Р
Е Ш Е
Н И Е №260020
гр.Кюстендил,
09.05.2022г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на първи декември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Виолета Здравкова,
след като
разгледа докладваното от съдия В.Джонева търг.д.№88/2020г. по описа на
ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава
Тридесет и втора – „Производство по
търговски спорове“, чл.365 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по искова молба, подадена от З.Х.А.,
с ЕГН **********, Х.Ч.А., с ЕГН **********, Ч.Х.А., с ЕГН ********** и Р.Х.А.,
с ЕГН **********, всички с адрес ***, чрез пълномощника им адв.И.Й.,
срещу ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление в гр.София, бул.„Христофор Колумб“ №43.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл.432 ал.1 от КЗ във вр. с чл.45 и
чл.86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците З.Х.А. и Х.Ч.А. суми
в размер на по 150 000 лева на всеки от тях, а на ищците Ч.Х.А. и Р.Х.А.
суми в размер на по 50 000 лева на всеки от тях, частично от 150 000
лева, търсени като обезщетения за
претърпени от всеки от ищците неимуществени вреди в резултат на смъртта на Ч.
Стоянов А., съпруг на З.А., баща на Х.А. и дядо на Ч.А. и Р.А., настъпила в
резултат на пътно-транспортно произшествие, предизвикано на 11.10.2019г. от
водач на лек автомобил марка „Мерцедес 250 Д“ с ДК №КН 7363 ВР - Камен В.Г., с
ЕГН **********, чиято гражданска отговорност към момента на произшествието е
била застрахована от ответното дружество, ведно с лихви за забава върху сумите
по обезщетенията в размери от по 15 250 лева за З.Х.А. и Х.Ч.А. и от по
5 083.33 лева за Ч.Х.А. и Р.Х.А., начислени от датата на уведомяване на
застрахователя – 30.10.2019г., до датата на завеждане на исковата молба, както
и законните лихви върху исковите суми, считано от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
В исковата молба се излагат твърдения, че З.Х.А. е
била съпруга на Ч. Стоянов А., с ЕГН **********, ищецът Х.Ч.А. – негов син, а Ч.Х.А.
и Р.Х.А. – негови внуци. Сочи се, че на 11.10.2019г. около 11.00 часа, на път
6204, км 2+525 Ч.А., като пешеходец, е бил блъснат от лек автомобил марка
„Мерцедес 250 Д“ с ДК №КН 7363 ВР, управляван от Камен В.Г., с ЕГН ********** в
момент, в който А. е пресичал от ляво на дясно пътното платно. Твърди се, че
водачът на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата, както и, че в
резултат на получените при удара увреждания Ч.А. е починал на 13.10.2019г.
В исковата
молба се сочи, че към датата на инцидента виновният водач на МПС, причинил ПТП,
довело до смъртта на наследодателя на ищците е имал сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” по застрахователна полица
при ответното дружество с №BG/07/119002381247, валидна
за периода от 20.08.2019г. до 19.08.2020г.
Ищците твърдят, че в качеството им на увредени лица,
на 22.11.2019г., по реда на чл.380 от КЗ, са предявили писмена претенция за
заплащане на обезщетения за претърпените неимуществени вреди, по която
ответникът до настоящия момент не е определил и платил никакви суми.
Ищците сочат, че в резултат на настъпилата при ПТП
смърт на техния съпруг, баща и дядо търпят неимуществени вреди, които
претендират да бъдат обезщетени. Твърдят, че всички до последно се надявали, че
въпреки случилото се състоянието му ще се подобри, поради което понесли смъртта
му много тежко. Сочат, че всички живеели в една къща с починалия и били
задружно и сплотено семейство, в близки отношения и без конфликти с починалия.
Със смъртта на Ч.А. съпругата му З.А. загубила най-близкия си човек, с когото
имала дългогодишен брак. Х.А. се развел още когато синовете му били в
ученическа възраст, децата останали под неговите грижи и той разчитал на
помощта на своя баща, техен дядо, който преди инцидента бил в много добро
здраве. Същият участвал активно и ежедневно в отглеждането на своите внуци,
които от своя страна били много привързани към него. Ч.Х.А. бил кръстен на своя
дядо, а и бил с влошено здравословно състояние, поради вродена катаракта,
поради което дядо му, който се пенсионирал рано, полагал много грижи за него.
Ищците твърдят, че смъртта на Ч.А. им причинила дълбоки мъки и страдания, които
няма да преодолеят до края на живота си.
Ищците считат,
че претърпените от тях неимуществени вреди биха могли да бъдат справедливо
репарирани посредством получаване на обезщетения в размер на по 150 000 лева
за З.А. и Х.А. и по 150 000 лева за Чавдра А. и Р.А.,
от които последните двама претендират частично по 50 000 лева всеки.
Считат и излагат и съображения, че им се следват и лихви за забава в размер на
законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя - 30.10.2019г., до завеждане на исковете,
след което претендират присъждане на законната лихва върху сумите до
окончателното им изплащане. Претендират присъждане на разноски.
Ответникът ЗД „Евроинс” АД,
чрез пълномощник ю.к.Св.К., е депозирал отговор в срока по чл.367 ал.1 от ГПК,
в който дружеството не спори, че е застраховател по договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на водача на л.а. марка „Мерцедес“, модел
„250 Д“ с ДК №КН 7363 ВР, но счита, че всички предявени искове са
неоснователни, като прави следните оспорвания: 1/ оспорва механизма на
настъпилото ПТП, като счита, че представените от ищците документи не са годни
да установят причините за настъпване на пътно-транспортното произшествие; 2/
оспорва наличието на противоправно и виновно
поведение от страна на застрахования водач, като счита, че липсват доказателства
за поведението на участниците в ПТП, респ. за осъществено противоправно
деяние от страна на Г.; 3/ оспорва наличието на причинна връзка между
настъпилото ПТП и неимуществените вреди; 4/ оспорва наличието на претърпени от
ищците неимуществени вреди, които да подлежат на обезщетяване, като анализира
установените в закона и в съдебната практика, включително задължителна такава
(Постановления №4/1961г., №5/1969г. и №2 от 30.11.1984г. по гр.д.№2/1984г. на
Пленума на ВС) критерии за преценка, като изтъква, че критериите, определящи
лицата, които имат право на обезщетение са два – родството или близостта на
лицата и връзката между пострадалия и претендиращия, поради което не биха имали
право на обезщетение онези близки на починалия, които са били в лоши отношения
с него. Прави се позоваване на Тълкувателно решение №1/2016г. на ВКС, с което
се разширява кръга на лицата, които имат право да претендират обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, но с оглед възприетото в него, се възразява в
конкретния случай да се установява, че между ищците и починалия е съществувала
изключително дълбока и силна привързаност
и духовна и емоционална близост, надхвърлящи обичайните при подобен род
отношения, като въобще се оспорва да са налице доказателства за преживян стрес
и дълбоко емоционално разстройство; 5/ твърди се наличие на съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който, според ответника, е
предприел пресичане на пътното платно на необозначено място и при липса на
пешеходна пътека, без да съобрази дистанцията и скоростта на приближаващия
автомобил, с което сам се е поставил в опасност, при принос (с молба за
предоставяне на възможност за допълнителна конкретизация на възражението) от
порядъка на не по-малко от 80 %; 6/ претендираните
суми се считат за прекомерно завишени, както с оглед липсата на доказателства
за болките и страданията на ищците, така и предвид установената съдебна
практика и икономическата конюнктура в страната; 7/ по отношение на претенциите
на ищците Ч.А. и Р.А., внуци на починалия, се прави възражение, че исковете им
са неоснователни за суми, надхвърлящи 5 000 лева, предвид разпоредбата на
чл.493а от КЗ във вр. с пар.96
от ПЗР на КЗ и с оглед момента на предявяване на исковете, като поради
приложимостта на същата към разглеждания казус, се призовава исковете да бъдат
оттеглени за разликата над 5 000 лева, а ако това не бъде сторено – да
бъдат отхвърлени в тази им част; 8/ по отношение на претенциите за лихви се
прави възражение за липса на доказателства за претендирания
начален момент и се сочи необходимост от прилагане на чл.497 от КЗ; 9/ с оглед
неоснователността на исковите претенции, се счита, че и исканията за присъждане
на разноски са неоснователни.
В срока по чл.372 от ГПК е подадена допълнителна искова
молба, в която ищците, чрез пълномощника си адв.Богданов,
са заявили, че поддържат всички твърдения и искания в първоначалната искова
молба и изрично са заявили, че ищците Ч.Х.А. и Р.Х.А. са били в отношения на
изключителна близост със своя дядо – починалия при ПТП Ч.А., с когото са живели
заедно, докато баща им е бил в чужбина и починалият се е грижил всекидневно за
тях.
Ответникът не е подал отговор на допълнителната искова
молба.
С молба с вх.№264358/11.06.2021г. адв.Богданов,
като пълномощник на четиримата ищци, е представил документ – влязла в сила на
02.06.2021г. присъда по НОХД №108/2021г. на ОС-Кюстендил, с която Камен В.Г. е
бил признат за виновен в извършване на престъпление във връзка с процесното ПТП.
ОС-Кюстендил,
след като се запозна с доказателствата по делото и прецени същите поотделно и в
тяхната съвкупност, при условията на чл.235 ал.2 от ГПК, намери за установено
следното от фактическа страна:
Не е спорно, а и е установено по делото, че З.Х.А. е
била съпруга на Ч. Стоянов А., роден на ***г.; Х.Ч.А. е техен син, а ищците Ч.Х.А.
и Р.Х.А. са техни внуци, синове на Х.А. от брака му с Иванка А., прекратен с
развод.
От показанията на свидетелката Иванка А., майка на Ч.А.
и Р.А., се установява, че същата познава семейството на З. и Ч. Андрееви от
1988г., когато станала тяхна снаха и в нейните представи те били пример за
добро и стабилно семейство, в което Ч. винаги се отнасял към съпругата си с
любов и уважение. Свидетелката сочи, че когато се родил синът й Ч.Х.А. (***г.),
който бил кръстен на дядо си, и се разбрало, че той страда от вродено
заболяване на очите – катаракта, неговите баба и дядо много помагали – както за
отглеждането му, така и за неговото лечение. Ч.А. бил военен и се пенсионирал
млад и след като станало ясно, че за лечението на внука му ще трябва да се
направят няколко операции, той заминал да работи в Гърция, за да осигури
средства за това. Свидетелката твърди, че през 2006г. се разделила със съпруга
си Х.А., но тя и децата останали да живеят както преди – в общата къща, заедно
със семейството на родителите на съпруга й, а той е този, който напуснал
семейния дом, като година по-късно се развели. От раздялата насетне възрастният
Ч.А. бил като баща на децата, като стожер в дома. Той бил весел, отзивчив
човек, с чувство за хумор, внуците му го обичали и дори когато се събирали със
свои приятели винаги го канели да присъства. Бил голям родолюбец и където имало
празненства, събори, кукерски празници, водел децата със себе си, поради което
те много се привързали към него. Ч.А. бил този, който открил големия си внук Ч.
за музиката, като му купил малка йоника. Когато му се
наложило да оперира простатата си и бил в болница, първият ден при него
останала съпругата му, а след това първо единият, после другият му внук.
От показанията на свидетелката Милена Георгиева, която
познава семейството от 1990г., е установимо, че
всички живеели заедно в една къща в гр.Дупница – Ч. и З. Андрееви – на втория
етаж, а семейството на сина им Х.А. – на първия. Възрастният Ч.А. бил човек с лек характер и чувство за хумор,
активен, с внимание към децата – не минавал ден без да мине да ги види. Когато
станали по-големи за известен период внуците заминали в Германия да работят, но
постоянно поддържали връзка с дядо си. По-късно, когато претърпял операция от
рак на простатата, внукът му Ч. около 4 дни го придружавал в болницата.
На 11.10.2019г. Ч. Ст. А. *** с намерението да посети
дърводелски цех по пътя между двете населени места, с цел осигуряване на дърва
за предстоящия зимен сезон (срвн. показанията на
свидетелката Ив.А.). Около 11.00 часа Ч.А. се намирал до пътното платно на път
6204 след табелата за край на населено място с.Самораново и правил опити да го
пресече от ляво на дясно, гледано в посока гр.Дупница, извън зоната на действие
на пешеходна пътека. В същата посока – от с.Самораново към гр.Дупница се движел
управляван от Камен В.Г. лек автомобил марка „Мерцедес 250 Д“ с ДК №КН 7363 ВР.
Водачът на МПС видял възнамеряващия да извърши пресичане пешеходец, след което
той се скрил от зрителното му поле, поради преминаващи автомобили до момент, в
който го видял на осевата линия между двете ленти за движение. Ч.А. продължил
движението си напречно, а водачът, преценявайки, че в лявата пътна лента има
насрещно движение, а в дясно – тротоар с дървета, задействал с максимална
степен спирачната система на автомобила, но при все това, с дясната си челна
част ударил задно-дясно-странично пешеходеца, при което го изтласкал напред и
надясно. Ударът настъпил в дясната пътна лента. Шофьорът К.Г. слязъл от
автомобила и се обадил на Спешна помощ, а намиращи се в близост хора се
притекли да окажат помощ на падналия пешеходец, който бил контактен. Дошла
линейка и откарала пострадалия в болница
в гр.Дупница, където на 13.10.2019г. Ч.А. починал.
Горното се установява отчасти от показанията на
свидетелите Г. и Г.Ш., отчасти от заключението по назначената комплексна съдебно-автотехническа и медицинска експертиза – заключение
с вх.№266198/23.11.2021г. на вещите лица инж.Ф.К. и д-р В.Н..
От последното се установява още, че в района на
произшествието не е имало вертикална и хоризонтална маркировка, с изключение на
знак „Д-12“ – „Край на населено място и селищно образование“, намиращ се на
около 97 м от мястото на удара. В района на произшествието не е имало и
пешеходна пътека. Зоната на контакт между пешеходеца и автомобила в момента на
удара е била: за пешеходеца – странична или леко-задно-странична част на десен
долен крайник, а за автомобила – предна дясна страна (предна дясна броня и
преден десен фар). Позата на пешеходеца в момента на удара е била изправена
странично или леко-задно-странично спрямо л.а.м.„Мерцедес“. Началната скорост
на движение на лекия автомобил е била около 83.88 км/ч, а в момента на удара –
40.89 км/ч. Тази скорост е била технически съобразена с конкретната пътна
обстановка и атмосферните условия – светло, слънчево време, добра видимост, сух
асфалт. Настъпилото ПТП е било предотвратимо от техническа гледна точка от
страна на водача на МПС, тъй като при началната скорост, с която се е движел,
опасната зона за спиране е 72.13 м. С отчитане на ефективния спирачен път до
мястото на удара се определя, че автомобилът е бил на 86.84 м разстояние,
когато пешеходецът е бил по средата на пътя, респективно – на 195.89 м
разстояние от мястото на удара, когато пешеходецът е навлязъл на пътното
платно, т.е. и в двете хипотези водачът е имал техническата възможност да спре
преди мястото на удара и да предотврати неговото настъпване. От гледна точка на
пешеходеца, ударът също е бил предотвратим ако А. е изчакал автомобила да
премине и след това да навлезе в дясната лента.
Получените от пострадалия по-тежки контактни (от удара
с автомобила) увреждания са от дясната и леко-странично-задната част на десния
долен крайник и дясната тазово-хълбочна-поясна област
на тялото; сравнително по-леки травматични увреждания са били налични в средна
и дясна част на главата и гърба в ляво, както и в останалите части на главата,
тялото и крайниците, в различни плоскости . Установена при извършената аутопсия
е многофрагментарна фрактура на таза, фрактури на
дясна фибула, фрактури на леви ребра и странични
израстъци на прешлени на гр.стълб и др., масивни кръвонасядания
в меки тъкани с деколмани на десен долен крайник,
разкъсване на междупрешленни връзки и шийни прешлени. Тези увреждания не е възможно да са
получени от пострадалия при падане от собствен ръст върху пътна настилка или
друга твърда повърхност. Непосредствената причина за смъртта на Ч.А. е масивна
мастна емболия в белия дроб – доказана хистологично. Същата представлява остро
посттравматично състояние, изразяващо се в навлизане на мастни капки във
венозната система, пренасяне по нея в дясната половина на сърцето и в
последствие – в кръвоносната система на белия дроб, с нарушаване и
преустановяване на газообменната му функция.
Най-често се развива след травми на подкожната мастна тъкан и фрактури н тазови
и дълги кости – с отделяне на мастни капки от костния мозък. В конкретния
случай това са деколманите (отлепена кожа и смачкана
подкожна мастна тъкан) в областите на контактните увреждания на дясно бедро и подбедрица, както и многофрагментната
фрактура на таза и на малкия пищял на дясна подбедрица,
които са водещи травматични увреждания, довели до смъртта на А., без да може да
се определи по-конкретни приноса на всяко едно от тях за развитието на мастната
емболия и последващата смърт. Всички увреждания са
получени директно при настъпилото ПТП и между тях и последващата
смърт на пострадалия е налице пряка причинно-следствена връзка.
От показанията на свидетелите М.Георгиева и Ив.А. се
установява, че след настъпване на произшествието и настаняването на пострадалия
в болница, цялото му семейство било много тревожно, търсело информация за
състоянието му; внукът Ч.А. настоявал да се търси начин за транспортиране на
дядо му до болница в гр.София, но състоянието му не позволявало това. Смъртта
на Ч.А. ги съкрушила. Съпругата му З. „изгубила света си“, най-важния човек в
своя живот, с когото били заедно от почти 60 години. Цялото семейство се
затворило и до днес чувства липсата му, особено по празници. Двамата внуци
приели много трудно загубата на дядо си, който бил значим за тях човек, особено
Ч., който бил шокиран и преустановил участията си в оркестъра, в който свири в
заведения, за период от половин година.
От приетото по делото заключение с вх.№266209/25.11.2021г.
по назначена съдебно-психологична експертиза на в.л.С.М., се установява, че
след смъртта на Ч.А. внуците му Ч. и Р. не са търсели медицинска помощ и не са
правили консултация с психолог във връзка със състоянието си след смъртта на дядо
им.
Ищецът Ч.А. е имал много силна и емоционално
обвързваща връзка с дядо си, който е полагал грижи за здравословното му
състояние, интересувал се е от развитието му като музикант и постоянно го е
подкрепял. Поведението на ищеца в дните след настъпване на ПТП и след смъртта
на дядо му е характерно за остра реакция на стрес, при която ищецът –
първоначално гневен и свръхактивен, докато дядо му е
в болница, след смъртта му се затворил в себе си, спрял да общува с приятели,
изолирал се от семейния си кръг, започнал да трупа недоволство и напрежение при
спомена за случилото се, с проекции на гняв срещу човека, причинил смъртта на
дядото. Преживеният стрес е резултирал като промяна в
жизнения стил, преустановяване общуването с приятели, както и
професионалните ангажименти в
продължение на шест месеца, съпътствани от чувство за вина, че не е положил
достатъчно усилия за спасяването на дядото. С нарушено умение да рационализира
мъката и тревожността, което умение е присъщо за младите хора. При ищеца Ч.А. острата
реакция на стрес и психотравмата от смъртта са довели
до продължително разстройство на адаптацията, изразяваща се в промяна на
жизнения стил в личен план, тревожност, гняв и емоционално напрежение. Тези
промени в поведението са налични и към момента. В първата година след травмиращото
събитие острата реакция на стрес е била интензивна; тогава се е наблюдавало
нарушение на адаптацията. Към момента на изследването (малко след изтичане на
година от смъртта) е налице период на възстановяване, съпроводен от емоционална
болка и страдание и чувство за вина – ирационални преживявания, доказателство
за все още нарушени възможности за адаптация. Независимо от това, към момента
се възстановява умението за рационално справяне със скръбта и тъгата и се
възвръща нормалната емоционална реакция към заобикалящата го действителност.
По отношение на ищеца Р.А. вещото лице е посочило, че
същият през целия си живот е живял в едно домакинство с дядо си и спомените,
свързани с общите им преживявания са наситени с обич, привързаност и усещане за
сигурност и грижа. В следствие скръбта и тъгата от загубата му са нарушени
уменията му за адекватно за възрастта социално функциониране в продължение на
5-6 месеца – променил общуването си в семейната среда и социално значимия кръг
от приятели и познати. Преживеният стрес е резултирал
в емоционален и социален регрес, инфантилизиране на
основни поведенчески стереотипи, свързани със създаване на емоционално
ангажирани връзки; чувствал се е като изоставено дете; проблеми при
структуриране на адекватни рационални решения, съответни на възрастта. Изолира
се, отказва да говори за случилото се, преживява мъката интроспективно, не
споделя, отказва да пътува с кола и предпочита влак, защото така се чувства
свързан с дядо си. тези реакции, които не съответстват на възрастовото и
образователното му ниво са продължили около половин година. Нарушението в
емоционално-оценъчните функции на личността при Р.А. – нарушено умение за
адекватно целеполагане и промяна на цялостното му
социално функциониране - е било особено
интензивно в първите 5-6 месеца след преживяната психотравма.
Към настоящия момент в значителна степен е преодоляна социалната дезадаптация и чувството за тревожност; възстановено е
умението да се рационализират мъката и тъгата. Преживяванията, свързани със
смъртта на дядото не са с интензивността, характеризираща посттравматичното
стресово разстройство.
С влязла в сила присъда с №260008 от 14.05.2021г. по
НОХД №108/2021г. по описа на ОС-Кюстендил, водачът на МПС - Камен В.Г., с ЕГН **********,
е бил признат за виновен в това, че на 11.10.2019г. на път Ш-6204, в участъка
между с.Самораново и гр.Дупница, обл.Кюстендил, км
2+525, при управляване на моторно превозно средство - лек автомобил марка
„Мерцедес", модел „250 Д" с ДК № КН 7363 ВР, в посока гр.Дупница, е
нарушил правилата за движение по чл.20 ал.1 от ЗДвП (като водач не е контролирал непрекъснато
пътното превозно средство, което е управлявал) и по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП (като водач на пътно превозно средство не е
намалил скоростта и в случай на необходимост не е спрял, когато е възникнала
опасност за движението - пресичане на пътното платно от пешеходеца Ч. Стоянов А.
***) и по непредпазливост е причинил смъртта (настъпила на 13.10.2019г. в МБАЛ „Св. И. Рилски-2003" - гр.Дупница) на Ч.
Стоянов А. ***, като след деянието е направил всичко зависещо от него за
оказване помощ на пострадалия – престъпление по чл.343а ал.1, буква „б"
във вр. с чл.343 ал.1 буква „в“, пр.1, вр. с чл.342 ал.1 от НК,
за което му е било наложено наказание при условията на чл.58а ал.1 от НК във
връзка с чл.373 ал.1 от НПК, изтърпяването на което е било отложено по чл.66
ал.1 от НК, като същият е бил признат за
невиновен да е нарушил разпоредбите по
чл.5 ал.1 т.1 от ЗДвП - като участник в движението по пътищата да е поставил в
опасност живота и здравето на Ч. Стоянов А. ***; по чл.5 ал.2 т.1 от ЗДвП и по
чл.116 от ЗДвП - като водач на пътно превозно средство да не е бил внимателен и
предпазлив към уязвим участник в движението, какъвто е представлявал
пешеходецът Ч. Стоянов А. *** и е бил оправдан по тази част от обвинението.
Като взе
предвид така изложените факти, установени от събраните по делото доказателства,
съдът намира следното от правна страна:
1/ По отношение на предявените искове от ищците З.Х.А.
и Х.Ч.А.:
Предявените искове се основават на твърдения за
наличие на деликт и на застрахователно правоотношение
между делинквента и ответника. В разпоредбата на чл.432
ал.1 от КЗ, законът признава в полза на пострадалото лице право на пряк иск
срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на прекия
причинител, като отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по
правило тъждествена по обем с отговорността на делинквента.
Със застраховката „Гражданска отговорност”"
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на
трети лица вреди. Тази отговорност се реализира чрез заплащане на обезщетение
на увреденото лице, което обхваща всички вреди, пряк и непосредствен резултат
от деянието. Необходимо е към момента на увреждането да съществува
застрахователно правоотношение между прекия причинител на вредата и
застрахователя, като наред с това задължително трябва да са налице всички
елементи от фактическия състав на деликта, пораждащи
основанието за възникване на отговорността на прекия причинител спрямо
увредения. Застраховани лица са собственикът на моторното превозно средство, за
което е налице застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва МПС на
законно основание, т. е. всеки, който не е установил противоправно
фактическата власт върху него.
По делото няма спор по следните установени в производството факти: 1) че водачът на моторното
превозно средство, причинил увреждането, е имал качеството на застраховано лице
по задължителна застраховка “Гражданска отговорност”, валидна към датата на
произшествието; 2) че застраховател по сключения договор за застраховка е било
ответното дружество ЗД „Евроинс“ АД; 3) че по отношение на застрахованото лице –
водача на МПС Камен Г., е постановена влязла в сила осъдителна присъда, с която
същия е признат за виновен в извършването на престъпление, съставляващо
осъществяването на процесния инцидент; 4) че в
резултат на деликта е настъпила смъртта на Ч. Стоянов
А..
Ищците З.Х.А. и Х.Ч.А. са материално легитимирани да
получат обезщетение за претърпени от тях вреди в следствие смъртта на Ч.
Стоянов А., съпруг на първата и баща на втория, тъй като са сред лицата,
посочени в Постановление
№4/25.05.1961г. на Пленума на ВС.
В хода на съдебното производство се доказа още и
наличието на претърпени от посочените двама ищци вреди, имащи неимуществен
характер и изразяващи се в болки и страдания от емоционално и психическо
естество, които са следствие от смъртта на Ч.А. – З.А. загубила своя най-близък
човек, своята опора, а Х.А. – един подкрепящ и енергичен родител, на когото в
битов и психологически план и двамата ищци можели да разчитат до преди
настъпване на инцидента.
Доказа се по несъмнен начин от заключението по
назначената КСАТМЕ, че смъртта на Ч.А. е настъпила в резултат на травматичните
увреждания, причинени при ПТП с участието на водача на МПС К.Г..
На основание чл.300 от ГПК, влязлата в сила присъда по
НОХД №108/2021г. по описа на КнОС е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност
и виновността на дееца.
В приложение на посочената норма противоправното
виновно деяние на водача е доказано по делото – при управление на МПС е
допуснал нарушение на правила за движение – чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Ч.А., осъществявайки деяние,
съставляващо престъплението, за което е бил признат за виновен.
Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди,
съгласно чл.52 от ЗЗД, се определят от съда по справедливост. При определяне на
обезщетение за неимуществени вреди се съобразяват характера и тежестта на
вредите, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение
на увреждащото деяние в патримониума на увреденото
лице. В разглеждания казус неимуществените вреди са във формата на болки и
страдания от емоционално и психическо естество, понесени от ищците, като
последица от настъпилата смърт на Ч.А..
В своята практика ВКС на РБ приема, че понятието
„неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на
пострадалия и претърпените болки и страдания, формиращи в своята цялост
негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но
създаващи социален дискомфорт за определен период от
време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в
здравословното състояние, както и че критерият за справедливост, поради
паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в
страната икономическа конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап
от развитие на самото общество в конкретната държава.
Следва да се има предвид, че смъртта поставя край на
живота като най-ценно човешко благо, което прави вредите от настъпването й от
една страна невъзвратими и от друга най-големи, поради което за това житейско
събитие, следва да се определи по справедливост по-висок размер на обезщетение,
спрямо този за претърпени неимуществени вреди от телесни повреди. Характерът и
тежестта на вредите, търпени от ищците се установиха от събраните по делото
доказателства, посочиха се и се обсъдиха по-горе в съдебния акт. Ищците са понесли
тежко загубата на своя обичан съответно съпруг и баща, с когото са се намирали
в много добри отношения и непрекъснат близък контакт. За негативните
изживявания на З.А. са налице повече данни по делото, като за загубата на
съпруга й свидетелката М.Георгиева твърди, че ищцата е „изгубила света си“,
човека, с когото почти 60 години е живяла заедно. Данни относно степента, в
която ищците към настоящия момент са преодолели и дали са преодолели скръбта от
загубата по делото няма.
Съобразявайки всичко изложено, както по необходимост и
обстоятелството, че починалият е бил възрастен човек, на 85 години, с данни за
наличие на онкологично заболяване, но при все това енергичен и активен, съдът
намира, че справедливо обезщетение за претърпените от З.А. вреди би била сума в
размер на 90 000 лева, а на тези, претърпени от Х.А., за които от данните
по делото може да се заключи, че са с по-нисък интензитет – сума в размер на
60 000 лева. Съдът отчита, че към момента на смъртта на Ч.А., синът му Х.А.
е бил на 53 години, имал е самостоятелен и независим от своя родител живот.
Съгласно чл.51 ал.2 от ЗЗД обезщетението за вреди от
непозволено увреждане може да се намали,
ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването
на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения
- обективен елемент от съпричиняването, може да се
изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния
резултат, като го обуславя в някаква степен. Дали поведението на пострадалия е
рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във
всеки конкретен случай.
В редица решения на ВКС на РБ се приема, че изводът за
наличие на съпричиняване на вредата не може да почива
на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилото на чл.51 ал.2 от ЗЗД изисква доказани
по безспорен начин конкретни действия или бездействие на увреденото лице, с
които то обективно да е способствало за появата на вредоносния резултат, като е
създало условия за настъпването му или го е улеснило.
Ответникът по делото е направил възражение за съпричиняване на вредите, което е обосновал с твърдения за противоправно поведение на Ч.А., способствало за настъпване
на смъртта му.
Поддържаните от дружеството да са допуснати от
пострадалия нарушения са следните: пешеходецът Ч.А. е предприел пресичане на
пътното платно на необозначено място и при липса на пешеходна пътека, както и без
да съобрази дистанцията и скоростта на приближаващия автомобил, с което сам се
е поставил в опасност, при принос от порядъка на не по-малко от 80 %.
От установения механизъм на произшествието съдът
приема за основателно възражението на
ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия, поради нарушаване на чл.113 ал.2 във вр.
с ал.1 т.1 от ЗДвП, а именно – при пресичане на пътното платно Ч.А. е предприел
пресичане без да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, в
какъвто смисъл следва да се приеме, че е направеното възражение от ответника,
че пострадалият не е съобразил дистанцията и скоростта на приближаващия
автомобил. Този извод е очевиден предвид установения факт, че пешеходецът е
предприел пресичане без да прецени възможността си да премине безопасно през
платното за движение, предвид приближаващия се автомобил, управляван от Г..
Съдът не приема за основателно възражението, че Ч.А. е
нарушил забраната за пресичане на пътното платно при липса на пешеходна пътека.
Действително, чл.113 ал.1 от ЗДвП предвижда, че при пресичане на платното за
движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване
на определени правила, а именно: 1.преди да навлязат на платното за движение,
да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства; 2. да не удължават
ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на
платното за движение; 3. да спазват светлинните сигнали и сигналите на
регулировчика и 4. да не преминават през ограждения
от парапети или вериги. Но доколкото в конкретния случай пресичането е
предприето извън рамките на населено място (вж.заключението по АТЕ), то
приложимо е правилото на чл.113 ал.2 от ЗДвП, според което извън населените места и по двулентовите
двупосочни пътища в населените места, когато
в близост до пешеходците няма пешеходна пътека – какъвто се установи, че е
настоящият случай (вж.показанията на свидетеля Ш.) - те могат да пресичат
платното за движение и извън определените за това места, като при това спазват
правилата по ал.1, т.1, 2 и 4. Или – предприетото от пострадалия пресичане на
платното за движение без наличието на пешеходна пътека не е съставлявало
нарушение на ЗДвП, но доколкото същото е било предприето при несъобразяване с приближаващите
се пътни превозни средства, т.е. в нарушение на чл.113 ал.2 във вр. с ал.1 т.1 от ЗДвП, то налице е съпричиняване
на настъпилия вредоносен резултат.
За съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия, както се посочи, може да се
говори в случай, когато е налице причинна връзка между поведението му, с което е
създадена обективна предпоставка и/или възможност за настъпване на увреждането
и вредата. Пешеходецът Ч.А. е предприел пресичане на платното за движение в
нарушение на горната законова разпоредба. Налице е противоправно
и свързано с това - рисково поведение от негова страна, довело до поемането на
предвидим риск, респ. до неговото неоправдано игнориране. Това поведение
съставлява обективен принос, който е противоправен и
е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното
пътно - транспортно произшествие.
В обобщение може да се посочи, че настъпилата вреда е
резултат както от противоправното поведение на
застрахования при ответника водач на МПС, по отношение на който има влязла в
сила осъдителна присъда, задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданскоправните
последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, така и от противоправното поведение на самия пострадал.
При определяне на степента на съпричиняване,
следва да бъде извършена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увреденото лице, за да бъде установен
действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на
пътно-транспортното произшествие.
В конкретния случай, според съда, поведението на
пострадалия не е тъждествено по степен с това на водача на лекия автомобил,
като това на последния има превес. Водачът на лекия автомобил е нарушил
правилата за движение по чл.20 ал.1 от ЗДвП
(като водач не е контролирал непрекъснато пътното превозно средство,
което е управлявал) и по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП (като водач на пътно превозно средство не е
намалил скоростта и в случай на необходимост не е спрял, когато е възникнала опасност
за движението - пресичане на пътното платно от пешеходеца Ч. Стоянов А. ***). При
отчитане на естеството на допуснатите нарушения на правилата за движение по
пътищата от всеки от двамата участници в ПТП, съдът приема, че приносът на водача
на лекия автомобил за настъпване на вредоносния резултат, надхвърля този на пешеходеца
и следва да бъде оценен на 2/3 части от цялостния механизъм на причинно -
следствената връзка, довела до вредоносния резултат.
Посоченото налага извод, че определените от съда
обезщетения, които да възмездят вредите на ищците следва да бъдат намалени с 1/3,
колкото е приносът на техния родственик, като на З.А. бъде присъдено
обезщетение в размер на 60 000 лева, а на Х.А. – в размер на 40 000
лева.
За разликата над горепосочените суми исковете до
пълните претендирани размери от по 150 000 лева
за всеки от двамата ищци, следва да се отхвърлят като неоснователни.
Върху сумите, които ще бъдат присъдени застрахователят
дължи заплащане и на лихви за забава в размер на законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 30.10.2020г. до окончателното
изплащане.
2/ По отношение на предявените от З.А. и Ч.А. акцесорни искове за присъждане на обезщетения за забава за
времето от 30.10.2019г. (датата на уведомяване на застрахователя) до
предявяване на исковете:
Съгласно разпоредбата на чл.429 ал.2, в застрахователното
обезщетение по ал.1, т.е. това, което застрахователят следва да изплати по договора
за застраховка „Гражданска отговорност“, се включват освен обезщетението за
причинените от застрахования на трети лица имуществени и неимуществени вреди,
които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие и 1. пропуснатите ползи,
които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволено увреждане и 2.
лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред
увреденото лице при условията на ал.3. Според ал.3, лихвите за забава на
застрахования по ал.2 т.2, за които той
отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките
на застрахователната сума (лимита на отговорност) и в този случай от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования,
считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл.430 ал.1 т.2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна
претенция от увреденото лице, която
от датите е най-ранна.
Доколкото несъмнено е, че делинквентът
отговаря спрямо пострадалия и за забавата, съобразно правилото на чл.84 ал.3 във вр. с чл.45 от ЗЗД, то и застрахоователят
отговаря за забавата, но при условията на горните разпоредби.
Така, в конкретния случай, от представеното с исковата
молба уведомление, изходящо от ищците и адресирано до ответника, както и от
приложената разписка за доставка на уведомлението, извършена от куриер
(л.51-л.53 от делото), се установява, че на 30.10.2019г. ищците, в качеството
им на пострадали лица, са уведомили застрахователя на гражданската отговорност
на водача на МПС – К.Г., относно настъпването на застрахователното събитие.
Застрахователната претенция е била предявена на по-късна дата – 22.11.2019г.
(л.54-л.57). От тези факти следва извод, че дружеството дължи на всеки от
двамата ищци и обезщетение за забавата, считано от по-ранната дата, а именно
датата 30.10.2019г., като същото се дължи до и включително датата, предхождаща
подаването на исковата молба в съда, т.е. до и включително 29.10.2020г.
Възражения относно лимита на отговорността по застрахователния договор не са
направени.
За периода от 30.10.2019г. до и включително
29.10.2020г. размерът на законната лихва за забава върху сумата от 60 000
лева възлиза на 6 100 лева, а върху сумата от 40 000 лева – на
4 066.66 лева. Тези размери са установими при
използване на съответния програмен продукт за изчисляване на лихви. Разпечатки
от извършените изчисления от съда се прилагат по делото.
Така, предявеният от З.А. иск за заплащане на
обезщетение за забава ще бъде уважен за сумата от 6 100 лева и отхвърлен
за разликата до претендираните 15 250 лева, а
искът, предявен от Х.А. ще бъде уважен за сумата от 4 066.66 лева и
отхвърлен за разликата до 15 250 лева.
3/ По отношение на предявените искове от ищците Ч.Х.А.
и Р.Х.А.:
Така посочените
двама ищци са внуци на починалия при ПТП Ч. Стоянов А., синове на неговия син Х.Ч.А..
Тези ищци твърдят, че са претърпели неимуществени
вреди от смъртта на техния дядо, които следва да бъдат обезщетени. За да се
прецени дали същите са материално легитимирани да получат обезщетение, следва
да се съобрази задължителната съдебна практика в тази насока и да се изследват
конкретно установените по делото факти.
Относимо
за спора е Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д.№1/2016г.,
ОСНГТК, според което материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от
25.V.1961г. и Постановление
№5 от 24.ХI.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи
от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди.
С посоченото ТР се разшири кръга от лица, които имат
право да получат обезщетение за вреди, претърпени от смърт на дадено лице, като
в този кръг се включиха и бабите и дядовците, братята и сестрите на починалия,
както и други правни субекти. Право на обезщетение тези лица имат по изключение,
само в случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина
между починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди. Приема се, че когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, то справедливо е да се признае право
на обезщетение за неимуществени вреди и на съответния преживял родственик. В
тези случаи за получаването на обезщетение се сочи, че няма да е достатъчна
само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания,
които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от
разрешението, дадено с посочените по-горе Постановления на ВКС.
От показанията на разпитаните по делото свидетели
съдът формира извод, че между ищците и починалия им дядо са съществували близки
и топли отношения, произтичащи до голяма степен от обстоятелството, че ищците
почти през целия си живот са живяли в обща къща с
дядо си, макар и на различни етажи. Тези отношения обаче, според съда напълно
се вместват в общоприетото понятие за този тип родствена връзка, без да сочат
на наличие на особена и изключителна по естеството си близост между внуци и
дядо. Налице са данни, че в даден момент бащата е заминал за Германия, но не се
установи за какъв период от време същият е отсъствал от дома и от живота на
ищците, за да се счете, че по някакъв начин същите са изградили спрямо
починалия бащинско отношение. Също така, в показанията на свидетелката Ив.А. се
съдържат данни, че след раздялата й с бащата на ищците, тя е останала да живее
заедно с тях в къщата, обитавана и от Ч.А., което би могло да представлява
предпоставка за задълбочаване на привързаността между него и внуците му, но
съдът взема предвид обстоятелството, че това твърдение на свидетелката е в
противоречие с посоченото в исковата молба, че след развода децата останали при
баща си, при което е малко вероятно ролята на отсъстващия родител – майката, да
е била поета от дядото. Също така, независимо кой от родителите е останал да
живее с децата в общия дом с бабата и дядото не е толкова съществено при
преценката за формиране на привързаността между тях в конкретния случай, тъй
като към момента на раздялата през 2006г. внукът Ч.А. е бил на 17 години, т.е.
на прага на пълнолетието, а внукът Р.А., макар и по-малък е бил на 12 години.
Фактът, че семействата на бабата и дядото, от една страна, и това на внуците,
от друга, са обитавали отделни етажи на една обща къща, няма характеристиката
изключителност, предвид това, че за българската обществена традиция е
характерно няколко поколения да съжителстват в една сграда, дори понякога в
едно общо домакинство. Също така, напълно в духа на българските традиции е
кръщаването на новородено с името на негови баба или дядо по майчина или бащина
линия, поради което изтъкнатото в исковата молба обстоятелство, че ищеца Ч.Х.А.
е кръстен на неговия дядо не е от съществено значение. Действително, по делото
се установи, че починалият е имал загрижено отношение към внука си Ч.А., но
това е обяснимо с установеното влошеното
здравословно състояние на последния. От това, че търсили компанията на своя
дядо също не следва извод, че отношенията им са надхвърляли обичайното за отношения
от такова естество на родствена връзка, особено след като се установи, че
дядото е бил весел човек, с добро чувство за хумор. Също така, фактът, че
дядото е водил внуците на различни културни прояви и е насърчавал развитието на
музикалния талант на единия от тях, са израз на типичното за българските
традиции участие на бабите и дядовците в отглеждането и възпитанието на
внуците, но не разкриват изключителност на съществувалата между дядото и
неговите внуци родствена връзка. Анализът на събраните доказателства, по–скоро
обуславя извод, че между ищците и дядо им са съществували нормални и обичайни
роднински отношения, характерни за този тип родство, изпълнени с топлота,
съпричастност и загриженост.
Воден от горното разбиране, съдът намира, че по делото
не се установяват отношения на емоционална близост и силна привързаност, надхвърлящи по интезитет
и времетраене нормално присъщите за родствената връзка, която ищците са имали
със своя дядо. Установената връзка съответства изцяло на характерната и типична
за нашето общество връзка между дядо и внуци – близост, обич, взаимност,
разбирателство, помощ, доверие, уважение. Само те обаче не могат да обосноват
справедливо увеличаване на предвидимия от застрахователя обем на отговорност.
За да е оправдано изключението, е необходимо да съществуват особени и конкретно
установени житейски обстоятелства, породили необичайно силна привързаност,
която съответно да може обективно да причини морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната
родствена връзка.
Наред с посоченото, от съществено значение е да се
докаже по делото, че по причина особената житейска ситуация, е създадена връзка
между съответните родственици с продължителност,
интензитет и проявления, съобразими за период значително преди и към момента на
настъпване на смъртта. При това от значение е не личната оценка на ищците
или квалификацията на създалите се отношения между тях и починалия, дадена от
трети лица (свидетели), а доказването на обстоятелствата, предоставящи
възможност съдът да изгради личното си впечатление и убеждение за
изключителност на тази връзка, по смисъла на цитираното Тълкувателно решение.
Установи се, чрез показанията на свидетелите и
заключението по назначената съдебно-психологична експертиза, че Ч.А. и Р.А. са
страдали много за загубата на своя дядо, затворили са се, ограничили са
социалните си контакти, а Ч.А. – и музикалните си изяви за период от половин
година, като на последния е бил нужен и по-дълъг период, за да възстанови
умението си за рационално справяне със скръбта, но нито проявните
форми, нито техния интензитет и продължителност обосновават извод да са
настъпили неимуществени вреди, надхвърлящи тези, които е нормално да търпят
внуците по повод загубата на обичан от тях дядо.
Изложеното очертава извода на съда, че двамата ищци не
доказаха кумулативно изискуемите се предпоставки,
обосноваващи основателност на претенцията на всеки от тях, поради което исковете
само на посоченото основание следва да бъдат отхвърлени.
Безпредметно е обсъждането на останалите относими към отговорността на застрахователя предпоставки,
както и на направените от ответника други възражения по тези искове.
Поради неоснователността на главните искове,
неоснователни са и акцесорните за присъждане на
обезщетения за забава.
По разноските:
На ищците Ч.А. и Р.А. не се следва присъждане на
разноски, поради неоснователността на исковите им претенции. Така, сторените
разноски за възнаграждение на вещото лице по съдебно-психологичната експертиза,
остават за тяхна сметка, доколкото касаят основателността на техните претенции.
Ищците З.А. и Х.А. не са сторили разноски в
производството. Същите са били освободени от заплащане на държавни такси.
На л.112 и л.113 от делото са приложени договори за
правна защита и съдействие, сключени от всеки от двамата ищци, от една страна,
и Адвокатско дружество „Й. и Евгениев“, с ЕИК *********, от друга, с който е
уговорено предоставянето на безплатна правна помощ по делото в хипотезата на
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Претендирано е присъждане на
възнаграждение на дружеството, с начисляване на ДДС, поради качеството му на
регистрирано по ЗДДС лице. Представено е доказателство за регистрацията на Адвокатско
дружество „Й. и Евгениев“ по ЗДДС.
Съдът намира, че са налице предпоставки за присъждане
на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, при
съобразяване частичното уважаване на исковите претенции на двама от ищците и
съобразно техния размер. Когато е поискано присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за осъществена при условията на чл.38 от ЗАдв.
адвокатска услуга, за да бъде същото основателно и доказано, е достатъчно в
договора за правна защита и съдействие да е записана /посочена/ конкретната
хипотеза на чл.38
ал.1 т.т.1-3
от Закона, при която помощта се предоставя и този договор да е представен
по делото. Страната, ползваща безплатно адвокатска помощ, не следва да ангажира
доказателства, нито съдът може да преценява дали тя попада в категориите лица,
визирани в нормата и в коя от тях. В този смисъл е и практиката на ВКС /напр. определение №365 от
17.07.2017г. на ВКС, I-во т.о. по
ч.т.д.№894/2017г., определение
№616 от 05.06.2017г. на ВКС, IV-то г.о., по гр.д.№5089/2016г., определение №515 от
02.10.2015г. на ВКС, I-во т.о., по
ч.т.д.№2340/2015г., определение
№163 от 13.06.2016г. на ВКС, I-во г.о., по
ч.гр.д.№2266/2016г./. От представените в конкретния случай договори за правна
защита и съдействие е видно, че е налице отразяване на конкретната хипотеза по
чл.38 ал. 1 от ЗАдв., наложила осъществяването на
безплатна правна помощ, следователно, искането за присъждане на разноски се
явява мотивирано и следва да бъде уважавано.
При уважаване на исковете на З.А. за сумата общо от
66 100 лева, дължимото възнаграждение е определимо
по чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно – 2 513 лева. Върху тази сума, на основание § 2а
от ДР на Наредбата, следва да се начисли ДДС, тъй като се установи, че АД е регистирано по ЗДДС. Според посочената разпоредба, за
регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената стойност се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Така, адвокатското
възнаграждение, което ответникът ще следва да заплати на процесуалния
представител на ищцата е в размер на 3 015.60 лева, с ДДС.
За уважените искове, предявени от Х.А., общо за сумата
от 44 066.66 лева, дължимото възнаграждение е определимо
също по чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно – 1 852 лева. При прилагане на
обсъдената по-горе разпоредба на § 2а от ДР на Наредбата и начисляване на ДДС,
адвокатското възнаграждение, което ответникът ще следва да заплати на
процесуалния представител на ищеца възлиза на 2 222.40 лева.
Ответникът е сторил разноски за вещи лица – 601.00
лева. Счита, че му се следва заплащане на възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 450.00 лева. Относно последното и на основание чл.78 ал.8 от ГПК, във
вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и предвид фактическата
и правна сложност на делото пред първата инстанция, както и доколкото чл.25
ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ предвижда, че: „За защита по
дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева“, с
което се предоставя възможност на съда да прецени размера на възнаграждението,
без да е обвързан от претендирания от страната такъв,
настоящият състав намира, че на ответното дружество се следва заплащане на
разноски в размер на 300.00 лева. Така, общият размер на сторените разноски
възлиза на 901.00 лева. Съразмерно на отхвърлената част от исковете, съгласно
чл.78 ал.3 от ГПК, ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника,
както следва: ищците Ч.А. и Р.А. общо и по равно помежду им – половината от тази сума или 450.50 лева; от
останалата половина, съразмерно с отхвърлените части от исковете, З.А. ще дължи
135.15 лева, а Х.А. – 165.18 лева.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
ОС-Кюстендил, съобразно уважената част от исковете държавна такса в размер на
4 406.67 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.„Христофор Колумб“ №43 да заплати на З.Х.А., с ЕГН **********,
с адрес ***, следните суми: 60 000
лева (шестдесет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени от А.
неимуществени вреди в резултат на смъртта на нейния съпруг Ч. Стоянов А.,
настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, предизвикано на
11.10.2019г. от водач на лек автомобил марка „Мерцедес 250 Д“ с ДК №КН 7363 ВР
- Камен В.Г., с ЕГН **********, чиято гражданска отговорност към момента на
произшествието е била застрахована от ответното дружество, ведно със законната лихва върху сумата, считано от дата на подаване
на исковата молба в съда - 30.10.2020г., до окончателното изплащане и 6 100 лева (шест хиляди и сто лева),
представляваща обезщетение за забава върху сумата от 60 000 лева в размер
на законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя –
30.10.2019г. до и включително 29.10.2020г., като исковете за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 60 000 лева до претендираните 150 000 лева и за присъждане на
обезщетение за забава за разликата над 6 100 лева до претендираните
15 250 лева ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни.
Присъдените в полза на З.Х.А. суми могат да бъдат
заплатени на посочената от същата банкова сметка, ***: IBAN: ***; BIC: ***.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„Христофор
Колумб“ №43 да заплати на Х.Ч.А., с ЕГН **********, с адрес ***, следните суми:
40 000 лева (четиридесет хиляди
лева), представляваща обезщетение за претърпени от А. неимуществени вреди в резултат
на смъртта на неговия баща Ч. Стоянов А., настъпила в резултат на
пътно-транспортно произшествие, предизвикано на 11.10.2019г. от водач на лек
автомобил марка „Мерцедес 250 Д“ с ДК №КН 7363 ВР - Камен В.Г., с ЕГН **********,
чиято гражданска отговорност към момента на произшествието е била застрахована
от ответното дружество, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от дата на подаване на исковата молба
в съда - 30.10.2020г., до окончателното изплащане и 4 066.66 лева (четири хиляди шестдесет и шест лева и шестдесет
и шест стотинки), представляваща обезщетение за забава върху сумата от 40 000
лева в размер на законната лихва, считано от датата на уведомяване на
застрахователя – 30.10.2019г. до и включително 29.10.2020г., като исковете за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000
лева до претендираните 150 000 лева и за
присъждане на обезщетение за забава за разликата над 4 066.66 лева до претендираните 15 250 лева ОТХВЪРЛЯ като неоснователни.
Присъдените в полза на Х.Ч.А. суми могат да бъдат
заплатени на посочената от същия банкова сметка, ***: IBAN: ***; BIC: ***.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от Ч.Х.А., с ЕГН **********
и Р.Х.А., с ЕГН **********, двамата с адрес ***, против ЗД „Евроинс“
АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София,
бул.„Христофор Колумб“ №43, обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.432 ал.1 от КЗ във вр. с чл.45 и чл.86
от ЗЗД за осъждане на ответника да им заплати суми в размер от по 50 000
лева на всеки от тях, предявени частично от цялостни претенции в размер от по
150 000 лева, търсени като обезщетения за претърпени от всеки от ищците
неимуществени вреди в резултат на смъртта на техния дядо Ч. Стоянов А.,
настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, предизвикано на
11.10.2019г. от водач на лек автомобил марка „Мерцедес 250 Д“ с ДК №КН 7363 ВР
- Камен В.Г., с ЕГН **********, чиято гражданска отговорност към момента на
произшествието е била застрахована от ответното дружество, ведно с лихви за
забава върху сумите по обезщетенията в размери от по 5 083.33 лева за всеки
от двамата, начислени от датата на уведомяване на застрахователя –
30.10.2019г., до датата на завеждане на исковата молба, както и законните лихви
върху исковите суми, считано от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„Христофор
Колумб“ №43 да заплати на Адвокатско дружество „Й. и Евгениев“, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„Бистрица“ №9,
ет.2, офис 4, сумата от 5 238.00
лева (пет хиляди двеста тридесет и осем лева), представляваща общ размер на
дължимо адвокатско възнаграждение, с включен ДДС, за предоставената от дружеството
безплатна адвокатска помощ на ищците З.Х.А. и Х.Ч.А., в хипотезата на чл.38
ал.1 т.2 от ЗАдв., от които 3 015.60 лева, с ДДС
за предоставената адвокатска помощ на З.А. и 2 222.40 лева, с ДДС за
предоставената адвокатска помощ на Х.А..
ОСЪЖДА Ч.Х.А., с ЕГН ********** и Р.Х.А., с ЕГН **********,
двамата с адрес ***, да заплатят на ЗД „Евроинс“ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„Христофор
Колумб“ №43 сумата от 450.50 лева (четиристотин
и петдесет лева и петдесет стотинки), представляваща сторени по делото
разноски, дължима по равно от всеки от тях, или всеки да заплати сума в размер
на 225.25 лева.
ОСЪЖДА З.Х.А., с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на
ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.София, бул.„Христофор Колумб“ №43 сумата от 135.15 лева (сто тридесет и пет лева и петнадесет
стотинки), представляваща сторени по делото разноски, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
ОСЪЖДА Х.Ч.А., с ЕГН **********, с адрес *** да заплати
на ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.София, бул.„Христофор Колумб“ №43 сумата от 165.18 лева (сто шестдесет и пет лева и
осемнадесет стотинки), представляваща сторени по делото разноски, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„Христофор
Колумб“ №43 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Окръжен съд-Кюстендил сумата от 4 406.67
лева (четири хиляди четиристотин и шест лева и шестдесет и седем стотинки),
представляваща дължима държавна такса за уважените искове.
Решението може да се обжалва пред Апелативен
съд-София с въззивна жалба в 2-седмичен срок, считано
от датата на връчване на препис.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: