№ 3523
гр. София, 30.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 16-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:РАДОСЛАВА Н. КАЧЕРИЛСКА
при участието на секретаря МАРИЯ АЛ. Х.А
като разгледа докладваното от РАДОСЛАВА Н. КАЧЕРИЛСКА
Административно наказателно дело № 20241110200459 по описа за 2024
година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 72 от ЗМВР.
Предмет на оспорване в настоящето производство е заповед за
задържане на лице № 464зз5/02.01.2024 г. за задържане на жалбоподателя Д.
К. Г., съставена от ответника Л. К. Л. на длъжност „командир на отделение“ в
отдел „СПС“ в СДВР. В подадената от адв. С. М. жалба се навеждат доводи за
неправилност и незаконосъобразност на заповедта за задържане и се моли за
нейната отмяна.
В съдебно заседание жалбоподателят не се явява лично, като се
представлява от своите упълномощени процесуални представители адв. С. М.
и адв. Б. Х., които поддържат жалбата. В пледоарията си адв. М. моли за
отмяна на заповедта за задържане като незаконосъобразна, поради липсата на
мотиви относно фактическото основание за задържането на Г.. Намира, че в
случая не са налице основанията съдът да приеме, че причините за
задържането на лицето са били посочени в докладната записка, приложена по
делото, доколкото тя не е връчена на задържания. По същество изтъква, че е
нарушено и решение на СЕС от 24.06.2017 г., според което посочването в
заповедта за задържане единствено на правната квалификация на
престъплението не е достатъчно. Представя по-подробни съображения в
писмен вид. Моли за присъждане на заплатените разноски в минимален
размер съобразно Наредба № 1/2004 г.
Ответникът по делото – Л. К. Л. на длъжност „командир на отделение“ в
1
отдел „СПС“ в СДВР, се явява лично и посочва, че той лично е задържал
жалбоподателя за превеждане на бежанци, но поради технически пропуск не
го е отразил в заповедта за задържане. Ответникът се представлява от
юрисконсулт ****, който оспорва жалбата и моли за отхвърлянето й.
Представя писмено становище с подробно развити доводи по същество, като
моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение
за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.
След като се запозна с конкретната заповед за задържане и
материалите по делото, Съдът намира следното от фактическа страна:
Около 08:00 ч., ответникът по делото Л. и негов колега от ОСПС СДВР
изпълнявали служебните си задължения в района на гр. София. Те спрели за
проверка МПС и в него установили 28 чужденци без документи, вероятно без
право на пребиваване в страната, като незабавно бил задържан
жалбоподателят Д. Г., който управлявал автомобила. Той бил отведен в 05 РУ-
СДВР, където му бил извършен и личен обиск, като впоследствие срещу него
било образувано и досъдебно производство за престъпление по чл. 281 НК.
Ответникът Л. К. Л. на длъжност „командир на отделение“ в отдел
„СПС“ в СДВР издал заповед за задържане на Г. с рег. № 464зз5/02.01.2024 г.
за срок до 24 часа, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР с посочено
фактическо основание за задържането „чл. 281 НК“. Заповедта била надлежно
връчена на задържаното лице, което се разписало за това.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на писмените доказателства, приобщени по реда на чл. 283 от НПК –заповед
за задържане на лице, протокол за личен обиск, удостоверение от отдел
"Човешки ресурси" – СДВР, докладна записка и др.
Съдът кредитира изцяло писмените доказателства, приобщени по реда
на чл. 283 НПК, тъй като същите са непротиворечиви в своята цялост и
изясняват фактическата обстановка по начина, възприет от съда.
На 04.01.2024 г. в СРС била подадена жалбата срещу заповедта за
задържане на Г. от адв. М..
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата се явява процесуално допустима, доколкото е подадена в
предвидения в чл. 149, ал. 1 АПК срок, от легитимирана страна, срещу акт,
подлежащ на обжалване.
В производството по съдебно оспорване на индивидуални
административни актове, каквато е въпросната заповед на полицейския орган,
съдът следва да провери съществуването на петте основания за
законосъобразност на оспорения административен акт – наличие на
компетентност; спазване на изискуемата писмена форма; спазване на
съответните административно-производствени правила при издаване на акта;
спазване на материалния закон и спазване целта на закона, които се извеждат
2
по аргумент от чл.146 от АПК. Липсата на който и да било от съответните
реквизити прави съответния акт незаконосъобразен, а в някои тежки форми на
порока – и нищожен.
Съдът намира, че заповедта е издадена от компетентен орган, а именно
полицейски орган в отдел „Специализирани полицейски сили“ към СДВР, в
рамките на неговата материална, темпорална и териториална компетентност,
което се установява от представеното удостоверение от СДВР.
Заповедта е издадена в законоустановената писмена форма и е
подписана от лицето, посочено за неин автор, както и от задържаното лице.
Съдът обаче намира, че заповедта за задържане на лице не съдържа
всички законови реквизити, макар в нея да е посочено правното основание за
нейното издаване, а именно това по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Заповедта
съдържа част от реквизитите по чл. 74, ал. 2 от ЗМВР, но при издаването е
допуснато нарушение на чл. 72, ал.2, т. 2 ЗМВР, свързано с липсата на
посочване на фактическото основание за задържане на жалбоподателя Г..
Като материалното основание за издаването на оспорената заповед е
посочена разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, който предоставя правото
на полицейските органи да задържат лица, за които има данни да са
извършили престъпление. В заповедта обаче единствено е посочена правната
квалификация на евентуално извършеното престъпление по чл. 281 НК. Това
според съда е крайно недостатъчно, като не са посочени конкретни факти,
включително дата, място и действия на задържаното лице, които да бъдат
приети за вероятно извършване на престъпление.
Действително, с оглед спецификите при издаване на заповеди за
задържане на лица в условията на незабавност, не може да се очаква или
изисква посочване на всички признаци на евентуално престъпно деяние, както
например в постановлението за привличане към наказателна отговорност или
обвинителния акт. Действително, поради бланкетния характер на заповедта за
задържане и условията на незабавност, в които се съставя, не може да се
очаква в нея да се изписва цялата установена фактическа обстановка, каквито
изисквания поставя наказателния процес. Достатъчно е да се установи, че в
случая са били събрани данни, че лицето е извършило престъпление, като
същото бъде описано със своите основни характеристики. Понятията „данни
за извършване на престъпление” по ЗМВР и „достатъчно данни” по смисъла
на чл.207 от НПК имат различно съдържание и законът при издаване на
заповед за задържане на лице не поставя изискване вината му да е несъмнено
доказана по предвидения в НПК ред. Но стандартът относно преценката за
наличието на достатъчно пълно и ясно описание на фактическите и правни
основания за задържането по ЗМВР, е зададен в Решение от 24.06.2014 г. на
ЕСПЧ по делото Петков и Профиров срещу България, което приема, че
обоснованото подозрение, че лицето е извършило престъпление, което е
основание за задържането му, не може да бъде общо и абстрактно. Именно
поради това е необходимо в заповедта за задържане да се посочат конкретни
3
данни, свързани с твърдяното престъпление.
В обжалваната заповед обаче не е посочено каквато и да е информация
относно поведение на Г., даващо основание за неговото задържане.
Съдът намира и че фактически доводи за основанието за задържане на
лицето не могат да бъдат изведени и от документите по преписката, а именно
докладна записка. Приложената по делото докладна записка относно
задържането на лицето, в която са описани негови противоправни действия, не
може да санира този съществен порок на оспорения акт, тъй като същата не е
изготвена от издателя на заповедта за задържане и не е предявена на
задържания за запознаване при връчването на заповедта за задържане, нито в
заповедта е препратено към докладната записка. Освен това липсват
доказателства задържаният да е юрист, който да е запознат с описаното в чл.
281 НК престъпление. В този смисъл не са приложими и доводите на
Тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, дори да се приеме,
че същото не е загубило своята актуалност по отношение на заповедите за
задържане по чл. 72, ал.1, т. 1 ЗМВР с оглед приемане на Директива
2012/13/ЕС на ЕП и Съвета относно правото на информация в наказателното
производство. Недопустимо е и извличането на фактически основания за
задържането на **** от образуваната срещу него прокурорска преписка,
доколкото материалите в нея са изготвени по друг ред и с друга цел,
значително време след задържането на лицето, поради което и съдът не я е
изискал.
Поради всичко изложено, Съдът намира, че в конкретния случай
жалбоподателят не е бил наясно с фактическото основание за своето
задържане, с което е нарушен чл. 146 от АПК. Липсата на мотиви в издадената
заповед грубо е нарушило правото на задържания да разбере причините за
своето задържане и представлява основание за отмяна на индивидуалния
административен акт, без да се налага обсъждане на въпроса за неговата
целесъобразност.
Воден от всичко изложено, Съдът намира, че издадената заповед за
задържане на лице не отговаря на законовите изисквания и следва да бъде
отменена като незаконосъобразна.
В този смисъл се явява основателна и претенцията на процесуалния
представител на жалбоподателя за присъждане на направените от него
разноски по делото и на адвокатско възнаграждение. От представените с
жалбата доказателства е видно, че жалбоподателят е заплатил държавна такса
за образуване на делото в размер на 10 лева, която сума следва да му бъде
присъдена.
По делото е представен договор за процесуално представителство,
правна защита и съдействие от 04.01.2024 г., сключен между жалбоподателя и
адв. М. и Х., в който е посочено уговорено възнаграждение в размер на 750
лева. В самия договор е отразено, че възнаграждението е платено в брой, като
договорът служи за разписка за това плащане. Следователно, СДВР следва да
4
бъде осъдена да заплати на жалбоподателя разноските за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство. Но съдът намира за
основателно направеното от ответника възражение за прекомерност на
поисканите разноски, като взе предвид постановеното решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело С-38/22, съгласно което съдът не е обвързан с размерите,
предвидени в чл.8, ал.2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно уговореното и в договора
възнаграждение от 750 лева. Съдът намира, че възнаграждение в размер на
400 лева се явява справедливо и достатъчно, съобразено с липсата на
фактическа или правна сложност по делото и проведеното едно съдебно
заседание по него. Обстоятелството, че жалбоподателят е упълномощил
двамата адвокати, които се явяват по делото, не следва да бъде отчитано в
тежест на ответника, който да заплаща разноски и за двамата. В случая
процесуалните представители са изготвили една кратка жалба и малко по-
подробни писмени бележки, като са се явили в едно съдебно заседание, при
явен порок на оспорения административен акт, поради което съдът намира за
прекомерно уговореното възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.172 и чл.172а от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ заповед за задържане на лице № 464зз5/02.01.2024 г. на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за задържане на жалбоподателя Д. К. Г.,
съставена от Л. К. Л. на длъжност „командир на отделение“ в отдел „СПС“ в
СДВР.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи ДА ЗАПЛАТИ на
Д. К. Г. с ЕГН ********** направените по делото разноски в размер на 10.00
/десет/ лева.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи ДА ЗАПЛАТИ на
Д. К. Г. с ЕГН ********** направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 400.00 /четиристотин/ лева.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба по реда на
Глава XII от АПК пред Административния съд – София-град в 14-дневен
срок от днес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5