Р
Е Ш Е Н И Е
№ ІІ – 42 02.03.2020г. гр. Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен състав
На осемнадесети февруари 2020 година
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Таня Русева-Маркова
Членове: Елеонора Кралева
мл.с. Красен Вълев
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия
Русева-Маркова
гражданско дело номер 162
по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 2994 от
12.11.2019г., постановено по гр. дело № 6661/2019г. по описа на Районен съд –
Бургас е осъдена Главна дирекция “Гранична полиция“ – МВР, адрес: гр. София,
бул. “Княгиня Мария Луиза“ № 46 да заплати на П.Е.Е. от гр. Бургас сумата
1 905, 29 лева, представляща дължимо и неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд от общо 275, 12 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1, 143 на положения
от него за периода от 26.07.2016 година до 25.07.2019 година
нощен труд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба на
26.07.2019 година до окончателното й плащане, сумата 248, 69 лева,
представляваща общ размер на лихви за забава, изчислени върху главница в общ
размер от 1 905, 29 лева,
поотделно, от последно число на месеца, следващ всяко тримесечие за периода от
30.10.2016 година до деня предхождащ датата на подаване на исковата молба на
25.07.2019 година.
Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, чрез юрисконсулт К И, съдебен адрес:***.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което исковете да бъдат отхвърлени. Твърди се, че решението на БРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Заявява, че за процесния период ищецът е изпълнявал служебните си задължения на 12-часови смени, съгласно месечни графици и при изчисляване на времето, което е отработил, съответно компенсиране на положения извънреден труд, е приложима нормативната уредба по ЗМВР и по-специално от издадените от Министъра на вътрешните работи Наредба №8121з-407/11.08.2014г., Наредба №8121з-407/2004г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №8121з-908/02.08.-2018г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Наредбата за структурата по организацията на работната заплата, съгласно която нощният труд се преизчислява по коефициент 1,143 не се прилага за служители на МВР, по отношение на които е налице специална уредба. За да е приложима въпросната наредба, следва да са налице 4 предпоставки: подневно отчитане на работното време, работа на смени, продължителност на нощното работно време по-малка от тази пред деня и трудово възнаграждение, заработено по трудови норми, като жалбоподателят сочи, че по отношение на служителите в МВР, последните две предпоставки не са налице. Според въззивника, за да бъде заплатен положен извънреден труд, той следва фактически да е положен, а в случая ищецът не е полагал нощен труд извън нормативно установеното работно време. Самото преобразуване на нощния труд към дневен с въпросния коефициент, не кумулира автоматично извънреден труд. Дори и НСОРЗ да е приложима, то преобразуваните часове нощен труд следва да бъдат заплатени допълнително, но не като извънреден труд. Посочва се съдебна практика в подкрепа на тази теза. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание въззивната страна не изпраща представител, депозира по делото писмено становище, в което изразява становище по основателността на претенцията.
Ответната страна по въззивната жалба – П.Е.Е. не депозира по делото писмен отговор и не изразява конкретно становище по основателността на жалбата.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание ответната страна по въззивната жалба чрез своя процесуален представител оспорва жалбата и счита, че следва да бъде оставена без уважение. Не отправя искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и представените по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 178, ал. 1, т.
3 във връзка с чл. 187,
ал. 5, т.
2
от ЗМВР. Ищецът – П.Е.Е. претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР със
седалище гр. София да му заплати сумата от 738 лева, представляваща
дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 123
часа за целия процесен период от време – от 26.07.2016г. до 26.07.2019г., получен
в резултат на преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1, 143, ведно с
обезщетение за забавено плащане в размер на 90 лева върху дължимата сума от
момента, в който сумите са станали изискуеми до датата на предявяване на
претенцията, ведно със законната лихва
от датата на предявяване на исковата молба – 26.07.2019г. до окончателното
плащане на задължението. Изложени са твърдения, че
през исковия
период, ищецът е полагал труд на длъжността „м в БГПК - Созопол при Регионална дирекция
„Гранична полиция“ – Бургас, което е на структурно подчинение към Главна
дирекция „Гранична полиция“ при МВР. Твърди се, че за периода от 26.07.2016г.
до 26.07.2019г. ищецът П.Е.Е. е положил общо 864 часа нощен труд, който
преизчислен с коефициента 1, 143, съобразно чл. 9,
ал. 2 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата възлиза
на 987 часа нощен труд, като разликата от 123 часа на стойност от 738 лева не
са заплатени от страна работодателя и именно тази сума се претендира с
предявения иск. Върху неплатените допълнителни възнаграждения за извънреден
труд се претендира и обезщетение за забавено плащане и законна лихва от датата
на предявяване на исковата молба – 26.07.2019г. до окончателното плащане.
В
открито съдебно заседание, проведено на 21.10.2019г. по реда на чл. 214, ал. 1
от ГПК и съобразно представеното заключение на вещото лице, ищецът е изменил
своята претенция, като я е увеличил от сума в размер на 738 лева на сума в
размер от 1 905, 29 лева, а по отношение на претенцията за забавено
плащане от сума в размер на 90 лева на сума в размер от 248, 69 лева и съдът е
приел така направеното изменение на претенцията.
В
депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична
полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил
предявените искове като неоснователни и по размер. Сочи се, че за процесния
период ищецът е полагал труд на 24-часови работни смени /дневни и нощни/,
съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в
резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните
разлики на отработеното време се формирал резултат, който при надвишаване на
нормата на работните часове бил заплащан на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период
спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., и Наредба №
8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ,
която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто
ищецът не е бил през процесния период.
Първоинстанционният
съд е приел, че в действалите в процесния период Наредби № 8121з-592/25.05.2015
г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР не е предвидено
преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен, като липсата на такива
изрични норми представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща
служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните
норми на общата НСОРЗ. Съдът приема, че неприлагане субсидиарно на правилата на
КТ и Наредбата за структурата на работната заплата би поставила служителите на
МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и от лицата,
работещи по трудово правоотношение, по отношение на заплащането на допълнителни
възнаграждения, а това противоречи на целта и духа на закона.
На
основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното
решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният
съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато
е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това
какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във
въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което,
настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК,
като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.
Въззивната
инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност
на предявените осъдителни искове по чл. 179, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 187,
ал. 5, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като препраща към мотивите на решение
на основание чл. 272 от ГПК.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на
районния съд, следва да се отбележи следното:
Наведените
във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на
служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на
вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР,
които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за
неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки,
поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на
непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата
на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ.
Настоящата
инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.
На
основание разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към основното месечно възнаграждение
на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден
труд. Дефиниция на понятието „извънреден труд“ е посочена в нормата на чл. 143,
ал. 1 от КТ - „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със
знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител
от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая,
съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време
на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в
работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени –
сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и
през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават
средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3 от ЗМВР). Разпоредбата
на чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от ЗМВР постановява, че работата извън
редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите,
работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно
възнаграждение.
Действително,
по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за
държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на
министъра на МВР на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР.
Така, за процесния период от 08.08.2016г. до 08.08.2019г. са действали
правилата на Наредба №
8121з-592/25.05.2015г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на
МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат
аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да
полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не
следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от
двете наредби). И в двете наредби – в чл. 31 от тях е предвидено, че
отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се
изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като
при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в
протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно
е и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и
методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения
труд през нощта, както е повелявала уредбата в предходната Наредба №
8121з-407/11.08.2014г. (отм.) – чл. 31, ал. 2 от същата, приложима в настоящия
случай за част от процесния период, съгласно която норма – при сумирано
отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и
06.00 часа за отчетния период се умножава по 0, 143, като полученото число се
сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението
е с коефициент 1, 143. При това положение, въззивният съд намира, че в
действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота
в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и
районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.
Разпоредбата
на чл. 46, ал. 2 от ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за
неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни
случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай.
С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за
неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а
именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните
указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013г., постановено по тълкувателно дело
№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за
правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране
би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо
другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи
по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова
делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било
уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за
неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща
към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от
ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по
нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните
възнаграждения и редът за получаването им
се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат
по-ниски от определените в трудовото законодателство.
Мотивиран
от изложеното и предвид обстоятелството, че размерите на допълнителните
възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от
определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична
уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая
субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а
всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.
На
основание разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ при сумарно изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място, т.е. приложимият коефициент е 1, 143. Предвид изложените по-горе
съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално
правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни
часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните
служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез
субсидиарното приложение на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Както бе посочено,
възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата
на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и
другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл.
Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във
въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното
служебно правоотношение на установения в нормата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ
коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.
Мотивиран
от изложеното и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд
намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за
положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след
преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по
основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в
първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от
която се установява, че за периода месец юли – 2016г. до месец юли – 2019г. ищецът
П.Е.Е. е отработил 241 смени, като за целия период от време е отработил 1 924
часа нощен труд. Видно от депозираното заключение нощният труд, установен от
експертизата от 1 924 часа, преизчислени с коефициент 1, 143 за целия период от
време се равнява на 2 199, 12 часа, а разликата между преизчисления и отчетения
по протоколи положен нощен труд приравнени на дневно работно време възлизат на 275,
12 часа за целия период от време, а стойността на тези 275, 12 часа възлиза на
сума в размер от 1 905, 29 лева. При това положение, настоящата инстанция
приема, че предявените искове се явяват основателни и доказани в претендирания
размер от 1 905, 29 лева, представляваща дължимо и неизплатено
допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд от 275, 12 часа,
получени след преизчисляване с коефициент 1, 143 на положения от него за
периода нощен труд, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
Видно от приетото по делото заключение на вещото лице – обезщетението за
забавено пращане върху тази сума възлиза на 248, 69 лева от момента, в който
сумите са станали изискуеми до деня, предхождащ исковата молба.
По
отношение на отправеното възражение, че остава недоказано обстоятелството, че
претендираните суми за отчетен тримесечен период представляват за ищеца
извънреден труд, настоящата инстанция намира, че заключението на вещото лице не
е оспорено от ответната страна в първоинстанционното производство, не са
отправяни допълнителни искания за събиране на доказателства във връзка с
възраженията за липса на обективни данни за положен извънреден труд, поради
което и направеното възражение остава недоказано.
Мотивиран
от изложеното и като взе предвид, че направените от страна на настоящата
инстанция фактически и правни изводи съвпадат с тези, които е направил районния
съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че постановеното
решение следва да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските, съдът намира следното:
На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за въззивното производство - сума в размер от 300 лева за въззивното
производство за платено адвокатско възнаграждение. От
въззивната страна е направено възражение за прекомерност на уговореното
възнаграждение, което съдът намира за
неоснователно, тъй като уговореният и
заплатен хонорар е в рамките на минималния по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№1/2004г за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран
от горното, Окръжен съд – Бургас
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2994 от
12.11.2019г., постановено по гр. дело № 6661/2019г. по описа на Районен съд –
Бургас.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична
полиция“ на Министерство на вътрешните работи със седалище гр. София, бул.
„Княгиня Мария Луиза“ № 46 да заплати на П.Е.Е., ЕГН ********** от гр. Б, к-с „Л“,
бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, със съдебен адрес *** – адвокат Ели Димова сума в
размер от 300 (триста) лева, представляваща възнаграждение за адвокат за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.