Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 29.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осми ноември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№16952 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Д.Е.Е.“ ЕООД
срещу решение от 20.08.2018 г. по гр.д. №49464/2017 г. по описа на СРС, 63
състав, в частта, в която е осъден да заплати на „С.9.“ ЕООД на основание
чл.309а ал.1 ТЗ вр. чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 350,87 лв., представляваща лихва
за забава за периода от падежа на съответното плащане върху главниците по
фактури №№**********/15.05.2014 г.; **********/23.05.2014 г.; **********/06.08.2014
г.; **********/03.10.2014 г.; **********/05.11.2014 г.; **********/20.11.2014
г.; **********/03.02.2015 г.; **********/17.02.2015 г.; **********/08.04.2015
г.; **********/08.05.2015 г.; **********/04.11.2015 г.; **********/11.11.2015
г.; **********/07.12.2015 г.; **********/22.02.2016 г.; **********/23.02.2016
г.; **********/24.08.2016 г.; **********/14.02.2017 г.; **********/24.03.2017
г.; **********/24.03.2017 г. и **********/28.03.2017 г., издадени във връзка
сключени между страните договори за международен превоз на стоки, като
ответникът е осъден да заплати и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, постановено при неправилна правна квалификация, с
което е допуснато и съществено нарушение на процесуалните правила. Твърди, че приложимият
материален закон в случая е Конвенцията за договора за международен автомобилен
превоз на стоки /CMR/, респ. чл.27 и
чл.32 Конвенцията. Сочи, че неправилно СРС е приел,
че процесните вземания се погасяват с изтичането на 3-годишната погасителна
давност по ЗЗД, а не с предвидената в чл.32 Конвенцията 1-годишна такава.
Поддържа, че за изпадането му в забава е необходима покана, каквато не му е
отправяна от страна на ищеца. Оспорва и размера на присъдената лихва. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „С.9.“
ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира
разноски.
Решението не
е обжалвано от ищеца в частта, в която е предявеният иск е отхвърлен до пълния
предявен размер, поради което в тази
част е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
С оглед оплакванията, касаещи правната
квалификация на иска, следва да се отбележи, че съгласно задължителните за
органите на съдебната власт указания, дадени в т.1 ТР №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд извършва самостоятелна проверка относно правната квалификация
и сам определя основанието на иска, доколкото тази дейност на съда касае
правилно прилагане на закона, вменено като задължение от императивното правило
на чл.5 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че за да определи действителното
основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират
основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита.
В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът
трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на
предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата
по делото и становищата на страните следва да приложи съответния материален
закон.
В конкретния случай в исковата молба ищецът е
поддържал, че ответникът е изпаднал в забава в плащането на възнаграждение по
договор за международен превоз на стоки, съгласно процесните фактури. С оглед
на тези твърдения, дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на
ищцовата претенция по чл.86
ал.1 ЗЗД е правилна, тъй като, както се посочи по-горе, ищецът твърди забава
в плащане на парично задължение. Неоснователни са възраженията на въззивника,
че разпоредбите на вътрешното законодателство /ЗЗД и ТЗ/ са неприложими. Правното действие
на договора за международен автомобилен превоз на товари попада под приложеното
поле на чл.372 ал.1 ТЗ вр. чл.379 ТЗ и чл.49 от Закона за автомобилните превози
/ЗАвП/. По силата на чл.1 т.1 ЗАвП този нормативен акт урежда обществените
отношения, възникнали по повод осъществяването на международни превози на
товари с автомобили, извършени от български или чуждестранни превозвачи. За
породените от този договор правни последици намира приложение и Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/,
ратифицирана с Указ №1143/1977 г., обн. ДВ, бр.61/1977 г. Конвенцията обаче не
изключва приложението на норми от вътрешното законодателство, доколкото същите
не и противоречат. В Конвенцията не са уредени въпросите, свързани с
последиците от забавата в плащането на възнаграждението за извършения превоз,
поради което отговорността на длъжника се урежда от нормите на вътрешното
законодателство /чл.86 ЗЗД и чл.372 ТЗ/.
Фактическият състав на претенцията за лихва за забава
по чл.86 ЗЗД включва кумулативно следните елементи: наличие на главен дълг и
забава в погасяването му. Моментът на забавата се определя според уговореното
от страните, а ако не е уговорено – съобразно диспозитивното правило на чл.372
ал.1 ТЗ. Във всяка една от процесните заявки-договори е посочен срок за
изпълнение, който е 50 дни след получаване на фактурите, както правилно е приел
и първоинстанционният съд. Възражението на въззивника, че не е в забава,
доколкото не му е отправяна покана за заплащане на задълженията по процесните
фактури, е неоснователно, тъй като, както вече бе посочено, вземанията за
възнаграждение по договор за международен превоз на стоки за срочни и за
изпадането на длъжника в забава не е необходимо изпращане на покана /чл.84 ал.1 ЗЗД/.
Неоснователно е
и възражението на въззивника-ответник, че вземанията на обезщетение за забава
се погасяват с предвидената в чл.32 Конвенцията 1-годишна погасителна давност. Същата
е приложима за исковете, свързани с превози, подчинени на тази конвенция, а както
бе прието по-горе, въпросите, свързани с последиците от забавата в плащането на
възнаграждението за извършения превоз, не са уредени в Конвенцията и
отговорността на длъжника се урежда от нормите на вътрешното законодателство,
т.е. за погасяване вземанията за лихва за забава е приложима предвидената в
чл.111 б. „в“ ЗЗД 3-годишна погасителна давност, както е прието и в
първоинстанционното решение.
Въззивният съд
намира, както правилно е приел и СРС, че разпоредбата на чл.27 ал.1 Конвенцията
също е неприложима, тъй като същата определя размера на лихвата върху
обезщетението, дължимо от превозвача при липса или повреда на стоката, както и за забавата при доставянето и, а за забавата на длъжника при
плащането на възнаграждението за извършения превод, респ. за размера на
дължимата лихва за забава, е приложима разпоредбата на чл.86 ал.2 ЗЗД, в който
размер е и присъдена от СРС.
Неоснователен е
доводът на въззивника за наличието на допуснати от първоинстанционния съд
съществени процесуални нарушения, изразяващи се приемане на писмени
доказателства след преклузивните срокове. Доказателствените искания следва да
бъдат направени от страните най-късно в съдебното заседание, в което съдът е
изготвил доклад на делото по чл.146 ГПК, в което заседание страните имат
възможност да вземат становище по доклада и да предприемат съответните
процесуални действия. В конкретния случай СРС не е изготвил доклад по смисъла
на чл.146 ГПК, който да е обявен на страните, поради което и не е настъпила
сочената преклузия за представяне и приемане на доказателства.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №473822/20.08.2018
г., постановено по гр.д. №49464/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Д.Е.Е.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес
на управление:***, складова база „*****, да заплати на „С.9.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 400,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.