Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 10.07.2019 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори
ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 859 по описа за 2017
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 05.08.2016 г., постановено по
гр.дело № 5771/2015 г. на СРС, І ГО, 47-ми състав, е осъден Л.М.П., с
ЕГН **********, на основание чл.45 от ЗЗД, да заплати на К.П.Д., с ЕГН **********,
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в уронване доброто му име в
обществото, притеснение и безпокойство в интервю дадено от него в предаването
„120 минути“ на телевизия „ Би Ти Ви“ на 23.11.2014 год., ведно със законната
лихва върху тази сума от 23.11.2014 г., датата на деликта до окончателното й
плащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените по делото
разноски, съобразно с уважената част от исковете в размер на 1581,00 лв., като
е отхвърлен иска с правно основание чл.45 от ЗЗД до пълния предявен размер от
10000 лв. до 20000 лв., като неоснователен. С решението на съда е осъден К.П.Д., с ЕГН **********, на основание чл.78,
ал.3 от ГПК, да заплати на Л.М.П., с ЕГН **********, направените разноски,
съобразно отхвърлената част от исковете
в размер на 1000,00 лв. С решение от 17.11.2016 год., постановено в закрито
заседание по гр.дело № 5771/ 2015 год. по описа на СРС, ГО, 47 състав е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от
05.08.2016 г., постановено по гр.дело № 5771/2015 г. на СРС, І ГО, 47-ми състав, в което следвало да
се чете следното: ОСЪЖДА Л.М.П., с ЕГН **********, на основание чл.45 от ЗЗД,
да заплати на К.П.Д., с ЕГН **********, обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 10000 лв., изразяващи се в уронване доброто му име в обществото,
притеснение и безпокойство в интервю дадено от него в предаването „120 минути“
на телевизия „ Би Ти Ви“ на 23.11.2014 год., ведно със законната лихва върху
тази сума от 23.11.2014 г., датата на деликта до окончателното й плащане, както
и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените по делото разноски, съобразно с
уважената част от исковете в размер на 1581,00 лв., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно
основание чл.45 от ЗЗД до пълния предявен размер от 10000 лв. до 20000 лв.,
като неоснователен.
Срещу решението на СРС, 47 с-в е постъпила въззивна жалба от Л.М.П., подадена чрез
пълномощника му адв.А.Т., с искане същото да бъде отменено,
в частта в която е уважен предявения иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за
сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения иск с правно
основание чл.45 от ЗЗД бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен, по
съображения подробно изложени в жалбата. В жалбата се излагат подробни доводи,
че решението е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона.Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец К.П.Д., чрез
пълномощника си адв.Е.Ж. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция са изслушани показанията на свидетелката на
ответника- К.М., но същите не променят приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
С оглед релевираните в жалбата на ответника оплаквания, въззивният съд намира
обжалваното решението за правилно,
като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за основателност на претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по чл.45 от ЗЗД до присъдения от първоинстанционния
съд размер от 10000 лв./чл.272 от ГПК/. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са
деяние извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка
между настъпилата вреда и деянието. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД,
всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. С оглед на
така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен
начин от страна на ищеца, че е налице действие на ответника, от което като
пряка и непосредствена последица да са му били причинени твърдяните в исковата
молба неимуществени вреди.
Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД
носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или
бездействия. Тази отговорност се поражда с
оглед основното
задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона
/ чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява
всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна
норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази
норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква
задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този
смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и
виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения
ответник –Л.М.П.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на
деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на
пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от
фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание. При доказаност при условията на кумулативност на
изброените по-горе предпоставки са налице основания за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника, което обуславя основателността на заявената искова
претенция. Установяването
на обективните елементи от горепосочения фактически състав на отговорността по
чл.45 от ЗЗД е в тежест на ищеца – аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК. Фактическият състав на непозволеното увреждане по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена
връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл.
45, ал. 2 от ЗЗД се предполага. Съгласно
константната съдебна практика отговорността по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от
обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти,
които накърняват личните права и интереси на ищеца, като свободата на словото,
прокламирана в чл. 39 и сл. от Конституцията на Република България, се
разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности,
каквито са доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение
№ 7/1996 г. по к.дело № 1/1996 г. на Конституционния съд свободата на словото /правата
по чл. 39 – чл. 41 от КРБ/ няма абсолютен характер, като Конституционният съд условно
е групирал основанията за ограничаването й по следния начин: за защита на националната сигурност /чл. 41, ал. 1/; запазване на обществения
ред и превенция на престъпността /чл. 39, ал. 2,
чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 1/; защита на здравето и
морала /чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 1/; защита на репутацията и
правата на другите граждани /чл. 39, ал. 2,
чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, чл. 41, ал. 2/; съображения за запазване
на тайна /чл. 41, ал. 2/.
Накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване
на възможността свободно да се изразява мнение, както по силата на общата
ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2
КРБ, така и с оглед на възприетата структура на чл. 39
КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. В
случая това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията е
също защитено.
Допълнителни
разяснения Конституционният съд е дал и в решение № 20/1998 г. по к.дело №
16/1998 г. на Конституционния съд, в което е посочено, че правото на всеки да изразява и
разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация е прогласено и в чл. 10 от Европейската конвенция за защита
на правата на човека и основните свободи
/„Конвенцията“/, но то не е абсолютно. Основания за ограничаването му се съдържат в
чл.39, чл.40 и чл.41 КРБ и не позволяват то да бъде
използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а
също и в общия за всички права чл.57, ал.2
КРБ, който
не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или
законни интереси на другия. Такова ограничително основание се съдържа и в
текста на чл.10, т.2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на
изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или
санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично
общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Съгласно цитираното решение когато конкретизират ценностите,
чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване
на мнения, Конституцията освен останалите посочва правата и доброто име на
другите граждани, а Конвенцията – репутацията и правата на другите. Така
посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство,
добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата /умишленото унижаване достойнството на дадено лице
посредством неприлично отнасяне с него/ и на клеветата /съзнателното разгласяване на неистински позорни
обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму/.
На следващо място съдът приема, че пределите до които, до които се
простира свободата да се отстоява мнение, да се получава и разпространява
информация, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта
и достойнството на гражданите, като това е очертаната правна рамка, в която
упражняването на посочените права, в частност правото да се изразява свободно
мнение и да се разпространява информация, е правомерно, т.е не е обидно или
клеветническо. Разпространяването на информация накърнява доброто име, когато
за дадено лице се изнасят неверни факти и данни, но само ако те обективно са в
състояние да засегнат честта, достойнството и доброто му име. Ако фактите са
верни, информирането за тях не е противоправно. За разлика от
разпространяването на информация, изразяването на мнение има оценъчен характер,
тъй като изразява позицията на лицето по даден въпрос или във връзка с даден
факт, а не информира за този факт. Мнението не може да бъде вярно или невярно,
тъй като не е изявление за знание, като то е противоправно единствено ако е
изразено в обидна форма, т.е. ако съдържа обидни оценки и квалификации,
преценени с оглед господстващия обществен морал. Не всяка негативна или
експресивна оценка може да се приеме за обидна, тъй като това би отрекло
напълно конституционното право на изразяване на мнение, но със сигурност обидна
е оценка, която съдържа вулгарни, цинични изрази и квалификации по нечий адрес
или ако чрез позорящо внушение създава у трети лица отрицателно впечатление за
пострадалия. Поради тази причина може да се носи отговорност и за оценъчни
съждения и мнения, стига те да съдържат такива обидни изрази. Няма пречка едно
и също изказване да съдържа както разпространяване на информация за
осъществяването на даден факт, така и изказването на оценка, позиция, т.е.
мнение на лицето по отношение на този факт, но и в този случай при преценката
за наличието на противоправност следва да се изхожда от посочените различни
критерии спрямо различните части на това изказване.
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства дава основание
на съда да направи обоснован извод, че в настоящия случай са налице предпоставките
на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника. В случая съдът
приема, че е налице противоправно поведение на ответника Л.М.П., както и
причинна връзка между противоправното поведение на ответника и настъпилите неимуществени
вреди за ищеца. Безспорно установено е по делото обстоятелството, че ответникът
Л.М.П. е отправил твърденията си по отношение на ищеца К.П.Д. в телевизионно
предаване „ 120 минути“, излъчено на живо по национална телевизия „БТВ“ на
23.11.2014 год. Изказванията в това предаване по отношение на ищеца са
осъществени единствено от ответника по делото. Същите не представляват мнение с
негативна оценка по отношение на ищеца. Съдът приема, че независимо, че правото
на мнение и свободата на словото са конституционно гарантирани и може да се
упражняват надлежно дори при изказване на мнения и твърдения с негативна
оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, не могат да бъдат
осъществявани и упражнявани безгранично и свободно. Противоправността при
упражняване на правото на мнение или свободата на словото е налице, когато се
упражняват превратно и се причиняват вреди другиму, както в процесния случай-
накърняване на доброто име и авторитет на ищеца. Разгласяването от страна на
ответника на клеветнически и обидни твърдения по отношение на ищеца съставлява
противоправно деяние. Твърденията на ответника, безспорно свързани с личността
на ищеца К.П.Д., са обидни и позорящи, като представляват изявления, съдържащи
позорни обстоятелства, унизителни за честта и достойнството на ищеца. В случая
без значение е обстоятелството, че ищецът е публична личност и като такава би
следвало да търпи по-висока степен на обществена критика, включително негативни
оценки спрямо личността му, изразяващи субективно мнение. В трайната съдебна
практика на ВКС се приема, че негативните оценки за определена личност,
открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат
отговорност, само ако не засягат достойнството на личността, т.е. ако не
осъществяват състав на престъплението обида. В случая, в процесните изказвания
на ответника по отношение на ищеца се съдържат оценъчни съждения, които
безспорно са с унизителен и укорим характер.Съдът приема, че с отправените от страна
на ответника твърдения се уврежда
доброто име и репутацията на ищеца. Ищецът е представен, като човек,
който не притежава необходимите знания и подготовка за изпълнение на
професионалните си ангажименти. Освен неистински съдът намира, че твърдените от
ответника обстоятелства са и дискредитиращи. Изказването на твърдения- обидни и
неистински, дори и представени като мнение, представлява противоправно деяние,
тъй като опозорява и накърнява доброто име и репутация, както и престижа и
достойнството на дадено лице, в случая на ищеца по делото.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост. Понятието ,, справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението - така т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Справедливо по смисъла на чл.
52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен
еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и
неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно
намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята
цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
Съдът
приема, че
на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна
връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера им,
както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди
трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените
вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по
вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В
този смисъл справедливостта по смисъла на
чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики -характер и степен на
увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността
и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите
на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие
с принципа на справедливост. В случая
въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие с
принципа на справедливост.
В настоящия случай съдът намира, че
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение на ищеца за претърпени от
него неимуществени вреди в размер на
сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/ отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за
репариране на вредите по справедливост. При определяне размера на това
обезщетение съдът намира, че следва да бъдат взети предвид следните
обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, а именно: 1/ характера на противоправното деяние, изразяващо се в
разпространяване на неверни и обидни твърдения и факти, опозоряващи доброто
име, честта и достойнството на ищеца, неговия авторитет и репутация в
обществото; 2/ обстоятелството, че
позорящите ищеца неверни и обидни твърдения са изразени публично, чрез публицистично
предаване, излъчено директно по национална телевизия „БТВ“ на 23.11.2014 г., и
са станали достояние на широк кръг лица; 3/ негативните емоционални преживявания и дискомфорт на
ищеца, установени с показанията на свидетелите И.Г.- Й. и П.Б.- психически стрес
и притеснение; 4./ личността на ищеца и
обстоятелството, че изложените твърдения от ответника в телевизионно предаване
по националната телевизия „БТВ“ са станали известни на неограничен кръг от
хора; 5/ обществено-икономическите
условия в страната към момента на осъществяване на деликта.
При съобразяване на горепосочените
обстоятелства, по преценка на настоящия въззивен състав, на ищеца
К.П.Д. следва да бъде определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди
в размер на сумата от 10000 лв., съставляващо справедлив паричен еквивалент на претърпените
от него неимуществени вреди, с който същите да бъдат съразмерно компенсирани. Съдът намира, че присъждането на сумата от 10000 лв. би било справедливо по
размер обезщетение
за претърпените от ищеца неимуществени вреди, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД. Противно на изложеното в жалбата на ответника, при
определяне на размера на обезщетението първоинстанционният съд е съобразил и
отчел единствено установените по делото реално претърпени вреди от ищеца, с
оглед събраните по делото доказателства и проведеното доказване, поради което оплакването на въззивника- ответник,
че е нарушен принципът на чл. 52 ЗЗД е неоснователно. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези
доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие
с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното
решение е постановено в съответствие с принципа на справедливост, като
обезщетение в по-нисък или в по-висок размер би довело до нарушение на
критериите на чл.52 ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния
вид, характер и интензитет. В тази връзка, първоинстанционният съд, след като е достигнал до същия правен извод и е приел, че отговорността на
ответника по чл.45 ЗЗД следва да бъде ангажирана по справедливост в размер на
сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/ е
постановил правилен
и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата
инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не
следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ишец по делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 05.08.2016 г., постановено
по гр.дело № 5771/2015 г. на
СРС, І ГО, 47-ми състав,/поправено с решение от 17.11.2016 год.,
постановено в закрито заседание по гр.дело № 5771/ 2015 год. по описа на СРС, І
ГО, 47 състав/, в обжалваната част.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.