РЕШЕНИЕ
№ 273
гр. Пловдив, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на пети февруари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 2877 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Сънфудс България“ ЕООД против решение №
3602 от 7.10.2019г., по гр.д. № 629/19г.на Районен съд - Пловдив, І гр. с. С обжалваното решение е
било признато за установено в отношенията между страните – ищеца „Сънфудс
България“ ЕООД и ответника А.Т.П.
съществуването на парично вземане в размер на 143,18 лева,
представляващо обезщетение по член 220, ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по член 410 ГПК в съда - 13.11.2018г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. дело № 18044/2018г. на ХІІ гр.с. на ПРС, като е бил
отхвърлен предявеният иск за разликата над сумата от 143,18 лева до пълния
предявен размер от 1072,79 лева, като неоснователен. Страните са били осъдени
съразмерно да заплатят разноските в производството.
С въззивната жалба се обжалва изцяло решението на
първоинстанционния съд. Твърди се, че спорът е решен неправилно, тъй като
решението е незаконосъобразно и неправилно. Сочи се, че единственият правен въпрос, по който се е
произнесъл първоинстанционният съд, за
да отхвърли исковата претенция, е, че допълнителното възнаграждение - премия за
представяне, което е изплащано на А.П. ежемесечно, не е било прието от съда за
допълнително възнаграждение с постоянен характер, представляващо част от последното брутно
трудово възнаграждение за изчисление на дължимото обезщетение. Твърди се, че
спорът е решен неправилно, в противоречие с материалния закон, постоянната
съдебна практика, приетата по делото съдебно счетоводна експертиза и
противоречи на извършените от съда фактически установявания. Сочи се, че
съгласно цитираната от съда разпоредба на чл. 17, ал.1, т. З от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата: „В брутното трудово възнаграждение
за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на
обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се включват: 1.основната работна
заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над основната работна
заплата, определено според прилаганите
системи за заплащане на труда; 3. допълнителните трудови възнаграждения,
определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален
трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер.
Сочи се, че съгласно чл. 3 от НСОРЗ „Брутната работна заплата се състои
от: 1. основна работна заплата,
определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на
заплащане на труда; 2. допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса
на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор;
3. други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в
индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2.“ Твърди се, че е
неприложима разпоредбата на чл.15, ал.2 от НСОРЗ, според която за „допълнителни
възнаграждения с постоянен характер се считат и
допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно
полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост
единствено от отработеното време”. Сочи се, че това допълнително трудово
възнаграждение е осчетоводявано всеки месец от „Сънфудс България“ ЕООД и е
отразявано в индивидуалния фиш за работна заплата на А.П.. Сочи се, че от ССчЕ,
приета по делото като обективна и компетентно изготвена, е видно, че
допълнителното възнаграждение „премия за представяне” е начислявано всеки месец
във ведомостите за заплати и е отразявано във фиша на А.П.. Сочи се, че с така
извършените изчисления на вещото лице съдът е следвало да се съобрази, вместо
което той е приложил неправилната материална норма за случая, според която
допълнителното възнаграждение „премия за представяне” не била с постоянен
характер и като такова не е следвало да участва като елемент, формиращ размера
на последното брутно трудово възнаграждение. Намира се, че този извод е изцяло
неправилен, предвид ежемесечното - с постоянен характер, начисляване и
изплащане на това друго трудово възнаграждение във ведомостите и фиша за
заплата на А.П.. Моли се да бъде уважена въззивната жалба. Претендират се
разноски.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника и настоящ въззиваем А.Т.П., чрез адв. Г.. Счита се, че въззивната
жалба е процесуално допустима, но по същество е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена. Излагат се аргументи по същество. Моли се да бъде отхвърлена
подадената въззивна жалба и да бъде
потвърдено обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно. Претендират
се разноски.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона
срок от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
В хода на първоинстанционното производство, с доклада
по делото са били приети като безспорни и ненуждаещи се от доказване факти и
обстоятелства, а именно: че между страните съществува трудово
правоотношение, прекратено от ответника, без да бъде спазен предвиденият в
трудовия договор двумесечен срок за предизвестие, както и че работодателят е
извършил прихващане между дължимото от ищеца обезщетение по член 220, ал. 1 от
КТ и дължимите на ответника ТВ за м. май 2018г. и обезщетение по член 224 от
КТ.
За
тези обстоятелства не се спори от страните, като следва да се уточни, че
съгласно твърденията им, а от представените доказателства по делото – трудов
договор № 627/16.02.2017г., допълнително споразумение № 834/01.07.2017г. към
трудов договор № 627/16.02.2017г., молба вх. № 2949/28.05.2018г. за
прекратяване на трудово правоотношение и заповед № 00003455/28.05.2018г., се
установява, че работникът е поискал прекратяване на трудовото си правоотношение
с работодателя на датата 28.05.2018г., като работодателят го е прекратил на
основание чл. 326, ал. 1 вр. ал. 2 от КТ на 28.05.2018г., считано от същата
дата.
Не
се спори между страните и че дължимите на ответника трудово възнаграждение за
м.май 2018г. и обезщетение по чл. 224 от КТ са в общ размер на 1516,96 лв., с
която сума ищецът е направил прихващане за дължимото му обезщетение по чл. 220
от КТ.
Спорният
въпрос е за размерът на дължимото обезщетение по чл. 220 от КТ.
Съгласно
чл. 220 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с
предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието,
при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.
Съгласно чл. 228, ал. 1 от КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на
обезщетенията по тази глава е полученото от работника или служителя брутно
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало
основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника
или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е
предвидено.
С
оглед на обстоятелството, че по делото няма данни да е предвидено друго,
съгласно чл. 228, ал. 1 от КТ дължимото от работника обезщетение по чл. 220
следва да се определи въз основа на полученото брутно трудово възнаграждение за
м. април 2018г., тъй като м. април 2018г. се явява месецът, предхождащ месеца,
в който е възникнало основанието за съответното обезщетение – основанието е
прекратяването на ТПО без спазване на предизвестието и е възникнало през м. май
2018г. Следва да се отбележи и че м. април 2018г. е бил и последният пълен
отработен от работника месец – съгласно представените по делото фишове за
заплати, за м. април въззиваемият е имал 19 отработени дни (за 2018г. 6, 7, 8 и
9 април са били определени за официални празници – съответно Велики петък, Велика
събота и Великден - неделя и понеделник, поради което и работните дни за месеца
са били 19). За м. май 2018г. работникът не е работил след прекратяването на
трудовото му правоотношение на 28.05.2018г. при оставащи 4 работни дни до края
на месеца, като работникът е получил възнаграждение за общо 16 работни дни
(видно от приетата по делото ССчЕ) при наличие на 20 работни дни за месеца.
По
отношение на спорния между страните въпрос какво включва брутното трудово
възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 от КТ приложима е
разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ, съгласно която се включват 1. основната
работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над основната
работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; 3.
допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг
нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен
акт на работодателя, които имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово
възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от Кодекса на труда; 5.
възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от Кодекса на труда; 6.
възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост,
по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда; 7. възнаграждението по реда
на чл. 268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда. Страните спорят дали заплащаната
от работодателя „премия за представяне“ следва да се включи при изчисляването
на брутното трудово възнаграждение на основание чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ.
Видно
от разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ, за да бъде включено ДТВ при
определяне на размера на БТВ за определяне на обезщетението по чл. 228 от КТ,
трябва алтернативно ДТВ да са определени в един от следните актове: 1.
Наредбата; 2. Друг нормативен акт; 3. КТД; 4. Индивидуалния ТД; 5. Вътрешен акт
на работодателя и кумулативно с това съответното ДТВ да има постоянен характер.
В чл. 15 от НСОРЗ са определени ДТВ, които имат постоянен характер, а именно –
посочените в чл. 11 и чл. 12 от Наредбата (съгласно ал. 1) и допълнителните
възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за
съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от
отработеното време (съгласно ал. 2). В случая уговорената „премия за представяне“
не попада в хипотезите на чл. 11 и чл. 12 от НСОРЗ, нито в чл. 15, ал. 2 от
НСОРЗ, както правилно е посочил първоинстанционният съд, тъй като за същата
няма данни да е функция на отработеното време. Видно от наименованието на
същата, житейски логично е тя да се предоставя за добри професионални резултати
за съответния месец.
Така
уговореното ДТВ за „премия за представяне“ не е предвидено да се счита като
такова с постоянен характер и въз основа на друг нормативен акт, а и няма данни
за работодателят да е приложим КТД. От представените от ищеца индивидуален
трудов договор № 627/16.02.2017г. и допълнителното споразумение №
834/01.07.2017г. към него, също няма данни страните да са уговорили такова
възнаграждение. Премията въобще не е била предвидена в уговорките между
страните.
Същото
възнаграждение не е било предвидено и във вътрешен акт на работодателя. Поначало
вътрешните актове на работодателя са много и разнообразни – правилник за
вътрешния трудов ред, вътрешни правила за работната заплата, длъжностно щатно
разписание и др. Всички тези актове съдържат правила, прилагащи се за широк
кръг от субекти и се приемат след определена процедура в съответствие с чл. 37
от КТ. По отношение на конкретния случай, такъв вътрешен акт, в който да бъдат
предвидени ДТВ с постоянен характер, биха били „Вътрешни правила за работната
заплата“ по смисъла на чл. 22 от НСОРЗ. Нито такива, нито друг вътрешен акт, в
който да е предвидено, че премията за представяне представлява допълнително
трудово възнаграждение с постоянен характер, не са били представени по делото.
В тази връзка следва да се посочи, че е неоснователно възражението на
жалбоподателя, че фишът за заплата е вътрешният акт на работодателя, в който е
отразено ДТВ с постоянен характер като част от БТВ по смисъла на чл. 17, ал. 1,
т. 3 от НСОРЗ. Фишът за заплата има удостоверителен характер, като от една
страна може да служи за разписка за извършеното плащане, когато е подписан от
работника, а от друга страна съдържа изявление на работодателя за начислението на
БТВ на работника за съответния месец. Той не съдържа правила, поради което и в
него няма как да бъде определено дадено ДТВ да бъде такова с постоянен характер
– в него единствено може да се отрази начисляването, респ. изплащането, на
възнаграждението, но самото му определяне като такова с постоянен характер
следва да е направено в някой от актовете в чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ. За
пълнота следва да се посочи и че представените от работника фишове за заплата
не определят премията за представяне като такава с постоянен характер, а и
същата не е била начислявана всеки месец – така например липсва начисляване за
м. февруари 2018г. и за м. февруари и м. март 2017г.
По
отношение на възражението на жалбоподателя, че не е взето предвид заключението
на вещото лице по приетата по делото ССчЕ следва да се посочи, че при
изслушването на вещото лице М. в проведеното на 19.09.2019г. открито съдебно
заседание, същата е посочила, че при изготвяне на експертизата е прегледала
фишовете за заплати на ответника и база за изчислението ѝ е м. април
2018г., в който месец има и великденски празници и при изчислението си е взела
предвид всичко, което е било начислено от работодателя. Доколкото работодателят
е начислил към възнаграждение за април и т.нар. „премия за представяне“ (видно от
представения от ответника фиш за заплата, а и работодателят не оспорва този
факт), базата за направените от вещото лице изчисления е била изначално
неправилна, тъй като не е била съобразена с чл. 17 от НСОРЗ. За пълнота следва
да се отбележи, че въпросът какво влючва БТВ за определяне на обезщетението по
чл. 220 от КТ е правен, поради което на същият вещото лице не дължи отговор. С
оглед на посоченото, доколкото вещото лице е изчислило дължимото обезщетение,
включвайки и премията за представяне, настоящият състав не възприе заключението
на приетата по делото ССчЕ за дължимостта на сумата в размер на 1072,79 лв. на
основание чл. 202 от ГПК.
Следва
да се отбележи, че жалбоподателят неправилно сочи разпоредбата на чл. 3 от
НСОРЗ, тъй като чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ се явява специална по отношение на чл. 3
– чл. 17 изрично предвижда какво включва брутното трудово възнаграждение при
изчисляването на обезщетението по чл. 228 от КТ и поради принципа lex
specialis derogat legi generali именно
чл. 17 е приложим в настоящия случай. С оглед на изложеното, изводът на
първоинстанционния съд, че съдържащото се във фиша за заплата платена от
работодателя сума, представляваща „премия за представяне“ не следва да се
включва при изчисляването на обезщетението по чл. 228 от ГПК, е правилен.
Въз
основа на изложеното правилно първоинстанционният съд е стигнал до извода, че
размерът на БТВ, определящо базата за изчисляване на обезщетението по чл. 220,
ал. 1 от КТ, не включва премията за представяне.
Единствените
наведени доводи от жалбоподателя за неправилност на решението са свързани с
невключването на премията за представяне. Доколкото няма съображения за
неправилност на решението относно невключването на предвидените във фиша за
заплата за м. април доплащане празници и доплащане нощен труд празници, нито са
релевирани съображения от страните за неправилност на изчисляването от съда на
дължимото обезщетение по чл. 220 от КТ въз основа на приетата от него база от
700,95 лв. БТВ, съдът не дължи произнасяне по тези въпроси на основание чл.
269, изр. 2 от ГПК. Не са релевирани и оплаквания за неправилност на решението
в частта, в която съдът е уважил иска и е приел за установено, че ищецът има
вземане от ответника за сумата от 143,18 лв., като доколкото в жалбата е
посочено, че решението се обжалва изцяло, съдът се произнася и по тази част от
решението.
С
оглед на изложеното, първоинстанционното решение е изцяло правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С
оглед изхода на спора, жалбоподателят дължи заплащане на претендираните и
извършени от въззиваемия разноски в размер на 360 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение, за които са представени доказателства – договор за правна помощ
- фактура (л. 17 от въззивното дело).
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решението от 7.10.2019г., по
гр.д. № 629/19г. на Районен съд -
Пловдив, І гр. с.
ОСЪЖДА „Сънфудс България“ ЕООД с ЕИК
********* да заплати на А.Т.П. с
ЕГН ********** разноски във въззивното производство в размер на 360 лева заплатено адв. възнаграждение.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.