Р Е Ш Е Н И Е
406/3.7.2020г.
гр. Шумен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският районен съд, осми състав
На тридесети юни, през две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Валентина Тонева
Секретар: Й.К.
Прокурор:
Като разгледа докладваното от районния съдия
ГД №2761 по
описа на ШРС за 2019 год.,
За да се произнесе взе предвид следното
Предявен е иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 92
от ЗЗД.
Ищецът излага, че на *** год. между страните е сключен трудов договор, по
силата на който Х.Н.Х. е постъпил на работа в дружеството на длъжност първоначално „пазач невъоръжена
охрана“, а впоследствие, с различни допълнителни споразумения към трудовия договор, е била променяна длъжността, която заема.
Последно
/видно от ДС № 04/17.01.2012 год./, ответникът е
работил в ищцовото
дружество на длъжност
„инкасатор дългови задължения“.
За
да заеме тази длъжност, от работодателя са направени множество разходи във
връзка с обучението и квалификацията на работника. В тази връзка, на *** год.
страните са подписали допълнително споразумение, съгласно което Х.Х. се е
задължил при прекратяване на трудовия договор между страните, в продължение на
5 години, да не постъпва на работа при други работодатели, явяващи се
фактически конкуренти на „У.“ ЕООД в същия бранш, извършващи реално дейност по
предоставяне на парични заеми, лизинговане, придобиването на движими вещи или
недвижими имоти, както и събиране на вземания от трети лица, както и да не
осъществява самостоятелно горепосочената дейност като търговец /БТ, съдружник
или акционер/. Подписана била и декларация от лицето в същия смисъл.
За
неизпълнение на това задължение била уговорена неустойка в размер на 5 000
лева, като критерий за нейният размер се явявали именно направените разходи от
страна на работодателя по придобиване на съответната професионална
квалификация, опит и умения в професионалната сфера, съответстваща на трудовата
функция на трудополагащия.
Сочи
се, че трудовият договор между страните е прекратен на ***год., а през *** год.
Х.Н. е постъпил на работа при конкуренти на „У.“ ЕООД, т.е. налице била
хипотезата на т.IV от
подписаното между страните на *** год. допълнително споразумение.
Поради горното обстоятелство, от ищеца било подадено
заявление на основание чл. 410 от ГПК до ШРС, за което е образувано ч.г.д.№ ***
/2019г. по описа на ШРС и издадена Заповед № ***/***г. за изпълнение на парично
задължение.
Доколкото по заповедното производство длъжникът
депозирал възражение в срок, на основание чл. 415, ал.1, т.1. от ГПК, били
дадени указания на заявителя за предявяване на иск по чл. 422 от ГПК.
Прилага писмени доказателства. Претендира разноски в
настоящото и в заповедното производство.
В предоставения, на
основание чл. 131 от ГПК срок, ответникът депозира отговор на исковата молба. В отговора сочи, че искът е допустим, но неоснователен.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност,
се установи от фактическа страна следното:
От
приложеното ч.гр.д. №***/2019г. по описа на ШРС се установи, че ищецът е подал
по реда на чл. 410 от ГПК заявление пред ШРС на ***г., по което била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №***/ ***г., за
сумата от 5000лв. - предмет на предявения в настоящото исково производство иск
и за разноски в общ размер 510 лв., направени по заповедното производство. При
условията на чл.
415, ал.1, т.2 от ГПК, на заявителя била указана възможността да предяви иск за
вземането си.
По допустимост - Искът е предявен по реда и
в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово заявление
в качеството му на К.ор, срещу ответника Х.Н.Х. в качеството му на длъжник на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №***/ ***г. по
ч.гр.д. № ***/2019г. на ШРС.
Налице е идентичност на страните по заповедното и по
настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземане,
съответно на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение. Ето защо,
настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство,
приема, че установителният иск е
допустим.
По основателност -
Съдът е сезиран с положителен установителен иск за признаване за
установено, че съществува вземане в полза на ищеца срещу ответника за
следната парична сума: 5000лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по Допълнително
споразумение от ***, във връзка с Трудов договор № 2/***г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.
410 от ГПК до окончателното й изплащане.
Предявяването на иск по реда на чл. 415, ал. 1
от ГПК и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с издаването на заповед
за изпълнение на парично задължение, очертава пределите на предмета на
настоящото дело, а именно – съществуването на посоченото в исковата молба
вземане по заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест, на осн. чл. 154, ал. 1 от ГПК, е върху ищеца. В тази насока, доказателствените средства на ищеца са
материалите по приложеното заповедно производство по ч.гр.д. №***/2019г. по
описа на ШРС, представените в настоящото исково производство писмени документи.
Не се спори между страните по делото, че ответникът е
работил в ищцовото дружество по Трудов договор № 2/***г., както и че между
страните е сключено Допълнителни споразумение от *** Видно от отразеното в същото,
ответникът
е поел задължение след прекратяване на трудовия договор в продължение на пет
години, да не постъпва на работа по трудов или граждански договор при други
работодатели, които извършват конкурентна на „У.“ ЕООД дейност- предоставяне на
парични заеми, лизинговане, придобиване на движими вещи или недвижими имоти,
както и събирания на вземания от трети лица и да не осъществява самостоятелно
такава дейност, като ЕТ, съдружник или акционер в търговско дружество.
Не се оспорва от страните, че съгласно
отразеното в Допълнително
споразумение от ***
работникът дължи на работодателя неустойка в размер на 5 000 лв., при
неизпълнение на поетото задължение.
Установи се безспорно, че ответникът в момента е
на длъжност „отчетник, К.и“ в „С. К.“ АД, ЕИК ***по Трудов договор от ***г., както
и че „С. К." АД е регистриран като финансова институция в публичен
регистър на БНБ за финансовите институции под № 153 със Заповед № БНБ - ***/06.07.2016г.
на управителя на банката. Дружеството има предмет на дейност - отпускане на заеми със средства, които не са
набирани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Същевременно, от представената по делото справка в публичен регистър
на БНБ за финансовите институции в раздел - „Отписани от регистъра“ се
установява, че под № 87 е извършено от отписване на ищцовото дружество „У.“
ЕООД като финансова институция на основание Заповед № БНБ - 05312/19.01.***г.
Дейността - „отпускане на заеми със
средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства“, видно от публичния търговски регистър относно “У.“
ЕООД е заличена и към датата предявяване на иска ищецът „У.“ ЕООД всъщност няма
качество на финансова институция и не извършва дейност - отпускане на заеми със
средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други
възстанови ми средства.
Съобразявайки
представените доказателства, съдът намира, че след отписването от регистъра за
финансовите институции и промяната на предмета на дейност на ищеца „У."
ЕООД, то той не може да извършва и не извършва дейност по отпускане на заеми
със средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или
други възстановим и средства, каквато към момента е дейността на „С. К.“ АД, в
което работи ответникът. От горното следва извод, че дружествата към момента на
постъпване на ответника в „С. К.“ АД – ***г. и към настоящия момент не са
извършвали и не извършват конкурентна дейност по отпускане на заеми със
средства, които не са публично привлечени,поради което искът се явява
неоснователен. Същевременно
преценявайки показанията на разпитаните по делото свидетели, настоящата
инстанция намира, че останаха недоказани и твърденията на ищеца, че е плащал за
провеждане на обучения и квалификации на своите служители, в частност на
ответника, в смисъла, посочен от ищцовото дружество в исковата молба.
Независимо от горния
извод, съдът съобрази и практиката на ВКС досежно уговорка, ограничаваща извършването
на конкурентна дейност от страна служители за определен срок, след прекратяване
на трудовия договор, според която практика / Решение № 656 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1954/2009 г., IV г.о., ГК/ уговорката, с която се ограничава
извършването на конкурентна дейност от страна служители за срок от една година,
след прекратяване на трудовия им договор, е сключена в нарушение на
конституционно признатото право на труд, по-специално нормата на чл. 48,
ал. 3 от КРБ, където се прогласява свободата на избор на професия и място на
работа на всеки гражданин. Работодателят няма право да налага забрана на
служителите си, които са се специализирали в дадена област, да не упражняват
своята професия, след прекратяването на трудовите си отношения, тъй като това
би означавало да се ограничи правото им на бъдещето престиране на труд, а
подобна клауза по своята същност е нищожна. Същата, макар и да не е свързана
със съдържание на трудовия договор, възлага задължение на работника или
служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или граждански
отношения с конкурентна фирма, като противоречи на норми и принципи на
трудовото право – чл. 8, ал. 4 от КТ. Клаузата в трудовия договор, с която
служителят се е задължил да не упражнява конкурентна стопанска дейност няма
правна стойност, защото противоречи на закона - чл. 8, ал. 4 от КТ, предвид
недопустимостта на отказ от лично право на труд, утвърдено и в конституцията,
поради което, като нищожно поради противоречие със закона не се дължи претендираното
обезщетение от ищеца. Предвид
установеното от фактическа и правна страна по делото, съдът намира, че искът се
явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Ищецът дължи на ответника разноските, направени в хода
на настоящото производство за адвокатско възнаграждение, а именно 580лв.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „У.„ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес
на управление: гр.Шумен, ул.„В.Д.“ ***, ***, ***, ***, представлявано от С. Д. С.,
срещу Х.Н.Х.,
с ЕГН **********, адрес: ***, че съществува вземане на „У.„
ЕООД с ЕИК *** от Х.Н.Х., с ЕГН**********, за сумата от 5000лв., представляващи неустойка за неизпълнение на
задължение по допълнително споразумение от *** във вр. с Тр. договор № 2/***г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № ***/ ***г. по ч.гр.д. № ***/2019г. по описа на Районен съд – Шумен, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „У.“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.Шумен,
ул.„В.Д.“ ***, ***, ***, ***, представлявано от С. Д. С., да заплати на Х.Н.Х., с ЕГН**********,
адрес: ***, направените в настоящото исково производство разноски, в размер на 580,00лв. (петстотин и осемдесет) лева.
На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК, препис на
решението ДА СЕ ВРЪЧИ на всяка от страните.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок
от връчването му на страните пред Шуменски окръжен съд.
Районен
съдия: