Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи
януари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Рени Атанасова, като
разгледа докладваното от съдия Крънчева ВНЧД
№ 5533 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
е по реда на Глава ХХІ от НПК.
Образувано
е по повод постъпила частна жалба от
частния тъжител Ф.И.С., срещу разпореждане
от 11.10.2018 г. на съдията – докладчик при Софийския районен съд (СРС),
Наказателно отделение (НО), 12-ти състав, постановено по НЧХД № 11641/2018 г.
по описа на СРС, НО, с което на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал.
5, т. 2 от НПК, е прекратено
наказателното производство по НЧХД № 11641/2018 г. по описа на СРС, НО,
12-ти състав, образувано по тъжба на Ф.И.С. срещу И. И.Х..
С
така депозираната жалба се отправя искане за отмяна на атакуваното
първоинстанционно разпореждане, като незаконосъобразно и необосновано. Излагат
се аргументи, че първостепенният съд неправилно е приел, че няма данни
подсъдимата Х. да е лично злонамерена и съзнателно и целенасочено да е
разгласила позорни обстоятелства за тъжителката, или да й е приписала
престъпление. Сочи се, че в противоречие със закона съдът е приел, че за да се
осъществи съставът на престъплението по чл. 147, ал. 1, вр. чл. 148, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4 от НК, е необходимо длъжностното лице да е в лични
отношения с наклеветения, които да го мотивират да разгласи позорни
обстоятелства и/или да припише престъпления.
Постъпило
е и възражение срещу депозираната частна жалба от лицето, срещу което е
подадена частната тъжба – И. И.Х., с което се отправя искане частната жалба да
бъде оставена без уважение, а атакуваното първоинстанционно разпореждане да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Развиват се доводи, че
правилно СРС е приел, че клеветата е престъпление, при което деецът довежда до
знанието на поне едно трето лице обстоятелства, които са позорни за другиго,
като от субективна страна е необходимо деецът да съзнава, че разгласеното
позорно обстоятелство или приписаното престъпление не е извършено от посоченото
лице. Акцентира се, че в конкретния по делото случай се касае единствено до
сезиране чрез процесното уведомление от ТД на НАП – София на Прокуратурата, във
връзка с установени в хода на ревизията на търговско дружество обстоятелства,
които е възможно да съдържат данни за извършено престъпление. Посочва се, че
това е задължение на органите на НАП по чл. 205, ал. 2 от НПК и поради това не
може да се твърди, че изпълнението му е основание за търсене на наказателна
отговорност за конкретното длъжностно лице, което го е осъществило. Сочи се, че
по делото липсват твърдения или доказателства за преднамерено злепоставяне на
тъжителката. Посочва се, че дали констатациите на ревизиращите органи,
обективирани в съответния акт по време на ревизията или след приключването й,
са законосъобразни или не, е предмет на преценка от страна на компетентните административни
или правоохранителни органи, при защита правата на засегнатите лица в
съответното производство, но самото изпълнение на правомощията на орган на НАП
да сезира Прокуратурата при наличието на установени данни за извършени
неправомерни действия, не осъществява състав на престъпление по НК. Акцентира
се, че изразите в процесното уведомление не са насочени към разгласяване на
позорни обстоятелства или приписване на престъпления, свързани с личността на
тъжителя.
В
съдебно заседание, тъжителят Ф.И.С., редовно призована, не се явява, не изпраща
представител и не ангажира доводи по фактите и обстоятелствата, от значение за
предмета на доказване и по основателността на подадената въззивна жалба.
Лицето,
срещу което е подадена частната тъжба – И. И.Х., редовно призована, не се явява
и не ангажира доводи по фактите и обстоятелствата, от значение за предмета на
доказване и по основателността на подадената въззивна жалба.
Упълномощеният
защитник на И. И.Х. – адв. В.Д.– от САК, подържа депозираното възражение срещу
въззивната частна жалба по съображенията, изложени в него и моли атакуваният
съдебен акт да бъде потвърден. Намира, че в разпореждането си съдията –
докладчик при СРС обосновано е изложил своите съображения за това, че са налице
основанията и процесуалните предпоставки за прекратяване на наказателното
производство.
Съдът,
като взе предвид доводите и възраженията на страните, доказателствата по делото
и като извърши цялостна служебна проверка на атакуваното определение, по реда
на чл. 313 НПК, намери за установено следното:
Производството пред СРС, НО, 12-ти състав е
образувано въз основа на подадена на 10.07.2018 г. в СРС тъжба от Ф.И.С., ЕГН **********,
срещу И. И.Х., ЕГН **********, за осъществен състав на престъпление от частен
характер – квалифициран състав на клевета, по смисъла на чл. 148, ал. 2, вр. ал.
1, т. 1, т. 3 и т. 4, вр. чл. 147, ал. 1 от НК.
С
тъжбата е повдигнато частно обвинение срещу Х. за това, че на 29.12.2016 г., в
гр. София, в качеството си на длъжностно лице – директор на ТД на НАП – София,
чрез уведомление, издадено от Националната агенция по приходите, ТД на НАП –
София, с изх. № 11-00-1282/29.12.2016 г., адресирано до Софийска градска
прокуратура и Върховна касационна прокуратура, е разгласила позорно
обстоятелство за тъжителката, чрез израза: „Като
преки участници в схемата, подпомагащи дейността по извършване на описаните
по-горе сделки и доставки, с цел извършване на данъчните злоупотреби, се
установиха следните лица: … лицето Ф.И.С., ЕГН **********. Посоченото лице се
използва от организаторите на схемата като доверено лице, на което са
прехвърлени по документи собствеността на и управлението на ЗЛ …“, което
позорно обстоятелство е участие в схема, подпомагаща дейността по извършване на
сделки и доставки, с цел извършване на данъчни злоупотреби – престъпление по
чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4, вр. чл. 147, ал. 1 от НК.
За
разглеждане на така депозираната тъжба е образувано НЧХД № 11641/2018 г. по
описа на СРС, НО, 12-ти състав.
Със
свое разпореждане от 11.10.2018 г., постановено по НЧХД № 11641/2018 г.,
съдията – докладчик при СРС, НО, 12-ти състав, е прекратил наказателното
производство делото, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2
от НПК.
За
да се произнесе в посочения по-горе смисъл, съдията – докладчик при СРС, НО, 12-ти
състав е приел, че описаното в тъжбата деяние не съставлява престъпление по чл.
147, ал. 1 от НК. Приел е, че в конкретния случай тъжителката е инкриминирала
изрази, които засягат дейността на юридически лица и нея, като физическо лице,
обект на проверка в рамките на ревизия от органите на НАП, но в тъжбата не се
твърди, че изпълнението на служебните задължения на лицето, срещу което е
насочена тъжбата, а именно – правомощието на директора на ТД на НАП – София да
сезира, на основание чл. 205, ал. 2 от НПК, компетентните органи за
обстоятелства, установени в хода на ревизия на търговско дружество, е била само
претекст, за да бъде тъжителката преднамерено злепоставена, чрез опозоряване.
Съдията
– докладчик при СРС е приел, че обстоятелството, че в тъжбата са инкриминирани
изрази, които пряко са адресирани до тъжителката в лично качество, не би било
достатъчно, за да се повдигне обвинение за престъпление, което се преследва по
тъжба на пострадалия и в частност за клевета, тъй като клеветата е накърняване
на обществените отношения, гарантиращи спазването на конституционната забрана
за накърняване достойнството на човешката личност, която стои в основата на
самоосъзнаването на личността. Приел е, че тъжителката не сочи на лична
злонамереност на Х., като орган по приходите (директор на ТД на НАП – София), а
именно, че съзнателно и целенасочено е разгласила позорни обстоятелства и/или й
е приписала престъпление. Приел е, че в тъжбата не се изтъква, че тъжителката и
лицето, подписало уведомлението, са имали каквито и да било лични или служебни
отношения, да са се познават изобщо, което според първия съд, е правно значимо
за субективната съставомерност на клеветата. Изложил е доводи, че твърденията в
тъжбата за умисъл и евентуална неверност на фактическите констатации при
извършената ревизия, биха могли да бъдат основание за дисциплинарно нарушение,
а ако са извършени с цел облагодетелстване или причиняване другиму вреда – за
престъпление по служба или за набедяване, по смисъла на чл. 286 от НК, които се
преследват по общия ред. Отбелязал е, че след приключване на производството
пред органите на НАП, в зависимост от неговия резултат, при наличие на правен
интерес, ревизираните лица разполагат със средства за защита и по реда на
ЗОДОВ. В обобщение, първият съд е приел, че изтъкнатите в тъжбата факти не са
годни да поставят началото на производство пред съд и водят да извод, че
тъжителката не е избрала законосъобразния ред за правна защита.
Срещу
така постановения съдебен акт е подаден и сезиращите настоящата инстанция
документи – частна жалба от частния тъжител Ф.И.С., която съдът намери за допустима, като подадена от лице с надлежна процесуална
легитимация и в законоустановения срок, но по съществото й неоснователна, по следните съображения.
Настоящият
съдебен състав изцяло споделя доводите, залегнали във въззивната частна жалба,
подадена от тъжителката С., в насока, че съдията – докладчик при СРС неправилно
е приел, че за да се осъществи съставът на престъплението по чл. 147, ал. 1 от НК, е необходимо деецът да е в лични или служебни отношения с наклеветения, които
да го мотивират да разгласи позорни обстоятелства и/или да му припише
престъпления. Безспорно, такова изискване в закона не е предвидено.
За
да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“ по смисъла на чл. 147,
ал. 1 и сл. НК, е необходимо от обективна страна да бъде установено, че
субектът на престъплението по този законов текст е разгласил неистинско позорно
обстоятелство за пострадалото физическо лице или му е приписал неизвършено от
него престъпление.
Първата,
алтернативно предвидена, в диспозицията на чл. 147, ал. 1 НК, форма на
изпълнително деяние на престъплението „клевета“ – разгласяване на позорно
обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети
лица на твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на
пострадалия – относно неговото минало или настоящо поведение, укорими от гледна
точка на господстващия морал (вж. Р 464-81-І) прояви от личния му живот, негови
служебни или обществени изяви или отрицателни качества, които са от една страна
неверни, несъответни на обективната действителност, а от друга – са от естество
да накърнят доброто му име в обществото, тъй като характеризират отрицателно
личността на пострадалия.
Втората
възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл. 147,
ал. 1 НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез
довеждане до знанието на трети лица от страна на престъпния деец, на твърдения,
че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в действителност
не е извършил (вж. Р 464-81-І и Р 80-98-І).
В
съдебната практика и в правната доктрина се приема, че предмет на
престъплението „клевета“ могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които
носят информация за точно определено обстоятелство или явление. То следва да е
позорно, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да
предизвиква еднозначна негативна оценка на обществото, или в частност – да
приписва извършването на престъпление. Тези факти трябва обективно да бъдат
съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или
други форми на субективна психическа дейност (вж. Р 452-10-ІІІ).
Престъплението,
уредено в цитирания законов текст е резултатно, като за довършеността му се
изисква твърденията на дееца в посочения по-горе смисъл да са доведени до
знанието на поне едно трето лице, явяващо се в случая предмет на посегателство.
За съставомерността на деянието от обективна страна не е необходимо деянието да
е извършено присъствено спрямо пострадалия.
От
субективна страна, клеветата е престъпление, което може да се осъществи както с
пряк, така и с евентуален умисъл. Във всички случаи, обаче, субектът трябва да
съзнава позорния характер на разгласяваното обстоятелство или престъпният
характер на приписваното деяние, както и неистинността на позорното
обстоятелство или това, че пострадалият не е извършил приписваното му
престъпление (вж. Р 745-91-ІІІ).
Когато
клеветата се извършва с пряк умисъл, деецът е сигурен, че позорното
обстоятелство е неистинско или че приписваното му престъпление не е извършено
от пострадалия, като цели твърденията му да стигнат до съзнанието на поне едно
трето лице.
Когато
клеветата се извършва с косвен умисъл, деецът може да не е сигурен в
действителното положение, но въпреки това да прави съответното твърдение, или
да не е сигурен, че неговите твърдения могат да бъдат възприети от трето лице,
но да се примирява с тази възможност.
При
обективната и субективна съставомерност на дадено деяние по горепосочените
признаци на престъпния състав, за дееца възниква отговорност за осъществен
състав на престъплението “клевета”.
Неправилно,
при това, първият съд е тълкувал наказателноправната норма по чл. 147, ал. 1 от НК, като е приел, че „в тъжбата не се
изтъква, че тъжителката и лицето, подписало уведомлението, са имали каквито и
да било лични или служебни отношения, да са се познавали изобщо, което според
първия съд, е правно значимо за субективната съставомерност на клеветата“.
Престъплението по този законов текст е с общ субект – всяко
наказателноотговорно лице, и за отговорността му по този текст е без значение,
дали познава и в какви отношения се намира с пострадалия. Това са
обстоятелства, които биха могли да имат значение единствено при индивидуализацията
на наказателната отговорност на дееца.
В
противоречие с материалния закон е и съждението на съдията – докладчик,
обективирано в мотивната част на атакувания съдебен акт, в смисъл, че е
необходимо деецът да е действал „злонамерено“,
като съзнателно и целенасочено да е разгласил позорни обстоятелства и/или да е
приписал престъпление за пострадалия. Както вече се посочи, клеветата може да
се осъществи не само с пряк умисъл, но и с евентуален такъв, при което деецът може
да не е сигурен в действителното положение, но въпреки това да прави
съответното твърдение, или да не е сигурен, че неговите твърдения могат да
бъдат възприети от трето лице, но да се примирява с тази възможност. Оттук и
изводът, че за съставомерността на деянието не е необходимо същият да се яви
злонамерен или целеустремен при осъществяване на изпълнителното деяние.
Вън
от горното, обаче, настоящата инстанция изцяло споделя крайния извод на
решаващия първоинстанционен съд, че в
конкретния по делото случай депозираната от С. тъжба не е годен процесуален
способ, за да сложи началото на наказателно производство срещу посоченото в
тъжбата лице за осъществен състав на престъпление, което се преследва по тъжба
на пострадалия – и по-конкретно, за квалифицирана клевета. И това е така по
следните съображения.
Изискванията
към съдържанието на тъжбата, за да бъде процесуален документ, годен да инициира
образуването на наказателно производство за престъпление от частен характер, са
регламентирани в чл. 81, ал. 1 от НПК. Съгласно посочената законова разпоредба,
тъжбата трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя, за лицето, срещу
което се подава и за обстоятелствата на престъплението. Необходимо е към
тъжбата да се приложи и документ за внесена държавна такса.
В
конкретния по делото случай, в депозираната на 10.07.2018 г. тъжба от Ф.И.С. се
сочат данните за подателя й; достатъчно данни за лицето, срещу което се подава,
които да позволят то да бъде индивидуализирано и призовано за участие в
производството; тъжбата е подписана от подателя й и е придружена с препис за
ответната страна, както и от документ за внесена държавна такса.
Същевременно,
с тъжбата се инкриминира поведение, извършено от лицето, срещу което е подадена
тъжбата – И. И.Х., в качеството й на длъжностно лице – директор на ТД на НАП –
София, и изразяващо се в подаване на Уведомление по чл. 205, ал. 2 от НПК до компетентните
органи – Софийска градска прокуратура, с копие до Върховна касационна
прокуратура, за обстоятелства, установени в хода на ревизия на търговско
дружество „Унисърфейс“ ЕООД, в което са употребени и инкриминираните от
тъжителката изрази.
Съгласно
разпоредбата на чл. 205, ал. 2 от НПК, „Когато
узнаят за извършено престъпление от общ характер, длъжностните лица трябва да
уведомят незабавно органа на досъдебното производство и да вземат необходимите
мерки за запазване на обстановката и данните за престъплението.“. От
анализа на цитираната законова разпоредба е видно, че уведомяването на органите
на досъдебното производство при установяване на данни за извършено
престъпление, е задължение за всички
длъжностни лица, чието съблюдаване има за цел своевременно установяване и
разкриване на престъпления и техните извършители, неизпълнението на което е
скрепено със санкция, а не е предоставено на преценката на компетентните
органи. Във всеки случай на съмнение за извършено престъпление, длъжностните
лица не само имат право, но и са длъжни да сезират Прокуратурата на Р България
със станалата им известна информация по случая. При това еднозначно се
налага извода, че упражняването на правомощието по чл. 205, ал. 2 от НПК от
съответните длъжностни лица не би могло да е общественоопасно, в т.ч. и да
осъществява състав – основен или квалифициран, на престъплението клевета.
Правилно
при това съдията – докладчик при първия съд е приел, че изпълнението на
задължението на лицето, срещу което е подадена тъжбата, по чл. 205, ал. 2 от НК, не може да осъществи състав на престъпление „клевета“, тъй като подобно
поведение е насочено към своевременно установяване и разкриване на
престъпления, а не към накърняване честта, достойнството и доброто име на
конкретно физическо лице, дори и бидейки то упоменато в уведомлението по чл.
205, ал. 2 от НПК.
Верни
са и изводите на съдията – докладчик при СРС, че евентуалната, съзнавана от
длъжностното лице, неверност на фактическите констатации при извършената
ревизия, биха могли да бъдат основание за дисциплинарно нарушение, а ако са
извършени с цел облагодетелстване или причиняване другиму вреда – за престъпление
по служба или за набедяване, по смисъла на чл. 286 от НК, които се преследват
по общия ред, както и че след приключване на производството пред органите на
НАП, в зависимост от неговия резултат, при наличие на правен интерес,
ревизираните лица разполагат със средства за защита и по реда на ЗОДОВ. В този
смисъл правилно е прието, че възбуждането на наказателно производство за
престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, в конкретния по
делото случай, чрез депозиране на тъжба, не би могло изначално да обслужи
целите на наказателното преследване, а именно – реализация на наказателната
отговорност на престъпния деец, доколкото упражняването правомощието по чл.
205, ал. 2 от НПК не обуславя възникването на такава отговорност.
Доколкото
в тъжбата не се изнасят твърдения за осъществено общественоопасно деяние от
страна на лицето, срещу което е депозиран процесуалния документ, а само за
депозиране на вече обсъденото по-горе уведомление, при упражняване правомощията
на длъжностното лице по служба, по чл. 205, ал. 2 от НПК, то следва да се
приеме, че в конкретния случай депозираната от С. тъжба не е годен процесуален
способ, за да сложи началото на наказателно производство срещу посоченото в
тъжбата лице за осъществен състав на престъпление, което се преследва
по тъжба на пострадалия – и по-конкретно, за квалифицирана клевета.
При
така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира
правните изводи на СРС и за наличието на предпоставките по чл. 250, ал. 1, т.
1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК за прекратяване на наказателното производство
по НЧХД № 11641/2018 г. по описа на СРС, НО, 12-ти състав, за законосъобразни и
правилни, а подадената въззивна частна жалба срещу разпореждането на СРС от 11.10.2018
г. – за неоснователна.
Тъй
като при цялостната служебна проверка на атакувания съдебен акт, въззивният съд
не констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила
или неправилно приложение на материалния закон, които да налагат отмяната или
изменението му, съдът счете, че същият следва да бъде потвърден.
Така
мотивиран и на основание чл. 334, т. 6 от НПК, Съдът:
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
от 11.10.2018 г. на съдията – докладчик при Софийския районен съд, Наказателно
отделение, 12-ти състав, постановено по НЧХД № 11641/2018 г. по описа на СРС,
НО, с което, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК,
е прекратено наказателното производство
по НЧХД № 11641/2018 г. по описа на СРС, НО, 12-ти състав, образувано по тъжба
на Ф.И.С. срещу И. И.Х..
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/