РЕШЕНИЕ
гр. София,
№
................./.................г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия НЕШЕВА гр. дело № 9588 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „К.Б.“
ЕООД, срещу решение от 07.05.2019 г. на
Софийския районен съд, 156-ти състав, по гр.д. № 71359/2018 г.
С
обжалваното решението са отхвърлени предявените искове от „К.Б.“ ЕООД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:*** срещу А.Р.Б.,
ЕГН: **********, е адрес: ***, за заплащане, на основание чл.
99 ЗЗД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК„ във вр. чл. 6 ЗПФУР във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 350 лева, представляващи
главница по Договор за паричен потребителски кредит № **********/10.10.2015 г.,
сключен с „4Ф.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени на „К.Б.“ ЕООД с
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.02.2018 г. и
Приложение № 1/01.02.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.02.2018 г., както и сумата от 79,17
лева, представляващи мораторна неустойка за периода от 10.11.2015
г. до 31.01.2018 г.
С въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че приложените извлечения от договора за цесия и приложение № 1 към него не
установяват извършената цесия. Излага доводи за неправилност на изводите на
съда, че поради несъвпадението по размер на вземанията, претендирани от дружеството
и посоченото в договора за цесия и приложение № 1 към него, не се установява,
че вземането е цедирано. В тази връзка се излага, че размерът на вземането не е
основен съществен белег за индивидуализация, а също и че кредиторът може да
претендира само част от вземането си. Отделно от това се посочва, че в
действителност разликата в размера е следствие на размера на наказателната
лихва, а не от размера на главното задължение. Излага се още, че е неправилен
изводът на първоинстанционния съд, че непредставянето в цялост на договора за
цесия и приложение № 1 към него, е индикация за опит за скриване на определени
обстоятелства. Напротив непредставянето на документите в цялост се аргументира
със защитата на лични данни и търговска тайна. Посочва се още, че съдът е
следвало да предостави възможност на ищеца за представяне на документите в
цялост, щом като е приел, че с извадките не може да се установят твърдените
факти. Според въззивника следва да се вземе предвид и представеното като
доказателство по делото потвърждение за прехвърляне на вземанията и уведомление
за извършената цесия от цесионера, като уведомлението според въззивника следва
да се тълкува като признание за неизгоден факт. От посочените документи, според
твърденията във въззивната жалба, се установява, че вземането е било
прехвърлено в полза на „К.Б.“ ЕООД. Въззивникът счита, че от представената
разпечатка от Изипей се установява, че А.Р.Б. е усвоила кредита. Излагат се и
доводи за основателност на претенцията за неустойка, която се равнява на
размера на законната лихва и в този смисъл клаузата за неустойка не е нищожна. Поради
изложеното въззивникът счита обжалваното решение за неправилно, моли за отмяна
на същото и уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна А.Р.Б., уведомена за подадената жалба на 13.06.2019г.
Софийски
градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу
подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта
му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че
оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато
констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е по искова молба на „К.Б.“ ЕООД, в която се твърди, че на
10.10.2015 г. между „4Ф.“ ЕООД и А.Р.Б. е сключен Договор за кредит №
********** по реда на чл. 6 ЗПФУР, уговорената сума била предоставена чрез
„Изипей“ на ответницата, но същата не върнала сумата на падежа – 09.11.2015 г..
Твърди се, че по силата на сключен договор за цесия между кредитодателя и „К.Б.“
ЕООД вземането по договора за кредит е
било прехвърлено в полза на „К.Б.“ ЕООД, поради което и именно това дружество е
легитимирано материално да претендира вземането.
В срока по чл. 131 ГПК не е бил
депозиран отговор от А.Р.Б..
В своето решение първоинстанционният съд
е приел, че по делото не се установява наличието на реално предаване на заетата
сума в полза на кредитополучателя, както и че претендираното вземане е било
прехвърлено на „К.Б.“ ЕООД.
Настоящият състав намира, че решението
на СРС е правилно и законосъобразно поради следното:
По иска с правно основание чл. 99 ЗЗД,
вр. с 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР.
Според чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР договор за
предоставяне на Ф.ови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на Ф.ови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Следователно
предпоставките за уважаването на исковете са 1. наличие на валиден договор за
заем между „4Ф. ЕООД и ответника, по
който дружеството да е доставчик на Ф.ови услуги от разстояние /заемодател/, а
ответникът потребител /заемополучател/; 2. при сключването на договора за заем
страните да са използвали изключително средства за комуникация от разстояние
чрез система за предоставяне на Ф.ови услуги от разстояние, организирана от
ищеца; 3. „4Ф.“ ЕООД да е предало парите на ответника; 4. ответникът да не е
върнал заема. Доколкото твърдяната активна материална легитимация на ищеца се
обуславя от твърденията за прехвърляне на вземането в негова полза и съгласно
чл. 99 ЗЗД, ищецът следва да докаже и сключване на валиден договор за цесия, по
силата на който да му е прехвърлено вземането, както и извършената цесия да е
надлежно съобщена на длъжника.
По делото е представен договор за кредит
№ **********/10.10.2015 г. между „4Ф.“
ЕООД и ответницата за сумата от 350 лева, неподписан от А.Р.Б..
Представени са и Общи условия на ищеца,
приложими към договора за кредит като съгласно чл. 3.3 от ОУ договарянето между
страните се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние /ел. поща,
уеб-сайт, телефон/, а договорът се сключва във формата на електронен документ.
Според чл. 1 от общите условия към договора е предвидено, че кредитополучателят
подава искане за отпускане на кредит. Съгласно чл. 2 от ОУ, за да се пристъпи
към сключване на договора за кредит е необходимо кредитодателят да е одобрил
отпускането на заема и да е информирал клиента за това. Договорът се смята
сключен и влиза в сила на потвърждаването му по електронна поща от кредитора и
извършването на паричния превод, след като кредитиполучателят го е приел на
Начална страница или го е подписал на хартия. Страните се съгласяват
съобщенията по електронната поща, потвърждаващи приемане на договора, да имат
сила на саморъчни подписи в съответствие с чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП. Според чл. 3.2
от общите условия кредитодателят незабавно превежда сумата по сметка на
кредитополучателя или по алтернативен начин, избран от него.
В настоящия случай, видно от приложения
по делото договор за кредит, страните са уговорили сумата да се преведе не по
сметка на кредитополучателя, а чрез системата на Изипей, което представлява
„алтернативен начин“ по смисъла на чл. 3.2 от общите условия.
Видно от представената по делото разписка
за извършено плащане № 2000000090770200/10.10.2015 г., в полза на А.Р.Б. е бил
извършен паричен превод в полза на Ана Б. към системата на Изипей.
При тези данни и при липса на изрично
оспорване от страна на ответника, правилно е било прието от първоинстанционния
съд, че се доказва съгласие за сключване на договор за кредит. Настоящата
инстанция намира, че договорът е с реален характер, на първо място, защото за
него не важат правилата на ЗПК, доколкото съгласно чл. 4, т. 6 от ЗПК договори
за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се
дължат незначителни разходи, какъвто е настоящият случай, не попада в
предметния обхват на ЗПК, от друга и с оглед тълкуването на посочената клауза
3.1 от общите условия.
По делото не се доказва, че сумата е
била предадена на А.Б., което, както правилно е посочил, районният съд, е
материалноправна предпоставка за възникване на правото, която е в тежест на
ищеца да установи, което означава и че не се установява догиоворът да е произвел
действие. С приложената по делото разписка, както беше посочено, се установява,
че „4Ф.“ ЕООД е наредил плащане на сумата от 350 лева в полза на А.Б., като е
осъществен паричен превод в полза на Изипей, но не и че сумата е била получена от
Б.. За да се приеме, че сумата е била получена от ответницата реално, е
следвало да се представят доказателства, удостоверяващи предаването на сумата в
нейна полза било чрез превод, било чрез разписка или удостоверение, каквито
доказателства не са били ангажирани. Поради изложеното правилно
първоинстанционният съд е приел, че следва да се приложи негативната последица
от недоказване на обстоятелство, за което страната носи тежестта да докаже, а
именно, съдът да приеме, че фактът не се е осъществил в обективната
действителност.
Предвид недоказване на една от
материалните предпоставки от сложния фактически състав за възникване на
твърдяното право, то следва да се приеме, че същото не е възникнало, поради
което искът се явява неоснователен, без да е необходимо да се изследва
наличието на останалите предпоставки за уважаването му. В този случай не е
необходимо да се изследва дали вземането е било цедирано, доколкото съдът
приема, че от доказателствата по делото не се установява въобще вземане да е
възникнало и в полза на цедента „4Ф.“ ЕООД.
С оглед въведените доводи за процесуално
нарушение, следва да се подчертае, че съдът с доклада по делото разпределя
доказателствената тежест и указва на страните за кои обстоятелства не сочат
доказателства. Съдът няма правомощие да указва на страните, че за дадено
обстоятелство не сочат достатъчно доказателства – арг. от чл. 146, ал. 2 ГПК,
което би нарушило и принципа за равнопоставеност между страните. Следва да се
подчертае и, че страната изрично е посочила, че представя и моли да се приеме
като доказателство по делото извлечение от договора за цесия, поради което и за
съда не е възникнало задължение да укаже на ищеца да представи договора за
цесия в цялост.
По
иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД,
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Следователно
предпоставките за уважаването на иска са: 1. неизпълнение на договорно задължение
на ответника към ищеца; 2. наличие на валидна уговорка за неустойка; 3.
неплащане на неустойката от ответника на ищеца.
Доколкото по делото не се установи
възникването на главния дълг, то неоснователна се явява и претенцията за
неустойка като акцесорно вземане.
С оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответства на
крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора не се дължат
разноски в полза на въззивника.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
07.05.2019 г. на Софийския районен съд, 156-ти състав, постановено по гр.д. №
71359/2018 г.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.