№ 1414
гр. София, 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100511907 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.06.2021 год., постановено по гр.дело №8393/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 118 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„ЕОС М.“ ЕООД срещу В. В. Т. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 и чл. 26
ЗПК вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3 991.70 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит №FL603757 от 02.09.2011
год., изменен и допълнен с анекс №1 от 03.06.2013 год. и допълнително споразумение от
11.08.2014 год., сключен с „Юробанк И Еф Джи България“ АД /с настоящо наименование
„Юробанк България“ АД/, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС М.“ ЕООД по
силата на договор за цесия от 18.01.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 05.04.2019 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №19760/2019 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в и
ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 63.89 лв., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на 95.78 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата В. В. Т.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че между нея и банката било възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за кредит, както и че вземанията по този договор
1
са били прехвърлени на ищеца. По делото липсвали доказателства, че сумата по кредита в
действителност е била предоставена на ответницата – същата била усвоена по банкова
сметка, разкрита на името на трето за спора лице – М.Б. Т.. Същевременно договорът за заем
бил реален – чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Не бил сключен договор за цесия, липсвали данни, че негов
предмет са вземанията по договора за кредит и ищецът не се легитимирал като техен
титуляр. Нямало и данни договорът за цесия да е влязъл в сила, както и че в него е била
уговорена цена, а липсата на подобна уговорка, обуславяла нищожност на сделката на
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Отделно от това вземането било погасено по давност – вноските
с настъпил падеж до 05.04.2014 год. били погасени поради изтичането на петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД. Вземанията за възнаградителни и наказателни лихви се погасявали с
изтичането на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД., т.е. тези, натрупани преди
05.04.2016 год., били погасени по давност. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът по жалбата „ЕОС М.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че по делото било доказано сключването на процесния договор за
цесия, като в него процесното вземане било индивидуализирано по размер, дата на
сключване на договора за кредит, имена и ЕГН на кредитополучателя /длъжника/.
Уговорената цена в договора за цесия била търговска тайна. Във връзка с възражението на
ответницата за погасителна давност следвало да се има предвид, че давността тече от
момента на изискуемостта на вземането. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 9 ЗПК вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните
писмени доказателства по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи
на кредитиране, се установява, че на 02.09.2011 год. е бил сключен договор за
2
потребителски кредит №FL603757 между „Юробанк И Еф Джи България“ АД /чийто
правоприемник е „Юробанк България“ АД/ и ответницата В. В. Т., като кредитополучател и
М.Б. Т., като поръчител, по силата на който банката предоставила на кредитополучателката
кредит в размер на 5 180 лв. /който следвало да бъде преведе по конкретна банкова сметка
на кредитополучателката/, а последната се задължила да го върне в срок от 60 месеца – до
02.09.2016 год., ведно с лихва, както следва: 5.00 % за първите девет месеца и лихва,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит – 13.200 % и надбавка – 0.800
пункта, до крайния срок на издължаване на кредита, на месечни вноски, с падеж на всяка
вноска – 2-ро число на месеца, съгласно погасителен план /приет като доказателство по
делото/. В клаузата на чл. 20 от договора е предвидено, че страните се съгласяват, че банката
може да прехвърли вземанията си, произтичащи от договора, във всеки един момент от
действието му.
На 03.06.2013 год. бил сключен анекс №1 към горепосочения договор, по силата на
който страните постигнали съгласие, че на банката се дължи фиксирана годишна лихва в
размер на 5 % за срок от шест месеца, считано от датата на подписване на анекса, а за
останалия период до крайния срок на издължаване на кредита се дължи годишна лихва в
размера, определен по реда на чл. 3, ал. 2 от договора; кредитополучателят ползва
шестмесечен гратисен период, считано от датата на подписване на анекса до 02.12.2013 год.
включително, през времетраенето на който се дължи само лихва върху усвоения кредит,
съгласно погасителен план; броят на дължимите месечни вноски, определени според анекса,
били посочени в погасителен план /който е приет като доказателство по делото/.
На 11.08.2014 год. било сключено допълнително споразумение между банката и
ответницата, с което страните постигнали съгласие, че към датата на споразумението общият
размер на всички изискуеми и непогасени задължения по договора за кредит /състоящи се от
непогасена главница, начислени лихви, в т.ч. лихва за забава, такси и комисионни/ възлиза
на 4 981.10 лв., като ответницата се задължила да ги погаси, както следва: 104 лв. – в деня на
сключване на споразумението, като внасянето на тази сума била условие за влизането в сила
на споразумението; остатъкът – на равни месечни вноски, всяка от които в размер на 104 лв.
и една последна вноска в размер на 93.10 лв., съгласно погасителен план /който е приет като
доказателство по делото – с падеж на първата вноска 20.09.2014 год. и падеж на последната
вноска 20.07.2018 год./.
Видно е от представеното бордеро от 02.09.2011 год., че сумата по кредита била по
банковата сметка, посочена в договора от кредитополучателката, а и за това обстоятелство е
налице извънсъдебно признание на ответницата, обективирано в горепосоченото
допълнително споразумение от 11.08.2014 год., което при преценката му по реда на чл. 175
ГПК въззивният съд намира, че отговаря на истината.
Доказано е, че на 18.01.2016 год. между банката и „ЕОС М.“ ЕООД бил сключен
договор за прехвърляне на вземания /цесия/. По отношение на индивидуализацията на
прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1,
съставляващо негова неразделна част /подписан от страните/, което е представено по делото,
3
като в същото фигурира вземането по процесния договор, сключен с ответницата, а именно:
4 853.85 лв., от които 3 991.70 лв. – главница и 862.15 лв. – лихва, крайна дата на
издължаване – 02.09.2016 год.
Установено е също така, че банката е упълномощила ищеца да уведоми всички
длъжници по вземанията, предмет на горепосочения договор за цесия за извършеното
прехвърляне /виж пълномощно на л. 34 от първоинстанционното дело/.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са
свързани с изпълнението на поетото от банката задължение по договора за кредит да
отпусне сумата по кредита, дали ищецът се легитимира като кредитор на претендираното
вземане, както и дали то е погасено по давност с оглед своевременно релевираното от
ответницата в подаденото в заповедното производство възражението по чл. 414 ГПК
възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД/.
Регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в ТЗ и ЗКИ. Според
легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ, с този договор банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се
задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По
своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден,
консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е
релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на вече сключен договор за
банков кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената парична сума,
чрез превод по посочена сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване
на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки /чл. 305 ТЗ/, при
безкасово плащане, релевантно за завършването му е заверяването на сметката на
кредитополучателя със съответната сума по кредита, или чрез изплащане в наличност на
сумата на задължението на кредитора.
В разглеждания случай, с оглед приетото по-горе, по делото е доказано, че цялата сума
по кредита е била усвоена/предоставена на ответницата. Възражението на
жалбоподателката, че титуляр на банковата сметка, по която е извършено плащането, е
трето за спора лице, не се подкрепя от данните по делото, а освен това следва да се посочи,
че не съществува пречка да бъде осъществено изпълнение с погасителен ефект на лице,
различно от кредитора, ако последният го е овластил или е потвърдил изпълнението – виж
чл. 75, ал. 1 ЗЗД и чл. 2, ал. 1 от процесния договор за кредит.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД.
Общото между тази правни институти е промяната в субектите на облигационното
отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне не само на вземания, но и на права по
договор чрез цесия, както и прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават
правилата на цесията и на заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го
прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от
4
длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които
имат имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна
по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на
договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията засяга
интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага
извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че
вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да
породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената
замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му,
т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по
силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор
да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото
производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК
/виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д.
№2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ
т. о., ТК/.
Както вече бе посочено, по делото е доказано, че банката е упълномощила ищеца да
уведоми всички длъжници по вземанията, предмет на договора за цесия от 18.01.2016 год.
Уведомлението за прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит, изходящо от
цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник /ищеца/, е приложено към исковата
молба, преписи от които са били надлежно връчени на В. В. Т. на 22.07.2020 год.
Следователно цесията има действие за ответницата.
Във връзка с оплаквания във въззивната жалба трябва да се посочи, че „придобиване на
вземането“ от цесионера настъпва със самото сключване на договора за цесия – цесионерът
придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия.
Съобщаването на цесията на длъжника не е елемент от фактическия състав на цесията. От
сключването на договора за цесия вземането, ако е изискуемо според сделката между
цедента и длъжника, е изискуемо и за цесионера – виж например Решение № 239 от
15.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 986/2017 г., I т. о., ТК. А принципно договорът за
прехвърляне на вземане е неформален и основанието за разместване на имуществени блага
може да е различно /продажба, замяна, дарение, даване вместо изпълнение и пр./ и да не е
5
обявено в самата цесия.
На следващо място СГС приема, че съгласно разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 60, ал. 2
ЗКИ, срокът по договора за банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят
е длъжен да се издължи съобразно конкретно уговорените условия – в частност на отделни
месечни вноски на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи
предсрочна изискуемост на кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след
настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора за
нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и започва да тече приложимият в частност
петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД – поотделно за всяка вноска от датата, на която
плащането е било дължимо /виж Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г.
о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, виж и
Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК и Решение №
161 от 8.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК/. Правната уредба на договора
за кредит дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни
вноски до пълното погасяване на задължението. Това обаче не превръща договора в такъв за
периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, тъй като при
периодичните плащания отделните задължения, въпреки техния общ правопораждащ факт,
имат характер на самостоятелни задължения /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК/, а при договора за кредит се
поема задължение за едно цяло задължение, като с уговорените погасителни вноски
отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на
отделни части.
В разглеждания случай сключеното между банката и ответницата допълнително
споразумение от 11.08.2014 год. в частта му по чл. 1 следва да бъде квалифицирано като
установителен договор с декларативно и регулиращо действие. Страните са се съгласили, че
признават за безспорно помежду си съществуването на парични задължения /вземания/ в
определен размер и към определен момент, произтичащи от процесния договор за кредит.
Признанието на дълга от ответницата произвежда предвидените в чл. 116, б. „а“ ЗЗД правни
последици, свързани с прекъсването на давността /виж Решение № 100 от 20.06.2011 год. на
ВКС по т.дело № 194/2010 год., ІІ т. о., ТК/. Поради това и доколкото заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 19760/2019 год. по описа
на СРС, ГО, 118 с-в, е подадено на 05.04.2019 год. /чл. 422, ал. 1 ГПК/, т.е. преди изтичането
на 5-годишния давностен срок, считано от прекъсване на давността – 11.08.2014 год., то
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че възражението на ответницата за
погасителна давност се явява неоснователно.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземане за главница в размер на
3 991.70 лв. и с оглед липсата на данни, че ответницата е погасила задължението си, следва
да се приеме, че релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
6
410 ГПК до окончателното й изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде осъдена
да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв. /с ДДС/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.06.2021 год., постановено по гр.дело №8393/2020
год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в.
ОСЪЖДА В. В. Т. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, да заплати на „ЕОС
М.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.****, сграда „М.
Тауър“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7