Р Е
Ш Е Н
И Е
№
…
гр. София, 29.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 3 състав, в
публичното заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ВЕНЕТА
ЦВЕТКОВА
при секретаря Р.Аврамова, като разгледа т.д. № 2582/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът Г.
Ф., *** /ГФ/ твърди, че ответникът – З.А.Д.„ Д.Б.: Ж.И З.“, ЕИК: ********, като
застраховател със седалище в РБългария, е останал задължен за вноските за м.
09.2018 година за сключени задължителни застраховки „Гражданска отговорност,
дължими на основание чл. 520 КЗ и определени като размер с решение на КФН.
Претендира лихва за забава и разноски.
По
отношение възражението за прихващане на ответника– оспорва наличието на
предпоставките на чл. 103 ЗЗД. На първо място намира, че вземанията не са
еднородни и заместими и имат различен характер. Счита и че с вноските не може
да се извършва прихващане, предвид целите и функциите, за които е създаден и
действа ГФ и съответно –с целта на вноските на застрахователите по чл. 520 КЗ.
Счита и че вземанията на ответника не са ликвидни и че не е обвързан от
твърдяната от него нищожност на застрахователните договори. Отделно намира, че тези
договори не са нищожни, тъй като могат да се сключат от всяко трето лице,
различно от собственика на превозното средство. Твърди, че не е обвързан по
никакъв начин от извършваните към НББАЗ /Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи/ плащания или удържания, за които не се установява
да са извършени доброволно. Счита, че ответникът злоупотребява с права, поради
което не следва да бъде зачетено възражението за прихващане. Намира за
приложима нормата на чл. 293 ТЗ, както и че в случая договорите се считат
сключени на отразената в тях дата, а не от момента на заплащане на премията от
застрахования на застрахователния брокер или от отчитане на плащането от
застрахователния посредник към застрахователя, или от осчетоводяването й.
Счита, че не са възникнали предпоставките по чл. 499 КЗ и че постановени
решения по други дела за прогласяване нищожност на застрахователни договори не
го обвързват. Оспорва и че дължи лихва, тъй като няма получена от него покана
за плащане.
Ответникът
оспорва иска и прави възражение за прихващане. Твърди, че е сключил в периода
2015 – 2017 година договори за задължителна застраховка „ГО“, които са нищожни
на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД /липса на съгласие/, вр. чл. 183, ал.
2 КЗ /отм./ и § 22 от КЗ от 2016 година и чл. 343, ал. 2 КЗ, както и че част от
застрахователните полици не носят и подпис на застраховано лице, тоест, е
налице и неспазване формата по чл. 344 КЗ //вкл. и договорите със застраховано
лице – юридическо лице/. Счита, че поради своята нищожност договорите не са
породили правно действие. Твърди неприложимост на нормата на чл. 301 ТЗ /по
отношение на договорите, по които застрахован е юридическо лице/ – поради
липсата на законен представител към датата на подписването; на чл. 483, ал. 1,
т. 1 КЗ - за договорите, сключени преди 01.01.2016 година /а тези, сключени
след тази дата - не попадат в приложното поле на цитираната разпоредба/; както
и неприложимост на нормата на чл. 477, ал. 2 КЗ – поради липса на валидно
сключен застрахователен договор или тази на чл. 293, ал. 3 ТЗ – тъй като в
случая не се касае до липса на форма като условие за действителност на
сделката, а и ответникът впоследствие /след сключване на договорите/ бил узнал
за настъпилата смърт на физическите лица/управителите на търговските дружества.
Поради нищожност на описаните в отговора на исковата молба договори намира, че
именно ищецът е задължен по реда на чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ, съотв. чл. 288,
ал. 1, т. 2, б. а КЗ /отм./ да заплати обезщетение за вредите причинени на
трети лица от водачите на застрахованите МПС – поради липса на валидна
застраховка ГО. Ответникът твърди и че по посочените от него нищожни договори е заплатил за вреди /парична
равностойност с начислен ДДС/, причинени на територия извън РБългария вреди в
полза на НББАЗ, на Национално бюро на друга страна или на кореспонденти, в
размер общо над претендираната от
ищеца главница. Претендира само ДДС
върху разноските и таксите за обработка на щетите, както и лихва за забавено плащане върху тях - по отношение на договорите по Приложение 1, както и размерите на
заплатените обезщетения и разноски с ДДС
и лихва за забава върху тях /посочени в Приложение 2/.
Счита, че
с плащането на горните суми за вреди е изпълнил чуждо задължение, което на
основание чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ е на Г. Ф. и съответно - последният дължи
възстановяване на заплатените обезщетения, заедно с лихва за забава. Претендира
прихващане с цялата главница и с остатъка – с лихвата за забава до размера на
по-малкото вземане.
Допълнително
сочи, че насрещните вземания са компенсируеми- парични, съответно – еднородни и
заместими, както и че ликвидността при съдебно възражение за прихващане ще
настъпи с решението по спора. Намира и че нормите на чл. 520 и чл. 522 КЗ не
изключват прихващането като погасителен способ. Уточнява, че нищожността на
процесните застрахователни договори не е установена в друг процес, а е предмет
на доказване във връзка със заявеното възражение за прихващане в настоящия,
поради което и възраженията в тази връзка намира за неотносими. Като неотносими
сочи и доводите на ищеца във връзка с цитираната от него практика на Съда на ЕС
към конкретната хипотеза, в която ГФ не е сред третите увредени лица, визирани
от решението, цитирано в допълнителната искова молба. По отношение на
извършените плащания /вкл. чрез превод на дадена в полза на НББАЗ парична
гаранция/ към НББАЗ намира, че същите са равносилни на плащане на увреденото
лице, на което, от друга страна, е непротивопоставима нищожност на
застрахователния договор, както и че са предпоставка за заявяване на претенция
пред ГФ по реда на чл. 499 КЗ. Счита, че лихва върху вземанията на
застрахователя по чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ е дължима от датата на плащане и по
силата на закона.
Предявени
са искове по чл. 520, ал. 1 КЗ – за
заплащане на дължимите от застрахователя, предлагащ задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите, вноски в Гаранционния Ф.
за месец септември 2018 година и чл. 86 ЗЗД – за обезщетение за забава в плащането на дължимите вноски, както и са
приети за съвместно разглеждане в процеса възражения
за прихващане на основание чл. 499, ал. 5 КЗ и чл. 86 ЗЗД – за подлежащи на възстановяване заплатени /удържани
от НББАЗ/ от ответника-застраховател застрахователни обезщетения и разноски и
такси за обработване и ДДС върху последните на щети за обезщетяване на вреди от
застрахователни събития, настъпили извън територията на Република България по
сключени нищожни договори за задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите /по Приложение 1 и 2 от отговора/, заедно
със законната лихва от датата на плащането, както върху главниците- дължими
застрахователни обезщетения, така и за дължимото ДДС върху сторените такси и
разноски за обработване на щетите и законна лихва върху него.
За
основателността на главния иск в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е застраховател със седалище в
Република България, който предлага задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите; сключени от същия за исковия период
застраховки; размер на дължимите вноски, съобразно техния брой и съобразно
размера и начина им на определяне, регламентирани в КЗ; начална дата на
забавата и размер на обезщетението за забава.
В тежест
на ответника е да докаже предпоставките за уважаване на възражението за
прихващане – съществуването на твърдените от него вземания срещу ищеца, които
представляват еднородна и заместима престация с вземанията на ищеца;
осъществени плащания в претендираните размери /вкл. чрез удържани суми от НББАЗ
по банковата гаранция на ответника/ и извършени разноски и такси по щети,
образувани за настъпили събития и претърпени от трети лица вреди /имуществени и
неимуществени/ на застрахователни обезщетения по сключени застрахователни
договори /за покрит застрахователен риск/ и в посочения в тях срок, които обаче
договори са нищожни и не са породили действие между страните по тях; начална
дата и размер на претендираното обезщетение за забава, начислен ДДС.
Съдът,
като съобрази становищата на страните и доказателствата по делото, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По иска по чл.
520 КЗ и иска по
чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 520 КЗ.
Съгласно чл. 520, ал.1 КЗ, всички застрахователи със
седалище в Република България и застрахователите от трета държава, регистрирали
клон по Търговския закон в Република България, предлагащи задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и/или
задължителна застраховка "Злополука" на пътниците, или застраховка по
раздел I от приложение № 1, са длъжни да правят вноски в Гаранционния Ф. в
размер и по начин, определени съгласно този кодекс. С т. 1.1. на решение № 1600
– ГФ от 20.12.2017 г. на КФН, прието на основание чл. 554, т. 1, вр чл. 555,
ал. 1 от Кодекса за застраховането е прието, че размерът на вноската на
застрахователите, предлагащи в Република България задължителна застраховка
„Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл. 461, т. 1 от Кодекса за
застраховането и застраховка „Злополука“ на пътниците за 2018 година е 10 лева
за всяко отделно моторно превозно средство, за отговорността във връзка с чието
използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите (включително гранична застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите) и 0,15 лева за всяко място, без мястото на водача, за което е
сключена задължителна застраховка „Злополука“ по чл. 461, т. 2 КЗ, като в т. 3
са определени и сроковете за заплащане, а именно: вноските по сметка на Г. Ф.
се превеждат ежемесечно до 10-то число на втория месец след месеца на
сключването на застраховките. Според т. 4 от решението - застрахователите
събират и внасят пълния размер на вноската по т. 1 или т. 2 в сроковете по т. 3
независимо от разсрочено плащане на премията, когато такова е предвидено
съгласно застрахователния договор.
Страните
не спорят по елементите от фактическия състав на предявения иск, поради което,
по аргумент от разпоредбата на чл. 153 от ГПК, съдът ги приема като доказани в
процеса факти /вкл. наличието на вземане на ищеца в посочения в исковата молба размер
и на твърдяното основание/. Следователно, доказано е, че, изчислени по реда и
размерите на цитираното решение на КФН, размерът на вноските по чл. 520, ал. 1 КЗ за месец септември 2018 година е общо 184 820 лева. Съобразно решението
на КФН /прието по силата на законова делегация относно, вкл. относно срока за
заплащане на вноските по чл. 520 КЗ/, падежът на вземането е на 10.11.2018
година /досежно вземанията за всички застраховки, сключени през м.09.2018 година/.
Или, действително, след тази дата вземането от 184 820 лева е изискуемо, а
по правилата на чл. 84 ЗЗД, покана не е необходима за изпадане в забава.
Изчислена
по реда на чл. 162 ГПК и с помощта на компютърна програма, лихвата за забава е
в размер на претендирания от 1180,79, за заявения в исковата молба период.
При извод за основателност на предявените искове следва да бъдат разгледани приетите за
съвместно разглеждане в процеса в условията на евентуалност възражения за
прихващане.
На първо място с оглед становището на ищеца, следва да се
уточни, че възражението за прихващане е процесуално действие, с което
ответникът се защитава срещу иска, като предмет на възражението обикновено е спорно вземане, по което се
формира сила на пресъдено нещо, съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК. В случая,
възражението за прихващане е направено с отговора на исковата молба и по силата
на съдебното решение ще настъпи материалноправният ефект на компенсацията,
защото вземането става ликвидно именно по силата на това решение (Решение №
3289/15.12.78 г., по гр. д. № 2496/78 г., на I г.о.).
Следва предварително да се посочи и че настоящият съдебен
състав не намира основание, изключващо възможността за прихващане с вземанията
на Ф.а по чл. 520 КЗ. Касае е се за насрещни парични /чл. 103, ал. 1 ЗЗД/ вземания
/като относно липсата на ликвидност е относимо изложеното по-горе, а не е
налице пречка изискуемостта да е настъпила или да настъпи в хода на процеса,
съответно – при неизискуемост на насрещното вземане, възражението ще бъде
неоснователно/ и едновременно с това не е налице нормативна забрана за
приложимост на нормата на чл. 103 ЗЗД, като способ за погасяване на вземане по
отношение на тях. Както вземанията по чл. 520 КЗ, така и регресните, дължими по
силата на чл. 499, ал. 5 КЗ произтичат от закона, а разпоредбата на чл. 522 КЗ относно
невъзстановимост на вноските няма отношение към възможността за извършване на
прихващане с тях. Нормата на чл. 522 КЗ въвежда единствено изрична забрана за
възстановяване на сторените вече от застрахователя вноски и не въвежда забрана
за приложимост на общия погасителен способ /каквато забрана фигурира изрично в
други законови разпоредби – напр. чл. 105 ЗЗД, чл. 645 ТЗ/.
Страните не спорят и съответно – в процеса са доказани и
следните факти. Ответникът, като застраховател по описаните в Приложение 1 и 2
полици по застраховки „ГО“ със сертификат „Зелена карта“ е заплатил
застрахователни обезщетения в посочените размери и на посочените дати. В този
смисъл е и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
възприема като обективно и в обема на специални знания на вещото лице. Не е
спорно и че сумите са заплатени по застраховки „гражданска отговорност на
автомобилистите“ със сертификат „зелена карта“ за вреди от пътнотранспортни
събития, настъпили на територията на чужда държава. Предвид представените по
делото писмени доказателства- застрахователни полици, справки по Наредба
14/2009 година, служебно извършената от съда справка по електронните партиди на
застрахованите дружества в търговския регистър, както и от изводите на вещото
лице, се установява, че по всички описани договори, застраховани и застраховащи
са лица, починали на предхождаща посочената в документите дата на сключване
/вкл. същото важи и за единствените – към датата на сключване на застраховката-
законни представители /управители и еднолични собственици на капитала/ на
юридическите лица Т.И Р.ЕООД и А. ВД ЕООД.
Във връзка с твърденията на ответника за нищожност на
застрахователните договори, основна предпоставка за основателност на
възражението, следва да се посочи следното.
Съгласно чл. 26, ал. 2, предложение второ ЗЗД, нищожни са
договорите, при които липсва съгласие. Съгласието предполага валидно
обективирано волеизявление, с ясно намерение за сключване на сделка– в случая –
застрахователен договор. Последният е двустранен и съответно изисква наличието
на валидно и съзнателно формирана воля от двете страни по него, насочена към
постигане на облигационна връзка. Липсата на съгласие прави договора абсолютно,
изначално нищожен. В конкретния случай, общите правила на ЗЗД са приложими, предвид
възприетото от ОСТК в Тълкувателно решение 1/2018 година от 07.03.2019 година, на
основание чл. 343, ал. 2 КЗ и чл. 183, ал. 2 КЗ/отм./, вр. § 22 от ПЗР на КЗ
/отм./. Паралелен анализ на отменен и действащ КЗ се налага с оглед
обстоятелството, че предмет на възражението за прихващане са застрахователни
договори, попадащи под действието на различни нормативни актове, доколкото част
от застрахователните договори са сключени преди 01.01.2016 година, а други –
след тази дата, от която е в сила новият КЗ.
В случая, представени са три групи застрахователни полици
/всички те са сключени от името на починали, с оглед датата на договора, лица
като застрахован и застраховащ/съответно –починали законни представители и
собственици на капитала на юридическите лица/.
В част от полиците /и в сметките, придружаващи някои от тях-
за заплатена първа вноска от застрахователната премия/ от името на починало физическо лице е положен подпис от неустановено лице /необозначено в
застрахователния договор/. При тях, безспорно е налице липса на съгласие,
доколкото не е бил налице субектът, от името на който е изразено то, което е
равнозначно на липса на изразена воля от една от страните в правоотношението. Не
е установена връзка и с друго, конкретно правоспособно лице, което да е
застраховащ по тези договори.
Друга част от полиците /както и представените сметки към част
от тях/ не съдържат въобще подпис на физическото лице – застрахован и застраховащ. Съгласно разясненията, дадени в
мотивите към т. 2.а. от Тълкувателно решение №1/07.03.2019 г. по тълк. дело
№1/2018 г. на ОСТК на ВКС, липса на съгласие по см. на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД,
като основание за нищожност на застрахователен договор, не е налице в
хипотезата на неположен подпис на някоя от страните. В случая, обаче, доколкото
неположилата подпис страна е и несъществуващ в правния мир правен субект, то
отсъствието на подпис обективира именно липсата на постигнато съгласие /налице
е липса въобще на изразена, от когото и да е било воля/ и прави цитираната от
ВКС норма на чл. 293, ал. 4, вр. чл. 343, ал. 2 КЗ неприложима.
На трето място, в част от полиците, страна по
застрахователния договор са юридически лица, от името на които е положен подпис или пък не съдържат
подпис за застраховано лице. В несъдържащите
подпис полици /и сметките към тях/, по аргументи, изложени в т. 2а и т. 2б на
ТР № 1/2018 година /които настоящият състав споделя/, поради това, че не са съобразени
с императивните изисквания за форма на застрахователния договор за застраховка
"Гражданска отговорност на автомобилистите, установено с чл. 344, ал. 1 КЗ, съответно – чл. 184 КЗ /отм./, следва да се приеме, че обективират липсата
на съгласие за сключване, тъй като в конкретното производство не са събрани доказателства
за приложимост на правилото на чл. 293, ал. 4 ТЗ, вр. чл. 343, ал. 2 КЗ. Тоест,
не се касае до недействителност поради липса на форма и хипотезата на чл. 293,
ал. 3 КЗ на валидно сключен договор. Полиците, съдържащи подпис от името на юридическото лице – страна по
договора, предвид характера на застрахователния договор като абсолютна
търговска сделка и правилото на чл. 301 ТЗ, не са нищожни поради липса на
съгласие. Недопустими, обаче, биха били възраженията на застрахователя и
позоваването му на недействителност на договорите поради липса на
представителна власт по отношение на застрахования /т. 2б/. Следователно, тези
застрахователни полици съдът приема да са валидни /а това са полиците на л. 89, 91, 93, 97, 100, 102, 104, 107-109, 118,131,
133-135, 138-141 от делото/ и по отношение на тях възражението за прихващане,
както за главниците с ДДС, така и за такси и разноски и акцесорни вземания е
неоснователно само на това основание. В тези хипотези не е налице липса на
съгласие и начална нищожност на договора, а са налице действия без
представителна власт и висяща недействителност, на която може да се позове
единствено лицето, от името на което сделката е сключена (респ. универсалните
му правоприемници). Тези изводи не се
променят и с оглед наличието на разпоредбата на чл. 157 ТЗ, която предвижда
прекратяване на ЕООД по силата на закона, при определените в разпоредбата
предпоставки и до вписване на заличаването в търговския регистър, дружеството
съществува в правния мир, тоест, съществува като правен субект. Действително,
както правилно сочи ответникът, определеният от съда ликвидатор има за цел да
ликвидира всички активи и да погаси всички пасиви, като това е условие за заличаване
на дружеството като правен субект в търговския регистър. В чл. 268, ал. 1 ТЗ е
посочено, че ликвидаторът следва да довърши текущите сделки, а нови сделки може
да сключва само за целите на ликвидацията. В този смисъл, съдът намира и че
следва да се отнесат и мотивите по т. 2б от цитираното вече тълкувателно
решение и не може да се приеме, че е била налице изначална и абсолютна
нищожност поради липса на съгласие по отношение на юридическите лица Т. и Р.ЕООД
и А. ВД ЕООД. С оглед целите на ликвидацията и по преценка на законния
представител - ликвидатор би могло да се окаже, че съществуването на някой от
договорите е необходимо за производството и съответно – е имало възможност да
бъдат потвърдени извършените без представителна власт действия по сключване на
застрахователните договори. При това положение, за ответника е недопустимо /т.
2б от тълкувателното/ да предяви иск и съответно да се брани с възражение, позовавайки
се на недействителност поради липса на представителна власт от името на застрахования,
тъй като тази преценка е оставена единствено на застрахованото лице
/съществуващо понастоящем все още като правен субект/.
Следва да се добави за пълнота и следното във връзка с
наведените от страните доводи.
Както е възприето в цитираното тълкувателно решение,
нормата на чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ не изключва приложението на общата
разпоредба на чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, а предоставя единствено възможност
страна по договора на задължителна застраховка „ГО“ да бъде различно от
собственика на МПС лице. Цитираната от ищеца съдебна практика е формирана при
действието на отменения КЗ и поради наличието на празнота в него и касае
случаите, в които е била налице валидно
сключена застраховка „ГО“, но е възниквал спор относно кръга на застрахованите
лица по договора, когато са причинени вреди от лице, различно от
застраховащото. Нормата на чл. 483, т. 1 КЗ не може да замести непостигнатото
съгласие, в случаите, в които като страна по договора е вписано и фигурира
починало физическо лице. А дали договорът е сключен с посредничество на
застрахователен брокер или агент е неотносимо обстоятелство. Не може да замести
липсата на съгласие и предвиждането в чл. 477, ал. 2 КЗ, според който по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите застраховани са собственикът, ползвателят и държателят на
моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен
договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението
или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Нормата
определя само кръга на ползващите се от застрахователната закрила лица, или
тези, чиято гражданска отговорност е покрита от сключената валидна застраховка. Относно чл. 293, ал. 3 ТЗ - той се отнася до
хипотезите на неспазена форма за действителност на сделката, но не и до
нищожността поради липсата на постигнато съгласие.
Щом част от застрахователните договори, предмет на
съдебно предявеното възражение за прихващане са нищожни /не са породили,
каквито и да е правни последици/, следва да се обсъди и приложението на нормата
на чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ, аналогична на която е чл. 288, ал. 1, т. 2, б. а от КЗ/отм./ и чл. 499, ал. 5 КЗ и чл. 273 КЗ /отм./ във връзка с тях.
Според чл. 288 КЗ /отм./, Ф.ът изплаща обезщетение по
задължителна застраховка ГО за имуществени и неимуществени вреди вследствие на
смърт или телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, ако
пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията на Република
България, на територията на друга държава членка или на територията на трета
държава, чието национално бюро на застрахователите е страна по Многостранното
споразумение, и е причинено от моторно превозно средство, което обичайно се
намира на територията на Република България, и виновният водач няма сключена
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите.
Съгласно чл. 519 КЗ, Гаранционният Ф.
извършва плащания в полза на увредените лица за вреди, причинени от моторно
превозно средство, което е неидентифицирано или на което виновният водач няма
сключена валидна задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите или когато няма сключена задължителна застраховка
"Злополука" на пътниците.
Едновременно с това, според чл. 494, ал. 4 и ал. 5 КЗ, в случай на З.събитие, за което има
предявена претенция за заплащане на обезщетение пред застраховател или пред
Гаранционния Ф. и ако в хода на уреждане на претенцията възникне спор между
Гаранционния Ф. и застрахователя, сключил задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети
увреденото лице, обезщетението се заплаща от застрахователя. Ако впоследствие
бъде установено, че отговорността е на Гаранционния Ф., той възстановява на
застрахователя сумата, платена на увреденото лице, заедно със законната лихва
от датата на плащането. Когато застрахователното събитие е настъпило извън
територията на Република България, ако в хода на уреждане на претенцията
възникне спор между Гаранционния Ф. по чл. 518 и застрахователя, сключил
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите,
относно това кой трябва да обезщети увреденото лице и бюрото по чл. 506 е
извършило плащане по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата, застрахователят
възстановява на бюрото платените от него суми. Ако впоследствие бъде
установено, че отговорността е на Гаранционния Ф., той възстановява на
застрахователя сумата, платена от бюрото, заедно със законната лихва от датата
на плащането. Спор относно реализиране на твърдените покрити застрахователни
рискове – ПТП на територията на чужди държави, както и за заплащане на
дължимите застрахователни обезщетения /вкл. от бюрото по чл. 506 КЗ/ за
причинените вреди в пряка причинна връзка няма. Не е спорно, а и от счетоводната
експертиза е видно, че дължимите обезщетения, са изплатени от ответника, като в
хипотезата на чл. 499, ал. 5 КЗ - са
възстановени сумите по предявените от НББАЗ претенции.
Предвид цитираните по-горе норми, задължение на ГФ е да изплаща
обезщетенията за вреди от МПС, за които не са налице валидни задължителни
застраховки „ГО“ на автомобилистите. Именно поради това, за да обхване всички
възможни хипотези, а и с оглед защита правата на увредените лица, в чл. 499,
ал. 4 и ал. 5 КЗ, законът е предвидил изрично задължение на застраховател при
наличие на съмнение относно това чие е задължението за изплащане на
обезщетението /вкл. и при нищожен застрахователен договор/ да заплати същото и
едновременно с това е уредил и регресното му право при последващо установяване,
че отговорността е била на ГФ, да търси платеното от него, заедно със законната
лихва от плащането. Следователно, налага
се извод, че ответникът действително е заплатил чуждо задължение, което се
установява по делото относно всички полици, представени с отговора на исковата
молба, за които са изложени по-горе мотиви за нищожност, поради липса на
съгласие.
В случая, обаче, приложима е нормата на чл. 499, ал. 5 КЗ, доколкото всички ПТП са настъпили на територията на чужда държава. Също
така относими са, както КЗ /отм./, така и КЗ от 2016 година /предвид времето,
по което е завършен фактическият състав – плащането в полза на НББАЗ/, като
двата нормативни акта дават сходна регламентация. В чл. 273 КЗ /отм./, обаче,
липсва кумулативно предвиденото условие за основателност на регресното вземане – възникнал в хода на уреждане на претенцията спор относно това кой дължи
обезщетението, както и липсва определен падеж на задължението.
Спор по смисъла на посочената норма /чл. 499 КЗ/ съдът
приема да е възникнал в хода на уреждане на претенциите /за които е приложим КЗ
от 2016 година/, предвид представените по делото писмени доказателства
/неоспорени от ищеца и съдържащи се на л. 220, л. 306, л. 310 и л. 363/,
единствено за обезщетенията, дължими по процесните застрахователни полици от 18.11.2016
година на л. 117, от 05.09.2016 година на л. 79, от 01.06.2016 година на л. 105
и от 02.02.2017 година на л. 106 от делото. По всички останали застрахователни
договори, за които съдът е приел нищожност поради липса на съгласие, плащане по
които застрахователят е извършил и след 01.01.2016 година, съдът намира, че
ответникът няма право на регресно вземане. Това се отнася, както за главниците
по Приложение 2 от отговора на исковата молба /ОИМ/ /съответно и за акцесорните
вземания за лихви върху тях/, така и за съответните вземания за външни такси и
разноски за обработка на щетите във връзка с тези договори, ДДС върху тях и
лихва върху този ДДС. Предпоставките по
чл. 499, ал. 5 КЗ съдът намира за кумулативно определени и приложими и
съответно – недоказани в процеса по отношение на посочените полици, плащане по
които ответникът е извършил след 01.01.2016 година. Анализът на нормативната
уредба сочи на извод, че в КЗ, в чл. 499, ал. 5, е включено изрично условието
за възникнал в хода на уреждане на претенцията спор относно това кой е задължен
за обезщетението като предпоставка за успешно провеждане на регресното право.
Видно е от аналогичната норма на отменения КЗ от 2005 година, че такова
изискване не присъства. Или, законодателят нарочно и изрично е детайлизирал
нормата с допълване на предпоставките за възстановяване на заплатено от
застраховател обезщетение, за което е установено в по-късен момент, че е
дължимо от Г. Ф. /на основание чл. 519 КЗ/. За останалите заплатени
обезщетения, по отношение на които спорът е възникнал в момент, последващ
приключване на щетата, за застрахователя, за когото се установи, че не е
съществувало задължение, може евентуално да реализира правата си по реда на чл.
55, ал. 1 ЗЗД.
Следва още да се посочи, че предвиждането за възникване
задължението на застрахователя да плати застрахователното обезщетение в
хипотезите на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ е с оглед закрила на увредените лица,
както правилно се аргументира ответникът, и своевременно възстановяване на
причинените вреди. От друга страна, страна по евентуално възникнал спор е Г. Ф.,
който изпълнява функции и задачи, възложени по закон, както и има бюджет,
утвърждаван ежегодишно от КФН. Именно поради тази причина и за целите на
финансовата предвидимост, съдът намира, че КЗ е установил посочената допълнителна
предпоставка за връщане на заплатените обезщетения. По този начин законодателят
е лимитирал във времево отношение и като обхват спорните плащания и е въвел
по-голяма яснота относно подлежащите на разходване средства на Ф.а. По същия
начин, поради целите, функциите и законовата регламентация по отношение на ГФ,
например, законодателят е въвел и правилото по чл. 522 КЗ за невъзвращаемост на
вноските. Именно с такива съображения, съдът намира за неоснователни доводите
на ответника в тази връзка.
Дължимо от Г. Ф., предвид изложеното по-горе е и
обезщетението по полицата със застраховано лице И.Е.П.от дата 05.08.2015 година /л. 126 от делото/, тъй като плащането от страна на ответника е извършено
преди влизане в сила на новия КЗ – на 28.12.2015 година, когато приложимото
законодателство не е предвиждало
изискване за наличието на възникнал преди
приключване уреждането по претенцията спор, каквото е налице в чл. 499, ал. 5 КЗ, за възникване на регресно вземане в полза на застрахователя.
Следователно, възражение за прихващане може да бъде
уважено само във връзка с посочените по-горе общо пет броя застрахователни
полици, фигуриращи в Приложение 2 и/или Приложение 1 към отговора на исковата
молба.
Същевременно, обаче, данък добавен стойност /ДДС/ върху главниците - заплатени застрахователни обезщетения
за вредите от ПТП - не се претендират. Претендира се единствено ДДС върху
направени разноски за външни разходи и обработка на щетите по Приложение 1 и
Приложение 2. Ответникът, обаче, не доказа върху претенидираните от него суми
за такси и разноски да е начислен ДДС от чуждестранно бюро на застрахователите
или НББАЗ, от кореспондент и за това да е издадена фактура като първичен
счетоводен документ и да е начислен по реда на чл. 86 ЗДДС. Поради тази причина
и за ответника няма основание да претендира размера на данъка от ищеца. Недължимо, съответно е и акцесорното вземане
за лихва върху това ДДС.
Забавата на ищеца настъпва, по силата на законовата
разпоредба на чл. 499, ал. 5 КЗ, от датата на плащане на обезщетението и
оттогава се начислява законната лихва. В нормата на чл. 273, ал. 4 КЗ/отм./,
обаче, застрахователят не е определил нормативно падежа на вземането, поради
което са приложими общите правила на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и ищецът изпада в забава
след покана. Такава, по отношение на вземането за изплатеното обезщетение по
полицата от 23.03.2015 година не е представена и ГФ не се установи да е изпаднал
в забава преди завеждане на иска. Съответно, възражението по отношение на
лихвата за забава върху заплатеното обезщетение във връзка с полицата е
неоснователно.
Така, предвид всичко изложено по-горе, представените по
делото доказателства, заключението на вещото лице и изрично формулираното от
ответника искане, детайлизирано в Приложения 1 и 2 от и към отговора на
исковата молба, както и уточнението по молбата от 18.06.2019 година, възражението
за прихващане е основателно единствено за:
-
сумата от общо 5205,03 лева – З.обезщетение и лихва за
забава от датата на плащане до предявяване на иска от 484,35 лева по
застрахователната полица от 18.11.2016 година със застраховано лице И.Ст.В.;
-
сумата от 550,12 лева – З.обезщетение по застрахователната
полица от 05.08.2015 година със застраховано лице И.Е.П.;
Така общо сумата с която следва да бъде извършено
прихващане е в размер на 6239,50 лева.
За пълнота на изложението и заявените от страните доводи следва
да се допълни и следното. Цитираното решение на СЕС по дело СЕС – 287/16 година
по отправеното преюдициално запитване не обвързва съдебия състав, доколкото не
касае настоящата хипотеза, а случаите, когато правната уредба допуска
противопоставяне нищожността на договора за задължителна застраховка „ГО“ на
увредените лица, при това в хипотези на непосочени или първоначално декларирани
неверни данни за собственик или ползвател на МПС, или от поради липса на
икономически интерес от сключване на договора за лицето, от името на което е
сключен.
По разноските:
Предвид изхода на производството на
разноски имат право и двете
страни, съобразно уважената част от исковете - за ищеца и отхвърлената част от
исковете – за ответника.
Неоснователно е възражението за прекомерност на адв.
възнаграждение на ответника. Заплатеното възнаграждение е в размер, много
близък до минималния по НМРАВ – чл. 7, ал. 2, т. 5 размер от 5250,02 лева без
ДДС, като с оглед степента на правната и фактическата сложност на делото,
размерът на договореното и заплатено възнаграждение не е прекомерен.
Предвид представените списъци по чл. 80 ГПК и наличието
на доказателства за това, че разноските са сторени, на ищеца са дължими 7528,71
лева за юрисконсулт и държавна такса, а на ответника – 246,45 лева за адвокат и
съдебна експертиза.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА З.А.Д.„Д.Б.: Ж.И З.“ АД, ЕИК: ********
да заплати на Г. Ф., ***, на основание чл. 520, ал. 1 КЗ, сумата от 178 580,50
лв.,
представляваща незаплатени вноски по чл. 520 КЗ за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, дължими за месец
септември 2018 година, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
06.12.2018 година и до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от
184 820 лева, като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещно
вземане на ответника с правно основание чл. 499, ал. 5 КЗ за сумата от общо
6239,50 лева /от които - 5205,03 лева – З.обезщетение, заплатено от ответника
при условията на чл. 499, ал. 5 КЗ и лихва за забава от 484,35 лева по чл. 499,
ал. 5 КЗ, вр. чл. 86 ЗЗД от датата на плащане до предявяване на иска, които
суми са дължими във връзка със застрахователна полица № BG/30/116002959929 от 18.11.2016
година със застраховано лице И.Ст.В. и 550,12 лева – З.обезщетение, заплатено от ответника при условията на чл. 499, ал. 5 КЗ по застрахователна полица № BG/30/115002022866 от 05.08.2015 година със застраховано лице И.Е.П./.
ОСЪЖДА З.А.Д.„Д.Б.: Ж.И З.“ АД, ЕИК: ******** да заплати на Г. Ф., ***, на основание
чл. 86, ал. 1 КЗ, сумата от 1180,79 лв., представляваща обезщетение за
забавено плащане на главницата от 184 820, дължимо за периода 13.11.2018
година – 05.12.2019 година.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, З.А.Д.„Д.Б.: Ж.И З.“ АД, ЕИК: ******** да заплати на Г. Ф., *** сумата от 7528,71 лева - разноски в производството.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Г. Ф., *** да заплати на З.А.Д.„Д.Б.: Ж.И
З.“ АД, ЕИК: ******** да заплати на сумата от 246,45 лева - разноски в производството.
Решението
може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: