№ 1179
гр. София, 08.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000502972 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 –чл. 273 от ГПК.
С решение № 265191 от 03.08.2021г., постановено по гр. д. №
13167/2020г., Софийски градски съд, І ГО, 13 състав е осъдил ПР. да заплати
на И. Б. М., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 500 лв.,
обезщетение за незаконно обвинение, производството по което е било
прекратено от СРС по НОХД № 4016/2018 г., поради това че извършеното
деяние не е престъпление, заедно със законната лихва върху тази сума от
02.12.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска над
уважения размер до претендирания такъв от 26 800 лв. като неоснователен. С
постановеното решение СГС, I ГО, 13 състав е осъдил Прокуратурата на
Република България да заплати на И. Б. М. по иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумата 39.58 лв. - мораторна лихва върху сумата от 500 лв. от
20.02.2020 г. до 30.11.2020 г., като е отхвърлил иска над уважения размер до
претендирания такъв от 2121.66 лв. като неоснователен. С постановеното
решение СГС, I ГО, 13 състав е осъдил Прокуратурата на Република България
да заплати на адв. И. В. Ю. от САК, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за
адвокатурата, сумата от 300 лв.
1
Срещу постановеното решение в частта, в която исковете са
отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното
производство – И. Б. М., чрез пълномощника му. В жалбата се прави
оплакване, че решението в обжалваните му части е незаконосъобразно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила. Релевира се възражение, че съдът неправилно
е определил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди в
нарушение на критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, който
размер не съответства на конкретно установените по делото обстоятелства
относно продължителността и интензитета на търпените от ищеца
неимуществени вреди. В жалбата се поддържа, че като лице обвинено в тежко
умишлено престъпление, което не е извършило, ищецът съвсем естествено е
бил силно притеснен от този факт и от наложената му мярка за неотклонение
„Подписка”, а за престъплението, за което е бил подсъдим се предвижда
наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години и съвсем основателно е
изпитвал силен страх от предстоящо осъждане, а също така е търпял и всички
описани в исковата молба неимуществени вреди, които съпътстват всяко
несправедливо обвинено в извършване на тежко умишлено престъпление
невинно лице. Релевира се възражение, че съдът не е взел предвид
значителната продължителност на воденото наказателно производство – 2
години. Излага се становище, че независимо, че пред първата инстанция не са
били събрани конкретни доказателства за претърпените от ищеца
неимуществени вреди, то съгласно решение № 63 от 18.03.2016 г. на ВКС по
гр. д. № 5124/2015 г., III г. о., ГК, ищецът по иск с правно основание чл. 2 от
ЗОДОВ може да претендира обезщетение за обичайните неимуществени
вреди от незаконно наказателно преследване, без дори да ги описва подробно
в исковата молба, поради което се сочи, че присъденото обезщетение е в
занижен размер. По отношение претенцията за имуществени вреди от 800 лв.
- заплатено адвокатско възнаграждение за защита в наказателното
производство, се поддържа твърдение, че същата е доказана и основателна. В
жалбата се сочи, че независимо, че адвокатското възнаграждение е заплатено
в един по-късен момент, следва да се има предвид, че в сключения между
защитника и подсъдимия договор за правна защита и съдействие не е бил
договорен срок, т.е. плащането не е в противоречие с договорните задължения
на страните. Допълва се, че адвокатът очевидно е изпълнил задълженията си
по договора, като се е явявал в насрочените съдебни заседания и пълноценно
е осъществявал защитата на подсъдимия. В жалбата се прави искане
въззивният съд да отмени решението в обжалваните части и да уважи иска за
обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендиран размер, ведно
със законната лихва за забава върху сумата, както и да осъди ответника да
плати на ищеца претендираното обезщетение за имуществени вреди. В
жалбата се предявява претенция за присъждане на разноските по делото,
включително и адвокатско възнаграждение.
Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени
2
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и
във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание
чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок,
предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от
обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Предмет на разглеждане са предявени при условията на обективно
кумулативно съединяване искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ – с предмет присъждане на обезщетение за неимуществени и
имуществени вреди, както и лихви за забава. С обжалваното решение СГС, І
ГО, 13 състав, е уважил предявения иск за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди до размера на сумата от 500 лв., като е приел за
недоказана и за неоснователна исковата претенция до пълния заявен размер.
С оглед частичната основателност на претенцията за главница, е приел за
частично основателна претенцията за мораторна лихва. По отношение на
претенцията за обезщетение за имуществени вреди е посочил, че в
представения договор за правна помощ, сключен на 07.02.2018 г., са отразени
плащания извършени след близо две години, като е допълнил, че това е
станало при очевидно дописване в текста на договора след съставянето му,
поради което е приел, че не може да се направи категоричен извод, че сумата
от 800 лв. е била платена.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в
обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да
се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и
задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1
от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013
г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на
обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в
жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на
материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в
неговите отхвърлителни части. Тъй като решението като необжалвано е
влязло в сила да размера на сумата от 500лв. – представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, то въззивният състав приема, че основанието за
ангажиране отговорността на ответника по предявените искове е установено
със сила на присъдено нещо, поради което съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
Спорен въпрос пред въззивната инстанция е въпросът, свързан с
правилното приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и дължи ли се
обезщетение за имуществени вреди.
3
По делото не се спори, че ищецът е претърпял вреди, които са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на
обезщетяване от ответника - Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал.1, т. 3,
вр. с чл. 4 от ЗОДОВ.
За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди,
настоящият съдебен състав следва да вземе предвид всички установени по
делото правнорелевантни факти, както и да приложи обществения критерий
за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД, както и константната
съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т.
11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от
ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно трайно установената
практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно
съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се
вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива
правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за
едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на
наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата
мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и
свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин
всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му
състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на
ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - професия, професионална
реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за
неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално - за
всички претърпени неимуществени вреди от това увреждане. В този смисъл,
неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото
парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за
преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за
репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и
обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, но
най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно,
обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер,
необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени
вреди.
Предвид така изложените принципни постановки, съдържащи се в
множество решения на ВКС, въззивният състав взе предвид следните
конкретно установени обстоятелства: От една страна, тежестта на
повдигнатото обвинение - ищецът е обвинен в извършването на
престъпление, чието изпълнително деяние се изразява в присвояване на
4
чужда движима вещ, която владее или пази – чл. 206 от НК, което съставлява
тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание „Лишаване
от свобода от една до шест години“. Действително досъдебното и съдебното
производство са били образувани по обвинение срещу подсъдимия за
престъпление от общ характер, но още в първото съдебно заседание съдът е
приел, че деянието, описано в обвинителния акт, съставлява административно
нарушение по смисъла на чл. 250, ал.1, т.2 от НПК, като е и констатирал, че
по делото са налични данни затова, че инкриминираната сума е заплатена от
подсъдимия в цялост. Поради установеното наказателният съд е прекратил
производството и е изпратил делото по компетентност на началника на СДВР.
Следователно притесненията на ищеца, свързани с тежестта на повдигнатото
обвинение, не са били с голяма продължителност в съдебната фаза. Съдът взе
предвид, че досъдебното производство е продължило малко над една година,
но по делото няма данни ищецът да е бил многократно призоваван за разпити
от разследващите полицаи, което безспорно би се отразило върху неговото
психо-емоционално състояние. Съобрази, че наказателното производство в
съдебната фаза е приключило само в едно съдебно заседание, без
постановяване на осъдителна присъда, което обстоятелство безспорно не е
създало у ищеца допълнителни притеснения, напрежение и несигурност, че
може да бъде осъден. Взе предвид, че спрямо ищеца е била наложена мярка за
неотклонение „Подписка“, но същата е най-леката такава, като по делото
няма данни тази мярка да му е създала неудобства над обичайните такива.
Отчете, че спрямо ищеца не са били наложени административни мерки,
ограничаващи свободата му на предвижване, което неминуемо би довело до
неудобства и допълнително напрежение. Взе предвид и обстоятелството, че
по делото липсват данни при ищеца да са налице трайни психически
увреждания, респ. здравословни проблеми, обстоятелства които безспорно
биха довели до завишаване размера на претендираното обезщетение. Няма
данни обвинението да се е отразило негативно върху професионалната сфера
на ищеца, обстоятелство, което също би довело да завишаване размера на
претендираното обезщетение. Действително, както се поддържа в жалбата,
позовавайки се на решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
288/2015 г., III г. о., ГК, нормалните вреди за лице обвинено в извършване на
престъпление, за което впоследствие е оправдано, са изпитваните неудобства,
чувства на унижение, притеснение и несигурност, накърнените морални и
нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. При
липса на ангажирани конкретни доказателства за претърпените от ищеца
неимуществени вреди, именно тези обичайни вреди въззивният състав взе
предвид, като се съобрази и със социално-икономическата обстановка в
страната към процесния период. Но ищецът претендира присъждане на
обезщетение в много по-голям размер, т.е. вреди над обичайните такива, за
които обаче по делото не бяха ангажирани конкретни доказателства. А
именно, ищецът не доказа, че в резултат на воденото срещу него наказателно
производство са се влошили отношенията в семейството му - по делото
5
липсват доказателства относно твърдението му, че е отглеждал дете и е имал
приятелка, с която живеел на семейни начала - тези данни не могат да бъдат
презумирани от съда. Не би могло да бъде споделено становището на ищеца,
че следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата, затова че
предишното му осъждане не било известно на неговото семейство, но с
повдигнатото обвинение по процесния случай, то и това осъждане станало
достояние на близките му. В този смисъл съдът не следва да завиши размера
на обезщетението за неимуществени вреди. Не бяха ангажирани
доказателства, установяващи твърдението на ищеца, че здравословното му
състояние се е влошило - по делото няма данни от какви заболявания ищецът
е страдал, нито са налице данни, че е бил „диагностициран с нови тежки
заболявания“. Не бяха ангажирани доказателства относно твърдението, че
ищецът се е ползвал с добро име и добра репутация сред приятелите си, които
да са били „сериозно накърнени“ вследствие на процесното наказателно
производство. С оглед изложените съображения, въззивният съд намира, че
сумата от 500 лв. е справедливото обезщетение за търпените от ищеца
неимуществени вреди. Върху така определеното обезщетение ответникът
дължи законна лихва, считано от 20.02.2020г. – /влизане в сила на
определението за прекратяване на наказателното производство/ до
окончателното плащане.
По отношение на претенцията за обезщетение за имуществени вреди,
настоящият състав намира за основателни релевираните в жалбата
оплаквания за неправилност на решението в тази част. От съдържащия се на
лист 12 от делото пред СГС договор за правна защита и съдействие от
07.02.2018г. е видно, че страните – И. Б. М. – доверител и адвокат И. В. Ю. –
довереник са договорили възнаграждение в размер на 800лв. за
осъществената от адв. Ю. защита по досъдебното производство. Постигнали
са съгласие сумата да бъде платена в брой, като е отбелязано, че плащането е
извършено на 31.12.2019г. Независимо, че адвокатското възнаграждение е
заплатено в един по-късен момент, следва да се има предвид, че в сключения
договор за правна защита и съдействие не е бил договорен срок, т.е.
плащането не е в противоречие с договорните задължения на страните. А и
плащането е надлежно удостоверено с подписа на страната, която го е
получила. На следващо място, основателно е оплакването на жалбоподателя,
че при липса на оспорване от ответната страна на факта на извършеното
плащане, съдът е следвало да зачете това обстоятелство. От данните по
делото се установява, а и не се оспорва от насрещната страна, че адвокатът е
изпълнил задълженията си по договора, като е осъществил процесуална
защита на обвиняемия. Липсват насрещни възражения относно договорения
размер, а и същият е уговорен в минималния такъв, предвиден в Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. Ето защо, въззивната инстанция намира, че тази претенция е
основателна и доказана и като такава следва да бъде уважена. Въззивният съд
следва да отмени решението на СГС в тази обжалвана част, като постанови
ново, с което да осъди ответника – Прокуратура на РБ да заплати на ищеца
6
сумата от 800 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, които
са претърпени от ищеца във връзка с воденото срещу него и по-късно
прекратено наказателно производство. Върху тази сума ответникът дължи
законна лихва, считано от подаване на исковата молба в съда – 02.12.2020г. до
окончателното плащане.
По изложените съображения, настоящият въззивен състав намира, че
въззивната жалба е частично основателна. С оглед приетото по-горе,
решението на първата инстанция следва да бъде отменено в посочената част,
а в останалата обжалвана част да бъде потвърдено.
Пред настоящата инстанция и с оглед частичната основателност на
жалбата на ищеца, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв.,
въззиваемият дължи на адв. Ю. сумата от 40.12лв. – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 265191 от 03.08.2021г., постановено по гр. д. №
13167/2020г. от Софийски градски съд, І ГО, 13 състав в частта, в която е
отхвърлен предявеният от И. Б. М. против Прокуратура на РБ иск с правно
основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ над размера на сумата от 500 лв. до размера
на сумата от 1300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от
незаконно обвинение, производството, по което е било прекратено от СРС по
НОХД № 4016/2018 г., поради това, че извършеното деяние не е
престъпление, заедно със законната лихва върху тази сума от 02.12.2020г. до
окончателното плащане, вместо което постановява:
ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на И. Б. М., ЕГН: **********,
с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, ул. „***“ №* сумата от 800 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение, производството,
по което е било прекратено от СРС по НОХД № 4016/2018 г., поради това, че
извършеното деяние не е престъпление, заедно със законната лихва върху
тази сума от 02.12.2020г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 265191 от 03.08.2021г., постановено по
гр. д. № 13167/2020г. от Софийски градски съд, І ГО, 13 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на адв. И. В. Ю. от САК, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, сумата
40.12лв.
7
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1-
месечен срок, считано от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8