Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 23.06.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публичното
заседание на шести юни две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Съдия: Невена Чеуз
при секретаря Маргарита
Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.д. № 196 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявен
иск с правно основание чл. 274, ал. 1 т.1 от КЗ /отм./.
В исковата молба на З. „Л.И.“ АД се
твърди, че след изплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска
отговорност” на основание чл. 274 ал.1 т.1 от Кодекса за застраховането/отм./
ищецът е предявил регресна претенция срещу деликвента - застрахован. Ответникът
е причинителят на вреда, претърпяна при ПТП, от който ищецът претендира сумата 66 257,
74 лв. - сумата, изплатена като
застрахователно обезщетение и лихва на увредения, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 08.01.2020 год., частична претенция при пълен заявен
размер от 261 112, 46 лв. Претендира разноски.
Ответникът
Н.И.К., редовно уведомен оспорва искът в писмен отговор, депозиран от
процесуалния му представител – адв. Р.П..
Искът се поддържа в
открито съдебно заседание от юрк. Г..
Възраженията на
ответника се поддържат в открито съдебно заседание от адв. П..
Съдът, след
преценка на доводите на страните и след обсъждане на събраните по делото
доказателства с оглед нормата на чл. 235 ал.2 и ал.3 от ГПК и съобразно приетия
доклад по делото намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Страните не спорят,
а това се установява и от представените по делото доказателства, че между ищцовото
дружество и П.Ж.Т., собственик на лек автомобил „Киа Карнивал” с рег. № *******,
към процесния период съществува валидно договорно правоотношение по договор за
застраховка, покриващ риска „Гражданска отговорност” за посочения автомобил. По
делото с оглед справката на ИЦ на ГФ договорът е прекратен на 19.01.2012 г.
т.е. в последващ застрахователното събитие период.
Страните не спорят, а това се установява и от
представения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 17.11.2011 г. на ОД на МВР – Пловдив, че на същата дата, около 00.18 часа на П IІ-86 е осъществено ПТП от водача на лек автомобил „Киа
Карнивал“ с рег. № *******– Н.И.К., при което ПТП е починал П.Ж.Т., пътник в
лекия автомобил.
На следващо място
по делото е представена присъда № 95/30.09.2013 г. на ОС – Пловдив, постановена
по нохд 144/2013 г., съгласно която Н.И.К. е признат за виновен в това, че на
17.11.2011 г., на кръстовището на път II-86 с път III-862, при управление на МПС – лек автомобил „Киа
Карнивал“ с рег. № *******, е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.
47 отЗДвП, чл. 50 ал.1 от ЗДвП, при което по непредпазливост е причинил смъртта
на П.Ж.Т., като деянието е извършено в пияно състояние. Постановената присъда в
наказателното производство е задължително за гражданския съд, разглеждащ
последиците от деянието с оглед нормата на чл. 300 от ГПК. При тези ангажирани
по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че не е разрушена
доказателствената сила на презумпцията, установена в нормата на чл. 45 ал.2 от ЗЗД респ. установена по безспорен начин е вината на ответника.
В следствие поведението на водача на л.а. „Киа
Карнивал“ са причинени неимуществени вреди на Ж.К.Т.и Е.П.Т.– възходящи от първа
степен на починалия в ПТП-то пътник в лекия автомобил П.Ж.Т.. Фактът на тази
родствена връзка е установен от представеното по делото удостоверение за
наследници №80/28.11.2011 г., издадено от Община Брацигово – район с. Козарско.
За репарация на
тези вреди са определени застрахователни обезщетения от по 100 000 лв. за
всеки един от двамата, както следва: по 75 000 лв. – присъдени с решение
5076/09.07.2014 г. по гр.д. 3091/2013 г. по описа на СГС, Първо ГО, 14 състав и
по още 25 000 лв. за всеки от двамата, съгласно решение 2320/15.12.2014 г.
по гр.д. 4014/2014 г. на САС, ГО, 12 състав.
За присъдените от
САС застрахователни обезщетения е издаден изпълнителен лист на 19.12.2014 г.,
представен по делото. Въз основа на същия е образувано изп. дело 4/2015 г. по
описа на ЧСИ – М.К.с район на действие – ОС – Пловдив, които са процесни по
делото, предвид депозираните последващи молби на ищеца. Плащането по този
изпълнителен лист и с оглед образуваното изп. дело е реализирано от настоящия
ищец на 09.01.2015 г. по сметка на ЧСИ с оглед представеното платежно нареждане
от сочената дата /стр. 8 в делото/. Този извод се потвърждава и от изслушаната
по делото ССчЕ, изготвена от вещото лице В.М. /стр. 171 в делото/.
Съгласно нормата на
чл. 274 ал.1 т. 1 пр. 1 от КЗ /отм., но правнорелевантен с оглед датата на ПТП/застрахователят
има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение,
когато застрахованият при настъпването на пътнотранспортното произшествие е
управлявал МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над
допустимата по закон норма. Видно от присъдата на наказателния съд, репарация
на вредите от което се търсят по пътя на регресната отговорност в настоящото
производство, е извършено от ответника в пияно състояние. Съобразно чл. 5 ал.3
т.1 от ЗДвП, в редакцията й към правнорелевантния момент /ДВ бр. 48/2011 г. /,
на водача на МПС е забранено за управлява пътно превозно средство под
въздействието на алкохол. Изводът за употреба на алкохол се потвърждава и от
самия ответник с оглед представения протокол за разпит на свидетел от
12.12.2011 г. /стр. 39/, в който е обективирано изявление на същия, че „пих
домашна ракия, около триста грама изпих, не повече“. Това изявление има
характер на извънсъдебно признание на неизгодни за страната факти, поради което
е годно доказателствено средство на общо основание / в този смисъл е и решение
360/09.07.2010 г. по гр.д. 2402/08 г. на Първо ГО на ВКС/.
По тези съображения
настоящият съдебен състав намира, че по делото са установени всички правно
релевантни факти на фактическия състав на чл. 274 ал.1 т.1 пр.1 от КЗ /отм./.
При проведено
насрещно доказване ответникът е противопоставил няколко възражения, касаещи
съпричиняване от страна на пострадалия респ. правопогасяващо възражение за
изтекла погасителна давност.
Възражението за
съпричиняване касае знанието и съгласието на пострадалия да пътува в лек
автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. Наведеното възражение е
допустимо и относимо към предмета на делото с оглед на обстоятелството, че
същото не е било предмет на разглеждане от наказателния съд респ. настоящият
ответник не е страна в производството по прекия иск на наследниците на
починалия срещу настоящия ищец и постановеното в производството решение му
е непротивопоставимо. В този смисъл са и
задължителните указания, дадени с т. 12 и т. 14 от ППВС 7/30.12.1959 г. Налице
е и задължителна за настоящия съдебен състав съдебна практика, с оглед т. 7 от
ТР 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, съгласно която е налице обективен принос на
пострадалия при съзнателно поет от същия риск да пътува в
автомобил с водач, за който категорично е знаел, че е употребил алкохол или
обективно е могъл да узнае при проявена нормална грижа. Относно знанието на
пострадалия за факта на употреба на алкохол от страна на деликвента в
настоящото производство са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля
Т.И.Тв съдебно заседание от 04.10.2021 г., който установява, че заедно с К. и
друг техен приятел пили „горе-долу 2-3 ракии“ и Н. звъннал на Петьо да му каже,
че е пил и не може да го закара. По делото липсват доказателства или
обстоятелства, които да мотивират настоящия съдебен състав да не кредитира тези
показания. Същите са последователни преки впечатления на очевидец. Нещо повече,
аналогичен извод за такава фактическа ситуация е обоснован и в мотивите на
присъдата на наказателния съд, които разбира се не са задължителни за настоящия
съдебен състав, но са аргумент за достоверността на събраните в рамките на
настоящото производство гласни доказателства. При тези доказателства,
настоящият съдебен състав намира, че пострадалият обективно е допринесъл за
настъпилия вредоносен резултат като процента на съпричиняване е 1/3 / същият
процент е възприет и в практиката на ВКС – решение 36/02.05.2019 г. по т.д.
1354/2018 г. на Второ ТО на ВКС, решение 196/06.12.2016 г. по т.д. 2326/2014 г.
на Първо ТО на ВКС/.
С оглед
на горните съображения, регресното вземане на ищеца следва да се редуцира с
възприетия процент на съпричиняване т.е. двете главници от по 25 000 лв.
след редукцията са в размер на по 16 666, 67 лв.
Настоящият съдебен
състав намира за неоснователно възражението за недължимост на регресното вземане поради изтекла
погасителна давност. Моментът на възникване и изискуемостта на регресното право
е плащането на обезщетението от страна на застрахователя към увредените лица / в този смисъл са и решение № 70/23.06.2011 г. по т. д. 624/2010 г. на Първо ТО на ВКС, решение № 75/13.06.2011 г. по т. д. 643/2010 г. на Първо ТО на ВКС, решение 192/14.08.2012 г. по т. д. 768/2010 г. на Второ ТО на ВКС/. Налице е и задължителна съдебна
практика в този смисъл, съгласно указанията, дадени с т.14 от ППВС 7/04.10.1978
г., която установява началото на давностния срок за регресни претенции респ.
приложимия срок на давността – общата петгодишна давност, установена в чл. 110
от ЗЗД. Фактът на плащане на процесните по делото суми е осъществен на
09.01.2015 г. Исковата молба е депозирана в съда на 08.01.2020 г. т.е. преди
изтичане на предвидения в закона давностен срок с оглед правилата за броене на
срокове и давността не е изтекла, включително и за заплатените суми, представляващи изтекли лихви за периода от увредата до
плащането. Регресните искове касаят заплатено обезщетение, част от което е и
законната лихва от деня на увредата, с оглед приложимостта на КЗ /отм./ предвид
датата на деликта, а нямат за предмет дължими лихви за период от време, за да
се възприеме за приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111 б.
„в“ от ЗЗД.
Следва обаче да се
има предвид, че обемът на
отговорността на застрахователя по застраховка по риска ГО, респ. на дължимото от него обезщетение е очертан с разпоредбата на чл. 223, ал. 2 от КЗ (отм.),
според която застрахователят заплаща обезщетение, включително за пропуснати
ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволено
увреждане, и за лихви за за забава, когато застрахованият
отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Обезщетението за забавено изплащане на застрахователното
обезщетение, за периода до уведомяването на застрахователя, респ. завеждането
на прекия иск, се включва в размера на застрахователната сума, тъй като е
плащане на основание застрахователния договор, но не и обезщетението за забава след
този момент. Това разрешение е изрично изводимо при съвместно тълкуване на нормите на чл. 267
ал. 4 от КЗ /отм./ вр. с чл. 227 т.2 от КЗ /отм./, според
които "присъдените срещу застрахователя лихви за забава и за съдебни
разноски не се ограничават от размера на застрахователната сума", а
застрахователят" има право на регресен иск за платените лихви за забава,
съответстващи на периода от датата на настъпване на застрахователното събитие
до датата на съобщаване на обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 КЗ /отм./ от
застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл.
226, ал. 1 КЗ /отм./, освен ако застрахованото лице не е изпълнило
задълженията си по причини, които не могат да му се вменят във вина". / в този смисъл решение 199/10.05.2016
т. по т.д. 3137/2014 г. на Първо ТО на ВКС/.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че в предмета на
регресното право са и изтеклите законни лихви от датата на деликта до датата на
предявяване на прекия иск на увредените срещу настоящия ищец, предвид липсата
на данни за неговото по-ранно уведомяване от страна на деликвента. Исковата
молба по прекия иск е била депозирана в СГС на 05.03.2013 г., което се
установява от деловодната система на съда при извършена служебна справка от
съдебния състав т.е. в предмета на регресната претенция се включват вземанията
за законна лихва в периода 17.11.2011 г. до 05.03.2013 г. Размерът на това
вземане, определен при условията на чл. 162 от ГПК, от настоящия съдебен състав
при използване на компютърна програма върху възприетата по-горе главница
възлиза на сума от по 2 231, 95 лв. за всяка от двете главници.
При тези съображения настоящият съдебен
състав намира, че искът е основателен до размера на 37 797, 24 лв. / сбора
на двете главници от по 16 666, 67 лв. и тези на лихвите от по 2 231,
95 лв./ като за горницата до пълния предявен размер от 66 257, 74 лв.,
съобразно последващите уточнителни молби на ищеца подлежи на отхвърляне.
По отношение
отговорността за разноските съдът, като взе предвид че има релевирано искане в
тази връзка и същото е направено своевременно счита, че на ищеца следва да
бъдат присъдени направените от него разноски в размер на 1 911, 22 лв. –
припадащата им се част с оглед уважената част от иска, а на основание чл.78
ал.3 от ГПК на ответника се следва сумата от 1 340, 17 лв.
Поради което, СГС,
І-19 състав
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Н.И.К., ЕГН **********, със съдебен адрес:***,
Офис център 1, ет. 2, офис 11 – адв. Р.П.
да заплати на основание чл. 274, ал. 1 т.1 пр.1 от Кодекс за застраховането/отм./на
З. „Л.И.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 37 797, 24 /тридесет и седем хиляди
седемстотин деветдесет и седем лева и двадесет и четири стотинки/ лв. –
регресно вземане, представляващо обезщетение за неимуществени вреди, причинени на
Е.П.Т.и Ж.К.Т., от ПТП, осъществено на 17.11.2011 г. на път II-86, от което е починал П.Ж.Т., ведно със законната
лихва, считано от 08.01.2020 год. до окончателното й изплащане, като отхвърля
искът за горницата до пълния предявен размер от 66 257, 74 лв., частична
претенция, при пълен заявен размер от 261 112, 46 лв., както
и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1 911, 22 лв. – разноски.
ОСЪЖДА
З. „Л.И.“
АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на основание чл. 78 ал.3 от ГПК на Н.И.К., ЕГН **********,
със съдебен адрес:***, Офис център **** офис 11
– адв. Р.П. сумата от 1 340, 17 лв. –
разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС, в двуседмичен
срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ: