Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,04.08. 2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В
въззивен състав,
в публично заседание на петнадесети юли
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
При секретаря ДОНКА ШУЛЕВА
И прокурора
сложи за разглеждане
В.гр.д.№ 4118 по описа за 2019 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от
ответника пред СРС – „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 558284 от 10.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 77198 по описа за 2017 г. на СРС, ІІ ГО, 156 състав, по
искове с правно основание чл. 60 от КТ.
Сочи,
че исковата молба е постъпила в съда на 30.10.2017 г., а трудовото
правоотношение между ищеца и дружеството било прекратено на основание чл.325,
ал.1,т.1 КТ със заповед № 164/19.10.2017 г. Счита, че за ищеца липсва правен
интерес от предявяване на исковата молба, което било положителна процесуална
предпоставка от категорията на абсолютните, за наличието на която съдът е
длъжен да следи служебно през цялото времетраене на процеса. Посочените в
мотивите на СРС предпоставки за уважаване на иска не били налице; съдът
следвало да прекрати делото като недопустимо. В случая липсвал правен спор.
Освен това наложеното на 21.10.2016 г. на ищеца наказание, било заличено
съгласно чл.197 КТ, а чл.66, ал.1 от КТД не бил прилаган по отношение на ищеца.
Иска
се от настоящата инстанция да обезсили обжалваното решение и да прекрати
производството по делото. А ако го разгледа по същество, да отмени решението и
да постанови друго, с което да отхвърли изцяло претенцията като неоснователна и
недоказана. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – Б.Й.М., ищец пред СРС, не е депозирал отговор по въззивната жалба. В
течение на процеса излага становище за нейната неоснователност. Решението на СРС било правилно и
законосъобразно. Първостепенният съд бил оценил санкциониращият характер на
нормата на чл. 66, ал. 1 и ал. 2 от КТД от 2016 г. Недопустимо било да бъдат договаряни по
неблагоприятни разпоредби по смисъла на чл. 50, ал. 2 от КТ. С договарянето на оспорената норма бил направен недопустим
опит да бъде снета императивната норма за добросъвестност, както на
работодателя, така и на работниците и служителите по смисъла на чл. 8 от КТ.
Въззиваемите страни /Синдикални
организации/:
НСФЕБ КНСБ при ЦУ
на „Т.С.“ ЕАД,
Н.К. п. „Т.С.“*** и ТР „З.“, НСФЕБ КНСБ при
„Т.С.“, ТР „Л.“, НСФЕБ КНСБ при „Т.С.“, Р-Н „СОФИЯ-ИЗТОК“ оспорват жалбата. Считат, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че е налице изначална недействителност на
нормата от колективния трудов договор /КТД/- чл. 66, ал. 1 и ал. 2 от КТД. Верни били разсъжденията и
правния извод на съда, че е недопустимо, след като в КТ не съществува норма,
която да санкционира, освен предвидените в закона дисциплинарни наказания, да
се договарят такива санкционни разпоредби. Затова решението на СРС било правилно и
законосъобразно.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното
решение въззивникът е уведомен на 17.12.2018 г.
Въззивната
жалба е подадена на 31.12.2018 г.
Налице
е правен интерес от обжалване.
Въззивната
жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови
решение, СРС е приел, че ищецът е доказал правния си интерес, тъй като твърдял,
че с оглед на атакуваните от него като недействителни разпоредби на КТД, във
връзка с наложените му дисциплинарни наказания му били удържани суми от
трудовото възнаграждение. Това означавало, че в случай, че предявените искове
бъдат уважени, за същия щяло да възникне вземане. СРС се е позовал и на съдебна
практика на ВКС. По делото била представена заповед № 34/21.10.2016 г., с която
на ищеца била наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“.
От тук следвал извода, че е доказана първата предпоставка за основателност на
претенцията – ищецът се намирал в трудово правоотношение с ответника „Т.С.“ ЕАД.
Представен бил и протокол от ОС от 13.10.2016 г., от който се изяснявала
действителната воля на страните, подписали КТД, т.е. била доказана и втората
предпоставка – да е налице валидно сключен КТД, който да има действие по
отношение на ищеца. Оставало да се изясни наличието на третата предпоставка-
дали оспорените клаузи от КТД на чл.66, ал.1 и ал.2 са действителни. Съгласно
тези клаузи, договорените по-високи размери на заплащане, в това число на
допълнителни трудови възнаграждения и обезщетения, не се прилагали по отношение
на работници и служители в дружеството, на които е наложено дисциплинарно
наказание за срок, както следва: 6 месеца при наложено дисциплинарно наказание
„забележка“, 12 месеца при наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение“. В тези срокове по отношение на работниците и служителите се
прилагали разпоредбите на БКТД. Работодателят можел да заличи наложеното
дисциплинарно наказание, както и да не приложи разпоредбата на ал.1 при
мотивирано искане от заинтересовано лице. Установило се по делото, че ищецът е
бил член на Синдикалната организация при „Т.С.- ТР „София към НСФЕБ-КНСБ“.
Следователно с оглед клаузата на чл.3, ал.1 КТД, правата и задълженията по
възникналото колективно трудово правоотношение обвързвали и ищеца. След
извършено тълкуване на оспорената клауза по реда на чл.20 ЗЗД и като съобразил
чл.50, ал.2 КТ, СРС е достигнал до извода, че последиците от налагане на
дисциплинарното наказание могат да бъда само тези предвидени в закона. Не
можело по договорен път, вкл. при сключен КТД, да се предвидят последици на
наложеното дисциплинарно наказание, каквито не са предвидени в закона. СРС е
констатирал, че клаузата на чл.66, ал.1 КТД представлява своеобразна санкция
каквато не била предвидена в чл.188 КТ, тъй като налагала неблагоприятни
имуществени последици на съответния работник или служител за определен период
от време. От водените преддоговорни разговори, обективирани в протокола от ОС
на 13.10.2016 г. се установило, че страните, подписали КТД са приемали клаузата
на чл.66, ал.1 КТД като „финансова санкция при провинения на работници и
служители“. Дори от дисциплинарното нарушение да се произтекли вреди за
работодателя, които обуславяли ангажирането на имуществена отговорност на
работника или служителя, в закона бил предвиден съответен ред и за това; това
било редът по чл.203-211 КТ. Клаузата на чл.66, ал.1 КТ била в противоречие и с
императивната разпоредба на чл.272 КТ, в която били определени случаите на
допустими удръжки от трудовото възнаграждение, без съгласие на работника или
служителя. Не можело по силата на уговореното в КТД, да се предостави
възможност на работодателят едностранно да ограничи определени, придобити от
работниците или служителите права, които ги поставят в по-благоприятно
положение, освен ако в закона не е предвидена съответна хипотеза. При това
положение клаузата на чл.66, ал.1 КТД била недействителна поради противоречие с
императивни правни норми, а именно: чл.186-195 КТ, чл.чл.203-211 и чл.272 КТ. Налице
била хипотезата на чл.50, ал.2 КТ, доколкото КТД съдържал клаузи, по –неблагоприятни
от предвидените в закона. В случая била налице изначална недействителност
поради което доводът на ответника, че чл.66, ал.1 КТД не съдържал санкция е
приет за неоснователен. Клаузата на чл.66, ал.2 като свързана с ал.1 от КТД,
също била недействителна освен като систематично свързана, така и защото
съдържала безконтролна дискреция на работодателя да не прилага ал.1 по свое
усмотрение. Тази клауза била в противоречие с установения в чл.8, ал.1 КТ
принцип за добросъвестно упражняване на правата. Уговорката на ал.2 от чл.66
КТД водела до значително неравновесие между правата и задълженията на
работодателя и работника или служителя. С оглед формулировката „мотивирано
искане от заинтересовано лице“, СРС е достигнал до извода, че ал.2 предвижда
по-тежки и неблагоприятни условия за работници и служители предвидени в КТ,
арг. от чл.50, ал.2 КТ. Доводът на ответника за приложение възможностите на
чл.197 и чл.198 КТ за отмяна на наложеното дисциплинарно наказание и неговото
заличаване от страна на работодателя, е приет за неоснователен. Това било така
защото приложението на по-неблагоприятните последици било предоставено на
едностранната воля на работодателя при това при неясен и аморфен критерии. В
този смисъл чл.66, ал.2 КТД бил предпоставка за налагането на дискриминация по
част от предвидените критерии по чл.8, ал.3 КТ. Същевременно твърденията на
ответника, че клаузите са дискриминационни били бланкетни и затова СРС е приел,
че не следва да излага мотиви. Без значение по спора било дали са правени
удръжки от трудовите възнаграждения от страна на работодателя, тъй като съдът
бил сезиран за правна преценка на действителността на оспорените клаузи.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция излага следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
По допустимостта на
обжалваното решение:
Исковата
молба, с която е сезиран съда е предявена на 27.10.2017 г., а не както твърди
въззивникът на 30.10.2017 г. Датата 30.10.2017 г. е датата на образуване на
делото.
Правният си
интерес от завеждане на иска по чл.60 КТ ищецът формира с обстоятелството, че
със заповед № 34 от 21.10.2016 г. от работодателя/ответник пред СРС, въззивник
в настоящето производство/ му е наложено дисциплинарно наказание
„предупреждение за уволнение“. Твърди се, че във връзка с така наложеното му
дисциплинарно наказание, работодателят бил приложил разпоредбата на чл.66, ал.1
КТД като му били удържани суми от допълнителното плащане за трудов стаж и
професионален опит /намален бил процента от 42 на 36/, намалено било
възнаграждението за нощен труд, както и намалено било плащането за положен
извънреден труд на празнични дни. Ищецът сочи, че е синдикален член и КТД-2016
има действие и се прилага за него. Счита, че разпоредбите на КТД-2016 г. са
дискриминационни, са в противоречие със закона /КТ и по-конкретно чл.188 КТ/ и
съзнателно го заобикалят. Съгласно чл.50, ал.2 КТ КТД не можел да съдържа
клаузи, които са по-неблагоприятни за работниците и служителите от установените
в закона или в КТД, с който работодателят е обвързан. В случая ищецът атакува
клаузите на чл.66, ал.1 и ал.2 от КТД-2016 като се твърди, че същите са в
противоречие на чл.272 КТ, който предвиждал, че без съгласието на работника или
служителя не могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение. Счита,
че ал.2 на чл.66 от КТД-2016 г. дава безконтролна власт на работодателя да
заличи наложеното дисциплинарно наказание, както и да не приложи ал.1 при
мотивирано искане на заинтересовано лице. Твърди се, че Синдикалните
организации били принудени от работодателя да подпишат КТД като работодателят
отказвал да подпише КТД без тази норма.
Законът
в чл.60 КТ предвижда, че освен страните по КТД и всеки работник или служител,
спрямо когото КТД се прилага, има право да предяви иск за обявяване на
недействителността му.
Ищецът
е установил легитимацията си на лице, по отношение на което се прилага КТД-2016:
-ищецът към момента на предявяване на
иска е бил в трудово правоотношение с ответника- заповед № 164 от 19.10.2017 г.
за прекратяване на трудовото му правоотношение с работодателя /въззивник/;последното
е прекратено, считано от 06.11.2017 г., както е отбелязано в самата заповед,
виж л.58 по делото пред СРС;
-представил е и удостоверение от
16.10.2017 г., издадено от председателя на Синдикална организация на ТР „София“
при ответното дружество- „Т.С.“ ЕАД, че е член на организация;
-представен е самият КТД.
Според
съдебната практика на ВКС, така например определение № 388 от 25.07.2011 г. по
ч.гр.д.№ 69/2011 г. на ВКС, ГК, Трето ГО, при предявен иск по чл.60 КТ съдът не
следва да се занимава с въпроса дали при евентуално уважаване на иска ще
настъпят промени в правната сфера на ищеца. В това определение е прието, че „Не
стои на конкретна преценка и правния
интерес на ищеца от провеждане на иска, след като самият закон – чл.60 КТ, му
признава правото на иск за обявяване на недействителност на КТД“.
В
предходно определение на ВКС, ГК, Четвърто отделение, № 420 от 12.12.2008 г. по
ч.гр.д.№ 2125/2008 г. се приема, че въпросът дали ищецът е носител на засегнато
от правния спор материално право е въпрос по основателност, а не по
допустимост.
Качеството
на страна в процеса има работникът или служителят спрямо който КТД се прилага
поради факта на присъединяване и същият е упражнил право на иск, а на ответната
страна са страните по атакувания КТД – синдикат /в случая синдикати/ и
работодател.
При
това положение налага се извод, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес.
По въпроса дали оспорените клаузи от КТД на чл.66,
ал.1 и ал.2 са действителни:
Съгласно тези
клаузи, договорените по-високи размери на заплащане, в това число на
допълнителни трудови възнаграждения и обезщетения, не се прилагат по отношение
на работници и служители в дружеството, на които е наложено дисциплинарно
наказание за срок, както следва: 6 месеца при наложено дисциплинарно наказание
„забележка“, 12 месеца при наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение“. В тези срокове по отношение на работниците и служителите се
прилагали разпоредбите на БКТД/Браншови КТД/. Работодателят може да заличи
наложеното дисциплинарно наказание, както и да не приложи разпоредбата на ал.1
при мотивирано искане от заинтересовано лице.
В разпоредбата на чл. 50, ал. 1 КТ
законодателят е определил кръга от въпроси, които могат да се уреждат с КТД. Това са въпроси на трудовите и осигурителни отношения
на работниците и служителите, които не са уредени с повелителни разпоредби на
закона. Не са императивни разпоредбите, с които се дава възможност на страните
да се отклоняват от тях. Повелителни са тези законови разпоредби, в които точно
и изчерпателно е определен обемът и съдържанието на съответните права и
задължения на страните по трудовото правоотношение и те не могат да се
отклоняват от тях, виж в този смисъл решение №
449 от 17.06.2010 г. по гр.д.№ 113/2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО.
Въззивната
инстанция приема, че въпросите за дисциплинарната отговорност и последиците от
нейното приложение са императивни.
Следователно касае се до повелителни разпоредби на закона, които следва да бъдат съобразени при колективното договаряне по силата на чл.
50, ал. 1 КТ.
Следователно
недопустимо е с клаузи на КТД са се уговарят последици от дисциплинарната
отговорност по-тежки от тези уредени в закона /КТ/.
Правилен е извода
на СРС, че клаузата на чл.66, ал.1 КТД представлява своеобразна санкция каквато
не е предвидена в чл.188 КТ, тъй като налага неблагоприятни имуществени
последици на работник или служител комуто е наложено дисциплинарно наказание, за
определен период от време.
Видно от
протокола от 13.10.2016 г./л.126 и следв. по делото пред СРС/, отразяващ
водените преговори по приемате на процесния КТД, целта на приемане на
оспорената клауза е именно налагане на санкция. Това се установява от
изказването на г-н Г.Б.– член на СД и Изпълнителен директор на работодателя;
целта е да се намалят „допълнителните заплащания“, за да се въздейства върху
„недисциплинираната част“ от колектива/л.129/.
Имуществената
отговорност на работника или служителя също е уредена с императивни норми в КТ,
а именно по чл.203-211 КТ и е недопустимо с КТД да се разширява тази
отговорност, респ. да се променя начина за налагането й.
Правилен е извода
на СРС, че клаузата на чл.66, ал.1 КТ е в противоречие и с императивната
разпоредба на чл.272 КТ, в която изрично са определени случаите на допустими
удръжки от трудовото възнаграждение, без съгласие на работника или служителя.
Не може да се
съгласим, че по силата на уговореното в КТД, може да се предостави възможност
на работодателя едностранно да ограничи определени, придобити от работниците
или служителите права, които ги поставят в по-благоприятно положение, освен ако
в закона не е предвидена съответна хипотеза.
При това
положение налага се извод, че клаузата на чл.66, ал.1 КТД е недействителна
поради противоречие с императивни правни норми, а именно: чл.186-195 КТ, чл.чл.203-211
и чл.272 КТ.
Клаузата на
чл.66, ал.2 като свързана с ал.1 от КТД, също е недействителна:
Правилен е извода на СРС, че тази клауза съдържа
безконтролна дискреция на работодателя да не прилага ал.1 по свое усмотрение. В
същата не се посочени никакви критерии при които се игнорира приложението на
ал.1 от чл.66 КТД. Изборът е предоставен на изключителната преценка на
работодателя.
Страните в
трудовото правоотношение са равнопоставени. Уговорката на ал.2 от чл.66 КТД води
до значително неравновесие между правата и задълженията на работодателя и
работника или служителя.
Формулировката
„мотивирано искане от заинтересовано лице“ не установява „равновесие“ между
страните по трудовото правоотношение, а точно обратното, представлява един
неясен критерий, който може да доведе до по-тежки и неблагоприятни условия за част
от работниците и служителите, отколкото предвидените в КТ.
Действително,
налице са законово уредени възможности в разпоредбите на чл.197 и чл.198 КТ за
отмяна на наложеното дисциплинарно наказание и неговото заличаване от страна на
работодателя. Но в случая с клаузата на чл.66, ал.2 КТ е допуснато приложение
на по-неблагоприятните последици за част от работниците и служителите при наличие
на неясен критерий.
В този смисъл
чл.66, ал.2 КТД е и предпоставка за налагането на дискриминация по част от
предвидените критерии по чл.8, ал.3 КТ.
Клаузите на КТД,
с които е уговорено нещо различно, независимо дали е по-благоприятно за
работниците и служителите, противоречат на закона или го заобикалят и са
недействителни съгласно чл. 60 КТ вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, така и в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 17.12.2012 Г. ПО
ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., ОСГК НА ВКС.
Поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение ще следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на
спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на
спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемите
страни Синдикални организации не претендират разноски и такива не им се
присъждат.
Въззиваемият
/ищец пред СРС/ претендира разноски и такива са сторени в размер на 500 лв.-
адв.възнаграждение за процесуално представителство поради което му се
присъждат.
Водим от горното, Софийският градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
558284 от 10.12.2018 г., постановено по гр. д. № 77198 по описа за 2017 г. на
СРС, ІІ ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати на Б.Й.М., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***, офис 413- адв. И.С., сумата
в размер на 500 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок
от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: