№ 13
гр. Пловдив, 26.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Стоян Ат. Германов
Христо В. Симитчиев
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Стоян Ат. Германов Въззивно гражданско
дело № 20225000500350 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260042/23.03.2022 г. по гр.д. 2806/2020 г. Окръжен съд –
Пловдив е осъдил И. М. М. с ЕГН - ********** от село В. Л., о. К., ул.
********** да заплати на И. Т. И. с ЕГН - ********** от град С. З., бул. А. Б.
********* сумите: 1/ 200000-двеста хиляди евро - главница, дължима по
договор за паричен заем с отбелязана в него дата 17.01.2011 г., ведно със
законна лихва, считано от 31.08.2020 г. до окончателното изплащане; 2/
сумата 118679,76 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за
периода 31.08.2017 г. – 30.08.2020 г.; 3/ сумата от 32884 лева – разноски по
делото съразмерно с уважената част от исковете. Със същото решение е
отхвърлен иска по чл. 86 от ЗЗД за разликата над уважения размер от
118679,76 лева до пълния предявен размер от 119000 лева. Осъден е И. Т. И. с
ЕГН - ********** от град С. З., бул. А. Б. ********* да заплати на И. М. М., с
ЕГН - ********** от село В. Л., о. К., ул. ********** сумата 8 лева –
разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Срещу така постановеното решение, в осъдителната спрямо него част, е
1
постъпила въззивна жалба с вх. № 263943/11.04.2022 г. от И. М. М. чрез
адвокат Н. Х. Ш., вписан в Адвокатска колегия – Пловдив. В жалбата се
твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът се е
произнесъл по иск на непредявено основание в нарушение на диспозитивното
начало по чл. 6, ал. 2 от ГПК. Излага конкретни доводи свързани с
фактическите твърдения относно датата на сключения договор за заем,
антидатиране на разписката за получена сума по този договор. Иска се
обезсилване на първоинстанционното решение. В случай, че не се възприемат
аргументите, свързани с недопустимостта на решението се твърди, че същото
е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния
закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Мотивира се с антидатирането на договора за заем, липсата на доказаност за
реалността на този договор. Твърди се липса на съгласие и фактическо
предаване на вписаната в договора заемана сума, както и привидност на
договора, разписка към него и подписаните анекси. Иска се отмяна на
решението, като се постанови решение по съществото на спора, с което да се
оставят без уважение и да се отхвърлят като неоснователни предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
От ответника И. М. М. чрез адвокат Р. В. Р., вписан в Адвокатска
колегия – Пловдив е постъпила втора въззивна жалба с вх. №
264001/12.04.2022 г. против Решение № 260042/23.03.2022 г. по гр.д.
2806/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в осъдителните спрямо него части.
Решението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, поради
нарушение на материалния и процесуален закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, като необосновано и постановено в
противоречие с приетия и приобщен по делото доказателствен материал.
Излагат се доводи относно липсата на доказателства заемодателката да е
разполагала реално с твърдяната предоставена сума по договора за заем, че не
е подала, респ. не е отразила този договор в ГДД по ЗДДФЛ, относно
антидатирането на договора за заем, липсата на реално предаване от
заемодателката на процесната сума. Твърди се, че цесионният договор между
заемодателката и настоящия ищец е нищожен поради липса на цена, липса на
съгласие, привидност и невъзможен предмет и че същият не е договор за
прехвърляне на вземане, а е упълномощаване, възлагане на мандатност върху
цесионера, което от своя страна води до липса на активна легитимация на
2
ищеца, поради липса на правен интерес от исковете, като това води и до
недопустимост на исковете. Иска се отмяна като неправилно на обжалваното
решение, респ. неговото обезсилване, както и присъждане на разноски.
С вх.№ 265846/02.06.2022 г. е внесен отговор от И. Т. И. чрез адвокат Г.
С. Я., вписана в Адвокатска колегия – Б. на въззивната жалба входирана с №
263943/11.04.2022 г. Намира жалбата и изложените в нея доводи изцяло за
неоснователни, а обжалваното решение – за валидно, допустимо и правилно.
Навежда аргументи, че дори да не може да се установи конкретната дата на
подписване на договора и разписката, то е било безспорно, че подписите са на
посочените в тях лица, че те са признали за съществуването на
облигационното правоотношение между тях още с подписване на първия
анекс от 16.01.2014 г. Счита вземането на заемодателката за валидно
прехвърлено в полза на ищеца. Излага доводи за липса на симулация и
необходимост от обратно писмо. Твърди, че въззиваемият е трето
добросъвестно лице и се ползва от защита на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. Коментира
подписаната от въззивника разписка и че същата представлява частен
свидетелстващ документ, ползващ се с формална доказателствена сила
относно авторството си и чрез този документ страната признава неизгоден за
нея факт. Иска отхвърляне на жалбата и потвърждаване на
първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно.
Претендира разноски. Няма доказателствени искания.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от
легитимирано лице – ищец, засягат се неблагоприятни за него осъдителни
части от първоинстанционно решение, по съдържание и приложения са
редовни, поради което се явяват допустими.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Пред Окръжен съд – Пловдив са били предявени обективно съединени
искове искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД от И. Т. И.
против И. М. М.. Ищецът е твърдял, че по силата на договор за паричен заем
от 17.01.2011 г. С. Й. А. е предоставила на ответника сума в размер на 200000
евро в деня на подписване на договора. С разписка от същата дата
заемополучателят признал получаването на сумата. Съгласно договореното,
3
той поел задължение да върне парите в 3-годишен срок. На 16.01.2014 г.
между страните бил подписан анекс № 1 към договора, с който страните се
съгласили срокът за връщане на заетата сума да бъде удължен до 17.05.2015 г.
С анекс № 2 от 19.05.2015 г. срокът бил удължен до 01.09.2015 г. Твърдяло се
е, че с договор за цесия от 27.02.2020 г. С. Й. А. прехвърлила на ищеца
вземането по описания договор за заем. С нотариално заверено пълномощно
от 03.07.2020 г. А. упълномощила ищеца да уведоми длъжника за
прехвърленото вземане. Ищецът не е твърдял да е сторил това. Считал, че
ответникът следвало да се приеме за уведомен с получаване на препис от
исковата молба. Като е твърдял до настоящия момент задължението за
връщане на сумата да не е изпълнено, ищецът е сезирал съда с искане да
постанови решение, с което да бъде осъден ответника да му заплати
главницата в размер на 200000 евро, ведно със законна лихва, считано от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата
119000 лева, представляваща обезщетение за забава за период от три години
преди завеждане на делото. Ответникът И. М. М. в срока по чл. 131 от ГПК е
подал писмен отговор, с който е оспоил исковете. Признал, че е подписал
посочения в исковата молба договор за заем, както и анексите към него, но
никога между него и заемодателя С. А. не е било постигано съгласие за
предоставяне на сумата в заем и за нейното връщане в посочените срокове.
Твърдял е, че сумата по договора не му е предадена, съответно за него не е
възниквало задължение за връщането й. Поддържал е пред ПОС, че договорът
за заем е нищожен поради липса на съгласие, както и защото е привиден -
страните никога не са имали съгласието и не са целели да бъдат обвързани с
договора и с неговите последици. Нито той е получавал пари от А., нито
последната е разполагала с такива средства. Като причина за подписване на
договора от негова страна е посочил обстоятелства: че към 17.01.2011 г. не
бил познавал С. А., не е имал нужда от парични средства. Запознал се с нея в
края на 2013 г., тъй като тя е била майка на бившата му съпруга М. С. Я.,
бракът с която сключил през 2014 г., а през 2018 г. последвал развод.
Ответникът считал, че предявяването на исковете е била поредна провокация
и злоупотреба с права от страна на бившата му съпруга и нейната майка,
които са завели и други дела против него. Ответникът е твърдял, че
процесният договор за заем от 17.01.2011 г. е бил антидатиран, което според
него е видно от записването, че личните карти на страните са издадени на
4
дати 27.06.2011 г. и 20.11.2013 г. В действителност договорът бил създаден от
съпругата му през есента на 2017 г. и ответникът го подписал по нейно
настояване, като гаранция за дадено от него обещание да й дари въпросната
сума от 200000 евро, което е сторил на 07.11.2017 г. – превел сумата 210000
евро по банковата й сметка. Предвид доверието, което е имало между тях към
този момент, не е изисквал съставянето на обратен документ. Твърди, че в
отношенията със съпругата му било практика той да й дарява част от
получените приходи, тъй като имал деца от първия си брак и искал да я
подсигури в случай, че се случи нещо непредвидено с него. Практика било
също така тези негови обещания към съпругата да бъдат обезпечени с
договори за заем с майка й С. А.. Антидатирането на договора според М. с
посочена дата 17.01.2011 г. не е било случайно, тъй като на 01.01.2017 г.
изтичала давността по чл. 109 от ДОПК, което препятствало образуване на
ревизионно производство против С. А. за установяване на дължими данъци и
установяване на законен източник на доходи в размер на заемната сума. М. е
считал, че в подкрепа на доводите му е било съдържанието на договора, което
е било в отклонение на обичайните условия – не е било уговорено
възнаграждение за заемодателя, липсвало обезпечение предвид размера на
сумата, налице е било съгласие за удължаване на срока за връщане, липсвало
упражняване на права по записа на заповед, който е бил издаден видно от
анекса от 19.05.2015 г., вместо да бъдат предприети мерки за събирането на
сумата, вземането се прехвърляло на ищеца, като е предвидено същият да
раздели парите с цедента. Ответникът е заявил, че извършената цесия не му е
била съобщена. За нея той разбрал от съдържанието на получената искова
молба. Считал, че претендираното от ищеца вземане не съществува, тъй като
цедентът не е могъл да му прехвърли вземане, което не притежава.
Първоинстанционният съд е намерил за установено, че ищецът
представил договор за паричен заем в оригинал, видно от съдържанието на
който: на 17.01.2011 г. С. Й. А. в качеството й на заемодател е предоставила
на И. М. М. в качеството му на заемател сумата от 200000 евро, която е
предадена в брой в момента на сключване на договора; заемателят се е
задължил да върне сумата в 3-годишен срок, без да дължи възнаграждение.
Разписка с посочена в нея дата 17.01.2011 г. съдържала признанието на И. М.
М., че е получил от С. Й. А. заемната сума в размер на 200000 евро, предмет
на договор за паричен заем от същата дата. С анекс № 1 към договора за
5
паричен заем на дата 16.01.2014 г. страните са се били споразумели срокът за
връщане на сумата да се удължи с още 16 месеца. С анекс № 2 от 19.05.2015 г.
страните са удължили срока за връщане на заемната сума до 01.09.2015 г.
Записано е било, че за обезпечаване на вземането на заемодателя заемателят
издава запис на заповед за сумата от 200000 евро в срок до 01.09.2015 г. Друг
анекс № 2 от 19.05.2015 г. с нотариална заверка само на подписа на И. М.
съдържал отново уговорка за удължаване на срока за връщане на сумата до
01.09.2015 г. Анексът е бил подписан от И. М. М., както в лично качество
/като страна по договора за заем/, така и в качеството му на изпълнителен
директор на „Б. м.”АД, ЕИК – ********, със седалище и адрес на управление:
град К., ул. ******. Юридическото лице като поръчител е поело да отговаря
солидарно със заемателя за изпълнение на задължението за връщане на
заетата сума. Посочено е било, че поръчителят и заемателят издавали в полза
на заемодателя запис на заповед за сумата 200000 евро, платима в срок до
01.09.2015 г. С договор за прехвърляне на вземане от 27.02.2020 г. С. Й. А. е
била прехвърлила възмездно на И. Т. И. вземането си към длъжника И. М. М.,
произтичащо от договора за заем от 17.01.2011 г. Видно от пълномощно с
нотариална заверка на подписа, цедентът А. е била упълномощила цесионера
И. да уведоми длъжника М. за извършената цесия. В исковата молба, по която
е било образувано настоящото дело ищецът И. И. е заявил, че исковата молба
служи като уведомление до ответника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Окръжният съд е приел, че този начин на уведомяване е допустим, поради
което и предвид даденото изрично пълномощно от цедента на цесионера,
ответникът е бил редовно уведомен по смисъла на цитирания текст.
Ответникът е признал, че е подписал договора и двата анекса към него. Не е
било спорно между страните и това, че ответникът и дъщерята на цедента –
М. С. Я. са били съпрузи за времето от 20.06.2014 г. до 2018 г. По делото е
била приета счетоводна експертиза в подадените от С. А., която установило,
че в годишни данъчни декларации за 2015 г., 2016 г. и 2017 г. не са били
декларирани предоставени или получени парични заеми. И. М. също не е бил
декларирал получен заем от С. А. или неплатен остатък по такъв. На
06.11.2017 г. М. е превел по банкова сметка на съпругата си М. Я. – М.а
сумата 210300 евро, с посочено основание за плащане – дарение. Според вещо
лице Саханджиев по приетата графологична експертиза договорът за заем,
разписката и анекс № 2 са отпечатани на един и същи принтер, а анекс № 1 –
6
на друг. Според вещото лице Ч. и четирите документа са отпечатани на един
и същи лазерен принтер. Вещото лице Т., която е изследвала физико-
механичните показатели на хартията, на която са отпечатани документите,
заключава, че хартията е еднаква по показатели като маса, дебелина,
плътност, специфичен обем, оптични свойства, което по принцип е рядко
съвпадение дори за принтерна хартия, опакована в един пакет. При
разглеждане на експертизите им в съдебно заседание Ч. и Т. са заявили, че не
може с категоричност да се твърди, че документите са отпечатани по едно и
също време. Според вещо лице Ч. изследваните документи са създадени в
рамките на период, не по-дълъг от една година. ПОС е приел за основателни
възраженията на ответната страна, че договорът за заем е бил антидатиран,
т.е. не е съставен на посочената в него дата 17.01.2011 г. и това е било видно
от факта, че описаните в документа лични карти на договарящите са издадени
много по-късно – на 27.06.2011 г. била издадена личната карта на С. А., а на
20.11.2013г. е била издадена личната карта на И. М.. Очевидно разписката
също не е била съставена на посочената в нея дата 17.01.2011 г., която се сочи
и за дата на подписване на договора за заем. Според ПОС, въпреки че не
можело да се установи конкретната дата на подписване на договора и
разписката, безспорно е било, че в същите са били положени подписите на
лицата, сочени като страни по сделката. Този извод не се разколебавал от
обстоятелството, че в разписката страните не са се подписали на точното
място – М. е положил подписа си срещу „заемодател”, а А. срещу „заемател”.
При подписване на първия анекс от 16.01.2014 г. страните са признали
съществуващото облигационно правотношение, което очевидно е възникнало
преди тази дата.
Окръжният съд е посочил, че договорът за заем е реален договор,
поради което заемното правоотношение възниквало в момента на предаване
на вещта. В настоящия случай заемната сума от 200000 евро е била предадена
на ответника, независимо, че не се установявало в кой точно минал момент и
неговото признание за получаването й е било материализирано в разписката.
Ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на наведените
възражения за нищожност на сделката. Не е представил обратен документ, от
който да е било видно, че волята на страните е била различна от това да
сключат договор за заем, както и че договорът и анексите към него са
сключени против волята му. Отношенията на близост и доверие между
7
страните към момента на договарянето не освобождавало тази от тях, която
ще иска установяване на симулация, да представи нарочен документ или
начало на писмено доказателство, с което по безспорен начин да докаже
твърденията си. Разпитаният от ответника свидетел говорил за начина, по
който М. обичал да прави дарения на съпругата си, което по никакъв начин не
може да се свърже с процесния договор. Като цяло не се е доказала връзката
между направеното в полза на М. Я. – М.а дарение от 210300 евро и
договорът за заем. За окръжният съд е било без значение установената липса
на деклариране на заетата сума от страните по договора, както и въпроса
разполагала ли е заемодателката с такава сума. Дали договорът, разписката и
анексите са създадени по едно и също време и на един и същи принтер също
не разколебавал извода да даване, респективно получаване на сумата.
Ответникът като заемател имал задължение да върне сумата. Тъй като
вземането на заемодателя е било валидно прехвърлено в полза на ищеца И.
И., същият се легитимирал като кредитор на ответника с изискуемо вземане.
Затова и първоинстанционният съд е приел иска за основателен и доказан и
като е изложил мотиви относно дължимите лихви и разноски е постановил
своето решение.
При осъществяване на служебната проверка по чл.269 от ГПК
настоящата инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Не се установи недопустимост на първоинстанционното решение,
какъвто довод е наведен във въззивните жалби. Изтъкнатият аргумент с оглед
твърдяно антидатиране на посочения в ИМ договор за заем от 17.01.2011 г. и
поради това разглеждане от първоинстанционния съд на иск по друг договор
за заем с различна дата е неоснователен. Предмет на иска е възникнало
заемно правоотношение между праводателя на ищеца от една страна и
ответника от друга. Съдът се е произнесъл именно по този предмет, като е
приел, че датата е несъществен елемент от договора за заем. Спорът е
подведомствен на съдилищата и е подсъден с оглед цената на иска на
окръжен съд като първа инстанция. Налице е редовна искова молба, налице са
всички положителни процесуални предпоставки за разглеждане на иска и
липсват отрицателни такива. Ето защо първоинстанционното решение е
допустимо и следва да бъде разгледано с оглед неговата правилност
съобразно твърдяните пороци във въззивните жалби, които в синтезиран вид
8
до цесионния договор се отнасят за липса на цена, съгласие, невъзможен
предмет, като се твърди неговата нищожност. Твърди се с оглед
антидатирането на договора за заем липса на реално предаване от
заемодателката на процесната сума, че тя не е разполагала с такава парична
сума, липса на съгласие за сключването на подобен договор за заем.
Неоснователен е аргументът, че ищецът-въззиваем не притежава
активна процесуална легитимация. Ищецът се явява в качеството на кредитор
по отношение на ответника, като упражнява правата на заемодателката по
договора за заем от 17.01.2011 г., по който ответникът е длъжник.
Възникването на правата, които ищецът черпи от договора за цесия, не се
влияе от датата на документа - предмет на цесията е вземането, произтичащо
от този договор, и ако то е възникнало и не е било погасено преди цесията,
няма пречка да бъде цедирано на ищеца. Ако то не е възникнало, независимо
от датата на съставянето на документа, то не би могло да бъде прехвърлено на
ищеца. Ето защо, ищецът е правоприемник на заемодателката и е обвързан от
действията, извършени от нея преди съобщаването на цесията на длъжника
(което е станало чрез връчване на ИМ в настоящия процес). При оспорване на
датата на договора за заем от 17.01.2011 г. ще бъдат приложими общите
правила при оспорване на частните документи. По аргумент от разпоредбата
на чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, регламентираща отговорността на цедента при
възмездна цесия, в случай че вземането не съществува, се обосновава извода,
че несъществуването на цедираното вземане не води до нищожност на
договора за цесия. Прехвърлянето на несъществуващо вземане също поражда
облигационна връзка между страните по договора за цесия, като правните
последици са уредени съобразно обстоятелството дали договорът за цесия е
сключен като възмезден. Договорът за цесия има невъзможен предмет
единствено, ако имущественото право е непрехвърлимо с оглед своето
естество, с оглед императивни разпоредби на закона или с оглед наличието на
предварителни договорни ограничения. При прехвърляне на несъществуващо
вземане цесионният договор не е недействителен, нещо повече, цедентът
отговаря за изпълнението му по реда на чл. 82 във вр. чл. 79 от ЗЗД. Ето защо,
релевираното от ответника възражение за липса на активна материална
легитимация на ищеца, поради нищожност на договора за цесия на осн. чл.
26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, е неоснователно. Следва да се отхвърли като
неоснователно и възражението за нищожност на договора за цесия, поради
9
липса на посочена цена - solvendi causa. По аргумент от чл. 100, ал. 1 от ЗЗД
прехвърлянето може да е както възмездно, така и безвъзмездно. Затова не е
налице нищожност на договора за цесия от 27.02.2020 г. на релевираните във
въззивната жалба основания, т.е. ищецът притежава активна процесуална
легитимация и има правен интерес от завеждане на иска.
С оглед събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в
тяхната съвкупност, въззивният съд приема, че твърдяното с ИМ задължение
на ответника-въззивник произтича от договор за заем. Той е реален договор и
се счита за сключен в момента, в който заемодателят предаде на заемателя
парична сума или друга заместима движима вещ, а последният поеме
задължението да върне полученото. За действителността на договора за заем
не е необходима писмена форма, тя е необходима за неговото доказване. В
тежест на ищеца-цесионер е в исков процес с основание чл. 240 от ЗЗД да
докаже, че неговият праводател – заемодател-цедент е предал на ответника
заетото. Ответникът има тежест да докаже възраженията си, че не съществува
задължение за връщане на претендираното с оглед погасяване на
задължението поради изпълнение; погасяване по давност; порок на волята
при сключване на договора; получаване на друго правно основание, различно
от заем и др. В конкретния случай ответникът оспорва изобщо получаването
на сумата от 200000 евро на дата 17.01.2011 г.
Договорът за заем е реален договор, поради което заемното
правоотношение би трябвало да е възниквало в момента на предаване на
вещта. В настоящия случай заемната сума от 200000 евро е била предадена на
ответника, независимо, че не се установявало в кой точно минал момент и
неговото признание за получаването ѝ е било материализирано в разписката,
макар и за заемополучател да се е разписала С. А., а за заемодател – И. М.. В
така представената разписка на 17.01.2011 г. липсват данни за антидатиране
от гледна точка на издадените документи за самоличност. Следва да бъде
съобразено и че въззивникът-ответник е подписал както договора и
разписката, така и двата анекса с неизгодни за него твърдения че е получил
сумата. Въззивникът не е доказал възраженията си за нищожност на сделката,
не е установил, че волята на страните е била различна от това да сключат
договор за заем, както и че договорът и анексите към него са сключени
против волята му. Не е доказано отношението на процесния договор за заем с
дарението от 210300 евро направено от М. на съпругата му М. Я.-М.а, която е
10
и дъшеря на заемодателката. Съществувалите близки връзки между страните
са без значение. Ирелевантно е за настоящия състав дали заемодателката е
декларирала пред НАП договора за заем и е без значение дали е разполагала
със средствата по договора за заем. Никакво значение няма дали документите
– договор, разписка, анекси са създадени по едно и също време, на листове от
един и същи пакет хартия и на един и същи принтер. Подписът на въззивника
означава получаване на сумата по договора за заем, а той от своя страна има
задължението да я върне, а лицето, което в настоящия момент следва да я
получи е цесионера-въззиваем И. И..
Въззивният съд приема, че ищецът е доказал предаването на ответника
на процесната сума и ето защо решението на първоинстанционния съд следва
да бъде потвърдено по отношение на присъдената главница. Относно
дължимите лихви настоящият състав намира, че същият е доказан за
претендирания тригодишен период преди завеждане на иска в размер на
60680 евро при левова равностойност от 118679.76 лева съгласно приетото
експертно заключение.
С оглед така наложилия се изход от процеса, въззиваемият следва да
бъде осъден да заплати направените от въззивника разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 6000 лева.
Водим от горното Апелативен съд – Пловдив
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260042/23.03.2022 г. по гр.д. 2806/2020 г.
на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която И. М. М. с ЕГН - ********** от
село В. Л., о. К., ул. ********** е осъден да заплати на И. Т. И. с ЕГН -
********** от град С. З., бул. А. Б. ********* на основание чл. 240 от ЗЗД
сумата от 200000-двеста хиляди евро - главница, дължима по договор за
паричен заем с отбелязана в него дата 17.01.2011 г., ведно със законна лихва,
считано от 31.08.2020 г. до окончателното изплащане, както и да му заплати
на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 118679,76 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за периода 31.08.2017 г. – 30.08.2020 г. и
сумата от 32884 лева – разноски по делото пред окръжния съд съразмерно с
уважената част от исковете.
11
ОСЪЖДА И. М. М. с ЕГН - ********** от село В. Л., о. К., ул.
********** да заплати на И. Т. И. с ЕГН - ********** от град С. З., бул. А. Б.
********* извършени разноски пред въззивната инстанция за адвокатско
възнаграждение в размер на 6000 лева.
В останалата си част Решение № 260042/23.03.2022 г. по гр.д. 2806/2020
г. на Окръжен съд – Пловдив е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12