Решение по дело №172/2020 на Районен съд - Горна Оряховица

Номер на акта: 839
Дата: 13 август 2020 г. (в сила от 24 септември 2020 г.)
Съдия: Красимира Николова
Дело: 20204120100172
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 4 февруари 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ 240

град Горна Оряховица, 13.08.2020 година

В   И  М  Е  Т  О   Н  А   Н  А  Р  О  Д  А

 

ГОРНООРЯХОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, шести състав, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав :

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИРА НИКОЛОВА

                                                                                  Членове : ……………………………  

                                                                                                   ……………………………

при участието на секретаря Милена Димитрова и в присъствието на прокурора ……………, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. дело № 172 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Предявени са искове по чл.344,ал.1,т.1 и т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ, чл.220,ал.1 от КТ, чл.128,т.2 във вр. чл.242 от КТ и чл.224,ал.1 от КТ.

Ищецът П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника си – адвокат И.Д.Д. от ВТАК, твърди в исковата си молба и в уточняващата молба към нея, че на 01.08.2018г. е подписал трудов договор № 9/01.08.2018г. с „Диес Консулт” ООД с ЕИК *********, като страните са били в трудовоправни отношения от 03.08.2018г. до 03.12.2019г., на осн. чл.67,ал.1,т.1 от КТ - за неопределено време. Посочва, че по силата на цитирания договор ищецът е бил назначен на длъжност „мърчъндайзер продажби”, с място на работа - „зареждане търговски обекти”, с основно месечно трудово възнаграждение 566.00 лв., на пълно работно време 8 часа, но уговореното трудово възнаграждение между страните реално било в размер на 900.00 лв. нетно. Сочи, че сумата от 900.00 лв. била превеждана по банковата сметка на ищеца от банковата сметката на управителя на ответното дружество, с основание „захранване на сметка”.  Сочи, че на 07.12.2019г. ищецът получил по куриер „Еконт” Заповед № 5/02.12.2019г., с която работодателят прекратява сключения трудов договор, считано от 03.12.2019г., на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ. Заявява, че трудовият договор между страните е сключен като договор за неопределено време и би следва да се прекрати с уговореното 30-дневно предизвестие или със заплащане на неспазеното предизвестие. Счита, че извършеното от работодателя следва да бъде квалифицирано като неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ, тпо може да се прекрати по взаимно съгласие, изразено писмено от двете страни, като фактическият състав изисква всяка от тях да направи писмено изявление до другата за прекратяване на тпо. Твърди, че в разглеждания случай липсва писмено волеизявление на работника преди издаването на заповедта за прекратяване на договора, което води до незаконност на уволнението. Счита, че в конкретния случай, предвид основателността на главният иск, основателен се явява и искът по чл.344,ал.1,т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ.

Твърди, че работодателят не е спазил уговореното в трудовия договор предизвестие и не му е заплатил обезщетение на основание чл.220,ал.1 от КТ в размер на една брутна работна заплата. Посочва, че ищецът е престирал работната си сила и добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения по трудов договор, но работодателят не му е заплатил и работните заплати за отработеното от него, както следва : за м. 06.2018г., за м. 09.2018г. и за м. 10.2018г., общо в размер на 2700 лева. Заявява, че при прекратяването на тпо неизползваният платен годишен отпуск не е заплатен на ищеца и е в размер от 8 дни за 2018г. и 18 дни за 2019г., в размер на сумата от 1231.58 лв.

Моли съда да постанови решение, с което на основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ да отмени Заповед № 5/02.12.2019г. на „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД, като незаконосъобразна. Моли съда да осъди ответника, на основание чл.225,ал.1 от КТ, да заплати на ищеца обезщетение в размер на 900.00 лева за времето, през което е останал без работа за срок от един месец, считано от 03.12.2019г. до 03.01.2020г. Моли съда да осъди ответника, на основание чл.220,ал.1 от КТ, да заплати на ищеца обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 900.00 лева. Моли съда да осъди ответника, на основание чл.224,ал.1 от КТ, да заплати на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен в размер на 8 дни за 2018г. и 18 дни за 2019г., общо в размер на сумата от 1231.58 лв. Моли съда да осъди ответника, на основание чл.128,ал.1 от КТ, да заплати на ищеца неизплатено трудово възнаграждение за месеците 09.2018г., 10.2018г. и 06.2019г., общо в размер на 2700.00 лв. Моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата. Моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание, ищецът, чрез пълномощника си – адв. И.Д. от ВТАК, поддържа предявените искове. Излага съображения в писмена защита. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., депозира писмен отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, чрез пълномощник – адв. М.Д. от ГАК. Ответникът счита, че исканията на ищеца са в по-голямата си част неоснователни. Твърди, че трудовото правоотношение е прекратено по устно искане на лицето, което е твърдяло, че иска спешно неговото прекратяване, тъй като ще започва друга работа. Заявява, че поради това работодателят го е прекратил със заповед № 5 от 02.12.2019г., без да поиска писмена молба от ищеца, което съответно е в негов ущърб. Изразява становище, че дори и да се приеме, че трудовото правоотношение е било незаконосъобразно прекратено, то работодателят не дължи на ищеца обезщетенията в претендираните от него размери. Посочва, че в трудов договор № 9 от 01.08.2018г. страните са се уговорили дължимото месечно трудово възнаграждение да е в размер на 566 лева. Твърди, че страните никога не са се уговаряли трудовото възнаграждение на ищеца да е в размер на 900 лева месечно. Сочи, че управителят на „Диес Консулт” ООД лично е заплащал трудовото възнаграждение по банкова сметка ***, като ищецът няколкократно е отправял искания към работодателя си трудовото му възнаграждение да му бъде изплащано авансово, тъй като имал финансови затруднения. Посочва, че с единственото желание да помогне на ищеца, г-н Ч. няколко пъти е давал служебен аванс на П.Й., а именно : на 07.02.2019 в размер на 900 лева и на 07.06.2019г. в размер на 900 лева, същите са осчетоводени в дружеството, като до настоящия момент тези суми не са възстановени от ищеца. Заявява, че по делото не са представени никакви доказателства, установяващи размерът на уговореното между страните трудово възнаграждение да е бил в по-голям от посочения в трудовия договор размер. Сочи, че според трайно установената съдебна практика, по своята правна същност трудовият договор е диспозитивен документ; съгласно чл.62,ал.1 от КТ той се сключва в писмена форма, като изискването за писмена форма е въведено като условие за валидност на трудовия договор /Решение № 943 от 22.02.2010г. по гр. д. № 4902/08г. на IVг.о. на ВКС/. Заявява, че сред изброените в чл.66,ал.1 от КТ задължителни елементи са и основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане. Твърди, че в случая основното месечно трудово възнаграждение е посочено в чл.5 от трудовия договор в размер на 566 лева, като от месец септември 2019 г. ищецът е получавал и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 3,40 лв. Счита, че дори и да се приеме, че трудовото правоотношение е било прекратено незаконосъобразно, то базата, на която следва да се изчислят дължимите обезщетения, е именно размерът на брутното трудово възнаграждение, получено от работника през м. ноември 2019 г. - 569,40 лв.

Оспорва твърдението, че за месеците 09.2018 г., 10.2018 г. и 06.2019 г. на ищеца не са заплащани трудови възнаграждения, като неоснователно. Твърди, че към настоящия момент на ищеца са заплатени дължими трудови възнаграждения по сключения договор както следва : на 10.12.2018г. – 900 лв.; на 21.12.2018г. – 500 лв.; на 07.01.2019г. – 500 лв.; на 07.03.2019г. - 900 лв.; на 08.04.2019г. – 500 лв.; на 25.04.2019г. – 450 лв.; на 08.05.2019г. – 450 лв.; на 06.08.2019г. – 900 лв.; на 09.09.2019г. - 900 лв.; на 08.10.2019г. – 900 лв., или общо заплатени възнаграждения в размер на 6900 лв. Сочи, че съгласно ведомостите за трудови възнаграждения и електронния картон на П.Д.Й., от 01.08.2018 до 03.12.2019г. са му начислени брутни трудови възнаграждения в размер на 9046,06 лв. като след направените законови удръжки чистата сума за получаване е в размер на 7019.60 лв. Поради това счита, че към датата на прекратяване на трудовия договор дължимата от дружеството сума за трудови възнаграждения на ищеца през процесния период е в размер на 119.60 лв. Твърди, че съгласно счетоводната справка по персоналната партида на лицето е видно, че ищецът на два пъти е получил и служебен аванс от дружеството : съответно на 07.02.2019 г. и на 07.06.2019 г., в общ размер на 1800 лева, като до настоящия момент тези суми не са възстановени на ответника.

Твърди, че с декларация от 01.08.2018г., т.е. с постъпване на работа, П.Д.Й. е запознат с покана за ползване на отпуск по чл.173,ал.4 от КТ, с която на същия е указано, че при неподаване на молба за ползване на платения годишен отпуск в срок до края на месец ноември на текущата година, на основание чл.176,ал.2 от КТ на същия ще бъде осигурено ползването, без да е необходимо да бъде подавана молба през оставащия месец декември. Заявява, че във връзка с това, съгласно отчетните форми за месец декември 2018г., ищецът е бил в платен отпуск на 17, 18, 19, 20, 21, 27, 28 и 31, т.е. същия е ползвал полагаемият му се платен годишен отпуск в размер на 8 дни за текущата година. Твърди, че ищецът е поискал, като е уведомил по телефона работодателя си, че желае да ползва отпуска си за 2019г. през месец август : от 12 до 31.08.2019г. - 15 дни, за което работодателят е издал Заповед № 19004 от 02.08.2019г. като в потвърждение на това, на 15.08.2019г. по вайбър П.Й. изпраща съобщение до ответника, че е на море. Посочва, че това е отразено и в присъствената форма, като ищецът е ползвал платен годишен отпуск от 12 до 31.08.2019, а именно : 15 работни дни. Твърди, че през месец септември 2019г., със заповед № 19010 от 02.09.2019г. на работодателя, целият отдел, в който работи и ищецът, е пуснат в отпуск, а именно : от 16.09.2019г. до 20.09.2019 вкл. - 5 работни дни. Сочи, че съгласно горното ищецът е ползвал полагаемия му се годишен платен отпуск за 2019г. в размер на 20 работни дни. Поради това счита иска по чл.224,ал.1 от КТ за неоснователен и недоказан.

В случай, че съдът приеме уволнението на ищеца за незаконно, не оспорва, че работодателят дължи обезщетение по чл.225,ал.1 от КТ за срока от 03.12.2019 до 03.01.2020г. Оспорва претендирания размер, като счита, че същият е в размер на брутното му трудово възнаграждение, получено от него през м. ноември 2019г., а именно : 569,40 лв. Относно иска за неспазено предизвестие чл.220,ал.1 от КТ, ако се приеме, че трудовият договор е прекратен на основание чл.328 от КТ - с едномесечно предизвестие, то същият е основателен, но само до размера на брутното трудово възнаграждение, получено от работника през м. ноември 2019 г., т.е. 569,40 лв.

В съдебно заседание, ответникът М.Д. от ГАК, поддържа писмения отговор. Излага съображения. Претендира разноските по делото.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно разпоредбата на чл.235,ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното :

Съдът е приел за безспорни фактите, че ищецът и ответникът са се намирали в трудово правоотношение през периода от 03.08.2018г. до 03.12.2019г., по силата на сключен между тях трудов договор № 9 от 01.08.2018г., като П.Д.Й. е заемал длъжността „мърчандайзер продажби” при „Диес Консулт” ООД гр. Пловдив, място на работа : «зареждани търговски обекти», при пълно работно време, работен ден – 8 часа. Тези факти се потвърждават от приетите по делото писмени доказателства - заверени преписи от трудов договор № 9 от 01.08.2018г., Заповед № 5 от 02.12.2019г., издадена от управителя на „Диес Консулт” ООД, препис-извлечение от трудова книжка, акт за встъпване в длъжност от 03.08.2018г., Заповед № 19004 от 02.08.2019г., видно от които трудовият договор между страните е сключен като безсрочен, със срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, с трудово възнаграждение в размер на 566 лв. и допълнително възнаграждение за прослужено време, като страните са се договорили платен годишен отпуск за ищеца в размер на 20 дни и срок на предизвестие – 30 дни.

Видно от приложения по делото заверен препис от Заповед № 5 от 02.12.2019г., издадена от управителя на „Диес Консулт” ООД, в същата е удостоверено, че трудовото правоотношение между страните се прекратява считано от 03.12.2019г., на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ – „по взаимно съгласие, изразено писмено”.

Със Заповед № 19004 от 02.08.2019г., управителят на „Диес Консулт” ООД е разрешил, на основание чл.155,ал.1 и 4 от КТ, ползването на платен годишен отпуск за 2019г. в размер на 15 работни дни от П. Й., считано от 12.08.2019г. до 31.08.2019г. вкл.

Със Заповед № 19010 от 02.09.2019г., управителят на „Диес Консулт” ООД е разпоредил, на основание чл.173,ал.4 от КТ, всички служители на търговски отдел на дружеството, в т.ч. ищецът П. Й., да ползват едновременно платен годишен отпуск за 2019г. в размер на 5 работни дни, считано от 16.09.2019г. до 20.09.2019г. включително.

С покана за ползване на отпуск по чл.173,ал.4 от КТ, управителят на „Диес Консулт” ООД е поканил ищеца Й. полагамият платен годишен годишен да бъде ползван до края на календарната година, за която се полага, като в случай на неизползването му до края на месец ноември на текущата година, работодателят ще осигури ползването му в м.декември от същата година, без да е необходимо да подава молба, на осн. чл.176,ал.2 от КТ.

От приетото писмено доказателство – заверен препис-извлечение от трудова книжка на П.Й., серия 3, № 527564 /стр. 0-6 и 12-15/, се установява, че в същата трудова книжка работодателят „Диес Консулт” ООД гр. Пловдив е удостоверил, че трудовото му правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ, считано от 03.12.2019г., като изслуженото време при този работодател е една година и 4 месеца, и осигурителният стаж е равен на зачетения трудов стаж. Цитираното писмено доказателство удостоверява и фактите, че считано от 13.01.2020г.  до 27.01.2020г. ищецът е полагал труд при друг работодател „Ивоки” ЕООД гр. Аксаково, а считано от 12.02.2020г. ищецът е сключил трудов договор с „Клио Комерс” ТБ ЕООД гр. Разград.

Видно от заключението на приетата по делото Съдебно-икономическа експертиза, трудовото възнаграждение на ищеца П.Й., съгласно счетоводните данни при ответника-работодател, е начислено за месеците септември и октомври 2018г., както и за месец юни 2019г., в брутен месечен размер от 566 лв., респ. в нетен месечен размер от 439.21 лв. От приетата СИЕ се установява, че начисленото трудово възнаграждение за месеците 09. и 10. 2018г., както и за месец юни 2019г., по представените разчетно-платежни ведомости от ответника, е изплатено на ищеца в пълния му размер с направени преводи на 10.12.2018г. /439.21 лв. + 59.79 лв./, на 21.12.2018г. /379.42 лв./, на 25.04.2019г. /296.15 лв./ и 08.05.2019г. /143.06 лв./, общо в размер на 1317.63 лв. /439.21 х 3 м./. Видно от заключението на приетата СИЕ, по счетоводни данни на ответното дружество ищецът е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за 2019 година, като сума в размер от 1680.40 лв. е надплатена и е отчетена по сметка 422 /подотчетни лица/ партида П.Й.. Видно от заключението на СИЕ, размерът на последното брутно трудово възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ този на уволнението, - м. 11.2019г., е в размер от 569.40 лв. Съдът кредитира изцяло заключението на СИЕ като обосновано, кореспондиращо на приетите писмени доказателства и неоспорено от страните.

Предвид установената по делото фактическа обстановка, съдът приема, че искът с правно основание чл.344,ал.1,т.1  КТ се явява допустим, тъй като е предявен в законоустановения двумесечен срок, визиран в чл.358,ал.1,т.2 от КТ, считано от датата на връчване от ответника на ищеца на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, като за ищеца е налице правен интерес от предявяването му.

Разгледан по същество, искът с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ се явява основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.

           Въз основа на приетите по делото доказателства, безспорно се установява, че страните са били в трудово правоотношение, считано до 03.08.2018г. до 03.12.2019г., като ищецът П.Й. е изпълнявал длъжността „мърчандайзер продажби” при „Диес Консулт” ООД гр. Пловдив, място на работа : зареждани търговски обекти, на основание валидно сключен между страните трудов договор № 9/01.08.2018г. Приетото писмено доказателство - заповед № 5 от 02.12.2019г., издадена от управителя на „Диес Консулт” ООД, удостоверява фактите, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ – по взаимно съгласие на страните.

Основанието за прекратяване на безсрочния трудов договор, сключен при условието на чл.67,ал.1,т.1 от КТ, какъвто е и процесният, по реда на чл.325,ал.1,т.1 от КТ, изразява договорната същност на трудовия договор, възникнал по обща воля на страните. Установяването на законосъобразността на уволнението на това основание предполага доказване на фактическия състав, визиран в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. „Взаимното съгласие” означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да престане да съществува за в бъдеще. Всяка от страните по трудовия договор трябва да изрази волята си за това ясно, категорично и безусловно с всички изисквания за едностранните волеизявления, като волеизявленията на страните се правят в писмена форма, необходима за тяхната действителност. Взаимното съгласие се счита за постигнато, когато съвпаднат двете волеизявления за прекратяване на трудовия договор. В тази връзка, след като прецени приетите по делото доказателства, съдът приема за основателни и доказани твърденията на ищцовата страна за незаконност на уволнението в настоящия случай. Въз основа на приложените по делото писмени доказателства – преписи от документи, съдържащи се в ЛТД на ищеца, се установява, че към момента на извършване на уволнението не е било налице основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, а именно : взаимно съгласие на страните, изразено писмено. В тази връзка, въпреки възложената му доказателствена тежест и задължаването му по реда на чл.190,ал.1 от ГПК, ответникът не представя никакви писмени доказателства, които да удостоверяват факта, че ищецът е отправил валидно волеизявление до работодателя „Диес Консулт” ООД гр. Пловдив в изискуемата от закона писмена форма – в писмена молба, в която П.Й. да е заявил категоричното си желание да бъде освободен от заеманата от него длъжност – „мърчандайзер продажби” в ответното дружество, по взаимно съгласие. Предвид липсата на каквито и да е писмени доказателства в тази насока, процесната заповед № 5 от 02.12.2019г., издадена от управителя на „Диес Консулт” ООД, не може да обуслови извод за наличие на валидно предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно писмено съгласие между страните, което да е отправено от работника до работодателя към датата на прекратяване на тпо с тази заповед. Тези факти се потвърждават и от приетите писмени доказателства - заповед № 5 от 02.12.2019г., издадена от управителя на „Диес Консулт” ООД, и разписка за извършена куриерска услуга, видно от които върху заповедта за прекратяване на трудовия договор липсва извършено отбелязване на наличие на изразено съгласие от работника, удостоверено писмено и с положен подпис от същия, като заповедта е връчена на Й. на 07.12.2019г. чрез куриерска пратка. Съдът намира за безспорно установено от цитираните писмени доказателства, както и с оглед липсата на ангажирани в процеса други годни писмени доказателства от ответника /при лежаща върху него доказателствена тежест/, че трудовото правоотношение между страните е едностранно прекратено от работодателя, без да е налице оправено до него валидно волеизявление от работника в изискуемата от закона писмена форма – в писмена молба, в която П.Й. да е заявил категоричното си желание да бъде освободен от заеманата от него длъжност, считано от 03.12.2019г. 

На следващо място, настоящият съдебен състав намира, че по делото не са ангажирани и не са приети никакви писмени доказателства, които да удостоверяват и фактите, че писмено предложение за прекратяване на трудовия договор между страните е достигнало до ответника – работодател, нито че е налице изпълнение на задължението на работодателя по чл.325,ал.1,т.1,изр.2 от КТ : работодателят да е взел отношение по такова предложение, да е изразил своето съгласие и това негово волеизявление да е удостоверено надлежно, в предвидената от закона писмена форма, след което да е достигнало до работника. Предвид изложеното по-горе и с оглед липсата на други годни писмени доказателства по делото в тази насока, съдът приема, че тъй като заповед № 5 от 02.12.2019г. на управителя на „Диес Консулт” ООД, не може да се счита за годно и валидно предложение на работника за прекратяване на трудовия му договор с ответника в процесния случай, то и удостовереното в нея „взаимно съгласие, изразено писмено” трудовият договор между страните да бъде прекратен считано от 03.12.2019г., не може да се приеме като изпълнение от страна на ответника-работодател на задължението му да вземе отношение по отправено до него предложение към датата на прекратяване на тпо в процесния случай, нито за изпълнение на задължението му да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му, съгласно изискванията на чл.325,ал.1,т.1 от КТ.

           Предвид изложеното дотук, съдът намира, че в случая се установява по безспорен начин извършване на противоречащи на закона действия от страна на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, който при липсата на изрична писмена молба, депозирана по съответния ред от ищеца-работник до ответника-работодател, съдържаща категоричното му волеизявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, при липсата на достигане на такова волеизявление до работодателя и приемането му от него в срока и формата, предвидени в закона, незаконосъобразно, макар и в сочената от закона писмена форма, без да са налице изискванията, визирани в чл.325,ал.1,т.1 от КТ, е прекратил трудовия си договор с ищеца по „взаимно съгласие, изразено писмено”. Поради това, съдът приема, че към момента на извършване на уволнението не са били налице предпоставките, визирани в чл.325,ал.1,т.1 от КТ. По тези съображения, предявеният иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ за отмяна на заповед № 5/02.12.2019г. на управителя на „Диес Консулт” ООД като незаконосъобразна се явява основателен и доказан, и следва да бъде уважен.     

Съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.344,ал.1,т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ в размер на 900 лв. - брутно обезщетение за периода от 03.12.2019г. до 03.12.2020г., се явява основателен и доказан в настоящия случай. Правото на обезщетение за работника или служителя възниква при наличието на три кумулативно дадени предпоставки – признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна от съда или по почин на работодателя, наличие на подлежаща на обезщетяване вреда, причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника или служителя без работа. Предвид изхода на делото по главния иск, предявен от П.Й., съдът приема, че в настоящия случай е налице първата предвидена от закона предпоставка – незаконно уволнение. Видно от данните по делото, ищецът ангажира годно писмено доказателство - заверен препис-извлечение от трудова книжка, удостоверяваща, че след извършеното уволнение Й. не е работил по трудово правоотношение от 03.12.2019г. до 13.01.2020г., като ищецът е сключил трудов договор с „Ивоки” ООД гр. Аксаково и е започнал друга работа. Наред с това, безспорно се установява и наличието на третата кумулативно дадена от закона предпоставка, а именно : причинна връзка между оставането на ищеца без работа и незаконното му уволнение. На следващо място, с оглед изложените по-долу мотиви от съда досежно размера на дължимото трудово възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ уволнението, по безспорен начин се установява и размерът на претендираното обезщетение по чл.225,ал.1 от КТ за периода от 03.12.2019г. до 03.01.2020г., което съдът приема за дължимо в нетен размер от 900 лв.

Поради това, съдът приема, че предявеният иск по чл.344,ал.1,т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ се явява основателен и доказан, и следва да бъде уважен така, както е предявен, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 900 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа за периода от 03.12.2019г. до 03.12.2020г. вкл., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 04.02.2020г. до окончателното му изплащане.

Предявеният иск по чл.128,т.2 във вр. чл.242 от КТ за присъждане на неизплатено трудово възнаграждение е процесуално допустим. Разгледан по същество, същият се явява неоснователен и недоказан по следните съображения :

За да бъде уважен искът с правно основание чл.128,т.2 във вр. чл.242 от КТ, съдът следва да установи наличието на съществуващо или съществувало между страните трудово правоотношение, както и факта на неизпълнение от страна на работодателя - ответник на задължението му за заплащане на дължимото трудово възнаграждение за положения от работника труд.

Безспорно се установява в настоящото производство, че страните са се намирали в трудово правоотношение, считано от 03.08.2018г. до 03.12.2019г., по силата на сключения между тях трудов договор № 9/01.08.2018г. От приетите по делото писмени доказателства /присъствени форми, разчетно-платежни ведомости/, цитирани по-горе, се установява по безспорен начин, че ищецът е престирал на ответника дължимата работна сила през процесния период – месеците септември и октомври 2018 г. и месец юни 2019 г. При тези обстоятелства и с оглед разпоредбата на чл.128,т.2 от КТ, безспорно се налага изводът, че ответникът – работодател дължи заплащане на уговореното между страните трудово възнаграждение за извършената от ищеца - работник работа за процесния период от време. Наред с това, от заключението на приетата по делото и неоспорена от страните СИЕ, кореспондираща напълно на приетите писмени доказателства - извлечения по сметка на П.Д.Й., издадени от „Райфайзенбанк /България/” ЕАД, - 11 броя, разплащателни ведомости, отчетни форми за м. декември 2018г., м. август и м. септември 2019г., се установява, че ответникът – работодател е изпълнил задължението си да заплати, своевременно и в пълния й размер, на ищеца – служител, цената на предоставената му от него работна сила.

Спорен в случая е фактът  дали дължимият размер на трудовото възнаграждение от ответника на ищеца възлиза на 569.40 лв., както е уговорено в писмения трудов договор между тях, или възлиза на сума в нетен размер от 900 лв. по постигнато устно съгласие за този размер между страните. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства, ангажирани от двете страни, настоящият съдебен състав намира, че размерът на дължимото в полза на ищеца от ответника трудово възнаграждение за м.09.2018г. е брутно 569.40 лв. /нетно 439.21 лв./, и е изплатено в пълния дължим размер, установено по безспорен начин от приетата СИЕ и приетите писмени доказателства. Наред с това, съдът приема за установено по делото, че действително дължимият от ответника-работодател в полза на ищеца–служител нетен размер на уговореното между тях трудово възнаграждение възлиза на 900 лв. за месец 10.2018г. и за м.06.2019г. Разпоредбата на чл.118,ал.3 от КТ допуска възможност за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, без да е предвидена писмена форма за действителност на този едностранен акт, което е изключение от общото изискване на чл.62,ал.1 от КТ и чл.119,ал.1 от КТ за писмена форма при сключване и изменение на трудови договори. Съгласно цитираната разпоредба и установената съдебна практика /в този смисъл Решение № 247/25.02.2020 по дело № 3200/2018 на ВКС, ГК, III г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/, увеличението на трудовото възнаграждение е едностранно волеизявление на работодателя като страна по трудовото правоотношение, то следва да е ясно и недвусмислено, като приложение при тълкуването му намират разпоредбите на чл.44 вр. чл.20 от ЗЗД, доколкото в КТ не са налице специални разпоредби. Доказателство за волеизявлението по чл.118,ал.3 от КТ, предвид едностранния му характер и като изключение от правилото на чл.118,ал.1 от КТ, представляват и едностранно съставени документи като заповеди, вписвания в трудовата книжка (чл.349,ал.1,т.6 от КТ, ведомости (чл.128,т.1 от КТ) или други издадени от работодателя удостоверителни документи (чл.128а от КТ) за трудовото възнаграждение, вкл. за задълженията по чл.129 от КТ, и др. След достигане до другата страна в трудовото правоотношение или с удостоверяването му от работодателя, изявлението за увеличение на трудовото възнаграждение е неоттегляемо. Работодателят може да увеличи едностранно трудовото възнаграждение на работника или служителя, но не и едностранно да го намали, предвид правилото на чл.118,ал.1 от КТ. Видно от данните по делото, ищецът основава претенцията си на фактите, че след сключване на трудовия договор съществува уговорка между страните за заплащане на работна заплата в размер от 900 лв. и работодателят е превеждал по банковата му сметка реално договореното трудово възнаграждение в посочения размер, ангажирайки като доказателства извлечения от личната си банкова сметка. ***ателства извлечения по сметка на П.Д.Й., издадени от „Райфайзенбанк /България/” ЕАД /11 броя/, се установяват фактите, че по банковата сметка на ищеца са преведени от управителя на ответното дружество С.А.Ч., както следва : на 10.12.2018г. – 900 лв., на 21.12.2018г. – 500 лв., на 07.01.2019г. – 500 лв., на 08.02.2019г. – 900 лв., на 07.03.2019г. – 900 лв., на 08.04.2019г. – 500 лв., на 25.04.2019г. – 450 лв. /общо през м.04.2019г. – 950 лв./, на 08.05.2019г. – 450 лв., на 07.06.2019г. – 900 лв., на 06.08.2019г. – 900 лв., на 09.09.2019г. – 900 лв., на 08.10.2019г. – 900 лв. Същите факти се удостоверяват по категоричен начин и от приетата и неоспорена от ответника СИЕ, изготвена въз основа на разчетно-платежни ведомости и други счетоводни данни, предоставени от работодателя, видно от която през периода от 10.12.2018г. до 08.10.2019г. «Диес Консулт» ООД е направил парични преводи по разплащателната сметка на П.Й. в «Райфайзенбанк /България/» ЕАД в общ размер от 8700 лв., като банковите преводи са извършени на горепосочените дати в описаните размери, а захранването на сметката е от наредител С.А.Ч.. Въз основа на приетата СИЕ се установява също, че именно с така направените преводи на горепосочените парични суми в счетоводството на «Диес Консулт» ООД са «прихванати» дължимите нетно начислени суми за заплати по разчетно-платежните ведомости, като от превода от 900 лв. на 10.12.2018г. са «прихванати» нетни трудови възнаграждения за м.09. и м.10.2018г. в размер на по 439.21 лв., а от превода на сумата 450 лв. на 25.04.2019г. е «прихванато» нетно трудово възнаграждение за м.06.2019г. в размер на 439.21 лв. Настоящият съдебен състав счита, че цитираните по-горе писмени доказателства, кореспондиращи на приетата СИЕ, съставляват годни доказателства за наличието в процесния случай на волеизявление на работодателя за едностранно увеличаване размера на трудово възнаграждение на ищеца Й. и за изплащането му в нетен размер от 900 лв. В тази връзка, неоснователно и недоказано се явява възражението, изложено в писмения отговор, че липсва уговорка за изплащане на нетно трудово възнаграждение в размер на 900 лв., а ответникът-работодател инцидентно - двукратно е давал служебен аванс на Й. в размер на 900 лв. /на 07.02.2019г. и на 07.06.2019г./, по негово искане, поради финансови затруднения на ищеца. Действително, от приетото писмено доказателство – електронен картон на П.Й. за периода 1/2018 – 12/2019, се установява, че ответникът е извършил двукратно /на 07.02.2019г. и на 07.06.2019г./ банков превод на суми от по 900 лв. по сметката на ищеца с основание «служебен аванс». Съдът счита, обаче, че ответникът не ангажира никакви годни писмени доказателства и от приетата СИЕ не се установява, така извършените два банкови превода да съставляват авансови плащания на дължимо в полза на ищеца трудово възнаграждение и този факт да е надлежно и изрично удостоверен със съответните счетоводни отразявания, при липса на уговорка в трудовия договор между страните и/или в допълнително споразумение към него за авансово изплащане на част от дължимото трудово възнаграждение и конкретния размер на такова плащане. Цитираното писмено доказателство не удостоверява и факта посочената обща сума от 1800 лв. да е преведена от ответника по сметката на ищеца със задължението последният да я върне в определен срок и по определен начин на своя работодател. На следващо място, приетите писмени доказателства - извлечения по сметка на П.Д.Й., издадени от „Райфайзенбанк /България/” ЕАД /11 броя/, кореспондиращи изцяло на приетата СИЕ, опровергават твърдението на ответника, че е осъществил инцидентно /двукратно/ превод на сумата от 900 лв. по банковата сметка на ищеца, вместо което установяват наличието на волеизявление от страна на работодателя за системно изплащане в полза на ищеца-работник на сумата от 900 лв., която воля е реализирана чрез действително извършени парични преводи на тази сума по разплащателната сметка на П.Й. през горепосочения период от 10 месеца, през който ищецът е получил реално средно месечно нетно възнаграждение в размер около 870 лв. 

Видно от приетата съдебно-икономическа експертиза, съответстваща напълно на приложените по делото писмени доказателства, обаче, по безспорен начин се установява, че макар и да не е начислил дължимото в полза на ищеца нетно трудово възнаграждение в уговорения по реда на чл.118,ал.3 от КТ размер от 900 лв., то ответникът-работодател е заплатил именно този размер на дължимо трудово нетно възнаграждение на ищеца за м.09.2018г., м.10.2018г. и м.06.2019г., като към настоящия момент не дължи суми за неизплатено трудово възнаграждение за посочения период.

Поради това, искът за дължимо трудово възнаграждение се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен като такъв, заедно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 04.02.2020г. до окончателното й изплащане.

Предявеният иск по чл.224,ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е процесуално допустим.

Разгледан по същество, същият се явява неоснователен и недоказан, по следните съображения :

Правото на претендираното обезщетение се поражда при неизползване от работника, по време на действие на трудовия му договор, на редовния му платен годишен отпуск, каквато хипотеза в случая е налице. Съдът приема за установено от приложените по делото писмени доказателства, както и от приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, че ищецът е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за 2018г. в размер на 8 работни дни и в размер на 20 работни дни за 2019г.

Съгласно чл.173,ал.1 от КТ /Доп. - ДВ, бр. 26 от 1992г., изм. и доп., бр. 100 от 1992 г., бр. 25 от 2001 г., изм., бр. 58 от 2010г., в сила от 30.07.2010г., бр. 18 от 2011г., в сила от 1.03.2011г., бр. 54 от 2015г., в сила от 17.07.2015г./, платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение от работодателя. Действително, съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл.22,ал.2 от Наредба за работното време, почивките и отпуските, платеният годишен отпуск се разрешава въз основа на писмено искане на работника или служителя до работодателя, като в случая не се установява наличие на писмено искане от страна на ищеца-служител до ответника-работодател за разрешаване от него ползването на платен годишен отпуск за 8 работни дни за 2018г. и за 20 работни дни за 2019г. Същевременно обаче, приложените по делото писмени доказателства – разплащателни ведомости за м.12.2018г., за м.08.2019г. и за м.09.2019г.,удостоверяват фактите, че през месец декември 2018г. Й. е ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск от 8 работни дни за 2018г., а през месеците август и септември 2019г. е ползвал платения си годишен отпуск в размер от 20 работни дни за 2019г., за което работодателят е начислил и е изплатил на ищеца дължимите  възнаграждения, в размера на трудовото възнаграждение на същия, съобразно изложеното по-горе. Фактите относно разрешаване ползването на платен отпуск в размер на 15 работни дни през м.08.2019г., считано от 12.08.2019г. до 31.08.2019г., от страна на работодателя се установяват по категоричен начин и от приложената по делото Заповед № 19004 от 02.08.2019г., изд. от управителя на „Диес Консулт” ООД на основание чл.155,ал.1 и 4 от КТ.

По въпроса може ли платеният годишен отпуск да се ползва без подаване на писмена молба и без издаване на писмено разрешение (заповед) от работодателя, въпреки изричната разпоредба на чл.173,ал.1 от КТ следва да се изтъкне установеното в практиката на ВКС разбиране, че липсата на писмена заповед или разрешение по смисъла на чл.173,ал.1 от КТ е в нарушение на Кодекса на труда и евентуално основание за търсене на дисциплинарна отговорност за неявяване на работа, в които случаи дори начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск не заместват разрешението на работодателя за ползването на отпуска (реш. № 127 от 5.03.2007 г. по гр. д. № 1102/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., реш. № 325 от 25.06.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1254/97 г., III г. о, реш. № 542 от 23.08.2010 г.на ВКС по гр.д.№ 1767/2009 г., IV г. о на ВКС, реш.№ 812 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 198/2010 г., IV г. о на ВКС). При иск за обезщетение по чл.224,ал.1 от КТ, основан на отрицателното твърдение за неползван полагаем годишен отпуск от работника или служителя, възражението че отпуск е ползван е установим факт в трудовия спор. Доказването, че за времето на отсъствие от работа работникът или служителят е ползвал именно платен годишен отпуск е в тежест на работодателя и е допустимо с всички доказателствени средства, като начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск също имат доказателствено значение/в този смисъл Решение № 247/25.02.2020 по дело № 3200/2018 на ВКС, ГК, III г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/. В случая въз основа на приетата СИЕ, обосноваващо заключението с отразеното по ведомости и проверените присъствени таблици, също се установява по безспорен начин, че ищецът е ползвал 8 дни от платения годишен отпуск за 2018г. и общо 20 дни от полагащия му се платен годишен отпуск за 2019г. Същевременно, от приетото писмено доказателство - Заповед № 19010/02.09.2019г., се установяват и фактите, че платен годишен отпуск в размер на 5 работни дни, е ползван реално от ищеца през м.09.2019г., съгласно писмено разпореждане на управителя на „Диес Консулт” ООД, който се е ползвал от правото си по чл.173,ал.4 от КТ, да предостави платения годишен отпуск на служителя Й. и без негово съгласие при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители на търговски отдел на дружеството, считано от 16.09.2019г. до 20.09.2019г. включително. С оглед изложеното, неоснователни и недоказани се явяват твърденията на ищеца, че поради липсата на писмено разрешение по негово изрично искане не може да се приеме за установено ползването от негова страна на полагащия му се платен годишен отпуск, както и доводите му, че представените присъствени таблици и заповеди на работодателя не са годни доказателства за установяване на обстоятелството ползвал ли е платен годишен отпуск.

По изложените съображения, съдът счита, че предявеният иск по чл.224,ал.1 от КТ се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен за общия предявен нетен размер от 1231.58 лв., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.02.2020г., до окончателното изплащане на сумата.

Предявеният иск с правно основание чл.220,ал.1 от КТ е процесуално допустим.

Разгледан по същество, същият се явява основателен и доказан.

Съгласно чл.220,ал.1 от КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. За да бъде уважен искът с правно основание чл.220,ал.1 от КТ, съдът следва да установи наличието на съществувало между страните трудово правоотношение, както и факта на прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя преди да изтече срока на предизвестието.

Безспорно се установява в настоящото производство, че страните са се намирали в безсрочно трудово правоотношение, считано от 03.08.2018г. до 03.12.2019г., възникнало по силата на трудов договор № 9/01.08.2018г. От събраните в хода на производството писмени доказателства се установява, че трудово правоотношение между страните е прекратено считано от 03.12.2019г., като с оглед изложеното по-горе, съдът приема, че към момента на прекратяване на трудовия договор със заповед № 5/02.12.2019г. визираното в нея основание „взаимно съгласие, изразено писмено” по чл.325,ал.1,т.1 от КТ не е било налице и уволнението на това основание е незаконосъобразно. Предвид незаконността на уволнението в процесния случай на основанието, предпоставящо прекратяване на трудовия договор без предизвестие, съдът намира, че работодателят е следвало, възползвайки се от правото си да прекрати едностранно трудовото си правоотношение с ищеца, да отправи до същия предизвестие с уговорения между страните едномесечен срок по реда на чл.328 във вр. чл.326 от КТ, или да изплати на служителя Й. обезщетение за неспазен срок на предизвестието в размер на едно брутно трудово възнаграждение. Наред с това, приетите писмени доказателства удостоверяват и ответникът не спори, че до ищеца Й. не е отправено писмено предизвестие и на същия не е предоставена възможност да отработи реално предизвестие в размер от 30 дни, а от заключението на приетата и неоспорена от ответника СИЕ се установява, че ответникът не е начислил и не е изплатил на ищеца обезщетение за неспазен срок на предизвестието.

При тези обстоятелства, съдът намира, че са налице предпоставките, установени в чл.220,ал.1 от КТ, в процесния случай и ищецът разполага с правото да получи от ответника-работодател обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срока на предизвестието при безсрочно трудово правоотношение – един месец. Предвид изложеното по-горе досежно размера на реално дължимото от работодателя трудово възнаграждение в полза на ищеца, съдът приема, че предявеният иск се явява основателен и доказан в пълния предявен нетен размер от 900 лв. Поради това, предявеният иск следва да бъде уважен именно в този размер, заедно с претенцията за присъждане на законната лихва върху него от датата на предявяване на иска – 04.02.2020г. до окончателното му изплащане.

При този изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК, основателна се явява и претенцията на ищеца за присъждане на направените по делото съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника, съразмерно на уважената част от исковете, в случая – изцяло в размер на 1000 лв. Възражението за прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е определено под общия минимален размер за всеки един от уважените по делото искове, от които : в размер на 610 лв. за уважения иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ, в размер от 300 лв. за иска по чл.220,ал.1 от КТ и в размер на 300 лв. върхуиска по чл.344,ал.1,т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ /чл.7,ал.1,т.1 и ал.2,т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.

Наред с това, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, основателна се явява и претенцията на ответника за присъждане на направените по делото съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение /816 лв./ и за възнаграждение на вещо лице /160 лв./, общо 976 лв./, които следва да бъдат възложени в тежест на ищеца, съразмерно на отхвърлената част от исковете по чл.128,т.2 вр. чл.242 КТ и и чл.224,ал.1 КТ, а именно : в размер на 488 лв.

            На основание чл.78 ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на ГОРС държавна такса върху предявения иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ /80 лв./ и върху уважените размери на исковете по чл.344,ал.1,т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ /50 лв./, и на иска по чл.220,ал.1 от КТ /50 лв./, общо в размер на 180 лв., както и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

         Водим от горното, съдът

Р       Е       Ш       И       :

 

         ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕТО на П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, от длъжността Мърчъндайзер продажби” в „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., извършено със Заповед № 5 от 02.12.2019г., издадена от управителя на „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД гр. Пловдив.

         ОТМЕНЯ Заповед № 5 от 02.12.2019г., издадена от управителя на „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД гр. Пловдив, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНА.

         ОСЪЖДА „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., ДА ЗАПЛАТИ на П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, СУМАТА от 900 лв. /деветстотин лева/, представляваща нетно обезщетение за времето, през което същият е останал без работа в резултат на уволнението, на основание чл.344,ал.1,т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ, считано за периода от 03.12.2019г. до 03.01.2020г. включително, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 04.02.2020г. до окончателното й изплащане.

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.128,т.2 във вр. чл.242 от КТ, предявен от П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника си – адвокат И.Д.Д. от ВТАК, против „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., за заплащане на сумата от 2700 лв., представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за м.09.2018г., м.10.2018г. и м.06.2019г. /в месечен нетен размер от 900 лв./, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 04.02.2020г. до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.224,ал.1 от КТ, предявен от П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника си – адвокат И.Д.Д. от ВТАК, против „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., за заплащане на сумата от 1231.58 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 8 работни дни за 2018 г. и в размер на 18 работни дни за 2019г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 04.02.2020г. до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., ДА ЗАПЛАТИ на П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, СУМАТА от 900 лв. /деветстотин лева/, представляваща нетно обезщетение за неспазен срок на предизвестие на основание чл.220,ал.1 от КТ, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 04.02.2020г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., ДА ЗАПЛАТИ на П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, СУМА в размер на 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща направените по настоящото дело разноски за платено адвокатско възнаграждение за един адвокат, съразмерно на уважената част от исковете.

ОСЪЖДА П.Д.Й. с ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на„ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., СУМА в размер на 488 лв. /четиристотин осемдесет и осем лева/, представляваща направените по настоящото дело разноски за платено адвокатско възнаграждение за един адвокат и за възнаграждение на вещо лице, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

         ОСЪЖДА „ДИЕС КОНСУЛТ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, ул. „Уста Генчо” № 9, ап.6, представлявано от управителя С.А.Ч., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ГОРНООРЯХОВСКИЯ РАЙОНЕН СЪД, в полза на бюджета на Съдебната власт, СУМАТА от 180 лв. /сто и осемдесет лева, представляваща държавна такса върху предявения иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ и върху уважения размер на исковете по чл.344,ал.1,т.3 във вр. чл.225,ал.1 от КТ и по чл.220,ал.1 от КТ, както и СУМАТА от 5 лв. /пет лева/, представляваща държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

         Решението подлежи на въззивно обжалване пред Великотърновски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

         На основание чл.7,ал.2 от ГПК, на страните да се връчи препис от решението.

 

                                                                          РАЙОНЕН СЪДИЯ : …………………..