Р Е Ш Е Н И Е
№ 1674
гр. Варна, 19.04.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, XLI – ви състав, в публично заседание проведено
на деветнадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: С.Т.
при секретаря Х.И., като разгледа докладваното от
съдията гр.дело № 15869 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от Б.А.Б., с ЕГН ********** и адрес ***,
чрез пълномощника му адв. П.Й.Н. – АК Варна срещу „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК ********* и седалище и
адрес на управление ***, с която е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4330.72
лева, представляваща сбор от платена при начална липса на основание сума,
заплатена на ответника в периода от 08.01.2014г. до 08.09.2015г. като
възнаградителна лихва по раздел VI от Договор за потребителски кредит № ***г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 19.10.2017г. до окончателно изплащане на задължението.
Ищецът основава исковите си претенции на следните
фактически твърдения, заложени в обстоятелствената част на исковата молба:
На 18.11.2013г. между страните бил сключен договор за
кредит № ***, по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца
сумата от 2600 лева за срок от 48 месеца при фиксиран лихвен процент за заем от
88,32% и ГПР 157,76 %. Ищецът прави възражение за недействителност на договора
за кредит, в частта за уговорената възнаградителна лихва, като неотговарящ на
изискванията на чл.11, т.7-12 ЗПК и прави възражение за нищожност на посочените
разпоредби поради противоречие на добрите нрави. Информацията в договора
относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и годишния лихвен процент
била най-обща и не отговаряла на изискването да е разбираема и недвусмислена.
Клаузите по отношение на дължимата възнаградителна лихва се явявали
неравноправни и поради това нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. Клаузите не
били индивидуално уговорени и били неравноправни, тъй като уговорката за
дължимост на годишна лихва в размер на 88.32%, което било повече от осемкратно
по-висок размер от размера на законната лихва. Заплатената въз основа на
нищожни клаузи на договора сума в общ размер на 4330,72 лева била недължимо
платена, поради което ответника дължал връщането и на ищеца.
Ищецът моли за уважаване на предявения иск, прави
искания по доказателствата и претендира присъждане на направените по делото
разноски.
В отговор
на исковата молба, депозиран в срока и по реда на чл. 131 от ГПК, ответникът изразява
становище за нередовност на исковата молба, недопустимост на иск за
недействителност на договора за кредит, ако е предявен такъв, а в условията на
евентуалност и за неоснователност на исковата претенция. Сключеният между
страните договор за потребителски кредит отговарял на действалите към момента
на сключването му императивни правни норми. Оспорва се твърдението, че
договорените годишен лихвен процент и ГПР противоречали на добрите нрави.
Меродавна при преценка на съответствието им с добрите нрави била пазарната цена
на кредитите в сектора, а не законната лихва.
Договорените между страните годишен лихвен процент и ГПР не
противоречали на добрите нрави и клаузите, с които били определени не били
неравноправни. Ответникът моли за отхвърляне на предявеният иск и за присъждане
на направените по делото разноски.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез проц.
представител поддържа предявения иск, моли същия да бъде уважен и да му бъдат
присъдени направените по делото съдебно-деловодни разноски. Ответното дружество
не изпраща представител.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото
доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК
и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
На
18.11.2013г. е сключен договор за потребителски кредит№ *** между Б.А.Б. и
ответното дружество „П.К.Б.“ ЕООД /л.22/.
Съгласно
договора ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 2600
лева за срок от 48 месеца, при годишен лихвен процент 98.52%.
Като
доказателство по делото се приети общите условия на ответното дружество към
договор за потребителски кредит, подписани от ищеца /л.23-24/.
От
представено от ответника извлечение по договора за кредит се установява, че
ищецът е заплатил по договора сума в общ размер на 7119.05 лева /л.25-26/.
Ответното
дружество е представило и подписан от ответника Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредити /л.27/.
С
отговора на исковата молба е представено и писмо от БНБ с приложена справка за
лихвени нива по кредитни продукти, предлагани от десет финансови институции към
30.04.2011г. /л.30-31/.
Предвид
така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ
формулира следните изводи от правна
страна:
Няма спор по
делото за това, че между страните е сключен процесният договор за потребителски
кредит, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните,
така и от събраните писмени доказателства. В договора са посочени конкретните
условия и параметри на заема, а от представеното от ответника извлечение се
установяват извършените от кредитополучателя плащания, както и начисляваните
суми за лихви и разходи. С оглед обаче на въведените в исковата молба
възражения за недействителност на този договор като неотговарящ на изискванията
по ЗПП, както и за нищожността на клаузите за договорната възнаградителна
лихва, е необходимо да се изследват така поставените въпроси, за да се прецени
основателността на предявената претенция.
В разпоредбата на чл. 11 от ЗПК е посочено
съдържанието на договора за кредит и са предвидени задължителни реквизити,
които то следва да включва като условия за усвояване на кредита, начин на
формиране на лихвен %, условия за издължаване, съдържание на погасителния план,
информация за дължимите плащания и т.н. В процесния договор обаче единствените
данни за тази информация се съдържат в раздел VI- „Параметри на договора“, от
съдържанието на който обаче потребителят не може да прецени икономическите
последици от договора, а на същия като по- слабата страна в това правоотношение
законодателят е предоставил съответни стандарти за защита. На първо място,
изисква се информацията да е ясна, разбираема и недвусмислена, а от посочените
числа в раздел VI не се разбира какво точно се включва в размера на месечната
вноска като части от главницата и лихвата и оттук потребителят е поставен в
неблагоприятна позиция по отношение на информираността си за конкретните
условия по кредита. На следващо място, потребителят трябва да е изразил и
съгласие да са му предоставени задължителните реквизити на договор за кредит, с
които той да се е запознал преди сключването му. Макар и ищецът да е получил
стандартния европейски формуляр, съдържащ преддоговорна информация, няма
никакви данни той да е бил запознат и подписал погасителния план с конкретното
разпределение на лихви и главници по вноски. Още повече, че тук въобще не може
да става въпрос за индивидуално уговорени клаузи, предвид обстоятелството, че
ОУ са едностранно и отнапред изготвени от кредитодателя правила, върху които
потребителя в качеството си на кандидатстващ за одобрение за кредит съвсем не
може да влияе. От горното може да се направи извод за това, че договорът е
сключен при определен само от търговеца размер на възнаградителната лихва, без
потребителят да е изразил съгласие или да е направил предложение по отношение
на годишния лихвен процент и годишният процент на разходите, които параметри
определят възнаградителната лихва. Така по начина, по който е бил сключен
въпросният договор за потребителски кредит, следва, че същият е поставил в
неблагоприятно положение потребителя спрямо финансовата институция, отпускаща
му заема и предвидила неравноправни договорки за възнаградителната лихва,
поради което договорът се явява недействителен на основание чл. 143 от ЗЗП, вр.
чл. чл. 24 от ЗПК. Като такъв, по смисъла на чл. 23 от ЗПК, потребителят по
този договор е длъжен да върне само чистата стойност на кредита (или в случая
получената сума от 2600 лева), без да дължи лихва, а платеното над
главницата като възнаградителна лихва
следва да се счита за получено от ответника без основание, с оглед установената
недействителност. От представеното от ответното дружество удостоверение за
платени от ищеца суми по процесния договор се установява, че ищецът е заплатил
на ответника главница и възнаградителна лихва в общ размер на 7119.05 лева,
като от които се приспадне главницата в размер на 2600 лева, недължимо
платената възнаградителна лихва е в размер на 4519.40 лева. Исковата претенция
е за връщане на недължимо платени суми в размер на 4330.72 лева, поради което
се явява доказана освен по основание и по размер.
На следващо място, дори и да се приеме, че в случая е
било налице информирано съгласие на потребителя по отношение на размера и
параметрите на възнаградителната лихва, то съдът намира, че размерът на тази
лихва противоречи на добрите нрави, поради което същата се явява нищожна на
основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД.
Няма спор по това, че страните по един договор по
смисъла на чл. 9 от ЗЗД могат свободно да определят неговите условия, но
свободната им воля е ограничена както от повелителните разпоредби на закона,
така и от добрите нрави.
Добрите нрави са неписани правила и норми, но в
определени случаи законодателят може да включи същите в действащото
законодателство. Това е възможно и в случаите, когато с действията си
определени субекти накърняват добрите нрави. В тази връзка след сключването на
процесния договор са приети изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр.
35/22.04.2014 г. Със същите е въведена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на РБ. Видно от мотивите за това изменение (изявени при
пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение
и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г.,
42-то НС) законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между
интересите на потребители на „бързи” небанкови кредити, изолирани от банковите
услуги поради ниска кредитоспособност (влошено имуществено състояние,
нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост) или
ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия
този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои
клиенти. Настоящия състав на съда
намира, че до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на
потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на
кредитора, но общественият морал не е допускал злоупотреба с договорната
свобода, при която икономически по-силният участник в оборота (в случая
търговец, разполагащ със свободни средства предназначени за извличане на
печалба) да налага на по-слабия си клиент (търсещ спешно финансиране извън
специализирания банков пазар) условия при които да реализира необосновано висок
приход, чрез добавяне на неясни по вид разходи към икономически обоснования
размер на цена на рисково кредитиране. Допускането на търговия, в която се планират отнапред като загуби
преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се цели компенсирането им с планирани приходи само от
някои от клиентите на търговеца несъмнено представлява несправедливо третиране
на участниците на пазара. При такова определяне на цените на предоставената
услуга или търговецът се освобождава от грижата да договаря разумно и
добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички свои клиенти, като прехвърля с високата цена на
малкото платежоспособни длъжници риска от неизпълнение на мнозинството или (при
полагане на съответната грижа и подбор на предимно платежоспособни клиенти) си
осигурява източник на приход значително надхвърлящ както разходите за дейността
му, така и обичайната печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е
престация над обичайно банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив
резултат е наложил и по-новата законодателна уредба. Съдът заключава, че и преди
нормативната промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да се считат
сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите
съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на
законната лихва.
Според процесния договор ищеца е получил в заем сумата
от 2600 лева, като за срок от 48 месеца тя е следвало да върне на кредитора си
сумата в общ краен размер от 10483.68 лева, или повече от четири пъти над
размера на взетия кредит. ГЛП за процесния период според договора е 98.52 %,
като на ден за същия период той възлиза на 0, 27 %, а ГПР е фиксиран на 157.56
%. Същевременно ОЛП на БНБ за горния период месечно е бил между 0, 01 % и 0, 05
%, а законната лихва- между 10, 01 % и 10, 05 %, при което положение разликата
между ГЛП по договора и нормативно установената законна лихва е повече от седем
пъти. Според трайната съдебна практика, максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не
надвишава повече от три пъти законната лихва. Точно практиката на ВКС възприема
като мерило за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва с добрите нрави законната лихва за просрочени задължения,
чийто размер се определя от държавата. В тази връзка ответникът в отговора
навежда подробни възражения за различния характер на двете вземания- за законна
и за възнаградителна лихва, които принципно са правилни от гледна точка на
това, че тези вземания се формират по различен начин и имат различна същност.
Това обстоятелство обаче по никакъв начин не влияе върху установената съдебна
практика, която е посочила добросъвестния и съответстващ на добрите нрави
предел на волята на страните при договаряне на възнаградителната лихва по
потребителските кредити- трикратния размер на законната лихва. Както вече по-
горе беше посочено, потребителят е по- слабата страна в това заемно
правоотношение, размерът на лихвата по договора е определен едностранно от
финансовата институция, а и с оглед последвалата законодателна промяна чрез
въвеждането вече на петкратния размер на законната лихва като ограничение за
действителността на съответните клаузи на договора, се налага изводът, че в
случая липсва еквивалентност на насрещните престации, още повече, че въпросният
кредит е бил обезпечен и със солидарната отговорност на още две физически лица,
също задължили се към търговеца. Не могат да бъде споделени съображенията в
отговора за цената на финансовия ресурс, поетия риск при отпускане на бърз
кредит, пазара на тези кредити, лихвените проценти на други небанкови финансови
институции и т.н., защото подобни доводи не намират законодателна опора и те не
могат да преодолеят предвиденото основание за нищожност- противоречие с добрите
нрави. В този смисъл е налице неоснователно обогатяване с платената от ищеца по
договора сума като възнаградителна лихва, след като тази клауза се явява
нищожна, а оттук- полученото от ответника за погасяване на дълга над размер на
отпусната сума като главница се явява платено без основание и като такова то
подлежи на връщане. По отношение на договорите за потребителски кредит е
предвидена императивна законова норма- чл. 23 от ЗПК, предвиждаща, че при
доказана недействителност следва да се дължи чистата стойност на кредита. Това
означава, че при нищожност на възнаградителната лихва поради противоречието й с
добрите нрави, съдът не може да попълва договора, позовавайки се на нормата на
чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, каквото правомощие той има при търговските сделки, но не и
при потребителските кредити.
В заключение следва да се посочи, че клаузата за лихва
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави
и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което
същата се явява нищожна. Като такава тя не произвежда правно действие, поради
което следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение по нея не е възникнало за
ищцата. Платеното от лицето е недължимо и то следва да се върне от
неоснователно получилият го, което обуславя и уважаването на предявения иск
изцяло.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на
поискани и доказани разноски. Реализираните такива са в общ размер на 1673.23
лв., съобразно представеният от ищеца списък на разноските. Разноските в този
размер следва да се възложат в тежест на ответника.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на
управление *** ДА ЗАПЛАТИ на Б.А.Б., с ЕГН ********** и адрес *** сумата от
4330.72 лева, представляваща сбор от платена при начална липса на основание
сума, заплатена на ответника в периода от 08.01.2014г. до 08.09.2015г. като
възнаградителна лихва по раздел VI от Договор за потребителски кредит № ***г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 19.10.2017г. до окончателно изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на
управление *** ДА ЗАПЛАТИ на Б.А.Б., с ЕГН ********** и адрес *** сумата от
1673.23 лева, представляваща направени по делото съдебно-деловодни разноски, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок от получаване на съобщението от
страните, че е изготвено и обявено.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: