№ 915
гр. Плевен, 06.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска Ангелова
при участието на секретаря Калина В. Д.а
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско
дело № 20244430101654 по описа за 2024 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от М. Г. М., чрез адв. Д. М.,
против „***“ АД, гр. ***, с която се твърди се, че между ищецът- като
заемател и ответника, като заемодател, е сключен Договор за потребителски
кредит от 23.11.2021г, за сумата от 800лв, при ГПР от 49,89% и ГПЛ от 41,16%
и срок на договора от 3 месеца; посочва, че сумата, която е следвало да се
върне е 855,51лв. Твърди се, че съобразно § 6 от Договора, в случай, че
заемателят не предостави на кредитора, в тридневен срок от сключването на
договора, обезпечение, съобразно посочените в § 4, дължи неустойка от
160,95лв; на три вноски, всяка от 53,65лв. Твърди се, че ищецът е заплатил по
договора- сумата от 800лв.- за главница, 10лв.- за договорна лихва и 90лв.- за
неустойка. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл. 10,
ал.1, т.9 и т.10, вр. чл.22 от ЗПК. Твърди се, че е налице нарушение на
изискването по чл. 19, ал.4 от ЗПК, като в договора не е посочен
действителния размер на ГПР. По отношение на предявеният при
евентуалност иск, се сочи, че клаузата по §6 от Договора нарушава добрите
нрави и е неравноправна.
В заключение моли съда, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр чл. 22, вр.
чл. 11, т.9, т.10 и т.11 и чл. 19, ал.5 от ЗПК, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, да
постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за
потребителски кредит от 23.11.2021г., и при условията на евентуалност- иск
по чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, за прогласяване
нищожността на §6 от Договор за потребителски кредит от 23.11.2021г,
предвиждаща заплащането на неустойка от 160,95лв., поради противоречие с
добрите нрави и както неравноправна.
1
Моли съда, на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, да осъди
ответника да заплати сумата от 100лв.- недължимо платена по Договор за
потребителски кредит от 23.11.2021г, съставляваща сбор от сумата от 10лв.-
заплатена договорна лихва и сумата от 90лв.- заплатена неустойка по
нищожният договор за кредит, и при условията на евентуалност- иск по чл.
55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 90лв., съставляваща
заплатена неустойка по нищожна клауза. Представят се писмени
доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, от страна на ответника ***“ АД, гр. ***, е
депозиран писмен отговор, в който се изразява становище за частична
основателност на предявените искове. Посочва се, че за ищецът липсва правен
интерес от предявяването на установителните искове. Прави се признание на
иска по чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на §6 от
Договор за потребителски кредит от 23.11.2021г, предявен като евентуален.
Оспорва се твърдението за нищожност на Договора за кредит. Посочва се, че
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент, от 41,16%, като общата
сума, която подлежи на връщане е 855,51лв. Твърди се, че в договора са
посочени ГПР, ГПЛ, както и погасителен план. Посочва се също, че на
ищцата е предоставен СЕФ при сключване на договора. Посочва се също, че
неустойката е уговорена за неизпълнение и не се включва в ГПР. Твърди се
също, че евентуално нищожността на клаузата за неустойка, не влече
нищожност на целия договор.
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание
представените по делото доказателства и закона, намира за установено
следното:
По делото, с определение №2208/04.06.2024г, е прието за безспорно и
ненуждаещо се от доказване между страните, факта на сключване на Договор
за потребителски кредит от 23.11.2021г.
По делото, с протоколно определение от 24.06.2024г, по реда на чл. 214,
ал.1 от ГПК, е прието направеното изменение на осъдителния иск по чл. 55,
ал.1 от ЗД, и същият е приет за сумата от 178лв. общо.
По делото се установява, видно от представеният договор за
потребителски кредит от 23.11.2021г., че в полза на ищеца- заемател, е
отпусната сума от 800лв, за срок от три месеца, при фиксиран лихвен процент
от 41,16%, и ГПР от 49.89%.
От съдържанието на Договора за заем- §4 се установява, че заемателят
следва да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми:
Поръчителство от едно или от две физически лица, което да отговарят на
конкретно посочени условия, което обезпечение, следва да бъде предоставено
в тридневен срок от сключване на договора.
Установява се също и не се спори между страните, че въз основа на
клаузата по §6 от Договора, при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, начисляването на неустойка в размер от
2
160,95лв., платима на 3 равни части, на падежните дати по погасителен план.
Посочва се, че общият размер на вноската по кредита, заедно с неустойката, е
в размер на 338,82лв. Съдът констатира, че в договора е включен погасителен
план, включващ размер на месечната погасителна вноска , ведно с
неустойката.
По делото, от страна на ответника е представена справка за извършените
плащания по процесния договор, от която се установява, че сумата по същия е
изцяло погасена, като са платени общо 978лв, от които: 800 лв. главница,
48,79лв.- договорна лихва и 129,21лв.- неустойка по §6 от Договора. .
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл. 11, вр. чл. 19 от ЗПК, вр. чл. 143 от ЗЗПотр.
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител
по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените
средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се
подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи и се произнася служебно.
В случая, съобразно направеното от ответника признание на твърдението
за нищожност на клаузата по §6 от Договора, предвиждаща заплащане на
неустойка за непредставяне на обезпечение, както и на основание чл.21, ал.1
от ЗПК, че същата е нищожна. Съобразно цитираната правна норма, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че
уговорката в посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя
да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като
може да направи избор между посочените видове обезпечения- един или
двама поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно
осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява
и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2 т.20 от ЗЗП. Заедно с това,
3
вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за
заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план.
Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не
подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, и
уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции.
Съдът приема, че тази допълнителна сума за неустойка, съставлява скрит
разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между
страните. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. В
случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита- уговорената и
начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. При отчитането и на неустойката
като несъмнен разход, действителният ГПР по договора би бил значително
завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%. На основание
изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил
действителния ГПР по договора за заем, съгласно изискванията на нормата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата
на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит е нищожен. Следва предявеният
иск за нищожност на процесния договор за заем, да бъде уважен, като
4
основателен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД
С оглед изхода на спора за недействителността на процесния договр за
заме, като основание за плащане на възнаграждението по него- в т.ч. и за
договорна лихва и за неустойка, и на основание чл.23 от ЗПК, съдът приема,
че даденото по него следва да се приравни на изначална липса на основание.
Съобразно цитираната норма на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото, съдът намира за безспорно установено заплащането от страна
на ищеца- заемополучател, в полза на ответника, на сумата от 978лв, от които:
800 лв. главница, 48,79лв.- договорна лихва и 129,21лв.- неустойка по §6 от
Договора.
На основание изложеното, предявеният осъдителен иск следва да бъде
уважен изцяло, като основателен и в полза на ищеца бъде присъден сумата от
178лв, от която 48,79лв.- договорна лихва и 129,21лв.- неустойка по §6 от
Договора. ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ.
Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.1 от ЗАдв съдът намира, че такова се дължи, но не в претендираният
от адв. Д. М., размер от 480лв с ДДС по всеки от предявените главни искове
/общо 960лв/, поради следните съображения:
Настоящият състав на съда счита, че не се налага събиране на
доказателствата, посочени в депозираната молба относно възможността на
ответника да заплати възнаграждение за процесуално представителство, тъй
като, за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, за заплащане на
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен договор за правна
защита и съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА-
да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие
между адвокат и материално затруднена страна- физическо лице, и да е
заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение -
по осъществено безплатно адвокатско представителство и защита на
материално затруднено лице /в т. см. определение №521/06.11.2018г. на ВКС
по ч.гр.д.№3956/2018г., определение №118/15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№1469/2020г., I т.о., определение №97/12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№2895/2019г., определение №43/10.02.2022г. на ВКС по гр.д.№2611/2021г., IV
г.о.; определение №137/01.04.2022г. на ВКС по гр.д.№2610/2020г., III г.о.;
определение №163/ 13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г и др./.
Настоящият състав на съда намира, че не е обвързан от определените с
Наредба № 1, размери на минималните адвокатски възнаграждения. При
определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът съобразява
възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от
25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и
5
C428/16, Решение от 05.12.2006г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на
голямата камара на CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се
съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение /в
случая с Наредба №1/2004 г. на ВАдвС/ и забраната съдът да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. Правилата на Наредбата са
приложими не само за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната
страна в съдебното производството, която при неблагоприятен изход на
производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е
част от сторените по делото разноски. Това нарушава основни принципи в
съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени
правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер
на сторените разноски/. Минималните размери на адвокатските
възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна
уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС (решение от 23
ноември 2017 г., *** и ***, C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т. 51). Съдът
на ЕС съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска
съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в
областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още повече следва
да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган на сдружението на
адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е
насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи
решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в който
развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС
в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да
гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522/22.10.2018г. по в. гр.д.
№1061/2018г. на СГС; Определение № 2514/23.05.2018г. по в.ч. гр. д. №
07/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95/31.05.2018г. на ОС- Добрич по
в.т.д. №95/2018г. и др. Определение №1371/15.09.2023г. по в.г.д. № 616/2023 г.
по описа на ПлОС и др./.
Настоящият съдебен състав на РС Плевен напълно споделя изложената
по-горе задължителна съдебна практика и не следва да прилага посочената
Наредба при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи.
Това е така, защото дължимото минимално възнаграждение, определено
6
съгласно чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ /400лв без ДДС, 480лв.- с ДДС- по всеки
иск/, е несъразмерно на материалния интерес, фактическата и правна
сложност, и качеството на предоставената услуга /Решение от 23.11.2017г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС/. На следващо място,
производството по делото е приключило след провеждане на едно открито
съдебно заседание, на което страните не са присъствали, нито техните
процесуални представители, като са събрани незначителни по обем писмени
доказателства. При това положение, съдът намира, че делото не се
характеризира със значителна фактическа и правна сложност,
продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни разходи
или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство,
поради което посоченият в Наредбата минимум не отговаря на посочените
цели и критерии за прилагането й.
Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе
фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената правна
услуга, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
определено в общо размер на 400лв. без ДДС или 480лв с вкл. ДДС. Това
възнаграждение отговаря на фактическата и правна сложност на делото, и
най-вече качеството на правната услуга и следва да бъде присъдено в полза на
адв. Д. М..
Следва ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 100лв.- държавна
такса по сметка на ПлРС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр чл.
22, вр. чл. 11, т.9, т.10 и т.11 и чл. 19, ал.5 от ЗПК, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, в
отношенията между страните М. Г. М., ЕГН**********, с постоянен адрес ***
и „***“ АД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, ***,
представлявано от А. Д. С., че сключеният между тях Договор за
потребителски кредит от 23.11.2021г., Е НИЩОЖЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, „***“ АД,
ЕИК*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, ***,
представлявано от А. Д. С., ДА ЗАПЛАТИ НА М. Г. М., ЕГН**********, с
постоянен адрес *** сумата от 178лв., съставляваща заплатена без основание
сума по Договор за потребителски кредит от 23.11.2021г., ведно със законната
лихва, считано от датата на исковата молба- 25.03.2024г, до окончателното й
изплащане.
7
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.6 ГПК, „***“ АД, ЕИК*********, със
седалище и адрес на управление гр. ***, ***, представлявано от А. Д. С. ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на ПлРС, сумата от 100лв.- държавна такса и сумата
от 5лв.- в случай на служебно издаване на ИЛ.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв.. „***“ АД,
ЕИК*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, ***,
представлявано от А. Д. С., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат Д. В. М., ***, с адрес
на кантората ***, , сумата от 480лв. с ДДС.- адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8