Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 02.07.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав, в открито съдебно заседание на двадесет и втори
юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа търг. дело № 1702 по описа
за 2020 година, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 365 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано
е по искова молба, вх. № 92166/10.09.2020 г. на „М.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище гр. Бургас, за осъждане на „Р.П.“ ООД, ЕИК ********, със седалище ***,
да му заплати сумата 43024 лева, представляваща задържана като гаранция за
добро изпълнение част от дължимо възнаграждение по договор за строителство от
14.06.2017 г..
В
исковата молба са изложени твърдения, че с договор за изпълнение на
строително-монтажни работи от 14.06.2017 г. ответникът възложил на „М.“ ЕООД
изграждането на жилищна сграда с подземни гаражи срещу заплащане на цена (възнаграждение)
в общ размер от 1434157,58 лева, която следвало да се заплати чрез междинни
плащания въз основа на съответни протокол за извършени СМР и фактура. Съгласно
чл. 16 от договора от всяко междинно плащане ответникът задържал 5 % като
гаранция за добро изпълнение. Половината от задържаната сума в размер на
43024,73 лева следвало да бъде заплатена в 14-дневен срок от известието за
приемане на работата, съгласно клауза 8.2 от приложимите към договора общи
условия ФИДИК. Изпълнената работа била приета с подписването на акт, образец 15
на 16.04.2019 г., но след изтичане на уговорения 14-дневен срок възложителят не
изпълнил задължението си да престира половината от задържаната сума.
Ответникът,
„Р.П.“ ООД, е депозирало отговор на исковата молба в срок, с който оспорва иска
като твърди, че в полза на ищеца са заплатени пълните размери на дължимите
възнаграждения, без задържане на 5 %. Евентуално твърди, че падежът на
задължението за плащане на задържаната сума не бил настъпил, тъй като не бил подписан
между страните документ по смисъла на клаузата 8.2 от общите ФИДИК правила,
приложими към договора. Твърди се, че ищецът в нарушение на ЗСч издал проформа
фактура за задържани плащания, включително в нарушение на данъчното
законодателство начислил и ДДС върху сумата.
В
срока за отговор на исковата молба, ответникът „Р.П.“ ООД, ЕИК ********,
предявява насрещен иск за заплащане на сумата 86049,45 лева – мораторна
неустойка, дължима в максимален размер от 5 % върху стойността на договора за
СМР от 14.06.2017 г., който с определение от 08.01.2021 г. е приет за съвместно
разглеждане в настоящото производство, тъй като има за предмет парично вземане,
родово подсъден е на настоящия съд и с вземането по първоначално предявения иск
може да се извърши прихващане.
В
насрещната искова молба „Р.П.“ ООД твърди, че съгласно сключения между страните
договор срокът за изпълнение на възложеното строителство бил 14 месеца от
подписване на протокол за откриване на строителна площадка, което било осъществено
на 27.07.2017 г., а на 07.08.2017 г. бил заплатен уговорения аванс от 15 %,
поради което и от тази дата били изпълнени изискванията за започване
изпълнението на СМР, което приключило на 01.03.2019 г., когато бил подписан
последният акт образец 19. В договора била предвидена клауза за мораторна
неустойка с максимален размер от 5 % от стойността на договора, тъй като
забавата продължила повече от 10 дни,
поради което и се претендира присъждане на сумата 86049,45 лева в обезщетение
на вредите от забавеното изпълнение.
В
допълнителна искова молба ищецът „М.“ ЕООД поддържа твърдението да са извършени
5 % удръжки от междинните плащания и настъпване на изискуемостта за
освобождаване на задържаните суми.
В
отговор на насрещната искова молба, оспорва срокът за изпълнение на СМР да е
бил 14-месечен, тъй като се продължавал с необходимото за изпълнение на
допълнителни СМР време. На „М.“ ЕООД били възложени допълнителни СМР, за
изпълнението на които били необходими 235 дни. Евентуално твърди, че били
налице лоши метеорологични условия – температури под - 5 градуса и дъждовни
дни, през които изпълнение е било недължимо. Твърди, че сам възложителят бил в
забава, тъй като не заплащал в срок изпълнените СМР. Електричество на обекта
било осигурено на 13.04.2018 г. – с 8 месеца забава. Поради забавата на
възложителя „М.“ ЕООД не било в забава и съответно и не дължало мораторна
неустойка.
В
допълнителния отговор на „Р.П.“ ООД не се излагат нови оспорвания на
първоначалния иск. В допълнителната насрещна искова молба се твърди, че
продължаването на срока за изпълнение на възложените СМР изисквало да са налице
3 кумулативни условия: тези работи да са непредвидени, изпълнението им да е
предизвикано от технологична необходимост и да са писмено заявени от
възложителя, като тези условия не били налице. Договорът не предвиждал
възможност за продължаване на строителството при неблагоприятни метеорологични
условия, тъй като строителят следвало да ги съобрази при поемане на
задължението. Забавата в плащанията не се отразявала на срока на договора, а
електричество било осигурено.
В
допълнителния отговор на насрещната искова молба „М.“ ЕООД настоява
възложителят „Р.П.“ ООД да е било в неизпълнение на задължението за осигури
електрозахранване, като такова било осигурено от самия изпълнител чрез нает
дизелов генератор.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от
фактическа и правна страна следното:
Страните
не спорят и от представения договор за строителство, сключен на 14.06.2017 г.,
се установява, че същите постигнали съгласие „М.“ ЕООД да изпълни по възлагане
на „Р.П.“ ООД строителните и довършителни работи по изграждане на жилищна
сграда с подземни гаражи в поземлен имот с идентификатор 68134.1609.3022, със
свои средства и механизация, срещу възнаграждение, определено съгласно
предложената количествено-стойностна сметка, в размер на 1434157,58 лева, без
ДДС. Срокът за изпълнение на цялостното строителство, съгласно чл. 3 от
договора бил 14 месеца и започвал да тече от подписването на протокол за
откриване на строителна площадка. Възложеното строителство включвало включените
в количествено-стойностната сметка СМР, но ако липсата на определени дейности
препятствала получаване на разрешение за ползване, то срокът за изпълнение се
продължавал с времето, необходимо за осъществяване на допълнителните работи –
чл. 2 от договора. Невключени (непредвидени) в количествено-стойностната сметка
работи, които се налагали от технологична необходимост и заявени писмено от
възложителя, подлежали на допълнително заплащане – чл. 7 от договора.
Съгласно
чл. 16 от договора от всяко междинно плащане възложителят задържал 5 % като
гаранцията за добро изпълнение, която се освобождавала при условията на клаузи
9.1, 11.4 и 11.5 от общите условия на кратка форма на договор ФИДИК, първо
издание 1999 г.. Съгласно тези общи условия първата половина от удържаната сума
се заплащала на изпълнителя в 14-дневен срок след публикуването на известието
по т. 8.2, която клауза визира приемане на извършените СМР от възложителя. Забавата на изпълнителя да изпълни и предаде
работите в предвидения срок пораждала, съгласно чл. 21, ал. 2 от договора,
задължение за престиране на мораторна неустойка в размер на 0,5 % от стойността
на неизпълнените работи за всеки просрочен ден, но не повече от 5 %.
Констативен
акт за установяване годността за приемане на строежа е подписан на 16.04.2019
г., а протоколът за откриване на строителна площадка и определяне на строителна
линия и ниво на строежа – на 27.07.2017 г..
В
производството са представени фактури, издадени от изпълнителя на възложителя
за изпълнени СМР, платежни нареждания за банкови преводи и актове по приемане
на извършени СМР към съответна дата, които доказателства са съобразени от
вещите лица, поради което и съдът не ги обсъжда.
В
производството е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като съответно на събраните в производството доказателства и
въз основа на което приема за установено, че всички 23 процесни фактури,
издадени за междинни плащания, въз основа на подписани протоколи образец 19, са
заведени в счетоводството на „Р.П.“ ООД, като приспаднатите във фактурите от
сумата за СМР аванси – 15 % и гаранции – 5 %, в счетоводството на ответника са
приспаднати като обща сума по сметка за аванси – във фактурите от сумата за СМР
са приспаднати 215 123,64 лева по аванси и 71 707,89 по гаранции, или общо 286
831,52 лева, а в осчетоводяването са приспаднати 286 831,52 лева аванси.
Данъчната основа на фактурите, начисленото ДДС и крайните суми на фактурите в
счетоводствата на страните съвпадат напълно. Всички дължими суми по фактурите
са осчетоводени като разплатени чрез банкови плащания, като сумите на данъчите
основи, начисленият ДДС и общата сума за плащане на всяка една от фактурите
съвпадат със сумите от издадените фактури.
Счетоводно
гаранцията от 5 % не е удържана/задържана от ответника, тъй като въобще не
участва във формирането на данъчната основа на фактурите (поради приспадането
им от сумата на извършените СМР преди да се формира данъчната основа на
фактурата). Тоест цитираната гаранция от 5 % на практика е приспадната още от
ищеца „М.“ ЕООД при издаването на фактурата, като по този начин ответникът е
известен, че дължи сума с вече приспадната гаранция от 5 %, която гаранция по
всички фактури възлиза на сума в общ размер 71707,89 лева, без ДДС.
Гаранцията
от 5 % би била удържана/задържана от ответника в случай, че когато му бъде
издадена данъчна фактура от ищеца, той не заплати цялата фактура, а 95 % от
стойността й, и задържи при себе си като гаранция 5 %, което в случая не е факт
– според издадените фактури. Ответникът надлежно е заплатил всички суми по
издадените му от ищеца фактури – данъчна основа и ДДС, така, както са издадени
от ищеца и фактически не е задържал суми при себе си.
В съдебно заседание, вещото лице изрично
уточнява, че дължимите суми по прокотолите за приети СМР са по-високи, но от
тях сам ищецът е приспаднал 20 %, от които 5 % гаранция и 15 % аванс, като е
издал фактури за суми, намалени с тези 20 %.
В
производството е прието неоспорено заключение и на съдебно-техническа
експертиза, съгласно което се установява наличие на допълнително изпълнени СМР
на стойност 133541,99 лева, незначителна част от които представляват
допълнително количество, а основната част са непредвидени в
количествено-стойностната сметка, но пряко свързани с издаването на разрешение
за ползване на сградата, тъй като без изпълнението им сградата не би могла да
бъде завършена окончателно. Допълнителните работи били изпълнявани през целия
период на строителството и за изпълнението им технически били необходими 231
дни, които не били отразени в линейния график. Тези допълнителни работи вещото
лице е констатирало, че са включени в подписаните между страните протоколи
образец 19. За изпълнението на възложените СМР било необходимо електричество,
което на обекта е осигурено въз основа на сключен на 13.04.2018 г. между „Р.П.“
ООД и „ЧЕЗ Разпределение“ АД договор. До този момент изпълнението на СМР е
осъществявано, поради което основателно може да се предполага, че
електрозахранване е осигурено от генератор, но за това доказателства не са
събрани.
Други
доказателства от значение за спора не са ангажирани.
По отношение осъдителния иск с правна
квалификация чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността
на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките:
валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието, на
което да е задължението за заплащане на възнаграждение за изпълнена и приета
работа; настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от
страна на задълженото лице. Липсата на една от предпоставките води до
неоснователност на претенцията за реално изпълнение, предвидена в чл. 266, ал.
1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С
оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за
установяване на фактите, съставляващи основание на иска и имащи характер на
положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно
доказване. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността – а именно неосъществяване на дължимо престиране на
съответната парична сума (43024 лева), е достатъчно твърдението на ищеца, като
ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт,
който го изключва – точно изпълнение. В случая, ответникът твърди да е заплатил
всички суми, за които от ищеца са му издадени фактури, без да е задържал
плащането на никаква част от стойността им.
Сключеният
на 14.06.2017 г. договор е формална (по волята на страните съгласието е
обективирано в документ), консенсуална и кумутативна правна сделка, с предметно
съдържание, съответно на уредения в р. VІІІ от Особената част на ЗЗД договор за
изработка. Предметът на задължението на страната, дължаща характерната
престация - изпълнителя, е извършване на конкретни фактически действия –
строителни и монтажни работи за постигане на възложения с договора резултат –
изграждане на жилищна сграда с подземни гаражи. Посоченият договор е
юридическият факт породил облигационно отношение между страните, със съдържание
задължението на изпълнителя да изпълни СМР и съответстващото задължение на
възложителя да престира възнаграждение, за приетите като съответни на възложеното
СМР.
Възнаграждението,
следващо се за извършена възложена работа по правилото на чл. 266, ал. 1 ЗЗД е
изискуемо от приемане й. Приемането на извършена работа, възложена с договор за
изработка, обхваща два момента: 1). фактическото получаване на изработеното от
поръчващия (овеществен резултат на СМР) и 2). признанието, че изработеното
съответства на възложеното. Следователно, приемане има само когато реалното
получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено
волеизявление на поръчващия (възложителя), че счита работата за съответна на
договора.
Въз
основа на кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, се установи,
че всички издадени 23 фактури за дължимо възнаграждение по процесния договор са
основани на двустранно подписани протоколи образец 19 за установяване на
извършени СМР, като всички фактури са отразени в дневниците за покупките на „Р.П.“
ООД и в подадените справки-декларации по ЗДДС, като възложителят е усвоил
данъчния кредит.
С
оглед обстоятелството, че за дължимото на изпълнителя „М.“ ЕООД възнаграждение
са издадени данъчни фактури, които са отразени в счетоводството на „М.КО“ ЕООД,
то е налице признание на извършената от ищеца материална престация и
съответствието й с възложеното, което признание изрично е обективирано и в
протоколите образец 19, които съгласно заключението на съдебно-техническата
експертиза са включвали и допълнителни СМР, които не са предвидени в
количествено- стойностната сметка, но са били необходими за цялостното
завършване на обекта.
Възражението
на ответника, че тези допълнителни работи не са писмено заявени от възложителя,
е неоснователно. Тези дейности са били непредвидени, в смисъл на невключени в
изготвената при подписване на договора количествено-стойностна сметка, но са
били необходими и приети от възложителя чрез подписване на съответните
протоколи, в които след извършването им са включени, съответно за тях е
заплатено и допълнително възнаграждение. С подписването на съответните
протоколи образец 19 възложителят е приел изпълнението на допълнителните работи
и по този начин е потвърдил и самото им възлагане.
Всяка
от фактурите е издадена за заплащане на възнаграждение за приети с протокол
образец 19 строителни работи и последващото й осчетоводяване в търговските
книги на възложителя и заплащането на стойността й, съставлява категорично
признание на възлагането на допълнителни СМР и приемането на изпълнението на
същите като съответно на възложеното.
Съгласно
уеднаквената практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която макар по
действащата уредба да няма задължителен характер, но се съобразява от настоящия
състав, изразена в решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., Т. К.,
ІІ Т. О. на ВКС, решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ
т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 на ВКС, І т.о. и
решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., както и
решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., фактурата
може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по
договор за изработка между страните, доколкото в самата фактура се съдържа
описание на изработеното по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на
страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата
в счетоводството на ответника, включването й в дневника за продажбите по ЗДДС и
ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и
доказват неговото съществуване (така изрично решение № 42 от 19.04.2010 г. по
т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.).
Предвид
обстоятелството, че всички издадени на „Р.П.“ ООД фактури са осчетоводени,
ответникът е признал получаването на изработеното, включително като съответно
на възложеното, т. е. без недостатъци, забележими при обикновен преглед (чл.
264, ал. 2 ЗЗД).
Съгласно
договора 5 % от възнаграждението по всяко междинно плащане се задържа като
гаранция за добро изпълнение. Това задържане следва да се разбира в неговия
правен аспект - 5 % от дължимото възнаграждение за приетите без възражения СМР
по съответния протокол образец 19, не се престира, без значение дали същото е
включено в издадените фактури или при издаването им сам изпълнителят не търси 5
% от насрещната престация, както в конкретния случай. Във всяка от фактурите 5
% от стойността им е посочена с отрицателен знак (минус) и е извадена от
стойността на СМР по протокола, т. е. дължимата гаранция сам изпълнителят не е
фактурирал, като това има идентични последици в правен смисъл с тези, които
биха настъпили при фактуриране на цялото дължимо възнаграждение и съответно
незаплащането на 5 % от него, което все съставлява задържана от възложителя
гаранция за добро изпълнение.
Гаранцията
има ясна функция и предназначение – макар изпълнителят да е предал във
фактическа власт на възложителя материална престация на определена стойност,
част от тази стойност не му се заплаща, т. е. възложителят не изпълнява
задължението за заплащане на част от възнаграждението (определен процент,
предвиден в договора между страните), която незаплатената част от
възнаграждението, подлежи на плащане при настъпване на допълнителни условия за
това – в случая с изтичането на 14 дни след приемане на работата, което няма
спор, че е осъществено на 16.04.2019 г. с подписването на констативния акт
образец № 15. Половината от незаплатеното и нефактурирано (или включено с
отрицателен знак във издадените фактури) вземане за 5 % от дължимото на
строителя възнаграждение, е изискуемо от 30.04.2019 г., като не се твърди от
възложителя гаранцията да е била усвоена преди този момент, поради релевирана
форма на неизпълнение от страна на изпълнителя.
Това
обуславя основателност на предявения иск до предявения размер от 43024 лева, която сума представлява ½
от незаплатената част от възнаграждението, възлизащо на 71707,89 лева без ДДС
или 86049,47 лева, с включен ДДС, тъй като няма причина върху незаплатената
част от възнаграждението да не бъде начислен ДДС. Действително ½ от
сумата 86049,47 лева представлява сума в размер на 43024,73 лева, но съдът, в
приложение на диспозитивното начало, е ограничен в произнасянето си до
предявения от ищеца размер.
Върху
дължимата част от възнаграждението ответникът дължи и законната лихва, считано
от предявяване на исковата молба – 10.09.2020 г. до окончателното й погасяване.
По отношение на насрещния иск, с правна
квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума в
обезщетение на вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането
на „Р.П.“ ООД за мораторна неустойка е необходимо да са осъществени
предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено обезпечаващо
го акцесорно задължение за неустойка, което е действително и осъществено
неточно във времево отношение изпълнение на главното задължение.
Страните
не спорят, че в чл. 21, ал. 1 от сключения на 14.07.2017 г. договор за
строителство, предвидили забавеното изпълнение на работата по договора от
страна на изпълнителя да е източник на акцесорно задължение за престиране на
мораторна неустойка в размер на 0,5 % от
стойността на забавената дейност за всеки ден забава, но не повече от 5 % от
стойността на договора.
Съдебно
предявеното вземане за сумата 86049,45 лева – мораторна неустойка предполага да
е налице валидна (действителна) клауза, която да поражда задължение за
престирането й и да е налице виновно неизпълнение от страна на задълженото лице
на обезпеченото с неустойката главно задължение.
Клаузата
от договора за строителство за дължимост на уговорената мораторна неустойка е
действителна по следните съображения.
В
решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е
предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката
за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на
закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските
правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави
уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и
препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките
и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с
решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно
значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието
със закона - нищожност на договора, поради което при предявен иск за присъждане
на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за неустойка
с добрите нрави като абсолютна предпоставка за нейната действителност.
Константната
практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за мораторна неустойка,
е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите
нрави, като при разрешаване на спор за заплащане на неустойка съдът дължи
самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо
дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение №
247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от
21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че
същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният
размер от 0,5 % от стойността на забавените работи за всеки ден забава, но при
уговорен краен предел от 5 %, не нарушава принципа на справедливост – в съдебната
практика размер на мораторната неустойка от 0,5 % на ден, уговорена между
търговци (страните са такива по правноорганизационната си форма) се счита, че
не обуславя нищожност на клаузата – в този смисъл изрично решение № 4 от
25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. Налага се извод,
че неустоечната клауза е изцяло действителна и поражда целените от страните
правни последици – възникване на задължение за престиране на обезщетение за
забавено изпълнение на възложените СМР.
Предвиденият
да поражда акцесорното задължение за заплащане на мораторна неустойка факт е
неизпълнението в срок на възложените СМР. Задължението, възникнало за „М.“ ЕООД
с предмет изпълнение на строително-монтажните дейности е срочно и е следвало да
бъде изпълнено в рамките на 14 месеца, считано от 27.07.2017 г., което означава
до 27.09.2018 г.. Този срок обаче по волята на страните, изразена в чл. 2 от
договора, се продължава със времето, необходимо за осъществяване на
допълнителни работи, обуславяща завършването на сградата, което означава, че
към предвидения срок от 14 месеца следва да бъдат прибавени 231 дни, които
според вещото лице са били необходими за изпълнение на допълнителните СМР, без
които завършването на обекта не би било възможно. Това означава, че срокът за
изпълнение на възложената работа е 17.05.2019 г. – 231-ят ден след 27.09.2018
г. и изпълнението, релевирано на 16.04.2019 г. е в рамките на уговорения срок,
включително продължен по силата чл. 2 от договора, съответно не е налице забава
на „М.“ ЕООД, която да правопоражда задължение за заплащане на мораторна
неустойка и искът за присъждането й е изцяло неоснователен.
При
този изход на спора, право на присъждане на разноските за съдебното
производство се поражда само за ищеца „М.“ ЕООД, което доказва извършени
разноски в общ размер от 9490 лева, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК,
които следва да се възложат в тежест на „Р.П.“ ООД.
Така
мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Р.П.“ ООД, ЕИК ********, със седалище ***, да заплати на „М.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище гр. Бургас, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сумата 43024
(четиридесет и три хиляди двадесет и четири) лева – незаплатена част от
възнаграждението, дължимо по договор за строителство от 14.06.2017 г. и
представляваща гаранция за добро изпълнение, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от предявяването на исковата молба – 10.09.2020 г. до
окончателното й погасяване, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 9490
(девет хиляди четиристотин и деветдесет) лева – разноски за производството.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Р.П.“ ООД, ЕИК ********, със седалище ***, срещу „М.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище гр. Бургас, насрещен иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
за заплащане на сумата 86049,45 лева – мораторна неустойка за продължила над 10
дни забава, в максимален размер от 5 % от стойността на възложените с договор
за строителство от 14.06.2017 г. строително-монтажни работи.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: