Р Е Ш Е Н И Е
№ V - 205
16.09.2020г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети
въззивен състав, в публично съдебно заседание, на седемнадесети август две
хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра
Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя
Белева
2.Мл.с.
Александър Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши
съдия Александър Муртев в. гр. д. № 1242 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен
съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С Решение № 450 от 31.01.2020 год. по гр. д. № 3891/2019 на
Районен съд Бургас, е отхвърлен предявения по реда на чл.422 от ГПК иск
от “Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Младост
4”, Бизнес Парк София, сграда 6, за приемане за установено,
че ответникът В.Ю.З., ЕГН **********, адрес *** му дължи сумата от 254,19 лева,
представляваща неплатени далекосъобщителни услуги, за които има издадени
фактури с № **********/25.02.2017г., № **********/25.03.2017г., № **********/25.04.2017г.
и № **********/25.05.2017г., ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл.410
от ГПК до окончателното плащане.
Постъпила е въззивна жалба
от “Теленор България” ЕАД, с която
се обжалва в цялост Решение № 450 от 31.01.2020 год. по гр. д. № 3891/2019 на
Районен съд Бургас. Иска се отмяна и постановяване на ново решение, с което
предявения иск да бъде уважен като бъде установено наличието на вземането по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение.
В депозираната жалба се сочи, че
решението е неправилно, постановено в нарушение на материалноправния закон и
необосновано.
Навеждат се доводи, че от
приложените по делото заверени преписи на Договор за мобилни услуги безспорно
се установява възникването и съществуването на валидни консенсуални
облигационни правоотношения между “Теленор
България” ЕАД и В.Ю.З. с предмет предоставяне на мобилни
услуги, което е в противоречие на направения извод от първата инстанция. На
следващо място се твърди, че е неправилна и констатацията на съда относно
липсата на доказателства за изправността на ищеца по облигационното отношение.
Като аргумент в тази насока се сочи, че по делото били представени фактури,
издадени от ищеца, които доказващи наличието на неплатени задължения от страна
на ответника. Освен това длъжникът бил надлежно заплатил задълженията си за
предходен отчетен период в размер на 60,92 лв., което водило до извода, че
въззиваемият се е ползвал от предоставените му от оператора услуги, като
надлежно е заплащал задълженията си. Твърди се, че след 24.01.2017г.
въззиваемият продължил да използва услугите на оператора, който от своя
страна надлежно изпълнявал задължението си да предоставя достъп до
мобилната си наземна съобщителна мрежа. От приложените доказателства към делото
било видно, че в следващите фактури няма отразени внесени плащания, тъй като
такива не били извършвани. Сочи се, че въззиваемият се е отказал при
сключването на договора от получаването на хартиена фактура, което обаче не го
освобождавало от задължението му за заплащане на дължимите суми, като в тази
насока въззивника акцентира върху чл.26 от ОУ, с които длъжникът е декларирал,
че се е запознал. На следващо място се навеждат доводи, че първоистанционния
съд неправилно е отхвърлил претенцията на ищеца за цена на месечни абонаментни
такси, който длъжникът се бил задължил да заплаща при подписването на
действащите към процесния период ОУ на “Теленор
България” за взаимоотношения с потребителите на мобилни
телефонни услуги. По силата на чл.23 от ОУ длъжникът като абонат бил поел
задължението да заплаща на доставчика на услуги месечен абонамент, който му
осигурявал достъп до услугите, за които бил сключен индивидуалния договор и
включвал разходите за поддръжка на мрежата и се предплащал от потребителя
ежемесечно, в размери съобразно избраното в съответния индивидуален договор.
Тази цена била дължима за предоставения достъп до мобилната врежа на оператора
и оставала дължима, дори при неползване на други мобилни услуги. Навеждат се
доводи, че по делото било установено, че въззиваемия не е изпълнил точно
насрещните си задължения по договора за лизинг, а именно да престира на
лизингодателя месечни лизингови вноски, уговорени подробно в индивидуалния
договор съобразно чл.345 от ТЗ, както и не било установено да е върнал
процесната вещ на лизингодателя след като е преустановил заплащането на
дължимите вноски. Според въззивника, въпреки че към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение длъжникът вече е бил изпаднал
в забава по отношение на заплащането на всички лизингови вноски съгласно чл.84
от ЗЗД, съдът не му е присъдил сумата от 28,76лв., представляваща
равностойността на четирите лизингови вноски, дължими съгласно четири от процесните
фактури. На следващо място се оспорва и извода на съда относно неравноправния
характер на чл.12 от ОУ на мобилния оператор, като се изтъква, че обявяването
на предсрочната изискуемост на остатъка от цената на лизинговата вещ не е
обвързано с прекратяване или разваляне на договора за лизинг и не води до
никакви допълнителни неблагоприятни последици за лизингополучателя. Изпадането
в забава на изпълнение на задълженията за заплащане на потребените услуги и
дължими лизингови вноски на ответника са довели до предсрочното прекратяване на
сключените между страните договори, вкл. договора за лизинг, което е довело до
начисляване на предсрочно изискуемия остатък от лизингови вноски. Сочи се, че
фактът, че вещта е останала притежание на лизингополучателят без последният да
заплати стойността й е довело до получаване на неоснователна облага от страна
на длъжника за сметка на кредитора. Оспорва се и изводът на първоинстанционния
съд, че падежът на предсрочно изискуемите вноски не е настъпил, тъй като срокът
на договора вече е бил изтекъл.
Не се въвеждат искания по
доказателствата. Претендират се разноските, направени в заповедното и исковото
производство пред първата и втората съдебни инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от въззиваемия, чрез назначения му особен представител – адв.
Чокелиев.
С отговора се оспорва изцяло
въззивната жалба на “Теленор България” ЕАД и се иска същата да бъде оставена без
уважение, а решението на Бургаския районен съд да бъде потвърдено като правилно
за законосъобразно.
Изложени са аргументи, че липсата
на писмено уведомление, достигнало до знанието на лизингополучателя, с
конкретно изявление кое от правата по чл.12 от ОУ лизингодателят упражнява в
конкретния случай обуславя извод за липса на доказателства, от които да е
видно, че договорът е бил едностранно прекратен, по вина на потребителя. С тези
доводи се твърди, че не е възникнало задължение за плащане на неустойка по
договора за мобилни услуги. Сочи се, че неустоечната клауза в договора за
мобилни услуги от 09.09.2016г. е нищожна на основание чл.26 от ЗЗД, като
противоречаща на закона и добрите нрави, тъй като същата предвижда получаване
на имуществена облага от ищцовото дружество в размер, какъвто би получило, ако
не беше преустановило предоставянето на услугата. Твърди се, че уговарянето на
неустойка за периода от датата на прекратяване на договора до оставащия край на
срока на договора, в размер на пълния размер на останалите незаплатени месечни
абонаменти е необосновано висока и създава значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата. Сочи се, че
неустойката в размер на 438, 07 лв. е начислена от въззивника с фактурата от
25.05.2017г. за отчетен период от още 17 месеца, през които не се е
предоставяла услуга на ответника. На следващо място се оспорва твърдението на
въззивника, че не му се дължат всички лизингови вноски по процесния договор за
лизинг, като се застъпва становището, че ищецът не може да иска заплащане на
вноските, чийто падеж не е настъпил, тъй като ако ги заплати – той фактически
няма да ползва мобилния апарат, но от друга страна ще плаща лизинговите вноски,
с които ищецът би се обогатил неоснователно. За неоснователен счита и довода на
въззивника, че лизинговата вещ не е била върната, което по никакъв начин не
било доказано от негова страна. Акцентира се и върху това, че подобна претенция
изобщо не е била предявявана пред съда. Счита, че изготвената в хода на
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза е в унисон с
правните изводи на съда за недоказаност на исковата претенция предвид
установената липса за начина, по който са били осчетоводени фактурите. Не се
въвеждат искания по доказателствата. Претендира се възнаграждение за особен
представител.
По делото е постъпила и молба-становище
на въззивника “Теленор България” ЕАД, чрез неговия пълномощник – адв. Цанев, с която
поддържа въззивната жалба и изложените в нея доводи, като моли делото да бъде
разглеждано в негово отсъствие при липса на други процесуални пречки. Съдът
счита, че препис от същата следва да бъде изпратена на въззиваемия, за да му
бъде осигурена възможност за запознаване и вземане на отношение в съдебно
заседание.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова
молба предявена от “Теленор България” ЕАД, с която се моли да бъде прието за
установено, че ответникът В.Ю.З. дължи на ищеца сумата от 254,19 лева,
представляваща неплатени далекосъобщителни услуги, за които има издадени фактури
с № **********/25.02.2017г., № **********/25.03.2017г., № **********/25.04.2017г.
и № **********/25.05.2017г., ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК до окончателното
плащане. В молбата се сочи, че между страните са възникнали
облигационни отношения, уредени в два самостоятелни договора – Договор за
мобилни услуги № *********, по силата на който на ответника е предоставен
мобилен телефонен номер ********** и мобилен телефонен апарат и Договор за
лизинг от 09.09.2016г., в който е уредено предоставяне на мобилното устройство,
общата цена на която възлиза на сумата от 222,87 лв., с вкл. ДДС. Сочи се, че
съгласно чл.3 от сключения договор за лизинг, ответникът се задължил да извърши
една първоначална лизингова вноска в размер на 57, 50 лв. с вкл. ДДС, платима
към датата на сключване на договора, както и двадесет и три месечни лизингови
вноски в размер на 7,19 лв. с вкл. ДДС всяка, като било предвидено те да бъдат
фактурирани заедно с месечните вноски за ползваните през отчетните периоди
мобилни услуги чрез номера. Навеждат се твърдения, че ответникът не е изпълнил
своите парични задължения, начислени му в 3 бр. фактури, издадени в периода м.
февруари 2017г. – м. май 2017г., всяка една от които обективираща начислени
вземания на мобилния оператор, произтичащи от горепосочените договори, сключени
между него и клиента, подробно описани по вид и размер в исковата молба. Ищецът
сочи, че след предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги, при
условията на който е ползван процесния номер ********** по негова вина, поради
изпадането му в забава, на потребителя е издадена четвърта фактура, включваща
задължение за заплащане на неустойка за предсрочното прекратяване на договора,
както и предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски за предоставеното с
договора за лизинг мобилно устройство. Сочи, че съгласно т.11 от Договора за
мобилни услуги, в случай на предсрочно прекратяване на договора, в тежест на
ответника възникнало задължение да заплати неустойка в размер на сумата от
стандартните за абонаментния план месечни такси от прекратяването на договора
до края на първоначално предвидения срок на действието му – 09.09.2016г., въз
основа на което неустойката възлизала на сумата от 438,07лв., което вземане
обаче се претендирало частично – само до размера на сумата от 77,49 лв.
На следващо място посочва, че вследствие обявяване
предсрочната изискуемост на неначислените лизингови вноски, уредено в чл.12 от
ОУ на оператора в тежест на ответника възникнало и задължение за заплащане на
предсрочно изискуемия остатък от лизинговите вноски в общ размер на 115,04 лв.
с вкл. ДДС, равняващ се на шестнадесет неначислени лизингови вноски.
В заключение посочва, че общата сума претендирана по
фактурата е 192,53лв., като изискуемостта на вземанията по всяка от фактурите е
настъпила петнадесет дни след издаването й. Тъй като ответникът не предприел
действия, насочени към изпълнение на задълженията си, ищецът бил принуден да
инициира заповедно производство, в резултат на което в негова полза бил
издадена и заповед за изпълнение. Връчването на същата при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК обуславяло и правния му интерес от предявяване на настоящия иск.
Претендира разноски. Ангажира доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК, е постъпил отговор от назначения на ответник особен представител – адв. Чернокожева,
която застъпва становище за неоснователност на предявения иск по основание и
размер. Оспорва твърденията на оператора за предаване на мобилен телефонен
апарат – предмет на договора за лизинг, както и предоставянето на мобилни
услуги за процесния период. Сочи, че към датата на подаване на исковата молба е
изтекъл срокът на действие и на двата договора. Навежда твърдения, че от страна
на ищцовото дружество не е било връчено
на ответника писмено уведомление, с което се упражнява някое от правата, уредени
в чл.12 от ОУ на договора за лизинг. Предвид горното месечните вноски и
останалите суми по договора за лизинг не били обявени от лизингодателя за
предсрочно изискуеми, съответно не били дължими от ответника. В допълнение
сочи, че предсрочна изискуемост не е настъпила и на основание договора за
мобилни услуги, тъй като ищцовото дружество не е прекратило едностранно по вина
на ответника и договорът за ползване на мобилни услуги от 09.09.2016г. В тази
връзка твърди, че на ответника не са връчени ОУ на ищеца, не са спазени
изисквания на чл.147а от ЗЗП. Сочи, че подписването на декларация не
освобождавало ищеца от задължението му да предостави на потребителя по ясен и
разбираем начин информацията по чл.4, ал.1 от ЗЗП и да му връчи приложимите ОУ,
да го запознае с тях, да получи подписан от клиента екземпляр от тях и
съгласието му за сключване на договора, каквато е обичайната търговска
практика, съобразена със закона. С оглед на това твърди, че неоснователно се
претендира неустойка по договора. Сочи, че договорът не е бил прекратен с
връчване на исковата молба, тъй като още към датата на нейното депозиране,
договорът вече е бил прекратен, поради изтичане на срока му. В допълнение
излага подробни съображения, че клаузата за неустойка в представения по делото
договор за мобилни услуги е нищожна на основание чл.26 от ЗЗД, като
противоречаща на закона и добрите нрави и покривайки критерия по чл.143, т.5 от
ЗЗП, тъй като същата е определена в размер на всички абонаментни вноски за
периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок.
В с.з. ищцовото
дружество не се представлява, представя молба – становище.
В с.з. ответникът се
представлява от назначения му от съда особен представител, който поддържа
отговора и моли за отхвърляне на иска.
За да постанови обжалваното
решение, първоинстанционния съд е приел за установено, че представените с
исковата молба договор за мобилни услуги и договор за лизинг от 09.09.2016г. са
подписани от страните по делото, както и че по силата на лизинговия договор,
ответникът е получил телефонен апарат “Sony Xperia”.
Посочил е, че няма данни, сумите начислени в издадените от ищеца фактури да са
платени от страна на ответника, който факт не се оспорвал и от назначения му
особен представител. В допълнение е посочил, че от назначената от съда и приета
по делото съдебно-счетоводна експертиза било установено, че използвания от
ищеца програмен продукт не позволява извеждане на справка за начина на
счетоводното отразяване на фактурите.
Приел, че от така
приетата фактическа обстановка може да се направи извод за наличието на облигационна
връзка между ищеца и ответника по предоставяне на мобилни услуги, но е изложил
становище, че по делото не са били ангажирани доказателства в подкрепа на
твърденията на ищеца, че същият е бил изправна страна по договора и е
предоставял съответните мобилни услуги. Застъпил е становище, че представените
от него 4 бр. фактури единствено доказват вземанията му за лизингови вноски,
тъй като техните размери били установени отнапред в сключения между страните
договор. Доколкото обаче ищецът претендирал лизинговите вноски на основание
чл.12 от ОУ, даваща му право в качеството на лизингодател да се откаже от
изпълнение на договора и/или
да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, БРС намерил, че съответната
клауза е неравноправна и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД, поради което е и нищожна. Изложил съображения, че в противен случай,
въпреки, че лизингът щял да действа занапред, лизингодателят щял да можел да
претендира всички лизингови вноски, оставащи до края на договора. Изложил
доводи, че щом договорът за мобилни услуги е прекратен и клиентът не можел да
осъществява разговори, то договорът за лизинг ставал безпредметен за в бъдеще,
поради което и ищецът не можел да иска заплащане на вноските, чийто падеж не е
настъпил, тъй като ако ответникът ги заплати, той фактически нямало да ползва
мобилния апарат, но от друга ще плаща лизинговите вноски, с които ищецът би се
обогатил неоснователно.
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за
редовна и допустима. Подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество същата е частично основателна
по следните съображения:
По отношение на задълженията за заплащане на мобилни
услуги
Правилна е
констатацията на БРС, че от страна на ищцовото дружество не са били ангажирани
доказателства, удостоверяващи изправността на ищцовото дружество по
предоставяне на мобилните услуги, предмет на Договора за предоставяне на
мобилни услуги от 09.09.2016г. В нарушение на материалния закон обаче са
изложените от БРС доводи, че в този случай, издадените от ищеца фактури
доказват единствено размера на претендираните лизингови вноски, но не и на тези
касаещи ползваните мобилни услуги от страна на ответника.
Видно от
представените по делото фактури, а именно фактура № **********/25.02.2017г., издадена за отчетен
период 25.01.2017г. – 24.02.2017г., фактура № **********/25.03.2017г., издадена за отчетен
период 25.02.2017г. – 24.03.2017г., както и Фактура № **********/25.04.2017г., издадена за отчетен
период 25.03.2017г. – 24.04.2017г., в тях са начислени договорените месечни
абонаментни такси и договорените месечни лизингови вноски. Изключение в това
отношение прави единствено Фактура № **********/25.03.2017г., в която освен месечната абонаментна такса
за посочения по-горе период в размер на 18,32 лв., без ДДС, са начислени и
такса за спиране на номер 0,75 лв. без ДДС, както и ползвани услуги 0,16 лв.
без ДДС (кратки текстови съобщения).
Съгласно чл.23, б. “б” от ОУ на мобилния оператор, регламентиращи
правоотношенията между страните, месечния абонамент осигурява достъп до
услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за
поддръжка на мрежата, като се предплаща от потребителя ежемесечно, в размери
съобразно избрания от потребителя месечен план, а съгласно б. “в” от ОУ, “месечната
цена за ползвани услуги”
представлява сумата от стойността на всички услуги, ползвани от потребителя
през дадения месец, в т.ч. всички осъществени от него повиквания, кратки
съобщения, месечни такси за ползване на допълнителни услуги и др.
Съгласно чл. 19б, б. “в” от ОУ на мобилния оператор, “Теленор
България” EАД има право едностранно да
прекрати индивидуален договор, сключен с абонат, в случай, че потребителят не е
платил дължими суми след изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния
договор, съответно ОУ.
Съгласно чл. 26 от ОУ
на мобилния оператор, при ползване на услуги чрез индивидуален договор, какъвто
е и настоящия, заплащането на ползваните услуги се извършва въз основа на
фактура, която се издава ежемесечно на името на потребителя. При сключване на
индивидуален договор всеки потребител – страна по договора бива уведомяван за
датата от месеца, на която ще му бъде издавана фактура, като неполучаването на
фактурата не освобождава потребителя от задължението му за заплащане на
дължимите суми.
Съгласно чл.27 от ОУ
на мобилния оператор, плащането на посочената във фактурата сума се извършва в
срока указан на фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването
й, като при неспазване на срока потребителят дължи неустойка за забава в размер
на законната лихва за всеки ден закъснение.
Предвид наличието на
валидни договорни правоотношения между страните през процесния период за доставка на далекосъобщителни /мобилни/
услуги, ответникът дължи заплащане на договорените месечни абонаментни такси по
договорите, независимо от потреблението на услуги през съответния период, тъй
като породилите действие договори, вменяват в задължение на абоната да заплаща
ежемесечни такси, съобразно избрания от него абонаментен план по
договорите.
Фактура № **********/25.02.2017г. е издадена за отчетен
период 25.01.2017г. – 24.02.2017г. и
включва следните задължения на клиента за посочения период – месечна абонаментна
такса в размер на 18,32 лв., без вкл. ДДС, която е в краен размер на 21,98 лв.
с ДДС, както и лизингова вноска за мобилно устройство Sony
Xperia E5 White в размер на 7,19 лв. с вкл. ДДС, като общата сума
начислена във фактурата е 29,17 лв.
Фактура № **********/25.03.2017г., издадена за отчетен
период 25.02.2017г. – 24.03.2017г. включва сумата от 21,98 лв. с ДДС, такса
спиране на номер в размер на 0,75 лв., както и ползвани услуги 0,16 лв. (кратки текстови съобщения SMS), които са в размер на 19,23лв.
без ДДС или 23,08 лв. с вкл. ДДС, лизингова вноска за мобилно устройство Sony Xperia E5 White в размер на 7,19 лв.
с вкл. ДДС, като общата сума начислена във фактурата е 30,27 лв.
Фактура № **********/25.04.2017г. е издадена за отчетен период 25.03.2017г. –
24.04.2017г. и включва следните задължения на клиент за посочения период: месечна абонаментна такса (-4,14 лв.) без вкл. ДДС, която е в размер на (-4,97 лв. с вкл. ДДС;), както и лизингова вноска за
мобилно устройство Sony Xperia E5 White в
размер на 7,19 лв. с вкл. ДДС, като общата сума начислена във фактурата е 2,22
лв.
Фактура № **********/25.05.2017г. включва задължение за
заплащане на неустойка за предсрочното прекратяване, както и предсрочно
изискуем остатък от лизингови вноски за предоставеното с договора за лизинг
мобилно устройство.
Съгласно приетото и
неоспорено от страните заключение по изготвената съдебно-счетоводна експертиза
пред първата инстанция, което въззивния съд възприема изцяло като обективно,
обосновано и компетентно изготвено се установява, че са били фактурирани
месечни такси за телефонни услуги в размер на 40,09 лв. и лизингови вноски в
размер на 136, 61 лв. или общо 176,70 лв.
Противно на наведеното с отговора
на исковата молба оспорване от страна на особения представител, дължимостта на фактурираните месечни такси в размер на 40,09 лв. не
е обвързана от доставката на услуги, поради което съдът намира, че тази сума се
дължи от ответника. Неоснователно е наведеното възражение от особения
представител на ответника, че длъжникът не е бил запознат с ОУ на оператора,
предвид което не дължал процесните вземания. Видно от приложената и неоспорена
по делото декларация – съгласие при сключването на процесния договор за
предоставяне на мобилни услуги, ответникът е получил подписан от представител
на оператора екземпляр от ОУ за взаимоотношенията с потребителите на мобилни
телефонни услуги, като същият е декларирал именно това обстоятелство, полагайки
подписа си върху документа.
По отношение на лизинговите вноски
Не се спори по
делото, че е бил сключен Договор за лизинг от 09.09.2016 г. за мобилно
устройство Sony Xperia Е5
White. Стойността на предоставеното по
Договора за лизинг мобилно устройство е 222,87 лв. с ДДС, като в чл. 4 от същия
е посочено, че устройството е предадено на лизингополучателя. Договорът за
лизинг е бил за 23 месеца, като ответникът е следвало да заплаща лизингова
вноска в размер на 21,59 лв. месечно. Същият не е оспорил удостовереното в чл.
4 от договора за лизинг обстоятелство, че е получил мобилното устройство, което
е предмет на договора, поради което следва да се приеме, че лизингодателят е
изпълнил задължението си по чл. 342, ал. 1 от ТЗ да предостави мобилното
устройство на лизингополучателя, като същото е прието от последния без
забележки. Поради това за него е възникнало задължението по чл. 345, ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и същият е бил длъжен да заплаща дължимите
се лизингови вноски. Същевременно той е бил длъжен по силата на чл. 345, ал. 1
от ТЗ да върне мобилното устройство след изтичане на лизинговия договор, освен
в случаите по чл. 342, ал. 3 от ТЗ.
БРС е допуснал
нарушение на материалния закон в частта, в която е отхвърлил иска за
претендираните лизингови вноски в посочения брой и размер. Доказано е, че
процесното мобилно устройство е било предоставено на абоната /лизингополучател/
и той реално го е ползвал, поради което дължи заплащане на лизинговите вноски
на лизингодателя за времето на действие на договора.
Процесния договор
нито е развален, нито прекратен и е имал действие до изтичането на срока, за
който е сключен. Няма настъпила предсрочна изискуемост на вноските по лизинга,
доколкото няма изрично заявено от лизингодателя и достигнало до знанието на
лизингополучателя изявление, че трансформира вземането си в предсрочно
изискуемо или че прекратява договора от определена дата за напред или че го
разваля на някое от основанията предвидени в закона. Към датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, срокът на действие на договора е изтекъл и вече
са били изискуеми всички дължими и неплатени месечни лизингови вноски, които
лизингополучателят не е погасил до момента на изтичането срока на действие на
договора. С оглед на това лизингодателят има право да претендира тяхното
присъждане след като е предоставил тези устройства на лизингополучателя и
последният се е ползвал от тях /данни за обратното няма/ поради което дължи
тяхното плащане.
Не е налице
посочената в обжалваното решение неравноправна клауза в чл. 12 от Общите
условия предвиждаща възможност за лизингодателя при доказано неизпълнение на
задължение за плащане от страна на лизингополучателя, да има право да обяви
месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми посочени в
договора за лизинг дължими и платими и/или да поиска връщане на устройството и
да удовлетвори вземането си чрез продажба, прехвърляне или последващо отдаване
на лизинг на устройството или принудително да се удовлетвори от представения
запис на заповед, както и че месечните вноски стават предсрочно изискуеми и при
прекратяване на договора за мобилни услуги и в случай на забава в плащанията.
Клаузата за предвидената в Общите условия /чл. 12/ предсрочна изискуемост не е
неравноправна на нито едно от основанията посочени в чл. 143 от ЗЗП, включително и по т. 19 / не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора/. Принципно уговарянето на предсрочна изискуемост на едно парично
вземане е винаги допустима клауза и не съществува забрана за нея нито в ЗЗП,
нито в ЗПК. Условията при които кредиторът може да се възползва и да
трансформира срочното си вземане плащано разсрочено на месечни или седмични
погасителни вноски, в предсрочно изискуемо и за еднократно погасяване, са ясно
и точно зададени в разпоредбата - неизпъление на което и да е задължение по
договора от лизингополучателя. Какво може да претендира лизингодателя при
обявена предсрочна изискуемост е въпрос на негова суверненна преценка, но тя
следва да е в рамките на договора за лизинг- връщане на дължимите лизигови
вноски, лихва за забава, уговорена неустойка и други. По отношение на
обезщетението при неизпъление на лизинговия договор това по необходимост
включва и връщане на лизинговото устройство, доколкото последното е собственост
на лизингодателя в хипотеза когато лизингополучателят не го е придобил в своя
изключителна собственост по предвидения в договора ред. Формулираната
разпоредба, че при неизпълнение лизингополучателят дължи връщане на лизинговото
устройство е, че това устройство предвид обявената по съответния ред предсрочна
изискуемост няма основание повече да се намира у лизингополучателя и повече
няма как да се ползва от неизправния длъжник. Заплащаните лизингови вноски от
лизингополучателя не означават непременно трансформиране на ползването на
лизинговата вещ в собственост на същата за лизингополучателя. В този смисъл
вещта остава собственост на лизингодателя в хипотезата на неупражнено от
лизингополучателя право за придобиване в собственост/чл. 1, ал. 2 от договора
за лизинг/ и безусловно връщане при условията на чл. 1, ал. 3 /един месец след
изтичане срока на договора/ при нормално развитие на отношенията, респективно
при обявена предсрочна изискуемост на вземането си по чл. 12 от ОУ, лизингодателят
е в правото си да иска както връщане на незаплатените месечни вноски, да
претендира лихва за забава, а така също да изиска незабавно връщане на
лизингованата вещ, тоест във всички случаи лизигополучателят е наясно какво
реално и фактически дължи по договора за лизинг при точно изпъление на
задълженията си и какво дължи на кредитора при неточно изпълнение. Няма
основание да се приеме, че по някакъв начин лизингополучателят е поставен в
ситуация и са налице уговорки в негова вреда, които не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В този смисъл клаузата
за предсрочна изискуемост на договора за лизинг формулирана в чл. 12 от ОУ няма
характеристиките на неравноправна клауза поради което няма и основание същата
да бъде прогласена за нищожна.
Независимо от липсата
или не на обявена по надлежния ред предсрочна изискуемост на вземанията по
Договора за лизинг от 09.09.2016г., ответникът е бил длъжен да заплати
уговорените в договора лизингови вноски. Доказателствената тежест за
установяване на това плащане е на лизингополучателя – ответник в настоящото
производство. В случая ищцовата страна твърди един отрицателен факт -
липса на плащане по договора, който не подлежи на доказване от същата, а на
оборване от ответната страна с надлежни за това доказателства, удостоверяващи
извършено плащане на дължимите вноски, което може да стане само с писмени
такива. По делото не са представени документи, доказващи плащане от страна на
ответника, като липсата на такова се установява и от заключението на
изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза.
От заключението й се
установява, че съгласно сключения Договора за лизинг от 09.09.2016г. през
периода 25.09.2016г. – 25.04.2017г. са били фактурирани 8 вноски от по 7,19 лв.
или общо 57, 52 лв. Посочено е, че на 25.05.2017г. във фактура №
**********/25.05.2017 г. е била начислена сума в размер на 115,04 лв., представляваща
16 вноски по 7,19 лв. В обобщение се сочи, че са били фактурирани общо 24
вноски по 7,19 лв. на стойност 172,56 лв., като платени са били пет вноски на
стойност 35,95 лв., а неплатени са вноски в размер на 136,61 лв.
Към момента на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК срокът на договора за лизинг е изтекъл и
ответникът дължи пълния размер на вноските по него, тъй като същите са
изискуеми и без да е обявена предсрочна изискуемост на договора. С оглед на
това, в тази му част искът е основателен, като мотивите на съда за наличието на
неравноправни клаузи в договора за лизинг не могат да обосноват друг резултат.
В конкретния случай се касае само за заплащане на дължимите се лизингови
вноски, които се дължат по силата на договора срещу предоставената за ползване
вещ, а не за други уговорки, които дават предимство на мобилния оператор в
качеството му на търговец, пред ответника, в качеството му на потребител.
По изложените
съображения искът за заплащане на лизингови вноски в общ размер от 136, 61 лв. следва
да бъде уважен.
Относно претендираната неустойка
Настоящият състав
счита, че клаузата в подписания от страните договор, уреждаща задължение за
заплащане на неустойка при предсрочно прекратяване в размер на стандартните
такси до края на срока на договора е нищожна поради накърняване на добрите
нрави и не поражда задължения за ответника.
Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така
функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на
обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите
задължения. В конкретния случай уговореният размер на неустойката всъщност е
равен на цената на самата услуга за оставащия период от договора, като по този
начин се позволява на доставчика да получи цялата цена, независимо от това, че
след прекратяването той не предоставя услугата.
Допустимо е също така
уговарянето от страните на неустойка за вредите от предсрочното прекратяване на
срочен договор за услуга, но само в рамките на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като
преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г.
на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изходи преди всичко от
характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации:
мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя ползването на
мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят – да я
заплати, но само срещу предоставената му услуга. От друга страна, ако е
уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга, в размер
на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока му,
мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора, като в
случая дори в пъти повече, доколкото неустойката се определя въз основа на
стандартната месечна такса, а не въз основа на индивидуално договорената между
страните преференциална месечна такса. Следователно уговорената по този начин
неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън по-горе очертаните функции на
неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия
услугата мобилен оператор и нарушава принципа за справедливост. Уговорката за
неустойка в полза на мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за
услуга поради неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер
на всички абонаментните вноски за периода от прекратяване на договора до
изтичане на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл константната практика на
ВКС: Решение №110/21.07.2016 по дело №1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение №
193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС , I т.о. и Решение №
219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС , I т.о. Следва да се посочи, че
съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи предмет на договора,
когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това
противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото. В този
смисъл: Решение № 178 от 26.02.2015 по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и
Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., ВКС, т.3 от
Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС.
В този аспект
ирелевантно се явява обстоятелството, че с исковата молба ищецът претендира
частично вземането си за неустойка, тъй като съгласно подробно изложените
доводи и цитираната съдебна практика в този случай уговорената неустойка е
нищожно поради накърняване на добрите нрави, а не прекомерна, поради и което не
подлежи на намаляване, а не произвежда действие в отношенията между страните по
договора.
В заключение следва
да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично
вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, а именно до размера на сумата от 176,70
лв.
Поради
основателността на главния иск за заплащане на мобилни услуги и лизингови
вноски основателен се явява и акцесорния иск за присъждане на законна лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК до окончателното изплащане на сумите.
По отношение на разноските
При този изход на
спора, съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, право на разноски има въззивника и
въззиваемия, но тъй като въззиваемия не е направил такива, а се е представлявал
в процеса от особен представител, в негова полза разноски не следва да бъдат
присъждани. По отношение на разноските от заповедното производство
в настоящото производство съдът дължи изричен осъдителен диспозитив (арг. от
т.12 от ТР 4/2013г. на ВКС, ОСГТК)
Въззивника претендира
следните разноски – за заповедното производство сумата от 385 лв., включваща 25
лв. държавна такса и 360 лв. адвокатско възнаграждение, за първоинстанционното
производство – сумата от 635 лв., включваща 25 лв. държавна такса, 36 0лв. адвокатско
възнаграждение, 150 лв. депозит за особен представител и 200 лв. депозит за
изготвената по делото ССЕ; за въззивната инстанция – сумата от 175 лв., включваща
сумата от 25 лв. държавна такса и 150 лв. депозит за особен представител на
ответника.
Следва да бъде
разгледано възражението за прекомерност на адв. възнаграждение на пълномощника
на въззивника както по отношение на исковото, така и по отношение на
заповедното производство.
В настоящия случай,
при оказана на кредитора адвокатска услуга, изразяваща се в процесуално
представителство и защита в заповедното производство /изрично посочено в
договора за правна защита и съдействие от 14.01.2019 г./ е приложим
чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/9.07.2004 г. При
материален интерес по заповедното производство общо в размер от 254,19 лв., минималното адвокатско възнаграждение по чл.
7, ал.7 от Наредбата е в размер на 300 лв. без ДДС, поради което искането на особения
представител на въззиваемия за намаляването му е неоснователно.
По същите съображения
е неоснователно и възражението за прекомерност по отношение на претендираното
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата
инстанция. От страна на ищеца се претендира възнаграждение в размер на 360 лв.
с ДДС, което настоящия състав също намира за законосъобразно, тъй като размерът
му съответства на минималния такъв, определен по реда на чл.7, ал.2, т.1 от
Наредбата.
При това положение в
полза на въззивника следва да бъдат присъдени следните разноски, съобразно уважената
част на иска: за заповедното производство - разноски в размер на 267,63
лв.; за производството пред първата инстанция – разноски в
размер на 441, 41 лв.; за производството
пред въззивната инстанция – разноски в размер на 121,65 лв.
Мотивиран от гореизложеното
и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 450 от
31.01.2020г. по гр. д. № 3891/19г. на РС- Бургас, в частта, в която е отхвърлен
предявения по реда на чл.422 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД иск на “Теленор
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ж.к. “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, за приемане на установено, че В.Ю.З.,
ЕГН **********, адрес ***, му дължи сумата от 254,19 лева, представляваща
неплатени далекосъобщителни услуги, за които има издадени фактури с №
**********/25.02.2017г., № **********/25.03.2017г., № **********/25.04.2017г. и
№ **********/25.05.2017г., ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК до окончателното
плащане, до размера на сумата от 176, 70 лева, представляваща сбора на сумата
от 115,04 лв. –незаплатени лизингови вноски, за които е издадена фактура №
**********/25.05.2017г., сумата от 21,57 лева, представляваща незаплатени
лизингови вноски и сумата от 40,09 лв., представляващи незаплатени суми за
мобилни услуги, за които са издадени фактури с № **********/25.02.2017г., №
**********/25.03.2017г., № **********/25.04.2017г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на “Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к. “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, че В.Ю.З.,
ЕГН **********, адрес *** му дължи сумата от 176,70 лева, представляваща сбора
на сумата от 115,04 лв. – незаплатени лизингови вноски, за които е издадена
фактура № **********/25.05.2017г., сумата от 21,57 лева, представляваща
незаплатени лизингови вноски и сумата от 40,09 лв., представляващи незаплатени
суми за мобилни услуги, за които са издадени фактури с №
**********/25.02.2017г., № **********/25.03.2017г., № **********/25.04.2017г.,
ведно със законната лихва ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА В.Ю.З., ЕГН **********,
адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на “Теленор
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ж.к. “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 267,63 лв.,
представляваща направените в заповедното производство по ч. гр. д. № 943/2019г.
на БРС съдебно-деловодни разноски
ОСЪЖДА В.Ю.З., ЕГН **********,
адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на
“Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 441, 41 лв.,
представляваща направените в първоинстанционното производство по гр. д. № 3891/2019г.
на БРС съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 126, 61 лв.,
представляваща направените в настоящото въззивно производство съдебно-деловодни
разноски.
ДА СЕ ИЗДАДЕ на адв. П.Ч.
разходен касов ордер за сумата от 150,00
лв., представляващи възнаграждение за процесуалното представителство на
ответника като особен представител.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.