РЕШЕНИЕ № 493
гр. Пловдив, 14.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на
двадесет и първи януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова,
като разгледа докладваното гр. дело № 11862 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от Ю.В.А. против „Банка ДСК“ ЕАД кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за
приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответника сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 25.02.2010 г. по
ч.гр.д. № 2433/2010 г. по описа на Районен съд - Пловдив, както следва: сумата
от 19 166 лв. - главница по договор за кредит № ****г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
24.02.2010 г., до окончателното й изплащане; сумата от 1 562, 84 лв. - лихва за
периода от 16.03.2010 г. до 24.02.2010 г., както и сумата от 414, 58 лв.,
представляващи разноски по делото и сумата от 657, 29 лв. - юрисконсултско
възнаграждение, за принудителното събиране на които е образувано ****и район на
действие - Окръжен съд - Пловдив, поради погасяването им по давност.
Ищцата
твърди, че против нея е издаден изпълнителен лист от 25.02.2010 г. по ч.гр.д. №
2433/2010 г. по описа на Районен съд - Пловдив въз основа на Заповед №
1306/25.02.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, връчена
на длъжника на 11.03.2010 г. и влязла в сила на 26.03.2010 г., тъй като против
последната не е депозирано възражение. Твърди, че на основание издадения изпълнителен
лист било образувано на 09.03.2010 г. ****и район на действие - Окръжен съд -
Пловдив. По изпълнителното дело били осъществени изпълнителни действия, като последното
валидно изпълнително действие било предприето на 05.08.2013 г. с налагането на
възбрана. Поддържа, че в периода от 05.08.2013 г. до 05.08.2015 г.
изпълнителното дело е прекратено по силата на закона, поради което и всички
изпълнителни действия, предприети след 05.08.2015 г. не са довели до прекъсване
на давността. Счита, че давността за главницата е започнала да тече на
05.08.2013 г. и е изтекла на 05.08.2018 г., а вземането за лихва се е погасило
на 05.08.2016 г. с изтичане на тригодишния давностен срок. По така изложените
съображения се моли за уважаване на предявените установителни искове.
Ответникът
„Банка ДСК“ ЕАД е депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба. Поддържа, че исковата молба не отговаря на
законоустановените изисквания за нейната редовност, тъй като заявеното искане
не съответства на обстоятелствата изложени в исковата молба за погасяване на
вземането по давност. Поддържа, че ако се приеме, че искът е такъв с правно
основание чл. 439 ГПК, последният е недопустим, в който смисъл се позовава на
практика на съдилищата. Счита предявените искове за неоснователни, тъй като в
молбата за образуване на изпълнителното дело са посочени изпълнителните
действия, които следва да бъдат предприети от съдебния изпълнител, включително
и налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано при
Кооперация РПК „Наркооп“ - Пловдив. Запорът е действал до момента на
прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата на 02.10.2014 г., като всеки
месец от работодателя са постъпвали суми по сметката на съдебния изпълнител,
които след разпределение са превеждани към взискателя. Счита, че всяко плащане
от третото задължено лице представлява отделно изпълнително действие, довело до
прекъсване на давността. Твърди, че на 10.09.2015 г. била депозирана нова молба
за налагане на запор върху трудовото възнаграждение, като такъв е наложен върху
последното, получавано при „Тракия Билд“ – гр. Пловдив и запорът се е
изпълнявал за периода от 2015 г. до 2018 г. Освен тези изпълнителни действия
била наложена възбрана на 03.07.2013 г. по искане на взискателя. Посочва и
други изпълнителни действия, които са били предприети, поради което счита, че
давността в изпълнителното производство е била прекъсвана многократно. По така
изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е
сезиран с кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Първоинстанционният съд е
сезиаран с допустима искова претенция по чл. 439 ГПК за установяване
недължимостта на вземане, за принудителното събиране на което е образувано
изпълнително производство, поради погасяването му по давност.
Това е така, тъй като
давността не се прилага служебно, т.е. изтичането на предвидения в закона срок
на бездействие на носителя на субективното право на вземане не е достатъчно, за
да се приложат последиците от настъпилото погасяване на възможността за
принудително реализиране на публичното задължение. Необходимо е длъжникът да
направи изрично волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати
изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно
решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за установено,
че не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния
процес, включително поради погасяване на задължението по давност. Единственият
способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано твърдение за изтекла
погасителна давност по отношение на вземане остава предявяването на иск -
отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК, предявен преди да е приключило
принудителното събиране на вземането.
Установява се, че с
изпълнителен лист от 25.02.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 2433/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
ищцата е осъдена да заплати солидарно с „Ленора“ ЕООД в полза на ответника “Банка
ДСК” ЕАД сумата от 19 166 лв. - главница по договор за кредит № ****г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 24.02.2010 г., до окончателното й изплащане; сумата от 1
562, 84 лв. - лихва за периода от 16.03.2010 г. до 24.02.2010 г., както и сумата
от 414, 58 лв., представляващи разноски по делото и сумата от 657, 29 лв. -
юрисконсултско възнаграждение.
Между страните в
производството не е спорно обстоятелството, че изпълнителното основание е
издадено по силата на влязла в сила Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
2433/2010 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, против която не е било депозирано възражение в установения за това
срок.
За принудително събиране на
вземането по изпълнителен лист от 25.02.2010 г., издаден по ч. гр. дело №
2433/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив е било образувано ****и район на
действие - Окръжен съд - Пловдив.
От материалите по приложеното
по делото изп.д. ****и район на действие - Окръжен съд - Пловдив, се
установява, че изпълнителното производство е образувано с разпореждане на
съдебния изпълнител по молба на взискателя от 09.03.2010 г. В молбата на
взискателя са посочени конкретните изпълнителни действия, които да бъдат
предприети от съдебния изпълнител. Върху молбата е поставен печат от частния
съдебен изпълнител, в който е отбелязано, приложение на разпоредбата на чл. 18 ЗЧСИ, поради което и съдебният изпълнител следва да се счита за овластен да
предприема изпълнителни действия от името на взискателя.
С разпореждане от
30.04.2010 г. е постановено да бъде наложен запор върху собственото на длъжника
моторно превозно средство – „Сеат Толедо“ с ****, като последният следва да се
счита наложен на 08.07.2010 г., видно от отбелязването върху съобщението,
изпратено до Сектор „Пътна полиция“, КАТ при ОДП – Пловдив.
С разпореждане на съдебния
изпълнител от 23.08.2010 г. е постановено налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, получавано при Районна потребителна кооперация
„Наркооп“. Запорното съобщение е получено от работодателя – в качеството му на
трето задължено лице – на 14.09.2010 г., който с молба от 20.09.2010 г. е
уведомил съдебния изпълнител, че признава вземането, като по отношение на
трудовото възнаграждение на ищцата няма други наложени запора или претенции от
трети лица.
По така наложения запор са
постъпвали ежемесечно суми по изпълнителното дело, които за разпределяни от
съдебния изпълнител, и след установяване на дължимите такси по изпълнителното
производство, постъпилите суми са превеждани по сметката на взискателя. Първото
плащане от третото задължено лице е постъпило на 27.10.2010 г. По така
наложения запор са постъпвали ежемесечно суми до 22.12.2014 г. – до момента, в
който по делото е постъпило уведомление от работодателя на ищцата, че трудовото
правоотношение на длъжника е прекратено (л. 416).
С разпореждане от
10.04.2013 г. и на основание чл. 458 ГПК държавата е присъединена като
взискател в изпълнителното производство.
С молба от 03.07.2013 г.
взискателят е поискал да бъде наложена възбрана по отношение на собствения на
ищцата Ю.А. недвижим имот, която е наложена с разпореждане на съдебния
изпълнител от 31.07.2013 г. Възбраната върху ½ ид.ч. от недвижим имот с
идентификатор № ****, представляващ апартамент, находящ се в гр. П., ул. ****,
е вписана в Служба по вписванията – гр. Пловдив на 05.08.2013 г. с ****.
В изпълнителното
производство е постъпила молба от длъжника Ю.А. от 23.10.2013 г, с която се
моли да бъде изготвена сметка за размера на дълга, доколкото по сметката на
взискателя била постъпила сумата от 13 830, 78 лв. от „Българска банка за
развитие“ АД, която молба е изпратена до взискателя с разпореждане на съдебния
изпълнител от 28.10.2013 г. В отговор е постъпило уведомление от „Банка ДСК“
ЕАД, в което посочва актуалния размер на вземането си към 25.11.2013 г., а
именно 8 243, 60 лв. На 15.05.2014 г. е депозирана нова молба от длъжника,
в която посочва, че уведомлението от кредитора е останало неясно за последния,
поради което и по делото е постъпило ново уведомление за размера на дълга от
страна на „Банка ДСК“ ЕАД от 30.05.2014 г., в което е посочен размер на
задължението от 8 327, 83 лв.
На 10.09.2015 г. е
постъпила молба на взискателя за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата, получавано при „Тракия Билд“ ЕООД, чието налагане е
постановено с разпореждане на съдебния изпълнител от 15.09.2015 г. Запорното
съобщение е получено от третото лице – работодател, на 23.09.2015 г., който с
молба от 01.10.2015 г. признава вземането и посочва сумата, която следва да
бъде ежемесечно удържана от трудовото възнаграждение на длъжника. Първото
плащане от работодателя по изпълнителното производство е постъпило на 26.10.2015
г., а последното на 26.01.2018 г., като постъпилите суми са разпределяни от
съдебния изпълнител в полза на взискателя, след удържане на дължимите в
изпълнителното производство разноски. Плащанията от работодателя са постъпвали
до момента на прекратяване на трудовото правоотношение с длъжника – служител на
17.02.2018 г., за което съдебният изпълнител е уведомен с молба от третото
лице, депозирана на 08.03.2018 г.
На 03.08.2017 г. е
постъпила молба от взискателя за налагане на запор върху вземането на ищцата по
договор за наем от 12.04.2017 г., чието налагане е постановено с разпореждане
на съдебния изпълнител от 28.08.2017 г. Запорното съобщение е получено от ****на
02.09.2017 г., в който момент запорът върху вземането на длъжника следва да се
счита наложен.
На 23.11.2017 г. е
депозирана нова молба от взискателя за проучване на имуществото на длъжника и
предприемане на съответните изпълнителни действия чрез налагане на възбрана
върху установено недвижимо имущество и запор върху вземания на длъжника.
По молба на взискателя от
10.05.2018 г. е наложен с разпореждане от 14.05.2018 г. запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата при „Аракс – 90“ ООД. Запорното съобщение е получено
от работодателя на 16.05.2018 г., който е депозирал уведомление до съдебния
изпълнител от 22.05.2018 г. за предстоящо прекратяване на трудовото правоотношение
с този служител.
По молба на взискателя от
15.03.2019 г. са наложени запори върху вземанията на длъжника в следните
търговски банки – в „Централна кооперативна банка“ АД на 25.03.2019 г. с
получаване на запорното съобщение и в „Първа инвестиционна банка“ АД на
25.03.2019 г. с получаване на запорното съобщение.
В изпълнителното производство
е постъпила молба от 25.09.2019 г. от ****, за присъединяването й в качеството
й на взискател в изпълнителното производство, която е присъединена на основание
чл. 456, ал. 1 ГПК с разпореждане на частния съдебен изпълнител от 14.10.2019
г.
Със
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 10 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. Посочено е, че при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече
с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. На следващо
място в мотивите на решението е уточнено, че ищецът няма нужда да поддържа
висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на 24 вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
на нови изпълнителни способи.
При съобразяване на задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с посоченото тълкувателно решение, съдът установи, че в хода на
образуваното изпълнително производство давността за погасяване правото на
принудително изпълнение на вземането, предмет на изпълнителното производство,
се е прекъсвала многократно. Първото действие, довело до прекъсването на давността
по отношение на вземането е депозирането на молбата от 09.03.2010 г. на взискателя за образуване на изпълнителното
производство, доколкото в последната са посочени конкретните изпълнителни
способи, които да бъдат приложени в изпълнителното производство по отношение да
на длъжника Ю.А.. След това давността за вземането е прекъсната на 08.07.2010
г. с налагането на запор върху
собственото на длъжника моторно превозно средство – „Сеат Толедо“ с ****, видно
от отбелязването върху съобщението, изпратено до Сектор „Пътна полиция“, КАТ
при ОДП – Пловдив. Следващото изпълнително действие, довело прекъсване на
погасителната давност в изпълнителното производство е с налагането на запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано при Районна потребителна
кооперация „Наркооп“, на 14.09.2010 г., тъй като
съгласно разпоредбата на чл. 450, ал. 3 ГПК запорът върху вземането на длъжника
се счита наложен спрямо третото задължено лице от деня, когато му е връчено
запорното съобщение.
По силата на така наложения запор в изпълнителното
производство са постъпвали ежемесечно суми от 27.10.2010 г. до 22.12.2014 г., в
който период посоченият изпълнителен способ се е прилагал, поради което следва
да се приеме, че нова погасителна давност за вземането е започнала да тече след
постъпване на последното плащане от третото задължено лице – 22.12.2014 г. Процесуална
последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно
изпълнение, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на взискателя
за събиране или вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК, затова запорът върху
вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е част от
предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху вземания на длъжника“.
В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд,
постановена с Определение №
281/26.03.2019 г. по гр.д. № 345/2019 г., ГК, IV г.о.
Давността е прекъсната и на 03.07.2013 г. с депозиране на молба от
взискателя, с която последният е поискал да бъде наложена възбрана по отношение
на собствения на ищцата Ю.А. недвижим имот. Възбраната върху ½ ид.ч. от
недвижим имот с идентификатор № ****, представляващ апартамент, находящ се в
гр. П, ул. ****, е наложена с вписването й на 05.08.2013 г. в Служба по вписванията – гр. Пловдив с ****, в който
момент давността отново е била прекъсната.
След преустановяване на постъпленията от трудовото
възнаграждение на ищцата, поради неговото прекратяване, за което съдебният
изпълнител е бил надлежно уведомен от работодателя на 06.10.2014 г.,
взискателят е депозирал молба от 10.09.2015
г., с която е поискал да бъде наложен запор върху възнаграждението на ищцата, получавано при „Тракия Билд“ ЕООД, като
запорът е наложен на 23.09.2015 г. с
получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, в който момент
давността за вземането отново е била прекъсната.
По така наложения запор са
постъпвали ежемесечно суми за периода от 26.10.2015 г. до 26.01.2018 г., които
за разпределяни от съдебния изпълнител, и след установяване на дължимите такси
по изпълнителното производство, постъпилите суми са превеждани по сметката на
взискателя. Следователно в този период поисканият от взискателят изпълнителен
способ се е прилагал успешно в изпълнителното производство, поради което нова
давност за вземането започва да тече от момента на последното плащане – на
26.01.2018 г.
Същевременно на 02.09.2017 г. давността е прекъсната
отново с налагането на запор върху вземането на ищцата по договор за наем от
12.04.2017 г. с получаване на запорното
съобщение от ****. Запорът е наложен по изрична молба на взискателя от 03.08.2017 г.
Непосредствено след
постъпване на уведомление от работодателя на длъжника – „Тракия Билд“ ЕООД, за
прекратяване на трудовото правоотношение на служителя с наложен запор, на
17.02.2018 г., е постъпила молба от 10.05.2018
г. от взискателя за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
ищцата при „Аракс – 90“ ООД, наложен на 16.05.2018
г. В изпълнение на така наложения запор не са постъпили плащания от третото
задължено лице, доколкото и последното е уведомило съдебния изпълнител за предстоящо
прекратяване на така възникналото трудово правоотношение. Въпреки това следва
да се приеме, че с получаване на запорното съобщение от работодателя и
налагането на запора, считано от 16.05.2018 г., се е прекъснала погасителната
давност в изпълнителното производство.
След този период са
осъществявани и други изпълнителни действия, които са прекъснали давността, а
именно – на 25.03.2019 г. чрез налагане на запор върху вземанията на длъжника в
установените от съдебния изпълнител търговски банки и на 14.10.2019 г. с
присъединяването на С.Х.А. в качеството й на взискател в изпълнителното
производство.
Следователно и предвид
многобройните изпълнителни действия, предприети в хода на изпълнителното
производство, погасителната давност е многократно прекъсвана и към момента на
депозиране на исковата молба, предвиденият в разпоредбата на чл. 110 ЗЗД
давностен срок не е изтекъл. В изпълнителното производство следва да бъдат
взети предвид всички посочени от състава на съда изпълнителни действия, доколкото
последният намира, че в случая не са били налице предпоставките, установени в
разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване на изпълнителното
производство, поради настъпила перемция.
Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява. Правните последици на т. нар. перемция по силата на
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по своята правна същност са процесуални и водят до
прекратяване на процесуалното правоотношение по силата на закона
(изпълнителното производство се прекратява). При достигане до този правен извод
съдът съобрази разясненията, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което,
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като прекратяването на изпълнителното производство,
поради т.нар. ”перемция” настъпва по силата на закона, а съдебния изпълнител
може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато
установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че
без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
В случая взискателят е депозирал молба за образуване на изпълнителното
производство от 09.03.2010 г., по която и с оглед посочените конкретни
изпълнителни способи, са предприети изпълнителни действия, довели до прекъсване
на давността, подробно описани от състава на съда в гореизложеното. Следващата
молба на взискателя е подадена до съдебния изпълнител на 03.07.2013 г. с искане
за налагане на възбрана. Впоследствие в хода на изпълнителното производство с
искане за прилагане на конкретни изпълнителни способи са депозирани молби от
10.09.2015 г., 03.08.2017 г., 23.11.2017 г., 10.05.2018 г. и 15.03.2019 г.
Следователно наистина в производството
е изтекъл период по-дълъг от две години, в който взискателят не е депозирал
молба за предприемане на конкретни изпълнителни действия, а именно от молбата
за образуване на изпълнителното производство на 09.03.2010 г. до тази за
налагане на зъбрана върху собствения на длъжника недвижим имот от 03.07.2013 г.
Въпреки това не следва да се приеме, че производството по изпълнителното дело е
перемирано, доколкото през този период в хода на последното са извършвани
изпълнителни действия, а именно постъпване на плащания от третото задължено
лице по наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и извършване
на разпределение на сумите от съдебния изпълнител, чрез нареждането им по
сметката на взискателя, след съответните удръжки за разноски. Буквалното
тълкуване на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК би довело до неправилно
приложение на закона, без съобразяване на целта на посочената процесуална
разпоредба, а именно - стимулиране на взискателите по изпълнителните
производства да искат предприемане на съответни изпълнителни действия,
доколкото и висящността на изпълнителното производство се поддържа от
взискателя и е обусловена от неговата воля. Когато в изпълнителното
производство конкретен изпълнителен способ е успешно приложен и в резултат на
това се достига до частично погасяване на вземането, респ. до частично
удовлетворяване на кредитора – взискател, не може да намери приложение
посочената правна норма, която санкционира бездействието на взискателя,
доколкото последното в случая е породено от успешното провеждане на
изпълнителното производство чрез успешното прилагане на поискан от взискателя
изпълнителен способ. По така изложените съображения и според настоящия състав
на съда института на перемцията не може да намери приложение в случаите, когато
макар в изпълнителното производство да не са искани изпълнителни действия от
взискателя с молба до съдебния изпълнител в рамките на период от две години, в
производството са извършвани изпълнителни действия, изграждащи конкретен
изпълнителен способ, посочен от взискателя и водещ до удовлетворяване на
интереса на последния, дори и частично. Нещо повече – в случая с молбата за
образуване на изпълнителното производство взискателят е овластил съдебният
изпълнител на основание чл. 18 ЗЧСИ.
По така изложените съображения и според
настоящия състав на съда института на перемцията не може да намери приложение в
случаите, когато макар в изпълнителното производство да не са искани
изпълнителни действия от взискателя с молба до съдебния изпълнител в рамките на
период от две години, в производството са извършвани изпълнителни действия,
изграждащи конкретен изпълнителен способ. В случая непосредствено след
образуване на изпълнителното производство е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата –на 14.09.2010 г., по който са постъпвали плащания за
периода от 27.10.2010
г. до 22.12.2014 г. Следователно и макар молбата на взискателя от 13.07.2013 г.
за предприемане на конкретни изпълнителни действия в хода на изпълнителното
производство да е депозирана след изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, към този момент по наложения запор
върху трудовото възнаграждение са постъпвали суми в изпълнителното
производство, поради което и прилагането на този изпълнителен способ не е
завършено. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд,
постановена с Определение №
281/26.03.2019 г. по гр.д. № 345/2019 г., ГК, IV г.о.
Нещо повече – следва да се отбележи, че
непосредствено след постъпване на уведомление от работодателя на ищцата, че
трудовото й правоотношение е прекратено – на 16.10.2014 г., е депозирана нова
молба от взискателя – на 10.09.2015 г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
ищцата, получавано при „Тракия Билд“ ЕООД, който е наложен на 23.09.2015 г.
Т.е. налице е активност на взискателя, изводима от обстоятелството, че
непосредствено след като конкретният изпълнителен способ, чрез който се достига
до частично удовлетворяване на интереса на взискателя, е прекратен, последният
проявява изискуемата от закона активност с депозиране на молба за предприемане
на конкретни изпълнителни действия в производството по делото. Така изложените
съображения на съда са в пълна степен относими и за следващия период в който е
изтекъл срок от повече от две години, в който взискателят не е депозирал молба за предприемане на нови
изпълнителни действия, а именно от 13.07.2013 г. до 10.09.2015 г., предвид
прилагането на съответния изпълнителен способ по наложения запор върху
трудовото възнаграждение на ищцата и съответно проявената активност на
взискателя, след преустановяване осъществяването на посоченото изпълнително
действие.
По така изложените съображения и
предвид установеното от фактическа страна не е налице период по-дълъг от две
години, през който да не са били осъществявани изпълнителни действия, поради
което и изпълнителното производство не е перемирано и не са налице основанията
по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяването му по право с обезсилване на
всички предприети по него изпълнителни действия (с изключение на изпълнителните
действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети
лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица
плащания), в който смисъл са и постановките на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като не се установи да са
настъпили правните последици на перемцията на сочената от ищцата, респ. на
друга установена от съда, дата, изпълнителното производство не е било
прекратено и всички предприети изпълнителни действия са били валидно
осъществени, като следва да се зачете и материалноправния им ефект, водещ до
прекъсване на давността в изпълнителното производство.
Следователно
и както вече бе посочено към момента на предявяване на исковата молба не е
изтекъл предвидения петгодишен давностен срок за погасяване на процесните
вземания, поради което предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
С
оглед изхода на правния спор в полза на ответника и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 120 лв., което съдът
определи на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, като съобрази, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност и като прецени осъществените действия
от страна на процесуалния представител на ответника.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Ю.В.А.,
ЕГН **********, с адрес ***, против
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. “Московска” № 19, кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 439 ГПК за приемане за установено в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответника сумите, за които е издаден
изпълнителен лист от 25.02.2010 г. по ч.гр.д. № 2433/2010 г. по описа на
Районен съд - Пловдив, както следва: сумата от 19 166 лв. - главница по договор
за кредит № ****г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда - 24.02.2010 г., до окончателното й
изплащане; сумата от 1 562, 84 лв. - лихва за периода от 16.03.2010 г. до
24.02.2010 г., както и сумата от 414, 58 лв., представляващи разноски по делото
и сумата от 657, 29 лв. - юрисконсултско възнаграждение, за принудителното
събиране на които е образувано ****и район на действие - Окръжен съд - Пловдив,
поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК Ю.В.А. да
заплати на Банка ДСК“ ЕАД сумата от 120
лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството по гр.д. №
11862/2019 г. на Районен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК