Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Теодорина Димитрова | |
за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано по две въззивни жалби против решение № 1009 от 31.10.2013 година постановено по гр. дело № 38/2013 година по описа на Районен съд - В. Т., както следва: 1. Въззивна жалба от „С.“ О., ЕИК *************, представлявано от управителя М. С.-П., чрез пълномощник адв. Р. Д. Софийска адвокатска колегия и адв. П. Ч. от ВТАК против горното решение в частта му, с която жалбоподателят е осъден в качеството на работодател на основание чл. 200 от КТ да заплати на ищеца Х. Х. Д. обезщетение в размер на 14006,54 лева за претърпени от същия неимуществени вреди, произтекли от факта на настъпила на 17.05.2011 година трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата; 2. Въззивна жалба от Х. Х. Д. чрез пълномощник адв. К. Г. С. от АК-В. Т. против горното решение в частта му, с която предявеният от въззивника против „С.“ О. гр. В. Т. иск по чл. 200, ал.1 и ал. 3 от КТ е отхвърлен за сумата над 14006,54 лв. до пълния предявен размер 150 000 лева, т.е за разликата от 135993,46 лева, представляваща обезщетение за претърпени от същия неимуществени вреди - физическа болка и душевни страдания, произтекли от факта на настъпила на 17.05.2011 година трудова злополука - внезапно неблагопри тно въздействие върху телесното здраве, изразено в тежък удар в областта на седалището от съприкосновение с твърдата земна повърхност, вследствие падане на тялото от 3 метра височина от неговото местонахождение на виличини рога на мотокар във връзка с и по време на изпълнение на възложената от работодателя работа по монтаж на панел върху навес в производствената база на предприятието, от което въздействие възникват травматични увреждания: закрито счупване на дясната седалищна кост /ос иший/ и закрито счупване на тялото на първи лумбален прешлен, причинили на пострадалия трайно намалена трудоспособност. В жалбата на „С.“ О., гр. В. Т. чрез адв. Р. Д., навежда оплаквания, че решението в атакуваната част е необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати от съда процесуални нарушения. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка и достигнал до правилен и законосъобразен извод относно, това, че са налице всички елементи от хипотезата на правната норма, съдържаща се в чл. 200, ал.1 от КТ и тя следва да бъде приложено, но след задълбочен анализ на доказателствата, е определил обезщетение, което по размер не отговаряло на общоприетите критерии за справедливост и такова от 30000 лева за конкретните неимуществени вреди се явява необосновано завишено. Не били отчетени конкретни факти и обстоятелства, свързани с отрицателните изживявания на правоимащия при преценка на естеството и интензитета им, възрастта и последиците от емоционалното страдание на ищеца и вследствие на това съдът бил определил неоправдано завишен и несъответстващ на критериите за справедливост обезщетение за неимуществените вреди в размер на 30000 лева. Следващият довод за незаконосъобразност на атакуваното решение се свежда до това, че първоинстанционният съд след като правилно е стигнал до извод за основателност на възражението за прихващане в размер на сумата от 1962,62 лв., то неправилно е приложено самото прихващане. Жалбоподателят счита, че първо следва да бъде определен размерът на дължимото обезщетение, респективно на отговорността на ответника - работодател, след което да бъде приложено намаляването на тази отговорност на основание чл. 201, ал.2 от КТ и едва след това от окончателно дължимото да бъде извършено прихващане на сумата 1962,62 лв., за която е прието от съда, че е авансово платена като обезщетение в полза на ищеца - пострадалия работник. Третото наведено от този жалбоподател оплакване е относно приетия процент на съпричиняване. Излагат се доводи, че необосновано съдът е приел такова от страна на ищеца - работника само 50% и не приема аргументите за каузалния принос на работодателя за настъпването на трудовата злополука. Счита, че поведението на ищеца е било такова, че при изпълнение на възложената работа се е отклонил от дадените от работодателя устни указания относно начина на извършване на работата. Приема, че работникът е допринесъл за своето увреждане със 75%. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част, да разгледа спора по същество и да постанови решение, с което да бъде определен справедливо, адекватно на доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца в конкретния казус, обезщетение, което да бъде намалено с приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и след това да бъде уважено и възражението за прихващане между дължимата от работодателя част от следващото се на Х. Д. обезщетение и платнената вече сума от 1962,62 лева. Претендира направените по делото разноски пред въззивната инстанция. В подадената от Х. Х. Д. чрез адв. К. С. въззивна жалба се навеждат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 150000 лева; за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при събирането и обсъждането на доказателствата по делото, довело до невъзможност на ищеца да докаже по безспорен начин намалената си работоспособност и причината за нея с надлежен акт в административния процес пред ТЕЛК. Неправилно съдът отказал спиране на производството до приключване на административния спор, свързан с обжалването на решенията на ТЕЛК и НЕЛК. Навежда доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно наличието на съпричиняване и основанието за намаляване отговорността на работодателя - ответник по делото. Съдът игнорирал обстоятелството, че работодателят не бил изпълнил задълженията си по чл. 16, ал.1 от ЗЗБУТ и чл. 275, ал.1 от КТ. Не били взети предвид фактите, че ищецът Д. по длъжностна характеристика бил „заварчик-арматурист“, а не строителен работник монтажист на панели. Съдът при определяне размера на дължимото обезщетение не бил взел предвид това, че след трудовата злополука и настъпилото в следствие на нея травматично увреждане, довело до намаляване на работоспособността на ищеца, той вече не можел да извършва онези действия, включени му като задължения според длъжностната характеристика за осъществяваната от него професия. Освен това ищецът не можел да се грижи за семейството си и да изпълнява по обичайния начин семейните си задължения. Болките и страданията продължавали вече две години и половина и нямало тенденция за пълно възстановяване, което било игнорирано от районния съд. Жалбоподателят навежда доводи за липса на основание да бъде прието съпричиняване на увреждането от негова страна. Неправилно, некомпетентно и при липса на обосновка съдът бил приел сравнително определяне на обезщетението. Неправилно била взето предвид и заключението на съдебномедицинската експертиза относно уврежданията и се изключвало увреждането на трети поясен прешлен при трудовата злополука. Експертизата била извършена при ползването на неистински документи, което пък от своя страна довело до неизясняване на делото от фактическа страна. Предвид изложените доводи и аргументи жалбоподателят отправя искане към въззивния съд да бъде постановено решение, с което това на районния съд в обжалваната част да бъде отменено и да бъде постановено друго такова, с което предявеният иск да бъде уважен до пълния му предявен размер от 150 000 лева. Всяка една от страните поддържа жалбите си и оспорва жалбата на насрещната страна. В депозирания писмен отговор въззиваемият „С.“ О. /ответник по делото/ чрез процесуалния представител адв. Д. оспорва въззивната жалба като неоснователна, а решението в обжалваната част приема за правилно и законосъобразно. Счита, че въззивникът не сочи конкретни пороци на съдебното решение, представляващи нарушения на процесуалните правила или противоречия на материалния закон. Голословни и необосновани били възраженията за това, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл по искане за спиране, че в нарушение на съдопроизводствените правила било прието наличие на основание за намаляване отговорността на работодателя. Не приема твърдението за неправилно приемане на съдебномедицинската експертиза. Последната не била оспорена по надлежния ред, а освен това тя била обоснована и почиваща на установените в производството факти, на медицинската документация и на личен преглед на пострадалия. Възразява и срещу изложените за първи път в производството съображения от страна на жалбоподателя във връзка с професионалната му квалификация, трудовите функции и длъжностната характеристика. В съдебно заседание пледира жалбата на Д. да бъде оставена без уважение, като съдът се ограничи само в посочените в нея основания, без да се обсъждат наведените нови такива в съдебното заседание. В депозиран по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор въззиваемият Х. Д. чрез адв. К. С. оспорва въззивната жалба на „С.“ О. като неоснователна по аргументите, изложени в неговата въвззивна жалба. Счита, че причинената временна нетрудоспособност била от значение за паричния еквивалент на обезщетението, но не единствена и абсолютна, а преценена с оглед останалите релевантни факти и обстоятелства и преживяното страдание. Третото лице помагач на страната на ответника „И. Б.“ З. гр. С.не взема становище по въззивните жалби. Съдът съобрази следното: И двете въззивни жалби са подадени законоустановения в срок от надлежно легитимирани страни, които имат правен интерес от обжалването, поради което съдът ги намира за допустими и следва да ги разгледа по същество. Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При тези правомощия и като съобрази доводите изложени във всяка една от въззивните жалби Великотърновският окръжен съд приема от фактическа и правна страна следното: В исковата си молба ищецът Х. Д. твърди, че е бил трудово правоотношение с ответника „С.“ О. гр. В. Т. по силата на сключен трудов договор и е изпълнявал длъжността „заварчик“. На 17.05.2011 година при изпълнение на работа, възложена от работодателя - монтаж на бетонен панел на навес с използване на мотокар в нарушение на изискванията за безопасност при изпълнение на тази трудова операция - без да се използва автокран и платформа за работещите и без извършен инструктаж - претърпял увреждане при падане от три метра височина по гръб на земята като ударното съприкосновение е поето от тазовата част на тялото и вследствие на този удар бил получил травматични увреждания - фрактура на дясна седалищна /ишиаична/ кост, частична фрактура на прешлен Л1, компресионна фрактура на прешлен Л3 от лумбалния гръбначен сектор и развитие на хемангиоматоза /доброкачествени туморни образувания, свързани с кръвонасядането при травмата/ с ангажиране изцяло на тялото и педикулите на Л3. Това било признато за трудова злополука чрез Разпореждане № 41/24.06.2011 г. на Началника на РУ „СО” - В. Т.. В резултат на това ищецът Д. претърпял физически болки и душевни страдания, които все още не били отшумели, тъй като уврежданията не били напълно излекувани – няколко дни след инцидента ищецът е бил в абсолютно безпомощно състояние, а сега не можел да извършва предишната си трудова дейност, както и да изпълнява по обичайния си начин семейните си задължения, включително като помага в домакинската работа. Претърпял и допълнителни болки и страдания предвид това, че работодателят - ответникът бил отказал му предостави средства за извършване на операция и да го трудоустрои повече от една година. В съответствие с изложените твърдения са отправени искания към съда да бъде осъден ответника да заплати сумата от 150 000 лева, като обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания /физически и психически/, вследствие на травматичните увреждания, описани по-горе, настъпили от трудовата злополука на 17.05.2011 година, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане. Така предявените искове се поддържат в съдебно заседание. В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 от ГПК, поддържан и в съдебно заседание, ответното дружество „С.“ О. гр. В. Т., представлявано по пълномощие от адв. Р. Д. и адв. П. Ч., приема иска за допустим, но го счита за частично основателен по размер. Признава наличието на трудова злополука с легалните белези според дефиницията и по чл. 51, ал. от КСО във връзка с чл. 200, ал.1 от КТ, но не и обстоятелствата, при които се твърди, че е възникнала свързани с начина на извършената/извършваната конкретно възложена работа, механизма на получаване на травматичното увреждане и спазването на инструкциите за безопасна работа и конкретните указания за извършването й. Признава, че само получената фрактура на дясна ишиаична /седалищна/ кост е вследствие на настъпилата на 17.05.2011 година трудова злополука, като оспорва, че установените с по-късното медицинско изследване на 21.03.2012 година компенсионна фрактура на прешлен Л3 и хемангиоматоза с ангажиране изцяло на тялото и предикулите на прешлен Л3, да са свързани с кръвонасядането при травмата. Оспорва адекватността на обезщетението по размер и счита, че следва да бъде намалено, като се отчете обстоятелството, че ищецът заедно с друг работник Красимир Николов се отклоняват от указанията, при които е следвало да бъде извършена възложената работа и вземат самоволно решение относно изпълнението. Поради това неразумно и неправомерно поведение на бил допринесъл за настъпилата трудова злополука в обем поне на 75 % - твърди се съпричиняване на вредите от пострадалия при проявена груба небрежност, което е юридически факт за намаляване отговорността на работодателя. Освен това ответникът е направил и възражение за намаляване на обезщетението с размера на сумите, както следва: тези, които са платени във връзка с облекчаване страданията на ищеца - твърди се заплащане на 912 лева във връзка с лечението; заплащане на сумата в размер на 1050,92 лева - платени във връзка с погасяването на дължим от ищеца личен потребителски кредит и сумата от 24 лева, основаващо се на факта, че ищецът бил получил от застрахователя „И. Б. З.” ЕАД-С.обезщетение за временна неработоспособност и/или трайна загуба на работоспособност по силата на сключен с него от работодателя договор за групова застраховка „Злополука”- чл. 200, ал.4 от КТ. Ответникът претендира присъждане на направените по производството разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Третото лице помагач на страната на ответника „И. Б. З.” ЕАД-С.оспорва правото на ответника да иска привличането му, поради липсата на правен интерес, тъй като се явява застраховащ, който нямал в случая регресни права спрямо собствения си застраховател по застраховка „Трудова злополука“. Прави възражения за ограничаване отговорността си като застраховател до размера на договорената в застрахователната полица сума и която в случая съвпадала с нормативно установения в чл. 9 във вр. чл. 8, ал.2 от НЗЗРС за риск „трудова злополука“. Оспорва предявеният иск по размер и прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия работник - ищеца по делото. Прави възражение, че не всички увреждания, посочени в исковата молба, са пряк и непосредствен резултат от настъпилата трудова злополука. При тези фактически твърдения съдът приема следната правна квалификация: Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване - иск по чл. 200, ал.1 вр. ал. 3 от КТ като се претендира право на обезщетение за претърпените неимуществени вреди болки и страдания и евентуално за бъдещи такива, вследствие на телесни увреждания резултат от трудова злополука и иск по чл. 86 от ЗЗД като акцесорно право на обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на увреждането. Тази правна квалификация на претендираните права е дадена и от първоинстанционния съд. Анализирайки събраните в хода на делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Не се спори между страните, че по силата на сключен трудов договор № 07/13.01.2011 година ищецът Х. Д. е поел задължението да изпълнява длъжността „заварчик“, която включва отговорностите, изброени в приложената длъжностна характеристика, с която същият е предварително запознат и му е връчена екземпляр от нея. На 17.05.2011 година ищецът и лицата А. Д. - заварчик, К. Н. -шлосер и К. С. - мотокарист изпълняват работа, възложена им от работодателя - ответникът по делото, изразяваща се в монтаж чрез заваряване на бетонен панел върху навес в района на производствената база на предприятието във връзка с експериментално панелно производство. Така посочените лица започвайки монтажа, установяват, че той не може да се осъществи по нормалния начин чрез използване на предназначена за целта стойка - греда и вериги за повдигане на трети панел. Според показанията на св. Д. решили да извършат повдигането с въжета с рогата на мотокара. В това време минал управителят на дружеството А. П., който указва издигането да се извърши с мотокар, като панелът се постави на рогата му с две трупчета, опрян на рамото на неговата стрела, след което отива някъде, като не остава да контролира извършването на работата. Опитът да бъде поставен панела по този начин пак бил неуспешен. За да изпълнят задачата ищецът и К. Н. по идея на последния поставят на трупчета панела в средата на рогата /вилицата/ на мотокара, качват се на тях да го прикрепят, за да не падне при вдигането му нагоре, а през това време свидетелят А. Д. е трябвало го прихване с планките за колоните. За целта Д. е трябвало да бъде издигнат на нужната височина с втори мотокар, управляван от Кирил Стоянов. Панелът е издигнат на височина около 3 метра, заедно с двамата прикрепящи го работници /Д. и Н./ и е поставен в прилегнало на колоните положение докато св. Д. го прихване - завари с планките им от другата страна. Преди св. Д. да бъде вдигнат обаче, вторият мотокар изгасва поради липса на газ и е трябвало да бъде зареден с нова бутилка. През това време на изчакване, продължило около 15-20 минути, ищецът и К. Н. продължават да стоят издигнати на 3 метра височина на вилицата на първия мотокар, придържайки панела. В един момент панелът се накланя към придържащите го работници Х. и Н., тежестта му започва да ги притиска, и двамата скачат, като падат на земята. Описаното съдът приема за установено от показанията на изслушаните по делото свидетели - св. А. А. Д. - очевидец, св. И. М., както и от писмените доказателства, съдържащи изявления на ищеца в качество на свидетел в наказателното производство и по гр.д. № 3581/2011 на ВТРС, както и протокол № 6 от 23.06.2011 година на комисията извършила на основание чл. 58, ал.1 от КСО разследване на злополуката, станала на 17.05.2011 година. По делото е допусната и изслушана съдебномедицинска експертиза, извършена от вещото лице д-р П. М. Т. - специалист неврохирург, която дава заключение, обективирано писмено, че в резултат на описаното по-горе падане от голяма височина ищецът получава травматични телесни увреждания, изразяващи се в закрито счупване на дясната седалищна кост - ос иший и закрито счупване на тялото на първи лумбален прешлен. Същите са получени в резултат от травма при удар и притискане върху твърд тъп предмет с неограничена повърхност, концентрирана в областта на седалището и предадена сила по хода на гръбначния стълб нагоре. Получени били по компресионно - флексионен механизъм и отговаряли да са получени по време, място и начин, описан по-горе. Експертизата сочи, че счупването на седалищата кост е причинило на ищеца Д. трайно затруднение в движението на десния долен крайник, като срокът на лечение и възстановяване, при правилно проведено лечение и спазване на ЛХР е 60-90 дни. Счупването на тялото на първи лумбален прешлен е причинило на ищеца трайно затруднение в движението на снагата, като срокът на лечение и възстановяване, при правилно проведено лечение и спазване на ЛХР е около 6 месеца. И двете травматични увреждания били свързани със силна болка и страдание, ограничаване на движението на ТБС и снагата, които не могат да се получат преди травмата. Същата експертиза констатира, че в хода на лечебно-възстановителния процес е установена хемангиоматоза на Л3, Тх 11 и Ес2, най-силно ангажираща тялото и педикулите на лумбален прешлен Л3, като е посочено, че хемангиоматозата е мултифокално разпространение на вертебален хемангеом - бавно растящ доброкачествен тумор, съставен от кръвоносни съдове, който при растежа си уврежда и „разяжда” костната структура на прешлена. В писменото заключение на съдебномедицинската експертиза е посочено, а е и категорично поддържано от вещото лице в хода на разпита му пред съда, че няма клинично и научно доказана причинна връзка между получената травма на тялото на първи лумбален прешлен и установената по-късно при ищеца хемангиоматоза. Последната в конкретния случай била случайна находка при изследването по повод на травмата и не била в причинно-следствена връзка с прекараната травма, а е съществувала безсимптомно преди това. Съдът кредитира заключението на приетата и неоспорена от страните по надлежния ред съдебно - медицинска експертиза на вещото лице д-р П. М. Т. То е дадено въз основа на анализ на данните, съдържащи се в събраните медицински документи - епикризи, амбулаторни листи, магнитно-резонансна томография на лумбален гръбнак, резултати от рентгенови изследвания, както и след личен преглед на ищеца, извършен от вещото лице. Неоснователни са доводите на жалбоподателя Х., изложени във въззивната му жалба, че тази експертиза е невярна, некомпетентно и извършена при ползването на неистински документи, и базирана на твърдения за неверни данни на епикризата, издадена от МБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ В. Т., Отделение по ортопедия и травматология от 21.05.2011 година. Както се посочи по-горе вещото лице е извършило експертизата не само въз основа на всички писмени документи и отразените върху тях резултати от клинични изследвания на ищеца, а и след извършен личен преглед. Изложил е обосновани изводи и няма съмнение относно неправилността на заключението. Твърденията на ищеца в противната насока се явяват голословни и с оглед обстоятелството, че вещото лице е анализирало всичката медицинска документация, а не само тази от извършения на 17.05.2011 година и епикризата от 21.05.2011 година, където е посочена само едното травматично увреждане. Ответникът в изпълнение задълженията си по чл. 57, ал.1 от КСО е подал декларация за трудова злополука В. № ТЗ-41/20.05.2011 година във връзка със описания по-горе инцидент на 17.05.2011 година, при който е настъпило увреждане на здравето на ищеца. На основание чл. 58, ал.1 от КСО е извършено разследване на трудовата злополука, отрито със заповед № ЗТЗ-8/25.05.2011 година и приключило с влязло в сила Разпореждане № 41/24.06.2011 г. на Началника на РУ „СО” - В. Т.. С последното на основание чл. 60, ал.1 от КСО, декларираната злополука, претърпяна от ищеца, е приета за трудова по чл. 55, ал.1 от КСО. В мотивите на това разпореждане е посочено, че Х. Д. е получил травматични увреждания при падане от височина три метра, а самата злополука е станала при действия причинно свързани с извършваната работа - участие в монтаж на бетонен панел на навес в района на „С.“ О. гр. В. Т.. Видно от експертно решение № 0745 от заседание № 146/13.11.2012 г. на НЕЛК на ищеца е призната трайно намалена работоспособност вследствие на трудовата злополука от 20% и от 46% поради общо заболяване, при обща оценка на работоспособността от 50% инвалидност. Това решение на НЕЛК е атакувано по реда на съдебния контрол относно процента на трайната неработоспособност и съотношението между такава вследствие на трудова злополука и от общо заболяване, а не и по същество относно наличието й. В настоящото производство не се спори между страните, че вследствие на трудовата злополука е причинена трайно намалена работоспособност, като е налице единствено неяснота дали тя е между под или над 50%. Пред първоинстанционния съд са разпитани и свидетелите П. М. и А. Х. - дъщеря на ищеца. От техните показания се установява, че непосредствено след злополуката ищецът Д. е бил в безпомощно състояние, прикован на легло, охкал пъшкал /виж показанията на св. М./. След изписването от болницата през оздравителния период в домашна обстановка постоянно лежал, изпитвал болки в кръста и гърба при натоварване /показанията на св.Х./. Един месец след изписването от болницата започнал да се изправя като ходел с патерица, която използвал и при ходенето, дори и след като започнал работа. След травмата и въпреки протеклия оздравителен процес към момента не можел да върши в къщи работа, който изисквала повече натоварване. И двете свидетелки сочат, че след претърпяната травма ищецът често бил спохождан от мрачни мисли, имал понижено самочувствие, изпитвал страх и притеснение от пълно обездвижване. От показанията на свидетеля Радослав Пенков се установява, че ответникът е оказал съдействие във връзка с лечението на ищеца като са осигуряване парични средства, закупувани са необходимите за това медикаменти и помощни медицински средства. Ответникът е осигури транспорт на ищеца до град С.във връзка с извършването на изследвания и медицински прегледи с оглед изпитваните болки и последици от процесните травматични увреждания. Тези обстоятелства не се спорят от ищеца. Нещо повече в съдебно заседание е направил признание на факта, че ответникът е заплатил сумата от 912 лева, представляваща обща стойност на изплатените средства отразени в описа, вложен като доказателство на лист 150 от гр.д. № 38/2013 година на ВТРС. От писмените доказателства - заверени от страната копия от ведомостите за начислени и изплатени трудови възнаграждения за периода от м. май 2011 година до м. декември 2011 година се установява и ищецът признава, че докато е бил в отпуск по болест вследствие на увреждане на здравето от злополуката на 17.05.2011 година, ответникът е начислявал парични суми в полза на ищеца, които впоследствие е превеждал по негова сметка в банката, която е предоставила личен потребителски кредит на Д. и впоследствие тези суми пари са послужили за погасяване на вноските по този кредит. За месец май това е сумата 82,27 лв., за месеците юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2011 година - по 180 лева месечно, с които е захранвана сметката на Х. Д.. Съгласно Застрахователна полица № 00066088/00 за задължителна застраховка „Трудова злополука“от 28.10.2010 год. с валидност до 27.10.2011 година на ищеца Х. Д. е платено застрахователно обезщетение в размер на 24 лева. Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства, от които се установява, че ищецът след като се е върнал от отпуск по болест във връзка с процесната травма, е представил съответните решения на ТЕЛК и НЕЛК, съобразно които ответникът в качеството на работодател е издавал заповеди за трудоустрояването му. Така ищецът Д. е продължил да работи на същата длъжност, но вече при други подходящи за здравословното му състояние условия на труд. Трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, поради прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал.1, т. 9 от КТ със Заповед № 9 от 27.12.2012 година, считано от 28.12.2012 година. Предвид установената фактическа обстановка, възприета от съда като безспорна, се налагат следните правни изводи: Относно предявения иск с правна квалификация чл. 200, ал.1 вр. ал. 3 от КТ, чрез който се претендира право на обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания и евент¾ално за бъдещи такива, вследствие на телесни увреждания резултат от трудова злополука. Нормата на чл. 200, ал.1 от КТ в редакцията, действаща към 17.05.2011 година, предвижда, че за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. По своята правна характеристика тази отговорност е безвиновна и гаранционна-обезпечителна и работодателят отговаря за уврежданията на здравето на работника или служителя, причинени при изпълнение на неговите трудови задължения, независимо дали тези увреждания се дължат на виновното поведение на длъжностно лице, тъй като работодателят е задължен да осигури безопасни условия на труд и предотврати настъпването на злополуки. Този вид имуществена отговорност се носи както за имуществените, така и за неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от трудовата злополука. Неимуществените /моралните/ вреди се свеждат най-често до претърпените болки, страдания, отражение върху психиката и самочувствието на пострадалия, психически и емоционален дискомфорт. По делото се установи, че между страните е съществувало трудово правоотношение към 17.05.2011 година. Разпореждане № 41/24.06.2011 г. на Началника на РУ „СО” - В. Т. признава претърпяна от ищеца трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал.1 от КСО - внезапно външно неблагоприятно въздействие върху телесното здраве на ищеца, изразяващо се в тежък удар в областта на седалището при съприкосновение с твърдата земна повърхност при падане на тялото от височина три метра, вследствие на което възникват посочените по-горе в мотивите травматични увреждания. Безспорно е установено, че травматичните увреждания са настъпили по време на изпълняваната от ищеца в качеството му на работник при ответника възложена от последния работа по трудовото правоотношение. Ищецът в резултат на злополуката е бил временно нетрудоспособен за периода от шест месеца, а в последствие - му е призната трайна неработоспособност смисъла на чл.72 от КСО, като е налице спор относно процента - дали е под или над 50%. Съгласно трайната съдебна практика увреденият работник или служител може да търси обезщетение за причинените му неимуществени вреди щом те са резултат от трудова злополука и са му причинили трайно намалена работоспособност, а такава е налице и когато е под 50%. Общият принцип за обезвреда при увреждане на здравето изисква пострадалият да може да бъде обезщетен и правото му не зависи от това дали ще получи и пенсия за инвалидност /при трайно намалена работоспособност 50% и над 50% /. Установено е също, че в резултат на трудовата злополука на ищеца са били нанесени травматични увреждания на здравето, изразяващи се в закрито счупване на дясна седалищна кост и закрито счупване на първи лумбален прешлен, като първото е причинило трайно затруднение в движението на десния долен крайник, при продължителност на лечението 60-90 дни, а първото - счупване е причинило трайно затруднение в движението на снагата при срок на лечение около 6 месеца. В хода на това лечение е диагностицирано и друго заболяване при ищеца - вертебрален хемангиом - бавно растящ доброкачествен тумор, който обаче според съдебномедицинската експертиза е предшествал горните две травми и не е в причинно следствена връзка с падането на 17.05.2011 година. Несъмнено обаче двете счупвания имат неблагоприятни последици по отношение физическото и психическо здраве на ищеца, изразени и в признатата му трайно намалена работоспособност. Ищецът е претърпял неимуществени вреди физическа болка и психическо страдание, промяна на самочувствието и психиката му, страх от обездвижване и т.н. Ето защо съдът приема, че са налице обективни факти от действителността, които осъществяват фактическия състав на чл. 200, ал.1 от КТ и в полза на ищеца е възникнало претендираното от него право на обезщетение. Поначало правото на ищеца да получи обезщетение на основание чл. 200, ал.1 от КТ не е спорно, спорен е размерът на дължимото обезщетение - паричната му равностойност и това дали отговорността на работодателя - ответникът по делото, следва да бъде намалена на основание чл. 201, ал. 2 от КТ. По отношение на размера: Съгласно закона размерът на претендираното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост - чл. 212 от КТ във връзка с чл. 52 от ЗЗД. Налице са задължителни указания на съдилищата по тълкуването и прилагането на тези норми - ППВС 4/1968г., където в Раздел втори е посочено, че определянето на размерът на паричното обезщетение за неимуществени вреди следва да се извърши след отчитане на характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнено влошаване на здравето, морални страдания, осакатявания и др. Не без значение е и продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено-икономическото и социално положение, икономическа конюнктура и др. Това са все обективни факти от действителността. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. Имайки предвид тези общи принципи настоящия съдебен състав при определяне размерът на дължимото обезщетение отчита: вида на травматичните увреждания и това, че те засягат опорнодвигателния апарат на ищеца, довело до затруднение на движението както на долен десен крайник, така и на снагата за период продължил общо шест месеца, а и след това движение на пострадалия се осъществява с щадяща походка; увреждане на здравето, довело до трайно намалена работоспособност; силните болки и страдания преживени от ищеца при и непосредствено след настъпилата злополука - безпомощността, която е изпитвал в първите дни на лечението, понижено самочувствие за непълноценност като човешко същество, баща и съпруг. Ищецът към датата на увреждането е бил на 43 години - активна трудоспособна възраст, в много добро физическо и психическо здраве, което след 17.05.2011 г. и вследствие на злополуката значително се е влошило и не е и няма да бъде възстановено на 100%. Съвкупната преценка на изложените факти и при отчитане на средното ниво обществено икономическото развитие и благосъстояние на правните субекти към момента на настъпване на увреждането, а и с оглед продължителността на претърпените от ищеца болки и страдания, се налага извода, че за обезщетяване на доказаните неимуществени вреди от трудовата злополука ще е справедливо ищецът да получи удовлетворение чрез парична стойност в размер на 40000 лева. Този размер съдът определя, отчитайки и обстоятелството, че все пак ищецът след протеклия в рамките на шест месеца оздравителен процес, се е завърнал на работа при ответника. Самия той е проявявал желание в тази насока, искал е да работи наравно с останалите и е твърдял, че не изпитва болки и страдания. В показанията на свидетелите А. Д. и Илко Маринов се съдържат данни, че ищецът не се е оплаквал и искал дори да работи предишната работа, вдигал достатъчно тежки предмети. Това поведение на ищеца обаче би могло да бъде възприето като една ответна реакция на психическото му страдание - понижено самочувствие и стремеж да докаже, че и след преживяните травматични увреждания все пак е пълноценен. С оглед изложеното съдът приема, че справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е обезщетение в размер на 40000 лева. По отношение на наведеното от ответника възражение за проявена груба небрежност от страна на ищеца и приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ: Както бе посочено по-горе отговорността по чл. 200 от КТ е безвиновна и гаранционно-обезпечителна. Тя може да бъде намалена само в случаите, визирани в чл. 201, ал.2 от КТ, а именно, ако пострадалия е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Същата е налице, когато работникът е съзнавал /предвиждал/ настъпването на вредоносните последици - увреждането на здравето му, но е мислил или самонадеяно се е надявал да ги предотврати. Това означава пострадалия да е извършил определени действия в нарушение на установените правила за безопасност на труда, предвиждайки възможността от настъпването на вредоносния резултат, който се е надявал да избегне. Следва да се има предвид и че не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само такова нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил в подобна обстановка. Действията на пострадалия да се характеризират с липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /решение №348/11.10.2011г., гр.д. № 387/2010 г., ВКС, ІV Г.О./. Според доказателствата по делото ищецът при постъпването си на работа е запознат с длъжностната характеристика, проведен му е начален инструктаж по безопасност и здраве при работа. На всички работници в ответното дружество, включително и на ищеца, е проведен и периодичен инструктаж за второто тримесечие на 2011 година. Извършена била оценка на риска за здравето и безопасността на работниците, включително и на работното място на ищеца. Видно от Протокол№ 6/23.06.2011 година, издаден от НОИ, РУСО гр. В. Т., за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 17.05.2011 година, в раздел VІІІ "Анализ на причините за възникване на злополуката", са отразени констатираните от комисията 20 нарушения, едни измежду които са: лоша организация на работата по отношение експерименталното производство на стенните стоманенобетонни панели и неосигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, което е нарушение на общото задължение на работодателя, визирано в чл. 275, ал.1 от КТ. Констатирано е също, че работодателят не е бил разработил и утвърдил инструкция за безопасна работа при монтаж на строителни изделия в случая бетонни панели/изискване според чл. 277, ал.1 от КТ/, не е осъществявал ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин. Представителят на работодателя - управителят А. П. наредил на ищеца и другите работници, ангажирани с извършването на монтажа, да използват мотокара за повдигане на панела и мотокариста да обслужва два мотокара едновременно. Това поначало създава опасност за всички участници, извършващи монтажа, което е било очевидно и за извършващите го. Поставяйки задача и давайки своите указания управителят е напуснал местоизвършването му и не е оставил компетентно лице да извършва технологичен контрол. За работената група "главният" е бил К. Н. /виж показанията на св. А. Д./. Нареждането на управителя е било повдигането на височина 3м. на бетонния панел да бъде извършено чрез поставянето му на вилиците на мотокара. Ищецът и К. Н. обаче, по предложение на последния и въпреки първоначалното противопоставяне на Д., в нарушение на Инструкция за безопасни и здравословни условия на труд при експлоатация на мотокари и Наредба № 10/07.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари, се качват на вилиците на мотокара, за да придържат товара - поставеният вече бетонен панел. В цитирания протокол комисията е посочила в раздел ІХ кои конкретно нормативни актове са нарушени, а в раздел Х е посочен, че те са допуснати от ответното дружество, явяващо се работодател по смисъла на §1, т.1 от ДР на КТ. Съгласно чл. 58, ал. 6 от КСО този протокол има формална доказателствена сила - валиден е до доказване на противното. В хода на настоящото производство се установи, че конкретно пострадалият Д. е допуснал нарушения на горепосочената инструкция и Наредба № 10/07.12.2004г., както и общото правило на чл. 126, т. 5 и т. 6 от КТ, качвайки се на вилиците на мотокара с ясното съзнание, че това е забранено и че по този начин допълнително застрашава своето здраве и въпреки, че извършените и от работниците нарушения не са отразени в цитирания протокол от разследването на трудовата злополука, то по несъмнен начин се установяват в хода на настоящото производство. Анализът на установената по делото фактическа обстановка относно механизма на настъпване на увреждането на ищеца Д. на 17.05.2011 година налага извода, че работодателят носи отговорност, тъй като със своите действия по организация на работата е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат - констатираните и отразени в Протокол №6/23.06.2011год. нарушения на закона. От друга страна обаче настоящия състав приема, че причина за настъпването на трудовата злополука, наред с допуснатите от работодателя нарушения, е и обстоятелството, че ищецът и колегата му К. Н. се качват на вилиците на мотокара, за да придържат бетонния панел, което е абсолютно забранено и по този начин е допусната груба небрежност по смисъла на закона. С извършените действия ищецът е нарушил установените по закон правила за безопасност на труда, като е предвиждал възможност от настъпването на вредоносния резултат /от показанията на св. Д. се установява, че Д. първоначално не се е съгласявал именно поради очевидното нарушение, което ще извърши и че ще постави живота и здравето си в опасност/, но лекомислено се е надявал, че този резултат няма да настъпи, съответно че ще успее да го предотврати. В случая ищецът допълнително сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане. Ето защо съдът намира, че е налице основание за приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ и отговорността на ответника следва да бъде намалена. В този смисъл изводът на първоинстанционният съд е правилен, неправилно обаче е определен процентът на каузалния принос на ищеца по отношение на собствената си трудова злополука. Като отчита създадената организация на работа, осъществените от ответника задължения във връзка с осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд и липсата на предварително разработени технологични правила относно извършването на процесния монтаж, съдът намира, че ищецът е допринесъл за настъпване на увреждането си в обем, който цифрово следва да намери отражение върху определеното парично обезщетение, което да се намали с 25% или ответникът дължи обезщетение в размер на 30000 лв./Решение № 14 от 1.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3456/2008 г., II г. о., ГК,/ На основание чл. 200, ал. 4 от КТ от дължимото от ответника обезщетение за претърпените неимуществени вреди задължително следва да бъде приспаднато платеното на ищеца от „И. Б. З.” ЕАД гр. С.застрахователно обезщетение по силата на валидно сключен с работодателя договор за застраховка покриващ риска „Трудова злополука” , в размер на 24 лева. Ответникът е направил възражения чрез които иска срещу вземането на ищеца за обезщетението по чл. 200, ал.1 от КТ за претърпените неимуществени вреди да бъдат прехванати платените суми от 912 лева - получени от ищеца и похарчени от ответника пари за лечение и облекчаване на здравословното състояние на Д. за медикаменти, консумативи и храни, осигурени от работодателя, както и транспортни разноски за преглед в гр. София, а също така и на сумата от 1050,92 лв. начислявани по ведомост и превеждани по сметка на ищеца във връзка с погасяване на вноски по отпуснат му личен потребителски кредит. Ищецът в съдебно заседание признава тези факти. Настоящият съдебен състав обаче счита, че липсва основание да бъде уважено подобно възражение за прихващане на релевираните чрез него вземания на ответника спрямо това на ищеца. В случая ответникът реално е извършил две плащания в полза на ищеца. Сумата от 912 лева представлява общата стойност на разходи, направени във връзка с лечението на ищеца и по същество покрива имуществените вреди, които ищецът реално е претърпял вследствие увреждането на здравето му при настъпилата на 17.05.2011 г. трудова злополука. В никакъв случай не може да бъде прието, че чрез плащането е налице частично изпълнение на задължението за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди, което е предмет на правния спор между страните по делото. Вследствие на това плащане в полза на ответника не е възникнало вземане за тази сума пари. Тя се явява дължимо платена и чрез нея е изпълнено задължението за обезвреда на имуществените вреди претърпени от ищеца. Не са налице предпоставки за уважаване възражение за прихващане и по отношение на сумата от 1050,92 лв. срещу процесното вземането на ищеца за обезщетение по чл. 200, ал.1 от КТ. Възражението за прихващане е средство за процесуална защита срещу предявения иск, както и средство за защита на насрещното вземане на ответника и компенсационното му право. Последното обаче се поражда, ако са налице материално правните предпоставки визирани в чл. 103, ал.1 от ЗЗД - две лица да си дължат взаимно пари или заместими вещи, всяко едно от вземанията да е изискуемо и ликвидно - с настъпил падеж и установени по основание и размер. Съгласно чл. 104, ал.1 изречение второ от ЗЗД прихващането не може да бъде направено под условие освен по условието, че предявеното в съда вземане ще бъде уважено. В разглеждания случай в полза на ответника не е възникнало компенсационното право. Безспорно е, че последният е престирал в полза на ищеца сумата 1050,92 лева и тя реално е получена. Мотивът да бъде сторено това от страна на ответника като работодател е именно обстоятелството, че през този период ищецът е бил в отпуск по болест, заради необходимостта от лечение на травматичните увреждания от трудовата злополука, настъпила в изпълнение на възложената от ответника работа. През този период ищецът е бил лишен от възможността да реализира доход от трудовото си правоотношение, изразяващо се в трудовото му възнаграждение, което пък от своя страна препятства възможността той да изпълнява задълженията си към своите кредитори - в случая банката отпуснала му потребителския кредит. Действително за този период нему се следва плащане от общественото осигуряване /т.нар. болнични/, което е по-ниско по размер. Ищецът е направил признание, че получената сума е във връзка с облекчаване на здравословното му състояние, което съдът квалифицира като признание на факт по смисъла на чл. 175 от ГПК и преценено с оглед всички обстоятелства по дело следва да бъде прието, че чрез тези действия ответникът е преодолял имуществени вреди, настъпили от увреждане на здравето на ищеца. Следователно прихващане на тази сума пари /1050,92 лева/ би следвало да бъде извършено срещу вземането на ищеца за обезщетение за имуществените вреди, но такива в настоящия процес не се претендира. Съобразно изложените мотиви предявеният иск по чл. 200, ал.1 вр. ал.3 от КТ се явява основателен до сумата от 29 976,00 лева, а в останалата част до пълния предявен размер от 150 000 лв. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Горното налага решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът е отхвърлен за разликата от уважената част - 14 0006,54 лв. до размерът 29 976,00 лева или за сумата от 15969,46 лева да бъде отменено и ответникът да бъде осъден да заплати още 15969,46 лв. или общо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200, ал.1 от КТ в размер на 29979,00 лв. Решението в останалата му част, с което искът е отхвърлен или за сумата от 120 024 лв. следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото по главния иск основателен се явява и искът за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение с правно основание чл. 86 от ЗЗД, в каквато насока е решението на районния съд. неправилно обаче е определен началния момент от който това обезщетение се дължи. Настоящата инстанция намира, че неправилно и в противоречие на закона и трайната съдебна практика е приел, че не е приложима нормата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД относно деня на забавата при процесното задължение на ответника, изхождайки от това, че отговорността на работодателя е безвиновна и гаранционно-обезпечителна. Действително не е налице непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, а отговорността по чл. 200, ал.1 от КТ по правното си естество е "законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждането на работника или служителя" /виж.Коментар на кодекса на труда, автори В. М., К. С., А. В., 11 издание/. В КТ липсва норма, която да определя момента на настъпване на забавата, каквато е тази по чл. 84, ал.3 от ЗЗД по отношение на задължение от непозволено увреждане. Но с оглед препращащата норма на чл. 212 от КТ, то следва да се приложат общите правила и по отношение на настъпването на забава при възникване на право на обезщетение по чл. 200 от КТ. Ето защо, това за забава в размер на законната лихва следва да бъде присъдено от датата на настъпване на увреждането на здравето на ищеца в следствие на трудовата злополука - 17.05.2011 година. Поради тези съображения решението на районния съд в тази му част следва да бъде отменено и да бъде постановено ново в горния смисъл. Обжалваното решение следва да се измени и в частта му относно разноските. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът по делото "С." О. гр.В. Т. следва да бъде осъден да заплати в полза на съда допълнително сумата от 638,78 лв., представляваща дължимата част от таксата върху уважената част от предявения иск по чл. 200 от КТ, както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК и чл. 18, ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, сумата от 319,39 лв. върху уважената част от въззивната жалбата или общо сумата от 958,17 лв. С оглед обстоятелството, че не са представени по делото доказателства относно заплатени от жалбоподателя - ищец разноски по делото такива не му се присъждат. Ответникът е направил разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да му бъдат присъдени разноски по делото с оглед отхвърлената част от иска, които са в размер на 9961,99лв. Районният съд е присъдел в полза на ответника разноски в размер на 11287,45 лв., като е изходил от отхвърлената част от иска. ВТОС прие за основателен иска до размера на 29976,00 лева и го отхвърля за разликата от 120024 лв. С оглед на това дължимите в полза на ответника разноски се явяват в размер на 9961,99 лв. Следователно решението на първоинстанционнния съд в частта за присъдени разноски над 9961,99 лв. - за разликата от 1325,46 лева следва да бъде отменено. Водим от изложените съображения и на основание на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯРешение № 1009 от 31.10.2013 година по гр. дело № 38/2013 година по описа на Районен съд-В. Т., в частта му с която е отхвърлен предявеният от Х. Х. Д. против "С." О. иск по чл. 200, ал.1 вр. ал. 3 от КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 14006,54 лева до 29976,00 лева и в частта, с която е присъдено обезщетението за забава в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД върху сумата от 14006,54 лв. , считано от 15.01.2013 г. до окончателното й изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА "С." О., със седалище и адрес на управление гр. В. Т., кв. Ч., ул. С. С., 28, с ЕИК *************, със законен представител М. С. С.-П. ДА ЗАПЛАТИ на Х. Х. Д. с ЕГН *, с постоянен адрес гр. В. Т., ул. Б. Б. № 1, В.А, .2, А.6, обезщетение по чл. 200, ал.1 от КТ за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука още 15969,46 лв. /петнадесет хиляди деветстотин шестдесет и девет лева, четиридесет и шест стотинки/ към присъдените от РС В. Т. 14006,54 лв. или общо обезщетение 29 976,00 лв./двадесет и девет хиляди деветстотин седемдесет и шест лева/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД върху общата сума, считано от датата на увреждането - 17.05.2011 г. до окончателното й изплащане. ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 200, ал. 1 вр. ал.3 КТ в останалата му част до пълния предявен размер от 150 000 лв. - за разликата от 120 024 лв., като неоснователен. ОТМЕНЯРешение № 1009 от 31.10.2013 година по гр. дело № 38/2013 година по описа на Районен съд-В. Т., и в частта му, с която Х. Х. Д. е осъден да заплати на "С." О. гр. В. Т. разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска, а именно за сумата от 1325,46 лв. /хиляда триста двадесет и пет лева, четиридесет и шест стотинки/, като ги намалява от 11 287,45 лв. /единадесет хиляди двеста осемдесет и седем лева, четиридесет и пет стотинки/ на 9961,99 лв. девет хиляди деветстотин шестдесет и един лева и деветдесет и девет стотинки/. ПОТВЪРЖДАВАРешение № 1009 от 31.10.2013 година по гр. дело № 38/2013 година по описа на Районен съд-В. Т. в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА "С." О., със седалище и адрес на управление гр. В. Т., кв. Ч., ул. С. С., 28, с ЕИК *************, със законен представител М. С. С.-П. ДА ЗАПЛАТИ по сметка ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД сумата от 638,78 лв. /шестстотин тридесет и осем лева, седемдесет и осем стотинки/, представляваща допълнително дължимата такса върху уважената част от предявения иск по чл. 200 от КТ, както сумата от 319,39 лв. /триста и деветнадесет лева, тридесет и девет стотинки/ - такса по чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, върху уважената част от въззивната жалбата на Х. Х. Д.. РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „И. Б.“ З. гр. С.като трето лице помагач на страната на ответника "С." О., гр. В. Т.. Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |