РЕШЕНИЕ
№ 2003
гр. Пловдив, 27.10.2021 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, І отделение, XXVII състав в публично заседание на двадесет и
осми септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР КАСАБОВ
при
секретаря ПЕТЯ ДОБРЕВА, като разгледа докладваното от
Председателя адм. дело № 1253 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
І. Производството и исканията на
страните:
1. Производството е по реда на чл.95, ал.1 от
Данъчно-осигурителен процесуален кодекс /ДОПК/.
2. Образувано е по жалба на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от М.Г.Н.,
против решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство № 70-00-2018#1/15.03.2021г. на орган по приходите при
Териториална дирекция на Националната агенция по приходите /ТД на НАП/ –
Пловдив. В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на оспорения
отказа и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че са налице предпоставките за
издаване на исканото удостоверение, тъй като дружеството е регистрирано в
Търговския регистър на 18.12.2019 г. с предмет на дейност - предприятие, което
осигурява временна работа, с обхват както в Република България, така и в държави – членки на ЕС.
Дружеството е регистрирано и по Закона за данъка върху добавената стойност
/ЗДДС/. Обичайно осъществява дейността си в изпращащата държава – членка и осъществява
цялата си дейност на територията на страната, където е мястото на наемане на
командированите служители. Трудовите договори се сключват съгласно действащото
българско законодателство. Във връзка с дейността са подавани справки -
декларации по ЗДДС за съответните данъчни периоди. Приходите от дейността са
реализирани изцяло на територията на страната. В подкрепа на тезата си
оспорващият сочи практика на националните съдилища и на Съда на Европейския
съюз. Твърди се, че административният орган не е съобразил времетраенето на трудовите
правоотношение и това, че същите не са с предмет заместване на други работници.
Иска се присъждане на сторените в съдебното производство разноски. Възразява се
срещу размера на заявените от ответника съдебни разноски.
3. Ответникът – орган по приходите при ТД на НАП –
Пловдив, чрез процесуалния си представител – юрисконсулт Ш. , поддържа
становище за неоснователност на жалбата и моли да бъде отхвърлена. Подкрепя
доводите си за отказа като се позовава на задължителна съдебна практиката,
отразена по дело C-784/19 на Съда на Европейския съюз. Претендира са присъждане
на юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева.
4. Окръжна прокуратура - гр. Пловдив,
редовно уведомена за възможността за встъпване в настоящото производство, не
взема участие.
ІІ. По
допустимостта:
5. Жалбата е подадена в
законоустановения срок от лице, имащо правен интерес от оспорването, след
проведен задължителен административен контрол, срещу акт, подлежащ на съдебен
контрол, поради което се явява ДОПУСТИМА.
ІІІ. Фактите
по делото:
6. „ШВАЙССЕРВИЗ“
ЕООД е търговско дружество, регистрирано на територията на Република България
считано от 18.12.2019 г. Предмет на дейността на дружеството е осигуряване на
временна работа на наети лица по трудово правоотношение в страната и в чужбина.
Дружеството е регистрирано по ЗДДС на 09.01.2020 г. на основание чл. 100, ал. 1
от ЗДДС.
7. От страна на
„ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е подадено искане с вх. № 70-00-2018/12.02.2021 г. (по описа
на ТД на НАП гр.Пловдив) за издаване на удостоверение А1 за приложимото
осигурително законодателство за заето лице, за лицето С.И.Х.с ЕГН **********. В
искането изрично е декларирано, че лицето е постъпило на работа на 06.04.2020
г. в предприятието KD Stahl-Und Maschinenbau, Германия. Спрямо него се прилага
законодателството на командироващата държава в рамките от един месец преди
командироване, както и че ще се запазят трудовите правоотношения между
работодателя и работника през периода на командироване.
Декларирано е още, че работодателят в командироващата държава може да реши да
прекрати договора със заетото лице по време на командироването; работодателят в
командироващата държава може да определи ключовите аспекти на изпълняваната
дейност в приемащата държава; както и че лицето е наето с цел да бъде
командировано (изпратено) и не се изпраща да замести друго лице, чийто срок на
командироване е изтекъл; лицето ще бъде предоставено на разположение на
друго предприятие в държавата членка, в която то е командировано. Периодът на командироването
е посочен от 06.04.2020 г. - 28.05.2020 г. Жалбоподателят е декларирал, че към
момента на подаване на заявлението, броят на наетите лица, които полагат труда
си на територията на България е 0, а броят на административния персонал, които
полагат труда си на територията на България е 1, съответно броят на
командированите заети лица – 12. Отразено е, че няма договори, изпълнявани в
България, а 12 броя са договорите, изпълнявани в приемащата държава. Процентно
съотношение между реализирания оборот в Република България спрямо общия
реализиран оборот за предходните 12 месеца е 100%. Към искането са приложени
Трудов договор №006/03.04.2020г. и Акт за изпращане на работник/служител в
предприятие ползвател от 03.04.2020г.
8. Трудов договор
№006/03.04.2020г. е сключен между дружеството жалбоподател и С.И.Х.за
изпълнение на длъжността "заварчик", с място на работа Германия и
работно място гр. Нидероршел 37355. Договорът е сключен на основание чл. 107р
от Кодекса на труда, във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда до
завършване на определена работа, със срок на изпитване в размер на 6 месеца,
считано от датата на подписването му, в полза на работодателя. Според Акт за
изпращане на работник/служител в предприятие ползвател “KD Stahl-Ind
Maschinenbau” от 03.04.2020г. работникът се задължава да се яви на работа в
предприятието ползвател, находящо се в Германия, на 06.04.2020г. с начален час
08.00 часа.
9. Според писмени
обяснения на пълномощник на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД до ТД на НАП – Пловдив от
01.03.2021г., дружеството е водило преговори с няколко български и чуждестранни
дружества за осигуряване на временна работа на работници, но е успяло да сключи
договор единствено с немската фирма “KD Stahl-Ind Maschinenbau”с фирмен номер
15715228111 и ДДС номер DE254046804, със седалище и адрес на управление:
Германия, който договор е прекратен през месец август 2020г., поради
последиците за фирмата ползвател от епидемиологичната обстановка и спада в
работата. Посочени са изпратените работници за осигуряване на временна работа,
сред които и С.И.Х.. За времетраенето на сключените трудови договори
работниците били осигурявани в Българи, но възнагражденията им били съобразени
с минималните часови ставки в Германия. Описан е механизмът при осигуряване на
временна работа и е посочено, че основната дейност на дружеството е винаги в
държавата, където е седалището и адрес на управление на дружеството, поради
което единствената държава в която се дължат всички данъци, такси и осигуровки
е Република България. Посочено е, че за периода от регистрацията си 12.2019г.
до 03.2020г. дружеството не е издавало фактури, а през месец април 2020 г. е
издало 6 броя фактури на обща стойност 66 200,93 лв. към “KD Stahl-Ind
Maschinenbau”.
Представена
е още кратка презентация на фирмата; Удостоверение за регистрация от
Министерство на труда и социалната политика; Договор за предоставяне на
персонал от 02.04.2020г. сключен между „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД и “KD Stahl-Ind Maschinenbau”, включително и
Приложение 1 към договора.
10. В хода на
административното производство е извършена проверка в ИС на НАП за подадените
от дружеството СД по ЗДДС и дневниците за продажба към тях за период от
м.01.2020г. до м.02.2021г., в резултат на което е установено, че дружеството
няма регистрирани доставки на територията на България за целия период от
м.01.2020г. до м.02.2021г. вкл., а за периода м.04.2020г. до м.08.2020г. има
декларирани само доставки на услуги по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, единствено и само
с контрагента в Германия - “KD Stahl-Ind Maschinenbau”. Дружеството няма
извършени доставки към български контрагенти.
11. След анализ на
събраните доказателства органът по приходите достигнал до извод, че дружеството
осъществява преобладаващо значителна част от дейността си на територията на
друга държава–членка Германия и не осъществява значителна част от дейността си
на територията на изпращащата държава–членка – България. По тези съображения е
издадено решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство № 70-00-2018#1/15.03.2021 г., потвърдено с решение №
116/19.04.2021 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив. За да потвърди отказа,
контролният орган е съобразил правилото на чл.12 (1) от Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на съвета и на чл.14 (2) от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 на Европейския парламент и на съвета, коментирал е и т.1 от Решение
№ А2 от 12.06.2009 г. на Административната комисия, като е направил извод, че
дружеството – жалбоподател не отговаря на критерия да осъществява значителна
част от дейността си на територията на изпращащата държава – членка (Република
България).
IV. От правна
страна:
12. Издаването на удостоверения
относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага
по отношение на притежателите, се регулира от разпоредбите на Глава дванадесета,
Дял втори на ДОПК. По аргумент от чл. 89, ал. 1 вр.чл. 93 от ДОПК, компетентни
да издават посочената категория документи са органите по приходите при
съответната териториална дирекция. Удостоверението или отказът се издават във
връзка с постъпило искане от заинтересовани лице при условията на чл. 90 от ДОПК, като отказът може да бъде оспорен по административен ред пред директора
на съответната териториална дирекция.
При
тази правна регламентация, оспореният административен акт се явява издаден от
материално и териториално компетентен орган в писмена форма, без допуснати
съществени процесуални нарушения, които да дават самостоятелно основание за
неговата отмяна.
Установената
в хода на административното производство и съдебното дирене фактическа
обстановка не е спорна между страните. Спорът е правен и се концентрира по
отношение прилагането и тълкуването на материалния закон.
Правилото
на чл. 45 от ДФЕС гарантира свободното движение на работници в рамките на Съюза,
като за целта предвижда премахването на всякаква дискриминация, основаваща се
на гражданство, между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост,
възнаграждение и други условия на труд. От друга страна, системите на
социалната сигурност на държавите членки функционират на териториален принцип,
като регулират събития, които възникват единствено на територията на
съответната държава.
Правилата
за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са
въведени с Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29
април 2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ №
987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за
установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност. Предназначението на цитираните
регламенти е да синхронизират системите за социална сигурност на държавите
членки, за да се елиминират онези противоречия, които възникват от прилагането
на националните законодателства в трансгранична ситуация.
Правилата
за определяне на приложимото законодателство са регламентирани в дял ІІ, чл. 11
– чл. 16 от Регламент № 883/2004, като в разпоредбата на чл. 11, пар. 1 е
изведен ръководният принцип, че за едно заето лице е приложимо
законодателството само на една държава членка. При наети и самостоятелно наети
лица разпоредбата на чл. 11, пар. 3, буква а) от Основния регламент въвежда
правилото, че се прилага законодателството на държавата членка, в която се осъществява
дейността – "правило на заетостта".
Изключението
от това общо правило при командироване на
заети лица е посочено в разпоредбата на чл. 12, пар. 1 от Регламент /ЕО/№
883/2004, според която лице, което осъществява дейност като заето лице в
държава - членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността
си в нея и което е командировано от този
работодател в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на
същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата
държава членка, при условие че предвиденото времетраене на тази работа не
превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго лице.
Според
чл. 14, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, за целите на прилагането на чл. 12, §
1 от основния регламент, лице, което осъществява дейност като заето лице в
държава - членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността
си в нея, и което е командировано от този
работодател в друга държава - членка включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава-членка, при
условие, че непосредствено преди да започне работа, спрямо съответното лице
вече се е прилагало законодателството на държавата-членка, в която е установен
неговият работодател. В случая и съгласно българското законодателство към
"категорията заети лица" спадат всички осигурени лица по реда на чл.
4, ал. 1 от Кодекса за социалното осигуряване.
Съгласно
чл. 14, § 2 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, за целите на прилагането на член 12,
§ 1 от основния регламент е разяснено, че изразът "което обичайно
осъществява дейността си в нея" се отнася до работодател, който обичайно
извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски
дейности, на територията на държавата - членка, в която е установен, като се вземат
под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от
въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва да отговарят на
специфичните характеристики на всеки работодател и на действителния характер на
извършваните дейности.
Според
съображение 5 към Решение № А2 от 12.06.2009 г. за тълкуване на член 12 от Регламент (ЕО) № 883/2004
на Европейския парламент и на Съвета относно законодателството, приложимо за
командировани работници и самостоятелно заети работници, временно работещи
извън компетентната държава, достъпно в превод на български език на интернет
адрес: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=uriserv%3AOJ.C_.2010.106.01.0005.01.BUL&toc=OJ%3AC%3A2010%3A106%3AFULL)
„второто решаващо условие за прилагането
на чл. 12, пар. 2 от основния регламент е наличието на връзка между
работодателя и държавата - членка, в който той е установен. Поради това да командироват работници следва да имат
възможност само предприятия, които обичайно извършват дейността си на
територията на държавата членка, чието законодателство остава приложимо спрямо командирования работник, като следователно се
приеме, че посочените разпоредби се прилагат само за предприятия, които
обикновено извършват съществена част от
дейността си на територията на
държавата членка, в която са установени.“ Така според т. 1, пети абзац от
цитираното решение, „за да се определи,
при необходимост и в случай на съмнение, дали даден работодател извършва
обикновено съществена част от дейността си на територията на държавата членка,
в която е установен, компетентната институция в посочената държава трябва да
провери всички критерии, характеризиращи дейността на този работодател, като
мястото, на което се намират седалището и управлението на предприятието, броя
на административния персонал, работещ в държавата членка, в която е установено,
както и в другата държава членка, мястото, където са наети командированите работници, и мястото, където са
сключени по-голяма част от договорите с клиенти, законодателството, приложимо
по отношение на договорите, сключени между предприятието и неговите работници,
от една страна, и договорите с клиенти — от друга, оборота за подходящ типичен
период от време във всяка от съответните държави-членки и броя на договорите,
изпълнени в изпращащата държава. Това не е изчерпателен списък, тъй като
критериите следва да бъдат адаптирани към всеки конкретен случай и да се вземе
предвид естеството на дейността, извършвана от предприятието в държавата, в
която е установено.“
Съгласно Решение на Съда (голям състав) от
3 юни 2021 г. (преюдициално запитване от Административен съд -
Варна - България) по Дело C-784/19, член 14, параграф 2 от
Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от
16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на
Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална
сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че установено в
държава членка предприятие, което осигурява временна работа, „обичайно осъществява дейността си“ по
смисъла на член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за
координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС)
№ 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май
2012 година, в тази държава членка, това предприятие трябва да извършва
значителна част от дейността си по предоставяне на работници за временна работа
в полза на предприятия ползватели, които са установени и упражняват дейностите
си на територията на посочената държава членка.
В
случая е безспорно, че предмет на дейността на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е
предоставяне на работна сила за временна заетост, а за да е изпълнено второто
условие за приложението на специалното правило по чл. 12, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
следва значителна част именно от тези дейности да е извършвана на територията
на България. В хода на административното производство, при извършена проверка в
ИС на НАП и по-конкретно на подадените СД по ЗДДС и дневниците за продажба към
тях за период от м.01.2020г. до м.02.2021г., е установено, че „ШВАЙССЕРВИЗ“
ЕООД няма регистрирани доставки на територията на България за целия период от
м.01.2020г. до м.02.2021г. вкл., а за периода м.04.2020г. до м.08.2020г. има
декларирани само доставки на услуги по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС единствено и само
с контрагента в Германия - “KD Stahl-Ind Maschinenbau”.
Така
установената фактическа обстановка не се оспорва от дружеството – жалбоподател.
При това положение, с оглед обсъдения правен режим и задължителната по смисъла
на чл. 633 от ГПК съдебна практика на Съюза, се налага извод, че съществената
дейност на дружеството – жалбоподател не се осъществява на територията на
Република България. Регистрацията в страната и седалището на търговеца не са
достатъчни, за да се обоснове необходимата трайна установеност на дейността. В
случая, преимуществено дейността на дружеството е извършвана по договори за
командироване на работници извън страната, като в резултат оборотът на
дружеството е реализиран единствено и само от дейността му на територията на
друга държава – членка. Безспорно е, че дружеството няма извършени доставки към
български контрагенти през периода от регистрацията на дружеството до момента
на проверката. Още повече, от страна на самия жалбоподател е декларирано, че
няма наети лица, които да полагат труд на територията на България. Не се сочат
доказателства, икономическата активност на дружеството да е обусловена изцяло
или преимуществено от сключването и изпълнението на сделки, реализирани на
територията на България. Активният период от дейността на дружеството е свързан
пряко със сключения договор с немския контрагент за предоставяне на работна
сила, което се явява и основен предмет на дейността му.
Съдът
изрично е указал на оспорващия, че при оспорване на отказ за издаване на
административен акт, негова е тежестта да установи наличието на условията за
издаването му. След като не се удовлетворява една от кумулативните предпоставки
за издаване на исканото удостоверение - значителна част от дейността на
дружеството да е извършена на територията на България, отказът на органите по
приходите се явява в съответствие с материалноправните норми и целта на закона,
а жалбата като неоснователна следва да бъде отхвърлена.
V. По съдебните разноски.
13. Предвид изхода на делото на ответника следва да се присъдят
сторените съдебни разноски. Жалбоподателят е направил своевременно възражение
за прекомерност на претенцията за юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира
същото за основателно, тъй като в ДОПК не е предвидено разпоредбите на Глава
XIX – та от Дял трети, в частност чл. 161, ал.1, да намират приложение в
производствата по обжалване, уредени и в другите дялове на този кодекс. Съдът
намира, че следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150
лева, по реда на § 2 от ДР на ДОПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от Гражданския
процесуален кодекс, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за
правната помощ /обн., ДВ, бр.5 от 17.01.06г./.
Ето защо, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от М.Г.Н., против решение за отказ за
издаване на удостоверение относно приложимо законодателство №
70-00-2018#1/15.03.2021 г. на орган по приходите при Териториална дирекция на
Националната агенция по приходите –
Пловдив.
ОСЪЖДА „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от М.Г.Н., да заплати на Националната
агенция по приходите, сумата от 150 (сто и петдесет) лева, представляваща
направени по делото разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: /П/