РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Г.О., IV-„В“
състав в откритото съдебно заседание на 04.02.2021 г. в състав:
Председател: Елена Иванова
Членове: Златка Чолева
Димитър
Ковачев
при секретар Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия
Ковачев в.гр. дело N. 12815/ 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба от „Т.С.“ЕАД срещу Решение № 20206994 от 24.09.2020г.,
постановено по гр. д. № 64795/2019г. по описа на Софийски районен съд, 25 с-в,
с което са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу К.Б., установителни
искове по чл. 415 от ГПК за цената на потребена, но неплатена топлинна енергия
за периода 01.05.2016г. до 30.04.2018г.,
лихви за забава и такса за дялово разпределение и лихва за забава.
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно
и немотивирано, поради неправилно прилагане на закона.
Позовава се на ТР 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Посочва,
че бившият съпруг на ответницата не е поискал откриване на партида на негово
име след като с решението за развода му е било предоставено ползването на имота
и следователно съгласно соченото ТР на ВКС и двамата бивши съпрузи са задължени
за цената на потребената топлинна енергия за процесния период.
Иска се отмяна на решението и уважаване на исковете
Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който тя се
оспорва и се иска потвърждаване на решението.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС констатира, че решението е валидно и допустимо в обжалваните
му части. По отношение на неговата правилност въззивния съд е обвързан от
оплакванията в жалбата и от императивните материални норми.
От фактическа страна според настоящият състав на СГС е
установено, че въззиваемата - ответница е собственик на ½ идеална част
от процесния имот за процесния период.
Това се
установява от приетите като писмени доказателства Договор за покупко-продажба
на жилище, сключен по реда на чл.117 от ЗТСУ от 17.05.1989г., Решение от
18.10.1991г. по гр.д. №103/1990г. на РС-София, с което е допуснат развод между
въззиваемата и и Нотариалния акт на л. 37-39 от делото на СРС. Имота е бил
придобит през време на брака при което е станал СИО и след прекратяването на
брака въззиваемата е получила в свой дял ½ ид. част от него.
С бракоразводното решение правата върху непълнолетните
деца са предоставени на бащата, както и ползването на семейното жилище - процесния
топлоснабден имот.
На 28.03.2016г. (а не 2014г. както е посочил СРС) К.П.Б.
е поискала да бъде закрита партидата й на адрес гр.София, ж.к.******, аб. №
149464 на основание бракоразводното решение.
На 07.04.2016г. въззивника ищец е изпратил писмо до С.Б.(бившия
съпруг на когото е било предоставено ползването на имота), с което го
уведомява, че му е открита партида за имота.
При тези данни и позовавайки се на чл. 62, ал. 1 от ОУ
на ищеца от 23.10.2014г., одобрени с
Решение на КВЕР ОУ-1/ 27.06.2016г., публикувани във в-к „Финанси“ от
11.07.2016г. ( в сила от 11.08.2016г.) СРС е приел, че ищеца е закрил партидата
на въззиваемата ответница и така е признал, че тя не е задължено лице по
отношение плащането на цената на потребената в жилището ТЕ, поради това, че е
трябвало да го напусне по силата на официален документ и е отхвърлил исковете.
Тези изводи
не се споделят от настоящият състав на СГС.
На първо място
според СГС с посоченото писмо от 07.04.2016г. не се установява ищецът да
направил изявление, че закрива партидата на ответника. Изявлението в писмото е,
че се открива партида на С.Б.което не изключва да има партида и на името на
ответника предвид наличието на съсобственост за двамата върху имота.
На следващо място бракоразводното решение не би могло
да бъде основание за закриване на партидата на ответника и за прекратяване на
облигационното отношение между нея и ищеца възникнало по силата на закона
предвид притежаваното от нея право на собственост (чл. 153 ЗЕ). Неговото
действие по отношение на ползването на имота е прекратено много преди
депозирането на заявлението от ответницата от 28.03.2016г. Както по отменения
семеен кодекс, така и по настоящият ползването на семейното жилище е винаги за определен
срок- докато съответния родител упражнява родителските права върху
непълнолетните деца от брака-навършване на пълнолетие. Предвид датата на
решението за развод и датата на молбата за закриване на партида децата няма как
да не са пълнолетни и следователно е отпаднало действието на решението за
развод в частта му относно ползването на бившето семейно жилище.
Тоест чл. 62 от ОУ на ищеца, на който се позовал СРС е
неприложим.
Отделно от горното дори действието на решението за развод
да не бе отпаднало, то предвид липсата на сключен договор между ползващият
съпруг и ищеца относно целия имот, то и двамата бивши съпрузи отговарят за
задълженията за ТЕ в имота съобразно квотите си в съсобствеността, както
изрично е разяснено с ТР 2/2017г. на ОСГК на ВКС.
Възражението за давност също е неоснователно.
Заявлението по чл. 410 ГПК е от 28.01.2019г. Погасени по давност биха били
задължения с настъпила към 28.01.2016г. изискуемост. Процесния период започва
след тази дата и давност няма изтекла към деня на заявлението.
Предвид изложеното СГС намира, че исковете за главница
са доказани по основание. Относно размера на сумите за главница СГС взема
предвид неоспорените справка и два броя фактури на л.26-28 и изравнителните
сметки на л. 68 и 69 от делото на СРС. Ищецът с исковата молба претендира
главница за ТЕ в размер на 2833,04 лева. От представените изравнителни сметки се
установява, че за процесния период задълженията за целия имот за ТЕ са 5666,10
лева. Въззиваемата отговаря за ½ от тях или за сумата от 2833,04 лева за
периода 01.05.2016г. – 30.04.2018г. Искът за цена на ТЕ следователно е
основателен за сумата 2833,04 лева, тоест изцяло.
Искът за
мораторна лихва е частично основателен за заявения период, като СГС съобразява
следното:
Месечните
вземания за цената на ТЕ имат самостоятелен характер, а обстоятелството, че след края на отчетния период
се издава обща фактура и кредитни известия не променя този извод. Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл.
155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. /,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11
равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия
за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до
извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове (ако има такива), а до възникване на ново вземане в полза на една от
страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
сума по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия,
отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е
самостоятелно и различно от вземанията на топло-преносното предприятие за
месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски
със задна дата. Т. е., издаването на изравнителна сметка и задължението за
заплащане на изравнителната сметка в определени срокове (ако има установени такива)
не влияе на дължимостта на месечните вноски и момента на настъпване на тяхната
изискуемост.
Тук е мястото да се отбележи, че за част от процесните
вземания (месеците от Май до Юли на 2016г.) са приложими ОУ на ищеца приети
2013г. одобрени с Решение на КВЕР ОУ-2/ 03.02.2014г.. в сила от 12.03.2014г.,
които действат до приемането на ОУ от 2016г, като последните влизат в сила през
м.08.2016г.
Съгласно ОУ от 2014г. чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от
2014г., месечните суми се дължат след обявяването на фактурите на интернет
страницата на продавача и изтичане на 30 дневен срок от обявяването.
Според мнозинството от настоящият състав върху
главницата за периода 01.05.2016г.-31.07.2016г. не се дължи лихва върху
месечните суми преди датата на заявлението по чл. 410 ГПК поради липса на
покана и поради нищожност на клаузата от ОУ от 2014г. (в сила от м.03.2014г.) на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от приложимите за този период от
време Общи условия от 2014 г., на основание чл.
146, ал. 1, пр. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като
неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.
143, ал. 1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията
на ищеца - търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С
клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г. е установен падеж за плащане
на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по
чл. 32, ал. 1 от същите/ в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл. 33, ал. 2 – падежът за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл. 32, ал. 2 от ОУ/ – отново в
30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на продавача
"Т. С. " ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на задължението
за плащане, с притежаването на специално техническо средство от страна на
потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр. /, което да му дава възможност за
достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи
допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да
бъде задължаван да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с такива технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да
изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. От друга страна, от потребителя не може да се изисква да извършва
постоянни справки в един неопределен период от време за това кога точно
топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите се
месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определените по този начин
от "Т.С." ЕАД падежи за
изпълнение. С оглед гореизложеното мнозинството на настоящия състав приема, че
клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на
императивната материалноправна норма на чл.
143, ал. 1 ЗЗП, за чието приложение съдът следи служебно съгласно разясненията,
дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, и на основание чл.
146, ал. 1, пр. 1 ЗЗП – са нищожни.
Предвид това обстоятелство за вземането на
ищцовото дружество за дължимата се стойност на топлинната енергия от м. 05.
2016 г. до м. 07. 2016 г. вкл., което попада в приложното поле на Общите
условия от 2014 г., ответника не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен
срок за изпълнение между страните, а по делото не е представена и покана за
изпълнение на това задължение в съответствие с изискването на нормата на чл.
84, ал. 2 ЗЗД. Главницата върху която не се дължи лихва за тези три месеца
е в размер на 551,55 лева според фактурата на л. 28.
За останала част от процесния период
приложими са ОУ на ищеца в сила от 11.08.2016г. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2
ОУ от 2016г. потребителя изпада в забава по отношение на месечните суми и на
вземанията по изравнителните фактури с изтичане на 45 дни от приключването на периода
за който те се отнасят. В случая е налице правилото срокът кани вместо човека.
За месечното вземане за м.08.2016г.
ответника изпада в забава на 15.10.2016г. за вземането за м.09.2016г. изпада в
забава на 15.11.2016г. и т.н.
Съгласно ОУ от 2014 и от 2016г. ищецът сам
се е съгласил, че няма да начислява лихва върху месечните вземания за
съответния отчетен период (от 01.05. на всяка година до 30.04. на следващата)
до изтичане на срока за плащане по предвидената в ОУ изравнителна фактура.
Пак съгласно ОУ (в сила от 11.08.2016г.
чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 32, ал. 3) срокът за плащане на изравнителната фактура
е 45 дни след изтичане на периода за който се отнася-отчетния период. Това
означава, че срокът за плащане на изравнителна фактура по принцип е започва да
тече на 01.05. всяка година и изтича на 15.06. всяка година за изравнителната
фактура за предходния отчетен период. Следователно в случая изравнителната
фактура на л. 28 от делото за отчетен период 01.05.2016г. -30.04.2017г. е със
срок за плащане до 15.06.2017г. и от 16.06.2017г. ищецът би имал право на
законна лихва върху месечните суми за периода м.08.2016г. до м.04.2017г. вкл.
НО от самата фактура се установява, че тя е издадена много след изтичане на
срока по ОУ, а именно на 31.07.2017г. В този случай според настоящият състав на
СГС забавата настъпва след като изтекат 45 дни от издаването на изравнителната
фактура, тоест от 14.09.2017г. Ищецът има право на лихва за забава върху сумите
за периода от м.08.2016г. до 30.04.2017г., чийто размер при съобразяване на
изравнителната сметка на л. 68 е 1830,29 лева (след приспадане на сумата 551,55
лева). За процесния период от 14.09.2017г. до 15.01.2019г. лихвата върху тази
сума съдът определя с помощта на софтуерна програма за лихви в размер на 248,62
лева и на основание чл. 162 ГПК ще следва да се признае за установена дължимост
на сумата от 124,31 лева, тъй като ответницата е собственик само на ½ от
имота за процесния период и дължи половината от общо начисляваните суми.
За следващият период от 01.05.2017г. до 30.04.2018г.
главницата е 3284,27 лева с ДДС видно от изравнителната сметка на л. 69, от
която половината е за ответницата или сумата от 1642,13 върху която лихвата за
периода от 14.09.2018г. до 15.01.2019г. е 56,56 лева.
Или общо дължимата от ответницата лихва е
180,87 лева за периода от 14.09.2017г. до 15.01.2019г.
По отношение
претендираната от ищеца сума от 16,44 лв. за такси за дялово разпределение СГС в настоящият си състав намира, че предвид клаузите
на ОУ действали за периода и договора между ищеца и ТЛП цената на тази услуга
се дължи от потребителите на топлопреносното предприятие, което я заплаща на
лицето по чл. 139б, а именно ТЛП „Техем сървисис“ООД в случая. За тази
конструкция на плащане няма законова забрана въпреки, че поначало това е
вземане на ТЛП. Това следва и по аргумент от чл. 139в, ал. 3, т. 4 от ЗЕ, който
предвижда цената на тази услуга да се договаря между топлопреносното
предприятие и лицето извършващо услугата.
Искът за
цена на услугата дялово разпределение обаче за периода м.12.2015г. е погасен по
давност. Тези вземания имат всички
характеристики на периодични такива за една и съща услуга през едни и същи
периоди. В ОУ на ищеца няма срок за плащане на тази сума, поради което давност
тече от възникване на вземането. От справката на л. 26 от делото на СРС се
установява, че вземането за м. 12. 2015г. е в размер 0,56 лева (частта на
ответницата). остатъкът за процесния период е в размер на 15,88 лева.
Лихвата
върху тези суми обаче не се дължи,
поради липсата на срок за плащане и липсата на покана.
Предвид гореизложеното решението следва да се отмени в
частта му с която са отхвърлени исковете за главница за ТЕ изцяло. В частта
относно сумата за цената на услугата дялово разпределени решението следва да се
отмени в частта за отхвърляне на иска до размер от 15,88 лева, като за
посочените суми се уважат исковете.
В частта за лихвите решението трябва да се отмени до
размер на сумата от 180,87 лева – лихва върху главниците за ТЕ и да се потвърди
за лихвите върху сумата за дялово разпределние, както и да се потвърди в
отхвърлителните части над сумата от 180,87 лева за лихви и над сумата от 15,88
лева за цената на услугата дялово разпределение.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски имат и
двете страни.
За въззивното дело ищецът има право на разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Обжалваемия интерес е 3068,31
лева. Уважени са искове за 3032,66 или 99 %.
Следователно за въззивна инстанция ищецът има право на
60,76 лева за държавна такса. За юрисконсултско възнаграждение СГС определя
сумата от 100,00 лева, от която съобразно уважената част от исковете се дължат
99,00 лева.
За първа инстанция ищецът има право на разноски за държавна
такса в размер на 101,59 лева и 99,00 лева за юрисконсулт.
За заповедното дело има право на разноски в размер на 121,50 за държавна такса и 49,50 за
юрисконсулт.
На ответницата разноски за заповедното дело и за първа
инстанция не са присъждани от СРС, като не е правено искане по чл. 248 ГПК и
СГС също не може да ги присъди.
За въззивната инстанция при отхвърлени 1 % от интереса
ответницата има право на разноски в размер на 3,00 лева за адвокатски хонорар
при претендирани 300,00.
Между разноските за процесуално представителство във
въззивното дело, които си дължат страните съдът извършва компенсация и на въззивника
следва да се присъдят 96,00 лева за юрисконсулт, а на въззиваемата не се
присъждат разноски.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ :
ОТМЕНЯ Решение № 20206994 от 24.09.2020г., постановено по
гр. д. № 64795/2019г. по описа на Софийски районен съд, 25 с-в, В ЧАСТТА, С КОЯТО е отхвърлен,
предявения от „Т.С.“ЕАД срещу К.П.Б., установителен иск по чл. 415 от ГПК вр. с
чл. 153 ЗЕ за цената на потребена, но неплатена топлинна енергия за периода
01.05.2016г. до 30.04.2018г.в имот: ап*******гр. София в размер на сумата от
2833,04 лева, както и в частта с която
е отхвърлен искът за обезщетение за забава в плащане на главницата за ТЕ до
размер от 180,87 лева за периода 14.09.2017 – 15.01.2019г., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният
установителен иск за цена на услугата „дялово разпределение“ до размер от 15,88
лева за периода 01.01.2016г. - 30.04.2018г. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че К.П.Б. ДЪЛЖИ НА „Т.С.“ЕАД сумата от 2833,04 лева, представляваща цена на
ползвана, но неплатена топлинна енергия за периода 01.05.2016г.-30.04.2018г. в имот:
ап. 34, ет. 8, вх. А, бл. 350, ж.к. „Люлин“, гр. София, КАКТО И сумата от 180,87 лева - обезщетение за забава в плащане на
главницата за ТЕ за периода 14.09.2017 – 15.01.2019г., както и сумата 15,88 лева, представляваща цена за услугата „дялово
разпределение“ за периода 01.01.2016г. 30.04.2018г., ВЕДНО СЪС ЗАКОННА лихва
върху сумите от 28.01.2019г. до окончателното им заплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 06.02.2019г. по ч.гр.д.
5142/2019г. на Софийски районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани отхвърлителни части.
ОСЪЖДА К.П.Б. ДА ЗАПЛАТИ НА „Т.С.“ЕАД разноски за заповедното дело в размер на 121,50 за
държавна такса и 49,50 за юрисконсулт, както
и разноски за първа инстанция в размер на 101,59 лева за държавна такса и 99,00
лева за юрисконсулт, както и разноски за
въззивна инстанция в размер на 60,76 лева за държавна такса и 99,00 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участие на „Т.с.“ЕООД като
трето лице помага на ищеца и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2
/о.м./
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на съдията докладчик Д. Ковачев
по отношение част от мотивите по в.гр.д. 12815/2020г.
на СГС, IV „В“ с-в
Не споделям становището на мнозинството от състава, че е нищожна
клаузата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила
от 12.03.2014 г., според която купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на купувача, тъй като поставяла потребителя в
значително неравностойно положение спрямо търговеца, като задължава потребителя
да закупи крайно техническо устройство и да поддържа договори с други
доставчици (на интернет услуги).
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение. Преди да
поиска изпълнение не може да има забава.
Това обаче не се отразява на крайния резултат по делото, защото при
тази редакция на общите условия, за да настъпи изискуемост и да се постави
клиентът на топлинна енергия за битови нужди в забава, е необходимо
установяване на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на
ищеца, което играе ролята на покана и изтичане на срока по ОУ след обявяването.
В хода на производството доказателства не са ангажирани за такова обявяване за
периода приет от СРС за погасен по давност. След като по ОУ е предвидена покана
и срок след нея, а покана не е доказана, то няма и забава за плащане за
главниците за м.05. до м.07.2016г. вкл., поради което искът за
заплащане на мораторна лихва върху главници за тези месеци се явява
неоснователен, какъвто е крайния извод на СГС.
С-я Д. Ковачев