Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 17.10.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЛАМЕН ПЕНОВ
КРИСТИАН
ГЮРЧЕВ
при
секретаря Цветомира Баева, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 432
по описа на съда за
Производството
е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С
решение № 148/03.05.2019 г., постановено по гр.д. № 12/2019 г. на РС – Троян, е отхвърлен
предявеният от „ОТП Факторинг България“
ЕАД против И.К.Д. по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на вземания по заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, издадени по по
ч.гр.дело № 913/2013 г. на PC – Троян в полза на „Банка
ДСК” ЕАД (заявител и цедент) за
следните суми: 6
539,20 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.08.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, 523,00 лева - договорна
лихва за периода от 18.02.2013 г. до 20.08.2013 г., 43,68 лева - мораторна лихва за периода от 25.02.2013 г. до 20.08.2013
г. и 60,00 лева - заемни такси. С решението съдът е отхвърлил и предявеният при условията на
евентуалност иск на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД против И.К.Д. за заплащане на
следните суми: 5261.86 лв. – главница (2738.22
лв. месечни вноски за периода от 25.10.2013 г. до 25.09.2018 г. и 2523,64 лв.
месечни вноски за периода от 25.10.2018г. до крайния падеж на задължението), 1483,84 лв. - договорна
лихва за периода от 25.10.2015 г. до 25.09.2018 г. С решението съдът се произнесъл и по отговорността
за разноските, осъждайки „ОТП Факторинг България“ ЕАД да заплати на И.К.Д. сумата 1855 лв.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД само в частта, с която съдът е
отхвърлил осъдителния иск против И.К.Д.
за заплащане на 5261.86 лв. – главница
и на 1483,84 лв. - договорна
лихва за периода от 25.10.2015 г. до 25.09.2018 г. Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на
обжалваното решение в атакуваната му част, свеждащи се до необоснованост и
противоречие с материалния закон, като е направено искане за неговата отмяна в
атакуваната му част, за присъждане на претендираните суми и на разноските за
двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия И.К.Д. е постъпил писмен отговор, в който се дава
становище за неоснователност на въззивната жалба,
респ. за правилност на обжалваното решение и е направено искане за потвърждаване
на последното и за присъждане на разноските по делото за въззивната
инстанция.
Въззивникът „ОТП
Факторинг България“ ЕАД не взема участие в
съдебното заседание, като в писмена молба по делото поддържа въззивната жалба и моли за уважаването ѝ, чрез присъждане
на претендираните чрез осъдителния иск суми.Въззиваемият
взема участие в съдебното заседание чрез пълномощника адв. А.Ч., който оспорва жалбата, излага съображения за
нейната неоснователност и моли за потвърждаване на обжалваното решение в атакуваната
му част, като претендира присъждане на разноските за въззивното
производство.
Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на
страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства,
приема следното:
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно. Извършвайки служебна проверка за неговата допустимост в
обжалваната му част и обхвата по чл. 269 ГПК, съдът намира същото за
недопустимо в частта, с която съдът е отхвърлил осъдителния иск за присъждане
на сумата 5261.86 лв. – главница (2738.22
лв. месечни вноски за периода от 25.10.2013 г. до 25.09.2018 г. и 2523,64 лв.
месечни вноски за периода от 25.10.2018г. до крайния падеж на задължението).
Първоинстанционното производство е
образувано по два иска, предявени от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД против И.К.Д. – единият по реда на
чл. 422 ГПК за установяване на вземания по заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, издадени по ч.гр.дело № 913/2013 г. на PC –
Троян в полза на „Банка ДСК” ЕАД (заявител и цедент), а другия, предявен като евентуален (при евентуално
прекратяване на производството по установителния иск
или отхвърляне на последния), за присъждане на сумите 5261.86 лв. – главница (2738.22 лв.
месечни вноски за периода от 25.10.2013 г. до 25.09.2018 г. и 2523,64 лв.
месечни вноски за периода от 25.10.2018г. до крайния падеж на задължението), 1483,84 лв. - договорна
лихва за периода от 25.10.2015 г. до 25.09.2018 г.
В исковата молба се поддържа, че
вземанията по двата иска произтичат от договор за кредит за текущо потребление
от 05.07.2011 г. между „Банка ДСК” ЕАД и И.К.Д., че поради
неизпълнение на задължението за връщане на сумите по погасителните вноски,
банката превърнала кредита за предсрочно изискуем, че по ч.гр.дело
№ 913/2013 г. на PC – Троян в полза на „Банка ДСК” ЕАД
против И.К.Д. са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
за следните суми: 6
539,20 лв.- главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.08.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, 523.00 лв. - договорна
лихва за периода от 18.02.2013 г. до 20.08.2013 г., 43.68 лв. - мораторна лихва за периода от 25.02.2013 г. до 20.08.2013
г. и 60.00 лева - заемни такси, че на 07.11.2013 г. (след снабдяване с
изпълнителен лист) „Банка ДСК” ЕАД прехвърлила на „ОТП Факторинг България“ ЕАД вземанията си по
листа срещу И.К.Д., който бил уведомен за цесията. При така наведените
твърдения от ищеца е изведено искане за установяване на вземанията по
издадената заповед (иск по чл. 422 ГПК), а при евентуалност (в случай на прекратяване на производството по установителния
иск или на отхвърлянето му) – за осъждане на ответника да заплати на ищеца 5261.86 лв. – главница (2738.22 лв.
месечни вноски за периода от 25.10.2013 г. до 25.09.2018 г. и 2523,64 лв.
месечни вноски за периода от 25.10.2018г. до крайния падеж на задължението), 1483,84 лв. - договорна
лихва за периода от 25.10.2015 г. до 25.09.2018 г.
Заявеният правопораждащ
юридически факт, от който произтичат вземанията по евентуалния иск, е идентичен
с този, на вземанията по установителния иск – договор
за кредит за текущо потребление от 05.07.2011 г., вземанията по който са
прехвърлени на ищеца. След като имат едно и също основание, вземането за
главница по осъдителния иск е идентично с главницата по установителния
иск, доколкото покрива част от неговия размер. Това е така, защото главницата
по установителния иск за сумата от 6 539,20 лв. е
предсрочно изискуема, те за всички погасителни вноски по договора, вкл. и тези,
с ненастъпил падеж, а главницата по осъдителния иск за сумата от 5261.86 лв. – е за част от погасителните вноски по
договора (от № 28 до № 87 –
с настъпил падеж, и от № 88 до № 120 – предсрочно изискуеми вноски).
В случая
искът по чл. 422 ГПК за установяване на вземанията по заповедта, вкл. за
предсрочно изискуемата главница от 6 539,20 лв., е отхвърлен като неоснователен.
В тази част решението на районния съд е влязло в законна сила като необжалвано.
При влязло в сила решение, с което съдът е отхвърлил иска по чл. 422 ГПК за
установяване на предсрочно изискуемата главница, ищецът не би могъл да води
осъдителен иск за присъждане на това вземане в същия или в по-редуциран размер
(за идентични вноски).
Недопустимостта
на решението на районния съд в частта за главницата по осъдителния иск (за част
от вноските по договора) е обусловена от идентичното основание, на което е
предявен установителния иск по чл. 422 за цялата
главница (всички вноски по договора) – договор за кредит за текущо потребление от 05.07.2011 г., както и от
заявеното процесуално условие на разглеждане евентуалния осъдителен иск –
отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК. При предявен установителен
иск по чл. 422 ГПК ищецът може да предяви при условията на
евентуалност и осъдителен иск за присъждане на същите суми, но на друго
основание, различно от това, въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение (ТР-4-13-ОСГТК, т. 11б). В случая с осъдителния иск не
е въведено друго основание - той е основан отново на договора за кредит, от
който произтича и вземането по установителния иск,
като относно главницата е налице и пълно припокриване на предмета на двата иска
(осъдителният е включен в предмета на установителния).
Поддържаното от ищеца изявление кредитът да се счита за предсрочно изискуем с получаване
от ответника на исковата молба, не внася качествена промяна в основанието на
вземането по осъдителния иск, поради което също не би могло да се приеме, че
последният е предявен на основание, различно от установителния
иск по чл. 422 ГПК. Основанието на иска са твърдените от ищеца юридически
факти, от които произтича претендираното от него
субективно материално право (в сл. договора за кредит от 05.07.2011 г.).
Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя
изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на
настъпването ѝ, но няма за последица изменение на основанието, от което
произтича вземането. Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо
за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
(ТР-8-17-ОСГТК, т. 1). Предвид идентичност на основанието на двете вземания за
главница, не би могло да се приеме за допустимо едновременното предявяване на
осъдителния иск с иска по чл. 422 ГПК, вкл. при заявеното процесуално условие на разглеждане
евентуалния осъдителен иск – отхвърляне на установителния
по чл. 422 ГПК. Осъдителният иск на същото основание би бил допустим само при евентуално
прекратяване на производството по иска по чл. 422 ГПК, каквото в случая няма.
По тези
съображения съдът приема за недопустимо решението на съда в обжалваната му
част, с която съдът е отхвърлил евентуалния осъдителен иск на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД против И.К.Д.
за заплащане на 5261.86 лв. – главница
(2738.22 лв. месечни вноски за периода от 25.10.2013 г. до 25.09.2018 г.
и 2523,64 лв. месечни вноски за периода от 25.10.2018г. до крайния падеж на
задължението).
Решението
е допустимо в останалата обжалвана част, с която съдът е отхвърлил евентуалния осъдителен иск на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД против И.К.Д. за заплащане на 1483,84 лв. - договорна
лихва за периода от 25.10.2015 г. до 25.09.2018 г. Претендираната
договорна лихва за този период не се покрива периода на вземането за същата
лихва за сумата от 523 лв., предмет на установяване с иска по чл. 422 ГПК – от
18.02.2013 г. до 20.08.2013 г. Предвид изводите за допустимост на решението в
тази му част, съдът следва да следва да обсъди неговата
правилност по оплакванията, посочени във въззивната
жалба (чл. 269 ГПК).
От фактическа страна се
установява, че между „Банка ДСК” ЕАД
и И.К.Д. е сключен договор за кредит за текущо потребление от 05.07.2011 г., с
който банката предоставила на И.К.Д. кредит в размер на 6000 лева, а последният
се задължил да я върне на 120 месечни погасителни вноски, всяка дължима на 25
число от съответния месец. От договора се установява уговорка, според която кредитът
се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на
договора е 13,95 % (чл. 8), както и годишният процент на разходите е в размер
на 16,11% (чл. 9). От погасителния план към договора се установява, че общият
размер на договорната лихва, получен при сумиране на лихвата, калкулирана във
всяка една от месечните вноски за периода 25.10.2015 г. - 25.09.2018 г. е 1483,84 лв.
Не се спори между страните, а и това се установява от
заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, че на 05.07.2011 г.
кредитът е изцяло усвоен от И.К.Д., който плащал част от вноските по погасителния
план, като последното предложено от него плащане е на 26.08.2013 г.
С договор от 07.11.2013 г. „Банка
ДСК” ЕАД прехвърлила на „ОТП Факторинг” ЕАД
вземанията по просрочени кредити, сред които и тези, вземането по договор за кредит за текущо потребление от 05.07.2011
г. С пълномощно към договора „Банка ДСК” ЕАД упълномощила „ОТП Факторинг България” ЕАД с правата да уведоми от името на
банката всички длъжници по вземанията от кредитите,
които банката цедирала. С писмо от 21.11.2013 г. „ОТП
Факторинг”ЕООД направило изявление до ответника И.К.Д.
за извършеното прехвърляне и го поканило да плати дължимите по договора суми в
14-дневен срок от датата на получаване на писмото. Видно от приложеното известие
за доставяне, писмото не е получено от ответника, като е отбелязано, че
„получателят отсъства“ и на 11.12.2013 г. същото е върнато на подателя „ОТП
Факторинг България“ ЕАД.
При
така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:
Предявеният
евентуален осъдителен иск на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД против И.К.Д. е основателен в частта
за заплащане на 1483,84
лв. - договорна лихва за периода от 25.10.2015 г. до 25.09.2018 г.
Претенцията на ищеца за това вземане се основава на договор за кредит за текущо потребление от 05.07.2011
г. С оглед същественото му съдържание, договорът е
потребителски по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Затова този нормативен акт ще е
приложим при преценка действителността на договора или на негови отделни
уговорки, както и за правните му последици. Ищецът не е страна по този договор,
а частен правоприемник на банката-кредитодател, от която
е придобил вземането въз основа на договор за цесия, поради което приложение
намират и правилата на чл. 99-102 ЗЗД.
Приложното поле на цесията като прехвърлителен
способ е ограничено от естеството на прехвърляното вземане или от изрична
забрана в закона или в сделката, от която вземането произтича (чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Предмет на цесията са съществуващи вземания, възникнали от друго
действително основание. Когато основанието на вземането е сделка, тя или
отделни нейни уговорки, от които вземането произтича, не трябва да противоречат
на императивни разпоредби или да страдат от друг порок, водещ до тяхната нищожност.
Нищожните сделки или техни уговорки, не пораждат типичните за тях правни
последици (права и задължения за страните), а след като няма възникнало
вземане, цесията няма предмет. Ето защо установяването на съществуващо вземане,
предмет на цесията, следва да се прецени с оглед валидността на основанието,
породило вземането. В случая това е договорът за паричен заем № 2638524 между ответника и праводателя
на ищеца и по-конкретно уговорките, пораждащи вземането за договорна лихва (чл.
8 и 9 от договора). Тези уговорки не противоречат на императивни разпоредби на
закона, а установените с тях размери на договорната лихва 13,95 % (чл. 8 от
договора) и на годишния процент на разходите 16,11% (чл. 9 от договора) не
надвишават лимита в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Затова вземането за договорна лихва е възникнало и то е предмет
цесията между ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД и „Банка ДСК” ЕАД.
Преминаване на вземането от стария към новия кредитор става по силата на
самия договор. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
които установяват вземането, както и да потвърди писмено станалото прехвърляне
(чл. 99, ал. 3 ЗЗД). Преди предявяване на иска, вкл. до подаване на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение, от ищеца не е доказано изпълнение на
това задължение, доколкото не се установява получаване от длъжника на
изявлението за прехвърляне на вземанията по договора за заем. Уведомяване на
длъжника за цесията може да се извърши и от новия кредитор (при надлежно
упълномощаване от стария), чрез предявяване на иска за защита на цедираното вземане (за неговото присъждане или
установяване) като уведомяването настъпва с получаване от длъжника на препис от
исковата молба на цесионера, защото то е факт,
осъществил се до приключване на устните състезания, подлежащ на съобразяване от
съда (чл. 235, ал. 3 ГПК). Тази хипотеза в случая е налице, защото ответникът е
получил препис от исковата молба и приложенията към нея лично на 08.11.2018 г.
Както
се посочи, предмет цесията между ищеца „ОТП Факторинг
България“ ЕАД и „Банка
ДСК” ЕАД е вземането за договорна лихва, възникнало от за кредит за текущо потребление от
05.07.2011 г. Вземането е преминало към ищеца в състояние и размер, към
07.11.2013 г., в който ден е станало прехвърлянето
им (чл. 99, ал. 2 ЗЗД). При определяне размера им следва да се отчете
предложеното до тази дата изпълнение на стария кредитор. В случая такова
липсва, доколкото последно платената вноска от длъжника е от 26.08.2013 г., т.е. преди цесията, от
което следва, че ищецът е титуляр на вземането за договорна лихва за сумата от 1483,84 лв., който размер е формиран от лихвата,
калкулирана във всяка една от месечните вноски от същия период. Доколкото
падежът на всяка от тях е настъпил още преди предявяване на иска за
присъждането им (15.10.2018 г.), ответникът дължи на ищеца
заплащане на сумата от 1483,84 лв.
Оплакванията във въззивната жалба срещу изводите на районния съд за липса на
обявена предсрочна изискуемост и за липсващо отграничаване
на вноските с настъпил от вноските с ненастъпил падеж са основателни, но те са релевантни
за правилността на решението в частта, с която е отхвърлен иска по
чл. 422 ГПК. Като необжалвано в тази му част, решението е влязло в законна
сила, поради което настоящата инстанция не е би могла да се занимава със спора
по установителния иск.
С оглед изводите за недопустимост, обжалваното съдебно решение
следва да се обезсили в частта, с която съдът е отхвърлил евентуалния
осъдителен иск на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД против И.К.Д. за заплащане на 5261,86 лв. – главница, в тази част (2738.22
лв. месечни вноски за периода от 25.10.2013 г. до 25.09.2018 г. и 2523,64 лв.
месечни вноски за периода от 25.10.2018г. до крайния падеж на задължението), а
производството по делото да се прекрати, поради недопустимост на иска за това
вземане. В останалата обжалвана част, решението следва да се отмени, като
вместо него да се постанови ново, с което И. сумата от 1483,84 лв., представляваща вземане за договорна
лихва за периода от 25.10.2015 г. до 25.09.2018 г., по договор за кредит за текущо потребление от 05.07.2011 г. между И.К.Д. и „Банка ДСК” ЕАД, придобито
с договор за цесия от 07.11.2013
г.К.Д. да се осъди да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД
По
разноските.
Заплатените
от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат,
ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска
(чл. 78, ал. 1 ГПК). Ответникът също има право на разноски съразмерно
отхвърлената част от иска, както и при прекратяване на производството по делото
(чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК). В производството по осъдителния иск ищецът е сторил
разноски в общ размер на 134,91 лв. – заплатена такса за въззивно
обжалване. Разноските в първоинстанционното прозводство (200 лв. депозит за вещо лице и 134,91 лв - довнасяне на дължимата държавна такса) са сторени във
връзка с иска по чл. 422 ГПК, по който производството не е висящо, поради което
по тях съдът не би могъл да се произнася. След като ищецът е сторил разноски в
общ размер на 134,91 лв. (заплатена държавна въззивно
обжалване) и съобразно общите размери на уважената част от иска (1483,84 лв.) и
на претендираната сума по същия иск (6745,70 лв.),
ответникът следва да му заплати по съразмерност разноски за двете инстанции на
исковото производство в размер на 29,67 лв. (чл. 78, ал. 1 ГПК). С оглед
частичната основателност на въззивната жалба и
обстоятелството, че въззивникът ищец е представляван
от юрисконсулт, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр.
чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ
(НЗПП) такова следва да се присъди в общ размер от 200 лв. - по 100 лв. за
процесуално представителство в първа и въззивна
инстанция (чл. 25, ал. 1 НЗПП).
В
производството по осъдителния иск ответникът е сторил разноски в общ размер на
967 лв. (300 лв. – защита и представителство във въззивното
производство и 667 лв. – защита и представителство в първа инстанция по
предявения осъдителен иск). С оглед частичната недопустимост и основателност на
осъдителния иск, общият размер на сторените от ответника разноски за защита по
този иск (967 лв.), както и размерите на сумата по недопустимия иск (5261,86
лв.) и на общопретендираната сума от 6745,70 лв.
ищецът дължи заплащане на ответника по съразмерност разноски за двете инстанции
на исковото производство в размер на 754,29 лв. Районният съд е осъдил ОТП Факторинг България“ ЕАД да заплати на И.К.Д.
разноски в общ размер от 1855 лв., която сума включва възнаграждение от 500 лв.
за възражението по заповедното производство и 1355 лв. разноски по исково
производство (688 лв. за защита по иска по чл. 422 ГПК и 667 лв. – защита
осъдителния иск). При това положение в полза на ответника следва да се присъдят
допълнително разноски в размер на сумата от 87,29 лв., представляваща разликата
над присъдените от първа инстанция разноски от 667 лв. до размера на 754,29 лв.
дължимите по съразмерност и компенсация за двете инстанции. Разноските за
защита в заповедното производство и в производството по иска по чл. 422 ГПК са
в общ размер на 1188 лв. и те не подлежат на преразглеждане, поради влязлото в
законна сила решение по същия иск.
Водим
от горното и на основание чл. 270, ал. 3 изр. 1 и чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 148/03.05.2019 г., постановено по
гр.д. № 12/2019 г. на РС – Троян в обжалваната му част, с която предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД против И.К.Д.
е отхвърлен за заплащане на сумата от 5261.86
лв. – главница (2738.22 лв. месечни вноски за периода от 25.10.2013 г.
до 25.09.2018 г. и 2523,64 лв. месечни вноски за периода от 25.10.2018г. до
крайния падеж на задължението), като ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част,
поради недопустимост на иска.
ОТМЕНЯ решение № 148/03.05.2019 г., постановено по
гр.д. № 12/2019 г. на РС – Троян в останалата му обжалвана част, с която предявеният при условията на евентуалност иск на „ОТП Факторинг България“ ЕАД против И.К.Д.
е отхвърлен за заплащане на сумата от 1483,84 лв. - договорна лихва за периода от
25.10.2015 г. до 25.09.2018 г., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.К.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С.*******
сумата от 1483,84
лв., представляваща вземане за договорна лихва за периода от 25.10.2015 г. до
25.09.2018 г., по договор за кредит за текущо потребление от
05.07.2011 г. между И.К.Д. и „Банка ДСК” ЕАД, придобито с договор за цесия от
07.11.2013 г.
ОСЪЖДА И.К.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.*******
сумата от 29,67 лв., представляваща разноски по съразмерност за
двете инстанции в производството по осъдителния иск (чл. 78, ал. 1 ГПК), а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
сумата от 300 лв., представляваща общ размер на юрисконсултското
възнаграждение за въззивното и първоинстанционното.
ОСЪЖДА
„ОТП Факторинг
България“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С. ****** да заплати на И.К.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: *** допълнително разноски в размер на сумата от
87,29 лв., представляваща разликата над разноските от 667 лв., включени в
присъдената сума от 1855 лв., до размера на 754,29 лв. дължим по съразмерност и
компенсация за двете инстанции за защита по осъдителния иск.
Решението
може да се обжалва пред Върховния касационен съд при наличие на предпоставките
на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.