Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр. София, 26.07.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение,
ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на
24.04.2019г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня И.а
при секретаря Теодора Вутева, разгледа докладваното от съдия
Георгиев въззивно гражданско дело № 103 по описа на
съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 172 от 16.11.2018г., постановено по
гражданско дело № 433/2011г. по описа на РС- гр. Елин Пелин във втора фаза на делбеното производство, делбата е извършена по чл. 353 от ГПК, а
предявените от страните претенции по сметки са били уважени частично.
Настоящото
производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е
образувано по въззивни жалби на М.И. и А.И. срещу
частта от първоинстанционното решение, с която
частично се уважават претенциите по сметки на Н.Б. срещу тях в размери от по
39625,75 лв. за всеки от тях, представляващи по ¼ ид.ч.
от стойността на извършените от Б. подобрения в съсобствения
делбен имот.
Жалбоподателят
А.И. поддържа, че ЕПРС не се е съобразил с Решение № 205/06.10.2014г. по гр.д.
№ 2399/2014г. на ВКС, и, в противоречие с него е приел, че Б. е владял като
свои идеалните части на М. и А. Иванчеви през периода, в който е извършвал
подобренията. Счита, че Б. не е владял тези идеални части, а е бил само техен
държател, като сочи конкретни обстоятелства в подкрепа на това свое виждане.
Позовава се на т. 1 от ППВС № 6/1974г., съгласно която право на обезщетение за
подобренията в чужд имот има само владелецът, но не и държателят. Намира, че в
случая е приложима именно тя, а не т. VІ.13 от същото постановление, която била
възпроизведена от първоинстанционния съд. Освен това
поддържа, че дори ако на Б. се признае качеството „недобросъвестен владелец“,
той би имал право на по- малката сума измежду увеличението на имота и
направените за това разходи, но ЕПРС никъде не бил обсъдил сумата на
направените разходи и не ги бил сравнил с увеличената стойност на имота в
резултат от направените подобрения. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част, а вместо това да отхвърли изцяло претенцията на Б.
срещу него. Претендира разноски.
Жалбоподателят
М.И., чрез процесуалния си представител адв. Д.,
оспорва решаващите мотиви на ЕПРС, довели до постановяване на решението в
обжалваната му част. Сочи, че тези мотиви били идентични с изложените от този
съд в решението по първата фаза на делбеното
производство, но това решение било отменено с Решение № 205/06.10.2014г. по
гр.д. № 2399/2014г. на ВКС, в което е прието, че, към момента на извършване на
подобренията, Б. не е бил владелец, а само държател на идеалните части на
Иванчеви в съсобствения имот. Също така
жалбоподателят намира, че мотивите на ЕПРС са вътрешно противоречиви, тъй като
от една страна, в тях се приема, че Б. не е завладял имота, който все още е съсобствен между страните, а от друга страна му се признава
качеството на недобросъвестен владелец. Счита, че решението на ВКС е
задължително за долните инстанции. Позовава се на т. 1 от ППВС № 6/1974г. и
прави извод, че претенцията на Б. следва да бъде отхвърлена изцяло. Освен
съображенията за неоснователност на последната, излага и такива за неправилно
определяне на нейния размер. Във връзка с това сочи, че недобросъвестният
владелец има право на по- малката сума измежду направените разноски и
увеличената стойност на имота, но въпреки това ЕПРС не бил обсъдил
доказателствата за действително направените разходи, а вместо това е присъдил
на Б. обезщетение в размер на увеличената стойност на имота. Анализира
събраните по делото доказателства и намира, че от тях не може да се направи
извод за размера на действителните разходи за процесните
подобрения към момента на извършването им. Счита, че отношенията между страните
следва да се уредят съобразно т. І.5 от ППВС № 6/1974г. и чл. 30, ал. 3 от ЗС.
При това изтъква, че вземанията на Б. за извършените от него подобрения са
погасени по давност. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да отхвърли изцяло претенцията на Б. срещу
него. Претендира разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК са подадени отговори от Н.Б. и М.И..
Първият от
тях счита въззивните жалби за неоснователни. Изтъква,
че мотивите на съдебните решения не се ползват със сила на присъдено нещо,
откъдето прави извод, че не е имало пречка, ЕПРС да приеме, че Б. е бил
владелец на процесния имот, а не негов държател.
Цитира съдебна практика в този смисъл. Поддържа, че жалбоподателите не са му се
противопоставили на изграждането на къщата и ползването й единствено от него,
като основава този извод на показанията на разпитаните по делото свидетели.
Намира, че тези негови действия недвусмислено сочат намерението му да счита
имота за свой. При тези данни, прави извод, че има право на сумата, с която се
е увеличила стойността на имота в резултат от направените подобрения, тъй като
има качеството на недобросъвестен владелец, приравнен съгласно чл. 74, ал. 2 от
ЗС по права на добросъвестен владелец. Счита, че в такъв случай началото на давностния срок за погасяване на вземането му съвпада с
момента на завеждане на иска за делба и не е бил изтекъл до момента на
предявяване на претенциите по сметки по реда на чл. 346 от ГПК. Моли съда да
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
С отговора
си М.И. изразява становище за основателност на подадената от А.И. въззивна жалба и моли съда да я уважи.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят А.И. се явява лично. Поддържа
подадената от него жалба и моли съда
да отмени решението на РС Елин Пелин, в частта му, с която е осъден да заплати
на Н.Б. обезщетение за извършените от последния подобрения. Представя списък с
направени разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят М.И. не се явява. Представлява
се от адв. Д., която поддържа подадената жалба и моли съда да я уважи по изложените в нея аргументи.
Счита, че в решението на първоинстанционния съд
превратно е тълкувана съдебната практика на ВКС. Намира за доказано, че Н.Б. е
бил не владелец, а държател на идеалните части на М.И. и А.И., поради което
така цитираната съдебна практика е неприложима. Настоява, че е следвало да му
бъде присъдена по-малката от двете суми, а именно: сумата на действително
направените разходи и сумата, с която се е увеличила стойността на делбения имот. Изтъква, че по делото били събрани
доказателства за действително направените разходи, но същите не са обсъдени в
обжалваното решение. Счита за основателно възражението за изтекла погасителна
давност. Моли съда да отмени решението на РС Елин Пелин, в частта му, с която М.И.
е осъден да заплати на ответника Н.Б. направените подобрения. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемят не се
явява. Представлява се от адв. М., която оспорва жалбата и поддържа отговора. Моли съда да остави
в сила решението на РС Елин Пелин в обжалваната част. Счита за правилен извода
на този съд, че Б. е бил недобросъвестен владелец, но се ползва с облагите на
добросъвестен по отношение на обезщетението, което му се дължи, тъй като е
извършил подобренията със знанието и без противопоставянето на останалите
владелци. Намира, че мотивите на друго решение, постановено по същото дело, не
се ползват със сила на присъдено нещо. Позовава се на събраните по делото
доказателства. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът намира, че фактическата обстановка по
делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното
производство доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е
валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено
при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване
на правото на иск, а първоинстанционният съд се е
произнесъл по действително предявените такива.
ІІІ. По същество
Решението се обжалва
единствено в частите, с които с която М.И. и А.И. са осъдени да заплатят на Н.Б.
по 39625,75 лв., представляващи по ¼ от стойността на извършените от Б.
подобрения в съсобствения делбен
имот.
За да постанови този
правен резултат, първоинстанционният съд е приел, че
подобренията са извършени от Б., който ги е финансирал сам и с намерение да ги
придобие за себе си и семейството си. При това съдът се е позовал на
строителните книжа (издадени изцяло на името на Н.Б.), и на свидетелските
показания, според които къщата е на ищеца, както и че той живее в нея със
семейството си. Направил е извод, че Б. има качеството „недобросъвестен
владелец“, но, тъй като ответниците са знаели за
извършвания от него строеж и не са му се противопоставили, той има правата по
чл. 74, вр. чл. 72 от ЗС.
Настоящият съдебен
състав не споделя този извод и намира, че по делото не се доказва упражнявано
владение на Б. върху идеалните части от поземления имот, принадлежащи на А.И. и
М.И.. Обсъдените от първоинстнационния съд
доказателства касаят единствено упражнявано от него владение върху
подобренията, но не и върху самия УПИ – такива са напр. строителните книжа и
доказателствата за извършвани лично от Б. разходи по строежа, както и
свидетелските показания в частите им за осъществявана фактическа власт върху
построеното. Същевременно, останалите събрани по делото доказателства не
обосновават извод нито за намерение за своене на
поземления имот, нито за надлежното му манифестиране по отношение на А.И. и М.И.,
поради следните съображения:
·
Безспорно, от
свидетелските показания се установява, че Б. е оградил поземления имот и го
ползва заедно със семейството си. Няма, обаче, доказателства за намерението му
да счита този имот само за свой, респ. за тълкуване на фактическите му действия
именно в такъв смисъл. Същевременно, всички разпитани свидетели сочат, че М.И.
има лични вещи в къщата от много време. Също така, свидетелите С., И. и К.
установяват, че М. е влизал свободно в поземления имот, а достъпът му до него е
ограничен едва от 2010г. Поради това съдът намира, че до този момент Б. не е
отричал владението на ответниците върху имота и не е
демонстрирал спрямо тях, че се счита за единствен негов собственик.
Не
обосновава обратен извод фактът, че Б. е оградил имота и го ползва еднолично
със семейството си, както и че в двора не може да се влезе свободно (виж.
показанията на св. Богданов и св. Б. – л. 293-294 от първоинстанцонното
дело). Според настоящия съдебен състав, едноличното ползване на съсобствен имот, само по себе си, не е действие, което
недвусмислено отразява намерението на ползващия да го счита за свой, с произтичащите
от това последици. (Евентуалното възприемане на обратната теза би било в пряко
противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, и с т. 2, 3 и 4 от
Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС.) Освен
това, ограждането на обитаван от едно лице имот е проява на естествения му стремеж
за осигуряване на спокойното му и необезпокоявано ползване чрез ограничаване на
достъпа на трети лица до този имот, но то също не е действие по отблъскване на
владението на останалите съсобсвеници.
Поради
това съдът намира, че нито едно от установените по делото действия на Б. не
може да се тълкува като проява на субективния елемент на претендираното
от него владение върху процесния поземлен имот.
Следователно, той не е бил негов владелец и няма правата нито по чл. 72 от ЗС,
нито по чл. 74 от ЗС.
·
Дори някои от
горните действия да се тълкуват като белег за намерението на Б. да свои имота,
настоящият съдебен състав намира, че те е следвало да бъдат обективирани
по отношение на останалите съсобственици (арг. от т.
2 на Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС).
Необходимостта от такова обективиране произтича от
факта, че правното основание, въз основа на което Б. е започнал да упражнява
фактическа власт върху имота, не изключва владението на останалите
съсобственици, а го признава. Това основание е договорът за дарение от 1975г.,
съгласно който Н.Б. и наследодателката на останалите
страни в производството (Добринка Иванчева) са придобили равни идеални части
(по ½) от все още незастроения поземлен имот (л. 5-6 от първоинстанционното дело). Следователно, въпреки еднолично
упражняваната от него фактическа власт върху целия имот, той я е установил в
качеството на владелец за собствените си идеални части и на държател - за останалите
идеални части. Наистина, няма пречка, той да е превърнал с едностранни действия
държането на последните във владение, но, за да черпи права от тези свои действия,
е било необходимо да обективира спрямо останалите
съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си (както
се посочи по- горе). Този извод се подкрепя и по аналогия от Тълкувателно
решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2012 г., ОСГК. Независимо, че даденото с него разрешение е в контекста на
позоваване на придобивна давност, настоящият съдебен
състав намира, че то следва да бъде аналогично за всички случаи, в които
владелецът противопоставя на останалите собственици свои субективни права,
произтичащи от претендираното владение.
В случая,
обаче, естеството на действията на Б. не обусловя несъмнен извод за намерението
му да свои несобствени идеални части, а и той не е манифестирал по друг начин
спрямо останалите съсобственици, че действията му следва да се тълкуват именно
в такъв смисъл.
Следователно,
към момента на извършване на подобренията, въобще не е било налице владение,
тъй като според правната теория (Таджер, В.
„Владение“, изд. Софи-Р, 2001г., стр. 33, и Боянов Г. „Вещно право“, изд. Авалон, 1997г., стр. 37) то не може да бъде тайно (т.е. да
се упражнява по начин, който не разкрива ясно намерението на владелеца да държи
вещта като своя), а ще породи действие спрямо предишния владелец едва когато
стане явно. В конкретния случай, този момент е настъпил през 2010г., когато на М.И.
е бил отказан достъп до имота.
На
последно място, дори хипотетично да се приеме, че е налице недобросъвестно
владение, Б. не би имал правата по чл. 74, ал. 2 от ЗС въпреки формалната липса
на противопоставяне срещу подобренията от страна на М.И. и А.И., поради
следните съображения: след като той не е манифестирал по отношение на тях
преобръщането на владението (interversio possessionis), те не биха могли да предполагат, че, с
външно обективираните от него действия по ограждане и
еднолично ползване на поземления имот, той отрича правата им върху него.
Съответно, те не са виждали необходимост да се противопоставят на тези действия,
поради което непротивопоставянето им не може да се тълкува в тяхна вреда.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че Б. е бил единствено държател, но не и владелец
на идеалните части на М. И. и А.И. от процесния
поземлен имот.
Наистина, съгласно т.
3 от Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС, ако
подобрителят упражнява правомощия като носител на
правото на собственост спрямо построената сграда, той може да се окаже владелец
само на сградата, но не и на терена, върху който тя е построена, а съдът е
длъжен да изследва и тази хипотеза.
В конкретния случай,
обаче, такава възможност е изключена, с оглед необжалваемото
решение Решение № 205/06.10.2014г. по гр.д. № 2399/2014г. на ВКС, в което е прието,
че сградата е приращение към поземления имот и е
допусната до делба при същите квоти, при които е допуснат и той.
След
като Б. не е бил владелец нито на подобрявания поземлен имот, нито на
подобренията в него, той няма правата по чл. 72 – 74 от ЗС, а отношенията му с останалите съсобственици по повод
подобренията следва да се уредят по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС (в случай на
тяхно съгласие за извършване на подобренията), или по реда на чл. 60-63 от ЗЗД
(при липса на съгласие), или по реда на чл. 59 от ЗЗД (при тяхно изрично противопоставяне)
– арг. от Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г.,
ОСГК. В случая съдът намира, че по делото не се доказа нито изрично съгласие на
останалите съсобственици, нито тяхно изрично противопоставяне, поради което е
налице хипотезата на водене на чужда работа без пълномощие, отчасти предприета
и в собствен интерес – чл. 61, ал. 2 от ЗЗД. В тази
хипотеза също е възможно да се присъди увеличената стойност на имота (както
претендира ищецът), но само ако тя е по-малка от вложените разходи за
подобренията, тъй като, съгласно цитираната разпоредба, отговорността на
съсобствениците е ограничена до размера на собственото им обогатяване – арг. от Решение № 339
от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1072/2010 г., I
г. о., ГК.
По делото няма доказателства
за други разходи във връзка с извършване на подобренията, освен намиращите се
на л. 185 – 265 от първоинстанционното дело и установени
от в.л. Грънчовски в размер на 1454,95 деноминирани
лева (л. 348 от първоинстанционното дело). Тази сума
е по- малка от увеличената стойност на имота в резултат от подобренията в
размер на 223534,50лв. съгласно заключението на в.л. Грънчовски
(л. 342 от първоинстанционното дело), поради което Б.
има право да претендира от всеки от ответниците
пропорционална част (по ¼) от първата от горните суми, т.е. по 363,74
лв.
Основателно, обаче, е
своевременно направеното възражение от процесуалния представител на М.И. за
изтекла погасителна давност, тъй като давностният
срок за погасяване на вземанията на държателя- съсобственик е петгодишен и
започва да тече от момента на извършването им. Тъй като в случая всички събрани
във връзка с това доказателства (а именно – документи за извършени разходи и
свидетелски показания) несъмнено сочат, че подобренията са извършени не по-
късно от 1998г., съдът намира, че този срок е изтекъл през 2003г., т.е. преди
подаване на исковата молба. Следователно предявеният от Н.Б. иск срещу М.И. е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло, а предявеният срещу А.И. иск –
да бъде уважен за сумата 363,74 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер.
Тъй като този извод
съвпада само частично с извода на ЕПРС, първоинстанционното
решение следва да бъде частично отменено, като вместо това се постанови друго,
с което искът срещу М.И. се отхвърля изцяло, а искът срещу А.И. се отхвърля за
разликата над 363,74 лв.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направени искания в
този смисъл, въззиваемият следва да заплати на жалбоподателите
част от направените от тях разноски във въззивното
производство, пропорционална на отхвърлената част от исковете му.
По отношение на А.И. се установяват разноски в
размер на 792,51 лв. (държавна такса), от които Н.Б. следва да му заплати
792,51*(39625,75-363,74)/39625,75=792,51*0,9908206153826741=785,24лв.
По отношение на М.И. се установяват разноски в
размер на 792,51 лв. (държавна такса) и 1700 лв. (адвокатско възнаграждение),
които Н.Б. следва да му заплати изцяло. Възражението за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като, съгласно чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за защитаван материален интерес от 39625,75лв. се дължи
адвокатски хонорар в минимален размер от 1718,77лв., т.е. с 18,77лв. повече от
реално заплатения в настоящото производство.
Съответно, А.И. следва да заплати на Н.Б. част
от направените от последния разноски във въззивното
производство, пропорционална на уважената част от иска му срещу този ответник, но
доколкото такива не се установяват, не следва и да се присъждат.
Частичната отмяната на първоинстанционното
решение обуславя изменение на отговорността за разноски в производството пред
ЕПРС, както следва:
· Държавната такса от 1585,03лв. за уважената част
от претенциите по сметки срещу М.И. следва да бъде възложена в тежест на Н.Б.;
· Част от държавната такса от 1585,03лв., съответстваща
на уважената част от претенциите по сметки срещу А.И., и пропорционална на
отхвърлената част от иска (а именно - 1570,48лв.), следва да бъде възложена в
тежест на Н.Б..
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 172 от 16.11.2018г., постановено по гражданско дело №
433/2011г. по описа на РС- гр. Елин Пелин, В
ЧАСТИТЕ МУ, с които:
·
М.А.И. с ЕГН **********
е осъден да заплати на Н.Д.Б. с ЕГН ********** сумата 39625,75лв.
представляваща ¼ ид.ч. от стойността на
извършените подобрения в съсобствения имот;
·
А.М.И. с ЕГН **********
е осъден да заплати на Н.Д.Б. с ЕГН ********** разликата над 363,74 лв. до сумата 39625,75лв., представляваща ¼ ид.ч. от стойността на извършените подобрения в съсобствения имот;
·
А.М.И. с ЕГН **********
е осъден да заплати на РС- Елин Пелин разликата над 1957,16лв. до пълния
присъден размер на държавната такса от 3527,64лв.;
·
М.А.И. с ЕГН **********
е осъден да заплати на РС- Елин Пелин разликата над 1943,91лв. до пълния
присъден размер на държавната такса от 3528,94лв.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н.Д.Б. с ЕГН ********** за осъждане на М.А.И. с ЕГН **********
да му заплати сумата 39625,75лв. представляваща ¼ ид.ч.
от стойността на извършените подобрения в съсобствения
имот.
ОТХВЪРЛЯ иска на Н.Д.Б. с ЕГН ********** за осъждане на А.М.И. с ЕГН **********
да му заплати разликата над 363,74 лв. до сумата 39625,75лв., представляваща ¼ ид.ч.
от стойността на извършените подобрения в съсобствения
имот.
ОСЪЖДА Н.Д.Б. с ЕГН ********** *** държавна такса от 1585,03 лв. по
отхвърлената част от 39625,75лв. от иска му срещу М.А.И..
ОСЪЖДА Н.Д.Б. с ЕГН ********** *** държавна такса от 1570,48лв. по
отхвърлената част от 39262,01лв. от иска му срещу А.М.И..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 172 от 16.11.2018г., постановено по гражданско дело №
433/2011г. по описа на РС- гр. Елин Пелин, в останалата му обжалвана част, с която
А.М.И. с ЕГН ********** е осъден да заплати на Н.Д.Б. с ЕГН ********** сумата 363,74 лв.,
представляваща ¼ от разходите за извършване на подобренията в съсобствения имот, както и пропорционална на нея част от
държавната такса.
ОСЪЖДА Н.Д.Б. с ЕГН ********** да заплати на А.М.И. с ЕГН **********,
част от направените от последния разноски във въззивното
производство, пропорционална на уважената част от жалбата, в размер на, 785,24 лв. (държавна
такса).
ОСЪЖДА Н.Д.Б. с ЕГН ********** да заплати на М.А.И. с ЕГН **********,
направените от последния разноски във въззивното
производство в размер на 792,51 лв. (държавна такса) и 1700 лв. (адвокатско
възнаграждение).
В необжалваната му част,
решение № 172 от 16.11.2018г., постановено по гражданско дело № 433/2011г. по
описа на РС- гр. Елин Пелин е влязло в сила.
Решението
може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от
него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.