Р Е Ш Е Н
И Е
260422/22.3.2021г.
гр.Варна, 22.03.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Варненският районен съд, първи наказателен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ДИМОВА
при секретаря Петя Георгиева, като разгледа докладваното
от председателя АНД № 4673 по описа за 2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е
образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Подадена е жалба от П.В.Г. ***
срещу Наказателно постановление № 23-0000852/09.10.2020г. на директора на Регионална дирекция „Автомобилна
администрация“-Варна, с което на лицето било наложено
административно наказание “глоба” в размер на 2000,00 лева, на основание чл.93,
ал.1, т.1 от ЗАвПр.
Жалбоподателят счита обжалваното наказателно
постановление за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Привежда доводи
за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила- неправилно отразяване
на обстоятелствата по нарушението и неизяснена фактическа обстановка. Счита и
че наказващият орган неправилно е определил размера на наложеното наказание.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното
постановление.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно
призован, не се явява
лично. Представлява се от адв.Д., който поддържа
жалбата на изложените в нея основания. Привежда допълнителни доводи за нарушения
на материалния закон и претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата страна,
редовно призована, не изпраща представител. Писмено изразява становище за
неоснователност на жалбата. Моли същата да бъде оставена без уважение и претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателя разноски за адвокатско
възнаграждение.
Жалбата е подадена от надлежна
страна–
наказаното физическо лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт, подлежащ на
съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване
на претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна, по следните
съображения:
Въз основа
всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа страна
следното: Жалбоподателят притежавал удостоверение за психологическа годност
№391173, издадено на 08.04.2017г., но срокът му на валидност на изтекъл на 08.04.2020г.
Въпреки това на 14.07.2020г. Г. управлявал влекач марка „Ман“ от кат. N3, с рег.№ СВ 8678 ВР, с прикачено полуремарке от
кат.О4 с рег.№ В 1739 ЕН, по пътя гр.Добрич-гр.Варна. Около 16,17ч., на 1 км. след
разклона за с.Изворско, в посока гр.Варна, същият бил спрян за проверка от св.З.Д.Ю.
-инспектор към РД „АА“. Свидетелят поискал да му бъде представено удостоверение за психологическа годност, но констатирал,
че носеното от жалбоподателя такова е с изтекъл срок на валидност. Във връзка с
тези констатации на същата дата бил съставен акт за установяване на
административно нарушение на жалбоподателя за това, че извършва обществен
превоз на товари с превозно средство от категория N 2, без да
притежава валидно удостоверение за психологическа годност. Актът бил съставен в
присъствието на нарушителя, бил предявен и подписан без възражения. Писмени такива
не били депозирани и в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения
акт на 09.10.2020г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с
което на П.Г. била наложена глоба в размер на 2000,00 лв., за извършено
нарушение на чл.87, т.2 от Наредба №33/03.11.1999г. на МТ. Междувременно на
16.07.20г. на жалбоподателя било издадено удостоверение за психологическа
годност №592993, валидно до 16.07.23г.
Изложената фактическа обстановка
съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства- от разпита на свидетеля З.Д.Ю., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.
Показанията на разпитания свидетел следва да бъдат кредитирани като
последователни, безпротиворечиви и логични, като по
делото не е установено наличие на основания за съмнение в тяхната достоверност.
Сред приобщените писмени доказателства с
най-съществено значение за изясняването на делото са: разпечатка от справка в
Регистър на психологическите изследвания на водачите за явяванията
на психологическо изследване и
Удостоверение за психологическа годност №3911173 (от които се установява датата
на изтичане срока на валидност на удостоверението на жалбоподателя), копие от
Удостоверение за психологическа годност №592993, както и Пътен лист от 13.07.20г.
и разпечатка от картата на водача (установяващи извършването от жалбоподателя
на процесния обществен превоз на товари). Съдържащата
се в посочените документи информация кореспондира изцяло на показанията на
свидетеля и подкрепя извода за тяхната достоверност.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна
следното: В настоящото производство съдът следва да извърши проверка
на законността на оспореното пред него наказателно
постановление, като следва да
прецени правилно ли са
приложени процесуалният и материалният закон, с оглед описаните в НП факти и обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената
от административнонаказващия
орган санкционна норма.
Процесното деяние е квалифицирано от
наказващия орган като нарушение на чл. 87, т.2 от Наредба №33/03.11.1999г. за
обществен превоз на пътници и товари
на територията на Република България
превоз на пътници. Цитираната разпоредба задължава водачите на автомобили за обществен
превоз на товари да притежават валидно удостоверение за
психологическа годност по смисъла на
наредбата по чл.
152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението
по пътищата. От показанията на свидетеля Ю. се установява, че
жалбоподателят е управлявал влекач марка „Ман“ от кат.
N3, с прикачено полуремарке от кат.О4. От приложения по делото пътен лист е видно също, че Г. е
осъществявал обществен превоз на товари
по смисъла на §1, т.3 от ДР на ЗАвП. При това
положение жалбоподателят е бил натоварен със задължението по чл. 87, т.2 от
Наредбата, а именно- да притежава валидно удостоверение за психологическа годност. Предвид приобщените по делото разпечатка от справка в Регистър
на психологическите изследвания на водачите за явяванията
на психологическо изследване и Удостоверение за психологическа годност №3911173
съдът приема за
безспорно установено, че на процесната дата Г. не е
притежавал валидна карта за квалификация на водача-обстоятелство, което по
начало не се оспорва от жалбоподателя. По този начин същият действително е
осъществил състава на вмененото му нарушение по чл. чл. 87, т.2 от Наредба №33/03.11.1999г.
Независимо от изложеното, при извършената цялостна служебна проверка с
оглед задължението си по чл.314, ал.1 НПК, съдът прецени като основателни
възраженията за неправилно приложение на материалния закон при избора на относимата санкционна норма. Санкцията е наложена на
основание чл.93, ал.1, т.1 от ЗАвП, предвиждащ
наказание за водач на моторно превозно средство, който извършва обществен
превоз или превоз за собствена сметка на пътници и товари без издадено за
моторното превозно средство удостоверение за обществен превоз на пътници или
товари, заверено копие на лиценз на Общността, разрешение, документ за
регистрация или други документи, които се изискват от регламент на европейските
институции, от този закон и от подзаконовите нормативни актове по прилагането
му. По
силата на чл. 87, т. 2 от Наредба № ЗЗ/1999г на МТС обаче водачът
на автомобил за обществен превоз
на товари трябва да притежава
валидно удостоверение за психологическа годност по смисъла
на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за
движението по пътищата, т. е. Наредба № 36 за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на
психологическите изследвания
на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на
МПС, на водачи на МПС и на председатели
на изпитни комисии. В § 2 от ПЗР на Наредба
№ 36 е посочено изрично, че същата
е издадена на осн. чл. 152, ал.
1, т. 2 от ЗДвП. Удостоверението за
психологическа годност не попада сред изрично изброените в чл.93, ал.1, т.1 от ЗАвП
документи, като също така не представлява документ, изискван от регламент на
европейските институции, от ЗАвП и от подзаконовите
нормативни актове по прилагането му, а е такъв изискван от подзаконов
нормативен акт по прилагането на ЗДвП. Поради това нарушенията
на нейните разпоредби подлежат на санкциониране по реда на
ЗДвП, а компетентните за това органи
съобразно изричното предвиждане на чл. 41 от Наредба № 36
са изпълнителният директор на Изпълнителна
агенция „Автомобилна
администрация“ или
оправомощени от него длъжностни лица. Това становище се споделя и в практиката на ВАдмС,
като в тази насока е Решение № 1162 от 12.06.2019 г. по к. а. н. д. №
720/2019 г. в което се посочва, че приложимата
към този вид нарушения санкционна
разпоредба е тази на чл. 178в, ал. 5 от ЗДвП,
предвиждаща глоба
в размер на 500 лв. за водач,
който извършва.... обществени превози на товари без
валидно удостоверение за психологическа годност. Формиран е изричен извод, че в тези случаи липсва
административно обвинение, което да обосновава
прилагането на чл. 93, ал. 1 от специалния
ЗАвП, както и че е налице неправилно
приложение на материалния закон в тази част на
НП.
По отношение правомощията на въззивния съд при констатиране на неправилен избор на относима санкционна разпоредба настоящият състав съобрази обстоятелството,
че с Разпореждане от 19.02.20г. на председателя на ВАС е образувано
Тълкувателно дело №1/20г. за приемане на тълкувателно решение от Общото
събрание на съдиите от колегиите
на Върховния административен съд по
въпроса: в производството по реда на раздел пети,
глава трета на Закона за
административните нарушения
и наказания районният съд има ли правомощие да
преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително деяние, подвеждайки установените от административнонаказващия орган факти под
друга нарушена законова разпоредба?
В искането, въз основа на което е образувано посоченото тълкувателно дело се
посочва, че в практиката на административните съдилища е налице противоречие
във връзка с тълкуването и прилагането на чл.63, ал.1 от ЗАНН. В едната група
съдебни решения се приема, че районният съд може да приложи закон за същото,
еднакво или по-леко наказуемо административно нарушение, т.е. да измени
правната квалификация на нарушението и на основанието за налагане на
наказанието, без да отменя наказателното постановление. В другата група съдебни
решения се приема, че съдът не може да променя основанието на наложеното
административно наказание, като по този начин санира
недостатъците в наказателното постановление. Настоящият състав споделя второто
от изложените становища, като също счита, че съдът не разполага с материалноправната компетентност на административнонаказващия
орган и не може да налага административно наказание на различно от посоченото в
наказателното постановление правно основание. Според второто становище,
възприемано последователно и от настоящия състав, при неправилна квалификация
на нарушението съдът има единствено правомощието да отмени наказателното
постановление поради материална незаконосъобразност, а не да променя правното
основание, на което е следвало да бъде наложено наказанието. Поради това и
предвид неправилното определяне в случая на санкционната разпоредба, довело и
до налагане на незаконосъобразно наказание в размер, значително по-голям от
предвидения в чл.178в, ал.5 от ЗДвП за процесното
нарушение, съдът не разполага с друга процесуална възможност освен да отмени
атакуваното наказателно постановление на това основание.
Отделно от изложеното съдът намира, че са налице основания случаят да бъде счетен за маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН. Действително, касае се за формално деяние, което не е свързано с настъпване на конкретни вредни последици. Недопустимо е обаче принципното изключване на приложимостта на чл.28 от ЗАНН по отношение дадена категория административни нарушения само поради обстоятелството, че същите са такива на просто извършване или поради значимостта на нарушените норми. Всяко отделно административно нарушение, независимо от неговия вид, се отличава с индивидуална тежест, която може да го характеризира като типично или като маловажно такова и която следва да бъде отчетена в настоящото производство. Следва да се отбележи, че в практиката си съдилищата трайно приемат, че и „формалните“ („на просто извършване“) престъпления трябва да са общественоопасни в достатъчна степен (Решение № 396 от 14.11.2000 г. на ВКС по н. д. № 321/2000 г., I н. о.), както и че законът не въвежда ограничение за приложението на чл.9, ал.2 от НК за определен вид престъпления с оглед характера им и санкцията, която се предвижда за тях. Всяко едно престъпление, независимо дали е на просто извършване или съставно може формално да осъществява признаците от състава на престъплението, но обществената му опасност да бъде толкова незначителна, че да прави обществено неоправдано третирането на съответното поведение като престъпление и да изключва наказателната репресия (
Решение № 406 от 23.11.2009 г. на ВКС по н. д. №
431/2009 г., II н. о., НК). Становищата, изразени в цитираните решения, се
споделят изцяло от съдията-докладчик и са напълно относими
и по отношение административните нарушения, които също следва да се отличават с
достатъчна тежест и морална укоримост, за да
обусловят реализирането на административнонаказателната
отговорност на нарушителя. В случая от показанията на свидетеля се установява,
че водачът е извършил нарушението не поради незачитане на съответните правни норми, а защото неправилно е запомнил
датата на изтичане на валидността на притежаваното от него удостоверение.
Същият освен това се е снабдил с валидно удостоверение само два дни след
установяването на нарушението. При това положение съдът намира, че процесното нарушение се отличава с по-малка тежест от
обичайните нарушения от този вид. Жалбоподателят е привел поведението си в
съответствие с правните норми в сравнително кратък срок след установяването на
нарушението, по собствени подбуди, като няма данни да е бил наказван за други
подобни деяния. Налице са при това положение основания да се счете, че целите
по чл.12 от ЗАНН са били постигнати още преди налагането на административно
наказание, като санкция в размер на 2000лв. не би могло да бъде счетена за
справедлива. По изложените съображения съдът намира, че процесното
нарушение се явява маловажно по смисъла на чл.28 от ЗАНН, което представлява
самостоятелно основание за отмяна на атакуваното наказателно постановление.
Предвид всичко изложено съдът намира, че обжалваното наказателно
постановление се явява незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено
изцяло.
С
оглед изхода на делото и направеното от пълномощника на жалбоподателя
съответно искане, на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, вр.
чл. 143, ал.4 от АПК, вр. чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.1 от ГПК на П.Г.
следва да се присъдят направените по делото разноски. Същите се изразяват в
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв. за процесуално
представителство, заплатени в брой, видно от представения договор за правна
защита и съдействие. Доколкото възнаграждението е в
минимален размер, разноските следва да бъдат присъдени изцяло.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Наказателно
постановление № 23-0000852/09.10.2020г. на директора
на Регионална дирекция „Автомобилна
администрация“-Варна, с което на П.В.Г. ***, ЕГН:**********, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.93, ал.1, т.1 от ЗАвПр, е наложено
административно наказание “глоба” в
размер на 2000.00 лева за нарушение на чл. 87, т.2 от Наредба
№33/03.11.1999г. за обществен
превоз на пътници и товари на територията на Република България
превоз на пътници, като незаконосъобразно.
ОСЪЖДА Регионална дирекция „Автомобилна
администрация“-Варна да заплати на П.В.Г. ***, ЕГН:**********
сумата от 300,00 /триста/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред Административен съд – Варна.
След влизане в сила на съдебното решение
АНП да се върне на наказващия
орган по компетентност.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: