№ 19148
гр. София, 21.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря С. ЕМ. Д.
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20211110121678 по описа за 2021 година
Предявен е от М. Г. С. срещу „Н.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 50 лева, представляваща
частична претенция от сума в общ размер на 378 лева – недължимо платена сума по
нищожен Договор за потребителски кредит № 202010090818550102, сключен между
страните на 09.10.2020г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата
молба- 16.04.2021г., до окончателното й изплащане.
Ищецът М. С. твърди, че на 09.10.2020г. е сключил с ответника Договор за
потребителски кредит № 202010090818550102, като в договора било посочено, че сумата по
отпуснатия заем била в размер на 300 лева. Сочи, че в чл. 6, ал. 1 от договора било посочено,
че в случай че кредитополучателят не предостави на кредитора гаранция по кредита по чл.
4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите
условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 342 лева.
Неустойката се изчислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 и се
заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорен
погасителен план. Твърди, че в чл. 11, ал. 1 било посочено, че фиксираният годишен лихвен
процент бил 40,05 %, като общият размер на сумата, която трябвало да се върне бил 336
лева. ГПР бил 48,28 %. Сочи, че погасил изцяло сумата по договора, а именно 678 лева.
Поддържа, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като
противоречи на закона. Намира, че е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй
като не била спазена предвидената от закона форма. В случая не била предоставена
изискуемата преддоговорна информация, не било постигнато валидно съгласие за
сключване и изпълнение на договора, както и условията, при които може да се откаже от
него. Счита, че разменените съобщения не отговорят на изискванията на ЗЕДЕУУ. Счита, че
не бил налице съществен елемент от съдържанието на договора, а именно ГПР по кредита.
Не били посочени данните, които послужили за изчисляване на ГПР. Счита, че бил посочен
грешен размер на ГПР, а действителният размер бил 252 % и бил над установения праг на
ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата, с която в процесния договор за заем
е уговорено, че заемателят дължи неустойка в размер на 342 лева в случай че не предостави
в срок до края на следващия ден от сключване на договора обезпечение- гаранция, издадена
1
от небанкова финансова институция, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие
с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел. Освен това поддържа, че неустойката
накърнява добрите нрави, като излиза извън присъщите й функции и цели постигане на
неоснователно обогатяване. Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД, както и че клаузата е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.
143, ал. 2 ЗЗП, както и че не е индивидуално уговорена. Твърди, че договорът е нищожен и
защото клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Сочи, че била налице и разлика между посочената в договора сума, подлежаща на връщане,
и тази, която реално е върнал на ответното дружество. Счита, че е налице унищожаемост на
процесния договор с оглед сключването му поради крайна нужда или явно неизгодни
условия. Евентуално твърди, че договорът е нищожен поради нарушаване на добрите нрави.
Поддържа, че е претърпял вреди, изразяващи се в разликата между чистата стойност на
кредита и действително платената сума, а именно 378 лева. С уточнителна молба от
05.05.2021г. ищецът е посочил, че сумата от 678 лева, включваща главница, лихва и
неустойка, е заплатена изцяло и единствено на ответника. Сочи, че не е предявен отделен
иск за унищожаемост на договора. Искането към съда е да уважи предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който е оспорен предявения иск. Твърди, че между страните на 09.10.2020г. бил сключен
договор, с който била предоставена сумата от 300 лева. Същият бил погасен на 09.11.2021г.,
като общата сума, платена по договора била в размер на 334,41 лева, от които главница –
300 лева и 34,41 лева лихва. Поради което недоказано било твърдението на ищеца за
заплащане на сума в размер на 678 лева. Счита, че договорът за кредит бил изцяло валиден,
като твърди, че основният шрифт бил 12,5, а дадени абзаци и заглавия били дори с по-голям
шрифт. Сочи, че съглашението между страните е възникнало след съвпадане на
волеизявленията на страните, изразени в електронна форма по смисъла на ЗПФУР.
Поддържа, че годишната лихва по кредита била 40,05 % от главницата, а ГПР бил 48,28 %.
Твърди, че договорът е с фиксиран лихвен процент, като кредитополучателят е имал пълна
предвидимост относно всяка една погасителна вноска по кредита- главница и лихва, които
оставали непроменени и валидни между страните. Поддържа, че на ищеца изобщо не била
начислена неустойка по договора. Твърди, че ищецът фактически не е извършил каквито и
да е плащания с основания неустоечна клауза. Отделно от това излага съображения, че
неустойката била валидно уговорена между страните и била в съответствие със
задължителната практика на ВКС. Сочи, че дължимата по договора лихва била изцяло
съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна уредба и
предвидените в ЗПК ограничения. Поддържа, че спазва всички стандарти за отговорно
кредитиране. Счита, че дори дадена клауза да бъде прогласена за недействителна същата не
влече нищожност на цялата кредитна сделка, а единствено нейната частична
недействителност по отношение на конкретната клауза. Искането към съда е да отхвърли
предявения иск.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна.
Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.
По така предявения иск, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже факта на
плащане на процесната сума на ответника, както и възражението си за унищожаемост на
договора поради крайна нужда и явно неизгодни условия. В доказателствена тежест на
ответника е да установи, че е налице основание за получаването на сумата, което включва
наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, размера и
изискуемостта на вземанията по него, наличието на валидна неустоечна клауза и клауза за
2
заплащане на възнаградителна лихва, както и че клаузите, от които произтичат процесните
вземания, са индивидуално уговорени.
Страните по делото не спорят и от приетия Договор за потребителски кредит №
202010090818550102 от 09.10.2020г., сключен по реда на ЗПФУР, се установява, че между
тях е сключен процесният договор за потребителски кредит за главница в размер на 300 лева
с краен срок на плащане 10.04.2021г., при лихвен процент от 40,05% годишно и годишен
процент на разходите от 48,28%.
Не е спорно и че заемната сума е била предоставена на ищеца, за което е приета
разписка № 0700011742380025 от 09.10.2020г. от „И.“.
От приетото експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като пълно и компетентно изготвено на основание чл. 202 ГПК, се установява, че
на 12.10.2020г. и на 23.10.2020г. ищецът е извършил две плащания по договора в общ
размер на 330,41 лева, с които са били погасени задълженията по кредита, както следва: 300
лева- главница и 30,41 лева- възнаградителна лихва.
Спорът между страните се концентрира върху релевираните от ищеца възражения за
нищожност, съответно унищожаемост на договора, както и за нищожност на клаузите,
уреждащи вземания на ответника за договорна лихва и за неустойка. В тази насока съдът
намира следното.
Релевираните от ищеца възражения за недействителност на целия договор на
основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК са неоснователни. Видно от съдържанието на
договора, същият е написан по ясен и разбираем начин. Неоснователно е и оплакването на
ищеца, че електронният документ е неподписан – съгласно т. 2.4 от Раздел II от Общи
условия приложими към договорите за потребителски кредит на „Н.“ ООД, договарянето се
осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние /електронна поща, уебсайт и
телефон/, като договорът за потребителски кредит се сключва във формата на електронен
документ при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД, ЗЕДЕУУ и ЗПК. В частност
съгласно т. 2.6 от ОУ, за да получи потребителски кредит, клиентът попълва формуляр за
кандидатстване, намиращ се на уебстраницата на дружеството, където предоставя пълни и
верни данни относно своята самоличност като имена, ЕГН, адрес, лична карта, месторабота,
мобилен телефонен номер, актуална електронна поща, банкова сметка на лицето и други. С
цел избягване на съмнения, при подаване на формуляра за кандидатстване, клиентът следва
да попълни правилно цифровия код в полето, указано в самия формуляр за кандидатстване,
което е условие за разглеждане на искането. Цифровият код се изпраща от дружеството под
формата на кратко текстово съобщение на телефонния номер, който клиентът е предоставил
при кандидатстването си за кредит /т. 2.8 от ОУ/.
Видно от така постигнатите уговорки в общите условия, авторството на електронното
изявление на потребителя, с което изразява волята си за сключване на договора, се
удостоверява от него чрез добавяне на данни в електронна форма, които го
индивидуализират – електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година, както и че така
положеният обикновен /неусъвършенстван и неквалифициран/ електронен подпис се приема
от страните по договора за достатъчен за удостоверяване на авторството и се приравнява на
саморъчен подпис в съответствие с нормата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. От представените от
ответника документи се установява, че е била подадена заявка в системата на ответника за
потребителски кредит № 202010090818550102 при стойност на кредита от 300 лева. Видно
от представената справка на 08.10.2020г. е била подадена заявка, която на 08.10.2020г. в
20.00 часа е била потвърдена с кратко текстово съобщение, както и че на 09.10.2020г. е бил
изпратен договора към ищеца по имейл. Стандартният европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити е представен по делото от ищеца.
С оглед на това съдът намира, че ответното дружество е изпълнило своето процесуално
3
задължение съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР да докаже получаването на неговото съгласие за
сключване на договора за кредит от разстояние. Що се касае до възражението, че договорът
не уреждал правото на потребителя да се откаже от него, същото е неоснователно, тъй като
това право е изрично уредено в раздел III, чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора за кредит, в т. 3.4 от
ОУ и е надлежно описано в съдържанието на стандартния европейски формуляр.
Неоснователно е и възражението на ищеца за нищожност на договора на основание
чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради липса на посочен годишен процент на
разходите. Годишният процент на разходите е посочен в таблицата към чл. 11, ал. 2 от
договора за кредит и той е в конкретен цифров размер от 48,28%, а не е изразен чрез
математическа формула, в каквато насока е цитираната от ищеца практика на СЕС. Следва
да се посочи също така, че дори да бъде възприето развитото в исковата молба становище, че
неустойката за непредоставяне на обезпечение следва да бъде включена като компонент при
формиране на годишния процент на разходите, което обосновава по-висок размер от
посочения в договора, това обстоятелство води единствено до нищожност на клаузата, която
надвишава законоустановения пределен размер от 50% съгласно чл. 19, ал. 4 ЗКИ, а не до
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗКИ вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК е специална и урежда конкретно последиците от надхвърляне
на пределния размер на ГПР и тези последици не са идентични с последиците от
непосочването на ГПР изобщо, нито двете хипотези могат да бъдат приравнени една на
друга. Що се касае до развитите твърдения за липса на възможност за потребителя да
прецени икономическата тежест, възникваща за него по силата на договора при неправилно
посочване на ГПР, следва да се посочи, че всички разходи, възникващи за потребителя по
силата на договора, включително вземането за неустойка, са ясно посочени в конкретен
размер в съдържанието на договора, както и в съдържанието на стандартния европейски
формуляр, което удовлетворява изискванията и осъществява целта на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за
потребителски кредити. На следващо място, действително в цитираното от ищеца Решение
15.03.2012 по дело C - 453/10 на СЕС е прието, че търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ и при установяване на такава, съдът
може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно
цената на отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация обаче не се отразява
непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на
действителността на сключения договор за кредит. Следователно наличието на
заблуждаваща търговска практика е от значение за валидността на договорните клаузи,
уреждащи вземането за договорно възнаграждение и неустойка, но не води само по себе си
до извод за нищожност на целия договор.
Аналогично, евентуалната нищожност на договорната лихва поради противоречие с
добрите нрави не води до извод за липса на посочен в договора годишен лихвен процент
съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и не може да доведе до нищожност на целия
договор на основание чл. 22 ЗПК. От значение за изпълнение на задължението по чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК е информираността на потребителя за размера на годишния лихвен процент чрез
посочването му в договора, а не дали този процент е в съответствие с добрите нрави. Само
липсата на информираност на потребителя и невъзможността му да прецени правните
последици от сделката е основание за нищожност на целия договор по чл. 22 ЗПК,
свръхпрекомерността на лихвата е основание единствено за нейната недължимост.
Неоснователно е и възражението на ищеца за унищожаемост на договора като
сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия, тъй като крайната нужда на
кредитополучателя подлежи на доказване по общия ред и не може да се извежда от
обстоятелството, че е сключил договор за кредит.
4
Предвид гореизложеното съдът намира, че процесният договор за потребителски
кредит не е нищожен, нито унищожаем на изложените в исковата молба основания. Относно
индивидуалните клаузи, уреждащи дължимостта на процесните вземания, съдът намира
следното.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, в срок до края на следващия ден от
сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да
бъде за сума в размер на 336 лева със срок на валидност до 11.04.2021г. Според т. 3.2.1 от
ОУ, в срок до края на следващия ден от сключването на договора за потребителски кредит,
кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита, която
може да бъде банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република
България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
територията на Република България или двама поръчители. С т. 3.2.2 от ОУ са уредени
изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция, а именно да отговаря на изискванията на закона за нейното издаване и да
съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което
и да е свое парично задължение по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в
първия работен ден след получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. С
т. 3.2.3 от ОУ е определено, че поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица,
които трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 лева
брутно месечно възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие.
Уредено е че в рамките на срока по т. 3.2.1 /деня след сключване на договора/, поръчителите
следва да се явят лично в офис на дружеството и да предоставят информация за своята
кредитоспособност. Според т. 3.2.5 дружеството не е длъжно да приеме предложените от
кредитополучателя поръчители, а преценява тяхната надеждност и платежоспособност.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения
срок и съгласно условията, предвидени в общите условия на договора, той дължи на
дружестовото неустойка в размер на 342 лева, като неустойката се начислява на месец,
считано от изтичането на срока. Според чл. 6, ал. 5 от договора, начислената неустойка се
заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения
погасителен план.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
5
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на потребителя по договор за потребителски кредит, е да
върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства
на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения кредит. В раздел IV от процесния договор за кредит е уговорена
компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на потребителя –
да върне заетата сума на падежа, а на задължението в деня, следващ сключването на
договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е
санкционирано с неустойка в размер на 114 % от размера на главницата по кредита. При
преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън
обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите
нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна
неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като начинът по който е
уговорена сочи, че потребителят всякога дължи неустойка, ако в краткия еднодневен срок от
сключване на договора не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем
да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си – кредиторът
ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на
същественото задължение по договора за кредит и не обезпечава реално претърпени вреди.
По тези съображения съдът приема, че неустоечната клауза, уредена в раздел IV от договора
за кредит и т. 3.3 от ОУ е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В конкретния
случай по делото, обаче, не се установява ищецът да е изплатил суми за неустойка. Не се
установява изобщо да е била начислена неустойка от страна на ответното дружество. От
заключението на ССчЕ се установява, че платената сума по кредита е отнесена единствено за
погашение на главнично задължение в размер на 300 лева и възнаградителна лихва в размер
на 30, 41 лева. Т.е. не са налице основани на посочената клауза плащания по процесния
договор.
Относно платената възнаградителна лихва съдът намира следното. При констатиране
свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически
обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите
нрави, т. е. нищожността на клаузата /в този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т. д. №
4497/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. на ВКС, ІІ
ТО/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато
при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и
на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В трайно установената
практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ГК,
6
IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение
№ 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че
няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона
и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за
забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва-
при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.
В случая договорът за заем е със срок от 6 месеца, с главница от 300 лева и уговорена
възнаградителна лихва от 40,05 %, като дължимата при този лихвен процент сума за
възнаградителна лихва е определена на 36 лева за срока на договора. Размерът на
уговорената между страните по кредитния договор възнаградителна лихва е
свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован.
Договорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва /към
датата на сключване на процесния договор – общо 30 %/, не само като годишно процентно
изражение, но и като реално начислен размер на лихвата. Следвайки установената в
погасителния план към чл. 11, ал. 2 от договора стъпка на погасяване на главницата по
месечни вноски, трикратният размер на законната лихва за периода от 09.10.2020г. до
09.04.2021г. се равнява на 15,25 лева, докато начислената възнаградителна лихва за същия
период от време е в размер на 36 лева.
Съдът намира, че с така уговореното възнаграждение се създава значително
неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-
неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок
риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, кредиторът, като търговец, извършващ
по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния,
завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или
частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански
риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително
извършената при отпускане на кредита оценка. Поради което клаузата от процесния
договор, предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишен
лихвен процент от 40.05 % е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като
накърняваща добрите нрави. В този смисъл и Решение № 3939 от 17.07.2023г., постановено
по в.гр. дело № 12826/2022г. по описа на СГС, III-Б състав.
По делото е установено, че ищецът е заплатил на ответника сума от общо 330,41 лева.
Недействителността на уговорките за заплащане на възнаградителна лихва и на неустойка за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение изключва основанието за
получаването от страна на ответника на части от месечните вноски – кредиторът не би
могъл да осъществи прихващане на изпълнение с несъществуващи задължения.
Задължението на потребителя съгласно чл. 23 ЗПК е да върне чистата стойност по кредита,
тоест връщане на главницата по получения кредит. Следователно със заплатените от ищеца
суми е възможно погасяване само на валидно възникналото задължение за връщане на
кредита /300 лева, главница/, останалите заплатени суми в размер на 30,41 лева за
възнаградителна лихва са лишени от правно основание и подлежат на връщане на основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
7
По делото не са ангажирани доказателства ищецът да е извършил плащания по
процесния договор, надвишаващи установените по делото от приетите писмени
доказателства и от ССчЕ. От приетите документи от третото неучастващо по делото лице-
„И.“ АД, и от ССчЕ се установи по категоричен начин, че платените от ищеца суми по
договора са в общ размер от 330,41 лева. При това положение, предявеният осъдителен иск е
основателен за сумата от 30,41 лева, а за разликата над този размер до пълния предявен
размер от 50 лева същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни, но ответникът не е
сторил и не претендира разноски по делото. Ищецът е сторил разноски за държавна такса и
за депозит за вещо лице в общ размер от 350 лева. С оглед уважената част от иска на ищеца
следва да се присъдят разноски в общ размер от 212,87 лева.
На следващо място съгласно представения договор за правна защита и съдействие,
ищецът е бил представляван безплатно в производството от адв. И. Н., поради което на
адвоката следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. Съдът изчисли размерът на дължимото възнаграждение съобразно уважената част от
иска на сумата от 182,46 като взе предвид размера, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ в
редакцията му, актуална към датата на сключване на договора-17.09.2021г.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. Л. №, ет.,, да заплати на М. Г. С., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. Л., бл. , ет., ап.,,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 30,41 лева, представляваща недължимо
платена възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит №
202010090818550102, сключен между страните на 09.10.2020г., ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба- 16.04.2021г., до окончателното й изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над уважения размер до пълния предявен размер
от 50 лева, заявен като частична претенция от сума в общ размер от 378 лева.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. Л. №, ет.,, да заплати на М. Г. С., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. Л., бл. , ет., ап.,,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 212,87 лева, представляваща сторените по делото
разноски съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. Л. №, ет.,, да заплати на адв. И. П. Н., САК, с адрес на упражняване на дейността: гр. С.,
ул., №, ет., ап.,, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 182,46 лева, представляваща
възнаграждение за безплатна защита по делото на М. Г. С..
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8