и 2 дни.
Относно
забавяния дължащи се на поведението на Административен съд София – град,
заявява че:
-
Производството по адм. д. № 193/2016 г. на
АССГ продължило от започването му (при постъпването на
делото в регистратурата на АССГ) на
08.01.2016 г. до приключването му на 28.09.2016 г. -
8 месеца и 20 дни . Част от
този период 4 месеца и 15 дни
съставлявало, неоправдано забавяне на делото по вина на АССГ защото, след
датата на о.с.з. от 10.02.2016 г. ( когато съда обявил, че ще се произнесе с
решение по делото), съда не се произнесъл в рамките на един месец, а в
нарушение на чл. 221, ал. 1 от АПК постановил решение - 4 месеца и 15 дни
по-късно.
- Производството по адм.д. №
11142/2016 г. на ВАС продължило от започването му (при постъпване на делото в
регистратурата на ВАС) на 04.10.2016 г. до приключването му на 20.04.2018 г. - 1 година, 6 месеца и 16 дни. Част от този период 1 година, 4 месеца и 28 дни,
съставлявали неоправдано забавяне на делото по вина на ВАС,
защото съда насрочил единственото открито съдебно заседание по делото за дата
отстояща на 1 година, 4 месеца и 28 дни след образуването на делото.
Твърди, че
в резултат на поведението на съда, водещо до неразумно продължителен срок за
разглеждане и решаване на исковата му претенция по гр.д. № 13928/2009 г. на
СРС, за периода от 03.06.2009 г. до 20.04.2018 г. се породили силни и
интензивни по своя характер, с трайно отражение във времето, негативни емоции,
състояния и чувства на напрегнатост, тревожност, нервност и страх, притеснение,
безпокойство и тревога, усещане за безсилие, несигурност и постоянни очаквания,
постоянно главоболие, плач, безсъние и депресивни състояния, психоемоционален
стрес, постоянно засилващо се чувство на несправедливост, безнадеждност и
загуба на вяра в правосъдието, обезсърчаване и огорчение.
Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да осъди Районен съд-гр. София, Софийски градски съд,
Административен съд София -град и Върховен административен съд на Република
България, да му заплатят при условията на пасивна
солидарност, сума в размер на 10 000 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на настоящата искова молба –
15.02.2019 г. до окончателното изплащане на цялата сума. Която сума
съставлявала, парично обезщетение за описаните в настоящата искова молба - понесени
от ищеца, неимуществени вреди за периода от 03.06.2009 г. до 20.04.2018 г.,
причинени от поведението на съда, довело до неразумно продължителен срок (в
нарушение на чл. 6, §1 от ЕКПЧ) за разглеждане и решаване на производството по
гр.д. № 13928/2009 г. на СРС .
В условията на алтернативносто и в
случай, че съда не уважи искането за заплащане на обезщетението при условията
на пасивна солидарност, моли съда да:
- Осъди Районен съд - град
София, да му заплати обезщетение в размер на 3200 (три хиляди и двеста) лева;
-
Осъди Софийски градски съд, да му заплати обезщетение в размер на 3400 (три
хиляди и четиристотин) лева;
- Осъди Административен съд
София - град, да му заплати обезщетение в размер на 1400 (хиляда и
четиристотин) лева;
- Осъди Върховен административен съд
на Република България, да му заплати обезщетение в размер на 2000 (две хиляди)
лева; Които суми
(обезщетения) да му бъдат изплатени в едно със законната лихва, считано от
датата на завеждани на настоящата искова молба – 15.02.2019 г., до окончателното
изплащане на цялата сума. Които обезщетения са за описаните по-горе в
настоящата искова молба, понесени от ищеца неимуществени вреди за периода от 06.03.2009 г. до
20.04.2018 г., причинени от поведението на съда, довело до неразумно
продължителен срок (в нарушение на чл. 6, §1 от ЕКПЧ) за разглеждане и решаване
на производството по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС.
В едномесечния
срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от Административен съд София -
град, в който твърдят, че оспорват предявения иск.
Относно
основателността на предявените искови претенции, заявяват, че оспорват
предявения иск с пр. осн. чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ против Административен съд
София град по основание и размер, като считат същият за неоснователен.
Твърдят, че не са
налице кумулативните предпоставки на закона, които да обосноват отговорността
на ответника Административен съд София - град и основателността на исковата
претенция на едноличния търговец.
Сочат, че според
обстоятелствената част на исковата молба ищецът предявявал иск с пр. осн. чл.
2б, ред. ДВ, бр. 98 от
С текста на тази
разпоредба се ангажирала обективната отговорност на държавата, в случаите, в
които били причинени вреди на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1
от Конвенцията, като приложими били стандартите заложени в практиката на Съда
по правата на човека. Конвенцията за защита правата на човека се прилагали на
осн. чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България.
Сочат, че при
разглеждане на делото се вземало предвид общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните
и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имали
значение за правилното решаване на спора.
Предвид факта, че
отговорността на държавата била ангажирана спрямо Административен съд София -
град, то значимият период на продължителност на производството, по което според
ищеца е извън рамките на разумния срок, следвало да обхване само и единствено
разглеждането на делото пред АССГ.
В закона нямало и
нямало как да има легална дефиниция относно понятието „разумен срок” при разглеждане
на едно производство от съда. Преценката относно това дали срокът за
разглеждане на делото е разумен била конкретна за всеки отделен случай, като
същата следвало да се мотивира въз основа на някои обективни критерии: предмет
на производството, правна и фактическа сложност на делото, поведение на
страните или техните представители, поведение на отговорния за забавянето орган
- чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и константната практика в тази насока на Европейския съд
по правата на човека.
Считат, че не е
налице забавяне на разглеждане на делото пред Административен съд София - град,
защото:
Ищецът по
настоящето дело първоначално подал исковата си претенция пред СРС против
Министерство на правосъдието на 06.03.2009 г., където било образувано гр.д. №
13928/2009 г. с правно основание на исковите претенции чл. 71, ал. 1, т. 3 от
ЗЗДискр. След развил се спор за подсъдност, СГС отменил прекратителното
определение за изпращане на делото по подсъдност на АССГ, след което пред СРС
се извършили процесуални действия, довел и до постановяване на решение от
23.10.2012 г. С решение от 23.10.2015 г. СГС обезсилил решението на СРС по това
дело и изпратил делото по подсъдност на АССГ. Същото постъпило в АССГ на
08.01.2016 г. и било образувано под № 193/2016 г. По делото било проведено едно
единствено съдебно заседание - на 10.02.2016 г., което било в срока по чл. 157,
ал. 1 АПК. В същото с.з. ищецът отново искал съдът да му разясни какъв е бил
предметът на делото, което съдът сторил. След обявяването му за решаване в
същото с.з. съдът постановил решение на 25.07.2016 г. Същото било оставено в
сила от ВАС с решение № 5194/20.04.2018 г. по адм. дело № 11142/2016 г. на ВАС.
В случая
производството по разглеждане на адм.д. № 193 от
На следващо място
считат, че ищецът не доказвал, а и не сочил доказателства, че било налице пряка
причинно - следствена връзка между процесуалните действия/бездействия на състав
на Административен съд София - град и разглеждане на делото в неразумен срок.
Поддържат, че
процедурата по чл. 60а от ЗСВ и становището на Инспектората към Висш съдебен
съвет относно определеното на ищеца, но незаплатено обезщетение, не следвало да
обвързва настоящия съдебен състав относно фактическите констатации, че на ищеца
било нарушено правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
Това било така, защото видно от Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014
г., Г. К., III Г. О. на ВКС постановено по реда на чл. 290 от ГПК,
допустимостта на иска по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение
на правото по чл. 6, § 1 Конвенцията по висящо производство не била обусловена
от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета
„а" от ЗСВ и да нямало постигнато споразумение.
В случай, че
съдът приемел обратното, което напр. било застъпено като становище и
съображения в Решение № 76 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г., Г.К. III
на ВКС, отново постановено по реда на чл. 290 от ГПК, молят съда да съобрази,
че насрочването на съдебното заседание по адм.д. № 193 от
С оглед
практиката на Съда по правата на човека по приложението на чл. 6, пар. 1 от
Конвенцията при преценка дали има нарушение на разумния срок, следвало да се
има предвид сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на
компетентните органи. В случая намират, че адм.д. № 193 от
Административен
съд София - град, не можел да бъде отговорен за общата продължителност на
разглеждане на делата пред ВАС и пред СРС и СГС. Считат, че е налице и балансът
между интересите на ищеца възможно най - бързо да получи решение и
необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане и решаване на
делото.
Съдът на осн. чл.
172, ал. 1 от АПК, постановил решението си в едномесечен срок от заседанието, в
което приключило разглеждането на делото. Нито материалният Закон за съдебната
власт, нито АПК или ГПК не установявали друг срок извън едномесечния такъв за
изготвяне на съдебното решение. Сочат, че нямало и законова регламентация,
която да посочва дали този срок е инструктивен или императивен.
В случая
доколкото интерес представляват сроковете, касаещи процесуалните действия на
съда, следвало да се отбележи, че според вътрешното право, тяхното неспазване не съставлявала
пречка да се извърши забавеното процесуално действие по-късно. Последното било
дължимо, а евентуалната санкция за несвоевременното му предприемане би могла да
бъде само дисциплинарна за съдията, но тя в никакъв случай не давала защита на
страната, увредена от забавеното процесуално действие на съда, и не би могла да
се отрази на изхода на делото по удовлетворяващ тази страна начин.
Пример за това било
Решение от 04.12.2003 год. на ЕСПЧ по делото Хаджикостова срещу България: ЕСПЧ
констатирал в рамките на националното гражданско производство два значителни
периода на забава, първият от които с продължителност 1 година 7 месеца и 20
дни от датата на обявяване на делото за решаване до датата на постановяване на
решението на първата инстанция, но въпреки това приел, че на фона на
продължилата пет години и 14 дни процедура пред три инстанции нямало нарушение
на изискването за гледане на делото в разумен срок.
От друга страна,
макар и по друг повод, подобно разбиране на проблема възприел и ВАС в решение №
4255 от 29.06.2000 год. по адм.дело № 3356/2000 год. на първо отделение, който,
обсъждайки неоснователността на всички наведени пред него доводи за допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на обжалваното
решение на съответния окръжен съд, приел също така, че "допуснатата от
съда бавност при събирането на доказателствата, насрочванията на заседанията и
произнасянето не е повлияла върху правилността на крайния съдебен акт" и
поради това оставил в сила обжалваното решение. В хипотеза като настоящата,
ответникът Административен съд София град счита, че решаваща роля при
преценката на разумния характер на продължителността на производството,
значение трябвало да имат заложените интереси. В действителност, когато
последните са от изключителна важност, следвало да се изисква особено старание
от страна на властите (Вж., сред други, решенията по делата Бок с/у Германия от
23 март
Изискването за
провеждане в разумен срок на съдебния процес, воден от или срещу определено
лице, било въздигнато във фундаментално човешко право в чл. 6, ал. 1 от
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи
/ЕКЗПЧОС/, която съобразно чл. 5, ал. 4 от Конституцията била част от
вътрешното право на страната и имала предимство пред тези норми на вътрешното
законодателство, които й противоречат. Съобразно установените в практиката на
Европейския съд по права на човека критерии разумният характер на срока на
дадено производство се преценявал според обстоятелствата по делото и
по-специално – сложността на делото, поведението на страните и поведението на
компетентните власти.
В този смисъл
ответникът Административен съд София град, сочи, че поддържа, че настъпилите
забавяния не обосновават извода, че продължителността на процеса не била
прекомерна, вкл. и поради непроизнасянето по молбата за изменение на решенето в
частта по разноските по адм.д. № 3866 от
Заявяват, че
поради така изложените съображения ищецът не е претърпял твърдените в исковата
молба вреди.
Позовават се и на
Решение от 10 май
Сочат, че в тази
връзка, трябвало да бъде подчертано, че неразглеждането на конкретно дело в
рамките на разумен срок не било непременно резултат от пропуски от страна на
отделни съдии, прокурори или разследващи органи. Например, макар в някои случаи
забавянията да се дължат на небрежност от страна на разследващия орган,
прокурора или съдията, който отговаря за конкретно дело, в други случаи
забавянията могат да произтичат от това, че държавата не била предоставила
достатъчно ресурси на съдебната система или не била разпределила делата по
ефективен начин (виж. например, Georgiadis v. Cyprus, № 50516/99, §46, 14 май
По делото пред
АССГ действително дори и да се наблюдавало забавяне от четири месеца и
петнадесет дни, то се дължало на
различни причини, които посочили по-горе, но те не били в основата на
преценката, която се правила от гледна точка на процедурните аспекти на чл. 6
от Конвенцията.
Целта на анализа
по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, била различна. Позовавайки се на скорошното решение
на Голямото отделение по делото Mustafa Tunc and Fercire Tunc v. Turkey (по.
24014/05, § 225, 14 April 2015), считат, че изискването за бързина, не трябвало
да се разглежда изолирано и независимо от другите параметри, комбинацията от
които го правели ефективно. Поради това, дори и да се приемело, че има забавяне
на разглеждане на адм.д. № 193 от
Намират, че в
случай, че се претендират обезщетение за причинени на ищеца неимуществени
вреди, то размерът на исковата претенция бил силно завишен. Съгласно ППВС №
4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следвало да се
вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславяли тези вреди. Размерът
на обезщетението се определял от съда по справедливост като се извършвала
преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства изтъкнати в
отговора на исковата молба от Административен съд София град.
Молят съда да
съобрази при определяне на обезщетението и да вземе като база за паричния
еквивалент на причинената неимуществена вреда, икономическият растеж, стандарта
на живот и средностатистическите показатели на доходите и покупателните
възможности в страната към датата на деликта.
На следващо
място, в съответствие с възприетите стандарти в пилотните решения на ЕСПЧ било
предвидено, когато националният съд разглеждал исковете за обезщетения, вземал
предвид правната и фактическата сложност на делото, поведението на ищеца, на
неговия процесуален или законен представител, на страните, на другите участници
в процеса и на компетентните органи, довело до забавяне на производството,
характера на правния интерес по делото, както и общата продължителност на
производството /чл. 26, ал. 2/. В тези случаи, според формулираните от ЕСПЧ
стандарти, националният орган или съдът, който разглеждал въпроса, трябвало да
обоснове своето решение да присъди по-ниско обезщетение или да не присъди
обезщетение, като изтъкнел достатъчно причини в съответствие с критериите,
изложени в практиката на Съда по правата на човека.
Молят съда да
отхвърли предявеният иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ солидарно да бъде осъден
Административен съд София - град заедно с Върховен административен съд, СГС и
СРС да заплатят на ищеца сумата от 10 000 лв. обезщетение за причинени му вреди,
а при условията на алтернативност АССГ да бъде осъден да му заплати сумата от
1400 лв.
В едномесечния
срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от Софийски районен съд, в
който твърди, че така предявените искове са допустими с оглед наличието на
положителната процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл. 2б ЗОДОВ, а
именно изчерпана административна процедура за обезщетение за вреди по реда на
глава трета „а” от Закона за съдебната власт, по която нямало постигнато
споразумение.
Оспорва изцяло по основание и размер
предявения срещу Софийски районен съд иск.
Сочи, че в
исковата молба се твърди, че ищецът претърпял неимуществени вреди в следствие
на забавеното разглеждане на образуваното пред СРС гр. д. № 13928/2009 г.,
имащо за предмет установяване спрямо него дискриминационно отношение от
служители на Затвора - София, с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. и 3
Закона за защита от дискриминация, изразяващо се в „неосигуряването на
полагащия му се шкаф за дрехи и други лични вещи". Сочило се, че
производството пред СРС - протекло общо
Според чл. 2б,
ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, уреждащ правото на справедлив съдебен
процес, съгласно който всяко лице при определянето на неговите граждански права
и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу
него имал право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен
срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Нарушението на това субективно материално право пораждало отговорност за
обезщетение на базата на деликта. Отговорността на държавата по този текст на
закона била гаранционно-обезпечителна.
Сочи, че съгласно
чл. 2б, ал. 2, при преценката наличието или липсата на разглеждане на делото
извън разумния срок, съдът вземал предвид общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните
и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имали
значение за правилното решаване на спора.
Целта на
разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ била да създаде механизъм на вътрешното право
за адекватно обезщетяване на засегнатите от нарушения на правото да се гледа
делото в разумен срок по стандартите на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи, както и с практиката на Европейския съд по правата
на човека (ЕСПЧ) в Страсбург. Практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, т. 1
от КЗПЧОС била гъвкава. При преценката за разумност на релевирания период съдът
прилагал три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на
компетентните органи и на самия носител на правото, както и на какво бил
изложен жалбоподателят в процеса. (Решение от 15.07.1982 г. на ЕСПЧ по делото
Екле срещу Германия, Решение от 13.07.1983 г. на ЕСПЧ по делото Цимерман и
Щайнер срещу Швейцария, Решение от 26.07.2001 г. на ЕСПЧ по делото Крепс срещу
Полшар). Възможно било накърняване на разумния срок за разглеждане на делото,
въпреки формалното спазване на законово определените процесуални срокове, както
било възможно и обратното - удовлетворяване на изискването за „разумен
срок" при фактическо надвишаване на процесуалните срокове. Според ЕСПЧ
предписанието за разумен срок на делото се нарушавало само от закъснения, за
които били отговорни държавните органи. Разумният характер на продължителността
на производството трябвало да бъде преценен в светлината на конкретните обстоятелства
по всяко дело и с оглед на посочените по-горе критерии.
За да се
ангажирала гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата в лицето на
пасивно легитимирания ответник Софийски районен съд следвали да са налице
следните предпоставки - ищецът да е страна в съдебно производство, това
производство да е продължило извън разумния срок, настъпили вреди за ищеца,
причинна връзка между вредите и продължителността на производството, като
последното да е обусловено от поведението на съда, разглеждащ съдебното дело.
Следователно, в
конкретния случай при преценка основателността на иска по отношение на СРС,
било необходимо да бъдат изследвани въпросите относно наличието на разглеждане
на делото над разумния срок, преценен с оглед на посочените по-горе критерии,
доколко едно такова забавяне /ако такова бъде констатирано/ се дължало на
поведението на съда и налице ли са твърдените от ищеца претърпени вреди, които
да обуславяли претендиралото обезщетение като адекватно на увреждането.
В тази връзка,
молят да се вземете предвид, че Софийският районен съд е един от
най-натоварените в страната, което обстоятелство било общоизвестно и ненуждаещо
се от доказване. Съдебният състав, като част от СРС, бил натоварен с
разглеждането на значителен брой дела, което бил безспорен фактор при
преценката на „разумния" срок за разглеждане на делото. При извършване
преценката по същество следвало да се вземе предвид огромния брой дела,
недостатъчния брой съдебни зали и недостатъчния човешки ресурс на съда като
цяло.
Счита, че за твърдяното
забавяне на производството пред СРС, образувано по искова молба на ищеца, като
общ период на продължителност, били допринесли и други фактори /процесуални
действия на ищеца в процеса/, които не можели да се възлагат в отговорност на
Софийския районен съд, поради което не можело да се обоснове извод, че именно
поведението на длъжностни лица от състава на СРС било довело до нарушение
правото на ищците на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно
чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.
От изложеното в исковата
молба на М.Х., било видно, че гр. дело № 13928/2009 г., по описа на СРС, 25
състав било образувано на 06.03.2009 г., като на 30.05.2009 г. съдът се
произнесъл с Определение за прекратяване на производството поради неподсъдност
и за изпращането му в Административен съд - София-град. Определението било
обжалвано от настоящия ищец пред СГС и с определение по ч.гр. дело № 6391/2009
г. от 27.07.2009 г., СГС върнал делото на СРС за продължаване на
съдопроизводствените действия, т.е. твърдението на ищеца, че делото се забавило
заради поведението на СРС не било доказано, а напротив съдът изпълнил
указанията на по-горестоящата инстанция, която била сезирана с жалба от М. Х..
В последствие на
26.10.2009 г. производството било спряно до приключване на гр. дело №
13986/2008 г. по описа на СРС, като постановеното определение било потвърдено
като правилно от СГС. Производството по гр. дело № 13928/2009 г. било
възобновено на 02.04.2012 г. след уведомяването на съда, че преюдициалното дело
приключило с влязъл в сила акт. Производството пред СРС приключило на
23.10.2012 г., гр. дело № 13928/2009 г., когато съдът се произнесъл с решение.
Твърди, че всички
действия на съда били насочени към обезпечаване на законосъобразното провеждане
на производството по делото, поради което за забавянето на процеса с оглед
извършването на посочените действия не можело да се ангажира отговорността на
съда, разглеждащ процесното дело. В настоящия случай СРС действал изцяло в
съответствие с процесуалния закон, поради което причините и обстоятелствата,
довели до тази продължителност, стояли вън и независимо от дейността на съда и
последният с поведението си не предизвикал и допринесъл за времетраенето на
производството.
Счита, че поради
изложеното не било налице забавено разглеждане и решаване извън разумния срок
на гр.д. № 13928/2009 г., по описа на СГС, 25 състав. В този смисъл не била
налице първата кумулативна предпоставка за уважаване на така предявения иск, а
именно производството по горното дело да е било разгледано и решено извън
„разумния срок".
Предвид
изложеното във връзка с осъществяването на отговорността на СГС по чл. 2б ЗОДОВ
било безпредметно установяването на останалите елементи на фактическия състав
на нормата, но с оглед изчерпателност на становището, моли съда да има предвид
и следните съображения:
Счита, че
претендиралите неимуществени вреди били недоказани и не се намирали в
причинно-следствена връзка с поведението на разглеждащият процесното дело съд.
Намира, че същите не можели да бъдат обвързани с поведението на СРС във връзка
с разглеждането на процесното дело. За евентуалното им настъпване можели да
повлияят и други фактори, които не били непременно процесите около воденото
дело, а да били продиктувани от социално-битово естество, необвързано с процесното
дело. Сочи, че вероятно било същите да предхождат инициирането на
производството пред СРС, както и от особената житейска ситуация, в която се
намирал и се намира и към настоящия момент ищеца, а именно постоянно
местожителство в място за изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода", пребиваването, в което неминуемо било свързано с по-големи от
обичайните отрицателни емоции. Поради това не можело да се считат като пряка и
непосредствена последица от твърдяното забавяне на делото.
На последно място
счита, че вредите се претендирали в значително завишен размер, който не бил
съобразен с изискванията на справедливостта, която по аргумент от чл. 52 ЗЗД,
бил основен критерий за определяне размера на претендиралото обезщетение. Съдът
следвало да има предвид трайната практика на ЕСПЧ, съгласно която при
определяне размера на неимуществените вреди от нарушаване правото на
разглеждане на делото в разумен срок, следвало да се вземе предвид на какво е
бил изложен жалбоподателя по време на самото дело, като например мярка за
неотклонение, опасност от осъждане за тежко престъпление и др., каквито в
случая не били налице.
Моли съда да
отхвърли като неоснователна и недоказана исковата претенция на М.Х. срещу
Софийския районен съд.
Претендират
направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В едномесечния
срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от Софийски градски съд, в
който твърди, че съгласно константната съдебна практика, обективирана и в
решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/20К г., III г. о., ГК на ВКС,
критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато
нарушение по чл. 6 § 1 от ЕКГГЧ били неизчерпателно изброени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като приложими били стандартите, установени в практиката на Европейския
съд по правата на човека.
Именно в
съответствие със съществуващата практика на ЕСПЧ бил изграден механизмът, по
който следвал да се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок,
съгласно чл. 6 § 1 от ЕКПЧ /Конвенцията/, който бил следният: установявала се
продължителността на релевантния период /началният момент бил отправянето на
съответното искане до съда и крайният - постановяването на окончателен съдебен
акт/, като след това се извършвала преценка относно това, дали този период бил
разумен. Разумността се оценявала с оглед обстоятелствата по делото, като се
търсил баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи влязъл в
сила съдебен акт, с който се разрешавал спора, и необходимостта от правилно
провеждане на производството, с оглед постановяване на валиден и правилен
съдебен акт. При извършване преценката, относно разумността на релевантния
период, съгласно практиката на ЕСПЧ, били приложими три критерия: сложност на
делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи.
Относно изложение
във връзка с първи критерий за извършване преценка дали производството по
делата било протекло в рамките на разумен по смисъла ЕКПЧ срок:
Счита, че
производството по всяко от разглежданите от СГС дела било протекло в срокове,
съответстващи на степента на сложност на делата, образувани пред Софийски
градски съд.
От изложението в
исковата молба се установявало, че пред СГС по инициатива на ищеца в настоящото
производство били образувани следните дела, производството по които ищецът
ТВЪРДЯЛ да е забавено по вина на СГС, съответно:
1/ ч.гр.д. №
6391/2009 г., продължило по твърдения на ищеца 1 месец и 15 дни;
2/ ч.гр.д. №
1652/2010 г., продължило по твърдения на ищеца 6 месеца и 13 дни;
3/ гр.д. №
5777/2014 г., продължило по твърдения на ищеца 11 месеца и 24 дни;
4/ гр.д. №
5098/2015 г., продължило по твърдения на ищеца 1 месец и 16 дни;
5/ гр.д. №
7260/2015 г., продължило по твърдения на ищеца 7 месеца и 2 дни.
Оспорва така
направеното твърдение на ищеца като неоснователно и недоказано, със следните
аргументи:
На първо място, в
случая ставало въпрос за множество отделни и самостоятелни производства с
различен предмет, по отношение на всяко от които - поотделно, следвало да се
прави преценка дали било протекло в разумен по смисъла на Конвенцията срок, в
случай че са наведени от ищеца релевантни твърдения в противен смисъл.
Освен това,
продължителността на всяко от производствата пред Софийски градски съд не
продължило в посочените в исковата молба срокове, като всъщност същите били
протекли през много по-кратки периоди от време, поради което твърдяното от
ищеца „забавяне" на производството по вина на СГС не било налице.
Сочи, че
производството по ч.гр.д. № 6391/2009 г. по описа на СГС, ГО, I състав, било
образувано на 03.07.2009 г., с предмет обжалване на акт на първоинстанционния
състав, с който делото пред него се прекратявало, като се изпращало по
подсъдност на Административен съд София-град. Производството приключило с
окончателно определение на съда, постановено на 21.07.2009 г. Следователно
производството продължило около 17 дни, а не твърдените 1 месец и 15 дни, като
законоустановеният срок за произнасяне бил едномесечен.
Заявява, че
производството по ч.гр.д. № 1652/2010 г. по описа на СГС, ГО, I състав, било
образувано по постъпила на 12.02.2010 г. частна жалба и било с предмет
обжалване на акт на първоинстанционния състав, с който производството по делото
пред него се спира. Производството пред въззивния съд приключило с
постановяване на обжалваем съдебен акт на 23.02.2010 г., т.е. II дни след
образуването му, а не 6 месеца и 13 дни, както се твърдяло в исковата молба.
Относно
производството по гр.д. № 5777/2014 г., по описа на СГС, ГО, II-г въззивен
състав, сочи, че било образувано по постъпила на 24.04.2014 г. въззивна жалба,
с предмет обжалване на първоинстанционен съдебен акт, с който предявеният пред
първа инстанция иск бил отхвърлен. По въззивното гражданско дело бил извършен
отвод на съдебния състав, на който първоначално било разпределено делото, което
приключило на 10.06.2014 г. с окончателен съдебен акт около 10 дни след
извършване на отвода и преразпределяне на делото за разглеждане от друг съдебен
състав. Разпоредбите, уреждащи задължението за отвеждане на състава, били
установени с оглед правото на защита на страните и в съгласие с принципите за
служебно начало, равенство, както и установяване на истината. В този смисъл не
счита, че било налице противоправно поведение на съда, още повече, че Софийски
градски съд бил един от най-натоварените окръжни съдилища в страната.
Производството по това дело ПРОДЪЛЖИЛО 1 месец и 16 дни, а не твърдените от
ищеца 11 месеца и 24 дни.
Сочи, че
производството по гр.д. № 7260/2015 г., по описа на СГС, ГО, II-г въззивен
състав, било образувано по постъпила на 03.06.2015 г. въззивна жалба с предмет
обжалване на първоинстанционен съдебен акт, с който предявеният пред първа
инстанция иск бил отхвърлен. С определение от 09.06.2015 г. делото било
насрочено за разглеждане в открито заседание на 07.10.с.г., като поради
постъпила на 14.07.2015 г. от ищеца Х. молба за отлагане на заседанието за
друга дата, откритото заседание било отложено за 21.10.2015 г. Съдът се е
произнесъл с решение по спора на 23.10.2015 г., т.е. 4 месеца и 20 дни след
постъпване на въззивната жалба в съда и два дни след разглеждането му в открито
съдебно заседание, а не твърдените от ищеца 7 месеца и 2 дни.
Предвид по-горе
посочено, твърди, че извършеният в производството по гр.д. № 5777/2014 г., по
описа на СГС, отвод на съдебния състав, първоначално определен да разгледа
делото, съставлявало законоустановено задължение за съда, уредено поради
необходимостта от надлежно обезпечаване правото на защита на страните. В този
смисъл, периодът от време, който извършването му отнело, не следвало да се
счита за противоправно поведение на разглеждащия делото орган.
Следователно, с
оглед гореизложеното, Софийски градски съд разгледал и се е произнесъл в
законоустановените срокове или в срокове, близки до законоустановените, с оглед
голямата натовареност на съда, поради което не било налице твърдяното от ищеца
забавяне на производствата по делата от страна на Софийски градски съд. Поради
това, и с оглед заявения петитум, не счита, че съдът следвало да носи каквато и
да било отговорност, тъй като не било налице негово противоправно поведение,
което да е в пряка причинно следствена връзка с твърдените от ищеца вреди.
Твърди, че сочените от ищеца периоди вероятно отговаряли на реалната
продължителност на производството, включваща разглеждането на делото и
произнасянето по него и от горните инстанции, като в такъв случай, излага, че
същата напълно отговаря на разбирането за „разумен срок", заложено в
Конвенцията.
Излага
съображения относно изложение във връзка с втори и трети критерий за извършване
преценка дали производството по делата било протекло в рамките на разумен по
смисъла на чл. 6. пар. 1 ЕКПЧ срок, а именно, че:
По гр.д. №
7260/2015 г. ищецът искал насрочване на делото за по-късна от поначало
определената дата, което искане съдът уважил, с което продължителността на
производството по делото била увеличена с 14 дни. Макар отлагането на
заседанието за един по-късен етап да било наложено от уважителни за ищеца
причини, не счита, че конкретното забавяне следвало да се определи като виновно
поведение на компетентния орган, поради което въпросният срок не следвало да се
зачита при определяне на общата продължителност на производството за целите на
проверка спазен ли е разумният срок по смисъла на конвенцията.
Сходна със
горната хипотеза била налице и в производството по ч.гр.д. № 1652/2010 г., по
описа на СГС, в която ищецът Х. депозирал пред СГС, приблизително два месеца
след постановяване на въззивното определение, молба за правна помощ в
производството пред Върховния касационен съд, по което искане съгласно закона
следвало да се произнесе администриращият жалбата съд, което довело до забавяне
администрирането на частната касационна жалба с приблизително четири месеца.
Посоченият в раздел 5, т. 6 от исковата молба срок от 6 месеца и 13 дни,
обхващал общата продължителност на производствата пред въззивна и пред
касационна инстанция, поради което счита, че поведението на компетентните
органи (ВКС и СГС) било напълно законосъобразно и в съответствие с изискванията
на ЕКПЧ.
Оспорва като
неоснователни направените в исковата молба твърдения, че Софийски градски съд
причинил забавяне в производството, тъй като при разглеждане на делото през
С оглед горното,
и при преценка на трите критерия, заложени и в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ по всяко от
посочените дела, счита, че не било налице нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Наред с това
твърди, че не било налице основание да се ангажира деликтната отговорност на
Софийски градски съд, тъй като изрично посочените в исковата молба дела били
разгледани от съда в законоустановените срокове, поради което не било налице
противоправно поведение от страна на съдия в СГС. Освен това оспорва ищецът да
е претърпял описаните в исковата молба неимуществени вреди, като оспорва и
другия елемент от фактическия състав - причинно - следствената връзка.
Заявява, че
оспорва исковата претенция за обезвреда и по размер, тъй като същата не
съответствала на принципа на справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД,
както и с оглед липсата на действително претърпени от ищеца болки и страдания,
и в този размер.
Оспорва иска за
присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал.
1 ЗЗД по аргумент за неоснователност на главния иск.
Моли съда да
отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендира
разноски на основание чл. 78, ал. 8 вр. чл. 32, т. 3 ГПК, включително и при
прекратяване на делото, за което представя списък по чл. 80 ГПК.
По чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
Върховен Административен съд, в който твърди, че между така посочените
ответници - органи на съдебната власт в областта на гражданското и административното
правораздаване не можело да съществува солидарност. Липсвали предпоставки за
приложение на нормата на чл. 215 ГПК, т.е. нямало общи права или задължения,
нито такива почиващи на едно и също правно основание. Предмета на
производствата бил различен, за да се претендира и търси обща продължителност
на производството.
Сочи, че дори и
простият факт на обособяване като материално компетентни правораздавателни
системи - общи и административни съдилища, съчетан с предмета на посочените от
ищеца производства бил достатъчен, за да обоснове извода за липса на
предпоставки за предявяване на иск и образуване на производство в хипотезата на
пасивна солидарност.
От еднопасажната,
по отношение на ответника ВАС, искова молба се установявало единствено, че било
налице забавяне (съобразно тезата на ищеца) при разглеждане на адм. д. № 1114
по описа на ВАС за
Практически, и
като правна квалификация и като фактическо изложение липсвало описание на
фактическият състав на отговорността на ВАС, така, че искът да бъдел годен да
се образува правен спор.
Счита исковата
молба за неоснователна. Сочат, че не било налице бавно правосъдие.
Сочи, че
посоченото адм.д. № 11148/2016 г. на ВАС било образувано на 04.10.2016 г.
Същото било приключило на 07.03.2018 г., като съдебният акт бил постановен след
месец и половина - на 20.04.2018 г., т.е. налице била обща продължителност на
разглеждане на делото от 1 година 4 месеца и 28 дни.
Преценката на
обосноваността на продължителността на производството следвало да се оценява в
светлината на всички обстоятелства по делото и критериите, установени в
практиката на Сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните
власти и значението на делото за жалбоподателя (посочва Решение на ЕСПЧ по дело
Price and Lowe v. the United Kingdom, nos. 43185/98 and 43186/98, 29.07.2003
г., § 20.у Решение от 15.07.1982 г. на ЕСПЧ по делото Екле срещу Германия,
Серия А № 51; Решение от 13.07.1983 г. на ЕСПЧ по делото Цимерман и Щайнер
срещу Швейцария, Серия А № 66; Решение от 26.07.2001 г. на ЕСПЧ по делото Крепс
срещу Полша).
На базата на тази
императивна практика изясняваща смисъла вложен в чл. 6 от ЕКПЧОС, реципиран в
националният ЗОДОВ, прави следните възражения:
- Относно
критерия - значение на делото за жалбоподателя.
Предмета на
производството пред ВАС бил искане за обезщетение поради дискриминация
изразяваща се в липса на шкаф за лични вещи в килия №35 в затвора в гр. София,
в която касаторът бил настанен за процесния период, докато такъв шкаф имало в
килиите на останалите лишени от свобода.
Т.е. делото пред
ВАС не засягал и нямал за пряко следствие защита на негови изконни интереси.
Условията за настаняване на лишените от свобода била важна и съществена част от
цялостната защита правата на човека, в контекста на правата на задържаните и
лишени от свобода лица. В процесният казус обаче „липсата на шкаф" по
никакъв начин не засягала негови основни и фундаментални права, обосноваващи
приоритетно разглеждане на делото. Нещо повече - предмет на делото била парична
престация, обезщетение, забавянето за изплащането на което се компенсирало с
лихви, респ. съдът при уважаване иска присъждал такива с начална дата - периода
на осъществяване на т.нар дискриминационното нарушение, т.е. жалбоподателят е
щял да бъде компенсиран, ако бил провел успешно иска си, така, че никакви
негови права не били засегнати от забавеното разглеждане на делото.
Твърди, че в
качеството си на лишен от свобода, той не можел да инвестира, нито твърдял, че
имал такова намерение, посочената сума, така, че т.нар. забавяне да му се
отразило негативно. Всъщност твърдението му било начално неоснователно, поради
което всякакви аргументи за значимост на делото били несъстоятелни.
Именно
приоритизацията на производствата с оглед високият обем дела - близо 17 000
през въпросната 2017-
- На второ място,
твърди, че поведението на задържаното лице - жалбоподател, също критерии за
преценка наличието на бавно правосъдие, също опровергавал основателността на
настоящият иск. Г-н Х. никога не е подавал молба за бързо разглеждане и
пренасрочване на делото във ВАС, какъвто способ закона предоставял на страните,
така, че да обосновял частичната висока значимост на производството, и да
поискал по-скорошното му разрешаване. В този смисъл неговото поведение не било
активно, не търсел специална защита на „накърненото" право. В този смисъл,
критерият поведение на страната също обосновавал извода за липса на
предпоставки за приемане на необосновано забавяне.
- Относно
критерия поведение на националните власти, то същият се разглеждал в общият
контекст на предмет на производството и поведението на страната.
Сочи, че видно от
отчета на председателя на ВАС за 2017г. /справка сайта на ВСС и ВАС/ - за
Твърдят, че ако
въобще можело да се говори, че забавяне било налице, то същото се изразявало в
периода от образуване до разглеждане на делото в о.з. Именно това разглеждане
на делото обаче се дължало на липсата на съдебни зали, в които да се разгледали
посоченият прекомерен брой дела. Разглеждане на делото в о.з. обаче било с
императив над бързината на производството, аргумент изтъкнат с решение на
Конституционният съд по конст. дело № 12/2018 г.
Т.е. ако било
налице забавяне, то същото не било с незаконосъобразен характер, а резултат от
конституционен императив.
И на следващо
място, въпреки това „забавяне" резултат от обективната натовареност на
съда, след разглеждане на делото на 07.03.2018 г., ВАС положил необходимото
старание да приключи производството в срок от месец и половина. В тази връзка
твърди, че ВАС положил дължимото старание, съобразно стандартите изведени от
ЕСПЧ, което изключвало вменяването на отговорност за вреди от бавно правосъдие.
Нещо повече - не
съществувал стандарт позволяващ квалифицирането на период от година и четири
месеца /колкото била цялата продължителност на производството пред ВАС/ като
бавно правосъдие.
Сочи, че тук е
момента и категорично да възрази срещу опита за внушение отговорността на ВАС
да бъдел ангажиран поради причини свързани с разглеждане на спора предходни
инстанции. ВАС не бил нито правоприемник, нито имал възможност да упражнява
контрол върху долустоящите юрисдикции, нито да се намесвал в начина, по който
същите водели процеса. За вредите от забавено правосъдие националните
юрисдикции отговаряли индивидуално и на собствено основание, което било и
съществената отлика от производството пред ЕСПЧ, където държавата се схващала в
своята цялост и съставомерна е цялата продължителност на процеса. В този смисъл
всички твърдения отправени към ответника АССГ били неотносими към ВАС и не
следвало да бъдат предмет на защитата на ответника на ВАС. Още по-малко пък
относими били аргументите за производствата пред СРС и СГС.
Макар при
разглеждане на иск за вреди от бавно правосъдие да се взимала общата
продължителност на делото, респ. гледа се цялото му инстанционно и извънинстанционно
движение, то наличието на конкретно забавяне, представляващо
неразумно такова, вменимо в действията на конкретно лице/респ. конкретна
съдебна инстанция, административен орган, забавил жалбата и т.н., не
позволявало отговорността да се разпростре и върху останалите, действали в срок
и законосъобразно държавни органи. Т.е. ЕСПЧ изисквал императивно при
разглеждане на подобен иск да се държи сметка кому се следва вредоносното
действие и с оглед общата продължителност на спора - налице ли била съпричинителство
при увреждането. Счита, че сам по себе си факта за образувано дело, насрочено,
разгледано и приключено със съдебен акт, в рамките на по-малко от осем месеца,
изключвал възможността да бъде ангажирана отговорността на ВАС. Оттам нататък
налице ли било увреждащо действие, кой бил неговия източник, респ. можело ли да
се ангажира отговорността му, са въпроси ирелевантни към защитата на ВАС,
поради което и не следвало да бъдат коментирани.
- Не била налице
причинно-следствена връзка между нарушение, т.е. забавяне и настъпила вреда.
Сочи, че в своят
иск освен, че ищецът не твърдял от действията на ВАС да са настъпили вреди, той
не извеждал и никъде техният характер, рефлексията на нарушението върху
правната му сфера. Още по-малко пък можело да установи наличието на пряка
причнно-следствена връзка.
В своята
задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК, ВКС имал възможността да се
подчертае, че неимуществените вреди подлежали на доказване /в този смисъл виж
Решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г./.
Твърди, че
въпроса за доказване на дадена претенция, предполага поне съществуването й като
твърдение. Така предявеният иск не обективирал дори бланкетно твърдения относно
това налице ли била вреда, характера й, отношение на „деликвента" към
вредата, причинно-следствената връзка и последиците, нито относно едва след
това относимостта на размера на вредата към размера на претенцията, който се
ДОКАЗВА.
Твърди, че
безспорно размерът на обезщетението за неимуществени вреди следвал да бъде
определен при съблюдаване на конкретните данни по делото и обществения критерий
за справедливост, както било прието в Постановление № 4 от 23.XII.
В този смисъл,
„справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие.
Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта
на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и
нейния имуществен еквивалент". /Виж Постановление № 4 от 23.XII.
В процесният
казус ищецът искал ВАС да бъде осъден на сумата от 2000 лв. Сочи, че сумата
била посочена голословно без никаква привръзка към реално осъществилото се,
което следвало да бъде обезщетено. В този смисъл освен, че не отговарял на
понятието справедливост, размера на иска бил определен голословно, същият бил
недоказан, както неустановена и недоказана била причинната връзка между
„противоправно поведение" и „настъпила вреда"
Поради, което
моли съда да отхвърли иска като недоказан и неоснователен както по
основание така и по размер.
Моли, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 13, т. 2 и чл. 25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, в полза на представляваното юридическо лице да
бъде присъдено възнаграждение в размер на 350 лв., съобразно списък на
разноските, който прилага.
Съдът, като обсъди събраните по делото писмени и гласни
доказателства, взе предвид становищата и доводите на страните и на основание
чл. 235 от ГПК, намира за установено следното:
По делото е постъпило писмо с изходящ № 94-М-397/18 от Министерство на
правосъдието, с което информират съда относно заявление № РС-18-198/14.06.2018
г. по описа на ИВСС за предложението за сключване на споразумение, което е
получено от заявителя М.Г.Х. на 21.11.2018 г., както и че същото не е прието в
определения едномесечен срок от получаването му, с което процедурата по гл. III
А от ЗСВ се считала за изчерпана. Изпращат заверено копие на преписката.
Видно от
представената информация с писмо с изходящ № 94-М-397/18 от Министерство на
правосъдието са направени констатации на Инспектората към ВСС, в който
заявяват, че общият период на производството по гр. дело № 13928/2009 г. по
описа на СРС, ГО, 25 състав е 9 години, 1 месец и 14 дни, считан от 06.03.2009
г. - датата, на която ищецът подал искова молба с правно основание чл. 71, ал.
1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация, до 20.04.2018 г., когато било
постановено Решение № 5194/20.04.2018 г. по адм. дело № 11142/2016 г. по описа
на ВАС, Пето отделение, с което приключило производството по делото.
Установените от Инспектората
към ВСС факти и обстоятелства обосновали извод, че правото на ищеца за разглеждане
и решаване на делото в разумен срок е нарушено, с оглед на което на основание
чл. 60е, ал. 2 ЗСВ и Заповед № ЛС-04-1010/13.06.2017 г. на министъра на
правосъдието е определено обезщетение в размер на 700 лв. (седемстотин лева),
въз основа на което са предложили сключване на споразумение. Сочат, че размерът
на обезщетението е определен съобразно практиката на Европейския съд по правата
на човека по сходни казуси, а именно дело „Кръстев срещу България”, жалба №
29802/02; дело „Димитрова срещу България”, жалба № 41520/07.
По делото е представен и
Констативен протокол с изходящ № РС-18-198 от 11.10.2018 г. на специализираното
звено на Инспектората към Висшия съдебен съвет, определен по реда на чл. 60в,
ал. 3 от ЗСВ. В представения протокол са направени подробни констатации относно
движението на всички дела, инициирани от ищеца Х., разгледани от ответниците по
настоящото дело, касаещи предмета на същото.
От
приложените по делото доказателства и преписката по Заявление №РС-18-198/14.06.2018
г., завършила с цитирания по-горе Констативен протокол от 11.10.2018 г.
безспорно се установява, че общата продължителност на инициираното от ищеца
дело е около 9 години и 1 месец и 14 дни, считано от подаване на исковата му
молба с правно основание чл. 71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация
в РС София на 6.03.2009 г. до приключването с влязло в сила съдебно решение на 20.04.2018
г. по адм. дело № 11142/2016 г. по описа на ВАС. По категоричен начин от
доказателствата по делото се установява нарушение на правото на ищеца на
разглеждане и решаване на делото му в разумен срок, поради което и
процесуалните действия на ответните съдилища не следва да се подлагат на
самостоятелен анализ от настоящия съдебен състав. Именно в този смисъл са и
констатациите от извършената проверка от ИВСС, отразени в приобщения по делото
Констативен протокол от 11.10.2018 г. Установява се от приетите писмени
доказателства също, че на ищеца е предложено споразумение за получаване на
обезщетение за нарушение на правото му на разглеждане и решаване на процесното
дело в разумен срок в размер на 700 лева, което същият не е приел и с това е
изчерпана процедурата по ЗСВ, което предпоставя допустимост на настоящия иск по
реда на чл.
2б от ЗОДОВ.
Следователно,
основният спорен между страните въпрос, който следва да се прецени от съда
касае размера на дължимото на ищеца обезщетение за реално претърпените от него
неимуществени вреди.
За
установяване на твърденията си относно претърпените неимуществени вреди ищецът
ангажира гласни доказателства посредством показанията на свидетелите П.Й.С. и Е.К.Е.
/обективирани в протоколи от съдебни заседания, проведени на 16.10.2019 г. и
18.12.2019 г./. Свидетелят
П.Й.С. заявява, че познава ищеца от
Свидетелят Е.К.Е.
заявява, че познава М.Х. повече от 20 години от живота преди затвора. През
периода от 03.06.2009 г. до 20.04.2018 г., се намирал в затвора в Стара Загора.
Имал ежедневни преки наблюдения върху случващото се с ищеца, тъй като били в
една група. Забелязал, че през посочения период у Х. се породили чувство на
постоянно очакване да бъде разгледано и решено гр. дело № 13928 от 2009г. на
Софийски Районен Съд, което прекалено дълго време се бавело и нямало
окончателно решение, а също така забелязал едно силно чувство на несигурност,
че това дело ще бъде разгледано в рамките на разумен срок от всички съдилища,
тъй като то продължавало прекалено дълго, почти 9 години, макар че не било
никак сложно. Тези особени чувства и състояния били породени от това, че всички
съдилища прекалено дълго бавели, връщали дело № 13928 и не се решавало в
разумния срок. Заявява, че делото било във връзка с това, че през 2008г.,
ищецът бил настанен в Софийски централен затвор за 13 дни в килия без шкаф за
всички дрехи и лични вещи, а всички други килии били обзаведени с такива.
Делото било за дискриминация от останалите и завършило през месец април
Съдът
кредитира изцяло показанията на свидетелите С. и Е., които съставляват първичен
източник на информация и кореспондират с всички събрани в хода на
производството писмени доказателства.
При
така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Правната
квалификация на предявения иск е по чл.
2б от ЗОДОВ, който предвижда, че Държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, съгласно чл. 6 параграф 1 от Конвенция за защита правата
на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Съгласно цитираният текст от КЗПЧОС
всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права и
задължения, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в
разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със
закона.
В
конкретния случай е била изчерпана административната процедура за обезщетение
за вреди по реда на Глава
Трета А от ЗСВ, което е задължителна предпоставка за предявяване на
иска според нормата на чл.
8, ал. 2 от ЗОДОВ и претенцията на ищеца се явява процесуално
допустима, а той- активно легитимиран субект да търси съответната защита на
правата си.
Преценката
относно времетраенето на разглеждане на едно дело и съобразяването му с
изискване за разумен срок е свързана с точното определяне на периода на
продължителност на производството, каквото е първото изискване на чл.
2 б ал. 2 от ЗОДОВ. В настоящия случай безспорно продължителността
на производството – около девет години и 1 месец и 14 дни - надхвърля
значително разумния срок за разглеждане и решаване на делото, като се има
предвид и характера на производството /предявен иск с правно основание чл. 71,
ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация – за заплащане на неимуществени
вреди в размер на 5001 лв. за периода 30.04.2008-13.05.2008 г., които са пряка
и непосредствена последица от претърпяна дискриминация по
признак „лично положение“, изразена в липса на шкаф за лични вещи в килия № 35
в затвора- гр. София, в която Х. бил настанен за процесния период, докато такъв
шкаф имало в килиите на останалите лишени от свобода, настанени в същия затвор/, което съставлява
нарушение на правото на ищеца регламентирано и в КЗПЧОС. За констатираното
забавено правосъдие следва да се ангажира солидарната отговорност на ответните
съдилища –Районен съд гр. София, Софийски Градски съд, Административен съд гр.
София и Върховния административен съд,
тъй като процесът съставлява сложен и единен фактически състав, който включва
процесуални действия на всяка инстанция и не позволява изолираното им обсъждане
и оценка. Ето защо, настоящият съдебен състав не споделя изложените от някои от ответните
страни съображения, че отговорността им е индивидуална, а приносът им към
вредоносния резултат – незначителен. Всеки процес, независимо от неговия правен
характер – административен, граждански или наказателен е единен и приключва с
постановяване на влязъл в сила краен съдебен акт. Процесуалните действия и
актове на отделните съдебни инстанции са част от този процес и не могат да се
разглеждат изолирано.
Установи се също от доказателствата по делото, че ищецът е
допринесъл за забавеното разглеждане и приключване на делото, доколкото добросъвестно
е упражнявал свои процесуални права, но исковата молба и последващите частни,
въззивни и касационна жалби, са били от категорията „бланкетни“.
Съгласно
разпоредбата на чл.
4 от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането, в конкретния случай –
от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
Обезщетението следва да се определи от съда съобразно критериите на чл.
52 от ЗЗД по справедливост.
Разпоредбата на
чл. 41 от Конвенцията (ЕКЗПЧОС), която е директно приложима съгласно чл.
5, ал. 4 от Конституцията на Република България, гласи: "Ако
Съдът установи нарушение на или на Протоколите към нея и ако вътрешното право
на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение,
Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение
на потърпевшата страна. " Следователно, предоставянето на обезщетение не е
задължително. В редица свои решения ЕСПЧ приема, че е достатъчно да се
констатира нарушението на ЕКЗПЧОС (което вече е сторено по настоящото дело),
без да се присъжда обезщетение. Констатацията за нарушение предоставя сама по
себе си достатъчно справедливо обезщетение.
Но от
друга страна, съдът, като взе предвид характера на увреждането, неговата степен
и интензитет в контекста на събраните гласни доказателства, факта, че
увреденото лице е осъден на доживотен затвор без замяна при първоначално
„усилено строг“ режим, като предмет
на спора по образуваното гр.д. № 13928/2009г., по описа на СРС, са били
нарушени права, по смисъла на Закона за защита от дискриминацията. Интересът за
ищеца е бил особено значим, с оглед обективното положение на ищеца – изтърпяващ
наказание „доживотен затвор без замяна” в затвора в гр. Стара Загора. Тъй като
засегнатите с образуваното производство интереси за ищеца са значими за него,
съдът счита, че установеното забавяне на разглеждането и решаването на делата
пред СРС, СГС, АС София и ВАС в разумен срок, представлява нарушение на чл.6§1
от ЕКЗПЧ, а оттам, че е осъществен и фактическият състав по чл. 2б, ал.1 и ал.2
от ЗОДОВ. Така предявените искове против ответните съдилища СРС, СГС, АС София
и ВАС се явяват доказани по своето основание.
В конкретния
случай съдебното производство е продължило 9 години, 1 месец и 14 дни в три
съдебни инстанции. Съгласно трайната практика на ЕСП общата продължителност на
производството е от съществено значение за преценката дали дадено дело е
приключило в разумен срок.
С оглед на
заложените в практиката на ЕСПЧ критерии, както и цялата продължителност на
производството, съставът на специализираното звено на ИВСС е заключил, че има
нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
защитено по чл. 6 от ЕКПЧОС.
С оглед събраните гласни доказателства, съдът приема за
установено, че ищецът е претърпял описаните в исковата молба страдания,
настъпили вследствие продължителността на проведеното производство. Съдът, като
отчете периода на забавянето на производството по гр.д. № 13928/2009г. по описа
на СРС, както и претърпените от ищеца негативни преживявания по очакването на
окончателен съдебен акт, приема, че справедливото обезщетение за причинените на
ищеца Х. неимуществени вреди е в размер на 1000 лв. До този размер следва да
бъде уважена претенцията на ищеца, като в останалата част до претендираните
неимуществени вреди от 10 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. В този смисъл съдът счита, че следва за претърпените от ищеца неимуществени вреди да
определи обезщетение в размер на 1000 лева, заплащането на което следва да се
понесе солидарно от ответните
съдилища.
В конкретния казус
не се установиха вреди извън обичайните, свързани с неудобството от
продължителността на процеса, които да обуславят присъждане на обезщетение в
по-висок размер.
Върху така определената сума следва да се присъди и законната лихва,
считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 15.02.2019 г. до
окончателното й изплащане.
По отношение на разноските:
С определение
от 26.02.2019 г. съдът е освободил ищеца М.Х. от заплащане на ДТ, но с платежен
документ от 18.02.2019 г. същият е заплатил такава по сметка на РС Стара Загора.
С оглед изхода на делото, право на разноски има ищецът съразмерно с уважената
част от иска. Внесената от него държавна такса му се дължи изцяло /в размер на
10 лева/.
Ищецът М.Х. е
представил по делото списък на разноски
в размер на 300 лв. Представена е декларация, че Деница Миткова Харакчиева е
дъщеря на ищеца, както и удостоверение за раждане. Представено е също и
пълномощно по чл.
32, т. 2 пр. 2 от ГПК,
разписка за платена сума в размер
на 300 лв. и договор от 01.01.2019 г. Горепосочените документи са представени на съда след
приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания и не са
приети като писмени доказателства. В този смисъл е осуетена възможността на
ответниците да вземат становище по направеното искане за присъждане на разноски
в полза на ищеца. Разпоредбата на чл. 32, т.2, прдл.2 от ГПК касае
представителство по пълномощие, но не и заплащане на разноски. Съгласно чл. 78,
ал.1 от ГПК ответниците могат да бъдат осъдени да заплатят разноски, съразмерно
уважената част от иска, но тези разноски включват адвокатско възнаграждение или
юрисконсултско такова. По делото липсват данни
дъщерята на ищеца да притежава някое от тези качества – адвокат или
юрисконсулт, а и същата не е упражнила процесуално представителство в хода на
процеса.
Не се
установи ответните страни да са направили разноски в настоящото производство, а
адвокатско, респективно - юрисконсултско възнаграждение не се дължи, доколкото
същите са органи на съдебната власт, представлявани от административни
ръководители, които са юристи.
Предвид
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, бул. „Цар Борис ІІІ“ № 54,
представляван от Административния ръководител съдия Александър Ангелов, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, представляван от
Председателя Алексей Трифонов, АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ГР. СОФИЯ, ул. „Георг Вашингтон“
№ 17, чрез процесуални представители съдия Николина Янчева и съдия Николай
Ангелов и ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, бул. „Стамболийски“ № 18, чрез
процесуален представител Младен Марков Семов, да заплатят солидарно на М.Г.Х.,
ЕГН ********** ***, 2-ра ЗПС, контролен номер 1157, сумата в размер на 1000 лв., /хиляда лева/, представляваща понесени
от ищеца неимуществени вреди /силни и
интензивни по своя характер, с трайно отражение във времето, негативни емоции,
състояния и чувства на напрегнатост, тревожност, нервност и страх, притеснение,
безпокойство и тревога, усещане за безсилие, несигурност и постоянни очаквания,
постоянно главоболие, плач, безсъние и депресивни състояния, психоемоционален
стрес, постоянно засилващо се чувство на несправедливост, безнадеждност и
загуба на вяра в правосъдието, обезсърчаване и огорчение/ за периода от 06.03.2009
г. до
20.04.2018 г., причинени от поведението на съда, довело до неразумно
продължителен срок (в нарушение на чл. 6, §1 от ЕКПЧ) за разглеждане и решаване
на производството по гр.д. № 13928/2009 г. на СРС, ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждани на настоящата искова молба – 15.02.2019 г., до
окончателното изплащане на цялата сума, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до претендираните 10 000 /десет
хиляди/ лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, бул.
„Цар Борис ІІІ“ № 54, представляван от Административния ръководител съдия
Александър Ангелов, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, представляван от Председателя Алексей Трифонов, АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ГР.
СОФИЯ, ул. „Георг Вашингтон“ № 17, чрез процесуални представители съдия
Николина Янчева и съдия Николай Ангелов и ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, бул.
„Стамболийски“ № 18, чрез процесуален представител Младен Марков Семов, да заплатят солидарно на М.Г.Х., ЕГН **********
***, 2-ра ЗПС, контролен номер 1157, сумата в размер на 10 лв., /десет лева/, представляваща направени по делото разноски
за ДТ.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Окръжен съд Стара Загора в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: