Р Е Ш Е Н И Е № 24
гр. ПЛОВДИВ 22.01. 2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен съд,
търговско
отделение в открито заседание от 15.01.2020г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
АЛЕКСАНДЪР СТОЙЧЕВ
с участието на секретаря НЕЛИ
БОГДАНОВА, като разгледа докладваното от съдия СТОЙЧЕВ т. дело № 772 по описа на
ПАС за 2019 г., установи следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила
е на 20.09.2019г. въззивна жалба от ЗК
„Л.И.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, чрез процесуалния представител адв. Вл. Д. против постановеното
решение № 110 от 15.08.2019г. по дело № 271/18г. по описа на ОС П., в частта в която
жалбоподателят е осъден да заплати на на ищците Р.Е.Г. с ЕГН ********** с адрес
*** и Х.Е.Д. с ЕГН **********
и адрес ***, Ж.А.С. с
ЕГН **********, действаща лично и със съгласието на своята майка Е.Д.С.
с ЕГН ********** и двете с адрес ***, С.А.С. с ЕГН ********** и адрес
***, сумата в размер на по 10 000 лева на всеки, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени
вреди изразяващи се в болки и страдания
от смъртта на техния дядо С.А.С. /с ЕГН **********/, настъпила в резултат на ПТП осъществено
на ********г.,ведно със
законната лихва, считано от 19.09.2015г. до окончателното изплащане
В жалбата
се твърди, че съдът е допуснал нарушение на задължението при формиране на
вътрешното си убеждение да спазва
логическите, опитните и научните правила, както
и не е преценил въз основа на събраните доказателства дали определени
факти са се осъществили или не. Твърди се да са допуснати и процесуални
нарушения относно преценката на събраните доказателства, които са довели до
необосновани фактически изводи.
Установява
се, ищците не попадат в кръга лица, легитимирани да претендират застрахователно
обезщетение в конкретния случай. Това е така, тъй като процесното ПТП е
настъпило преди приемане на ТР № 1/ 2016г. по описа на ВКС и при действието на
Постановление № 2 на Пленума на ВС. С оглед на факта, че преди приемане на
цитираното ТР е налице тълкуване на закона дадено в Постановление №2, то и не
следва на тълкувателното решение да се придава обратно действие, а следва
правоотношенията да се базират върху съществуващото до този момент разрешение
относно легитимираните лица да търсят обезщетение. На следващо място се счита,
че по делото не се установи, че ищците попадат в кръга на лицата, които имат
право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на пострадал от
непозволено увреждане по смисъла на ТР № 1/ 2016г. на ВКС, тъй като това се
допуска само по изключение когато ищецът е създал трайна и дълбока връзка с
починалия, която да е изключителна на фона на обичайните за Б. семейни
отношения. Счета се, че тези условия в конкретния случай не са налице. На следващо
място се твърди, че неправилно съдът е приел, че в случая не следва да се
прилага § 96 ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби, а нормата на чл. 52 ЗЗД. Също така се посочва, че е налице нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като има
само формално позоваване на принципа на справедливост от първоинстанционния
съд. Моли се, поради това, да се постанови
решение, с което да се отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
част.
Р.Е.Г. с ЕГН ********** с адрес ***, Х.Е.Д. с ЕГН ********** и адрес ***, Ж.А.С. с ЕГН **********, действаща лично и със съгласието на своята майка Е.Д.С.
с ЕГН ********** и двете с адрес ***, С.А.С. с ЕГН ********** и адрес
***, чрез
процесуални си представител адв. Я.Д. вземат становище за неоснователност на
жалбата, като поради това се моли да се потвърди обжалвания съдебен акт, като
им се присъдят разноски за настоящата инстанция.
Съдът след запознаване с акта
предмет на обжалване и доказателствата по делото намери за установено следното:
Делото
е образувано по искове предявени от Р.Е.Г. с ЕГН ********** с адрес ***, Х.Е.Д.
с ЕГН ********** и адрес ***, Ж.А.С. с ЕГН **********,представлявана от своята майка Е.Д.С.
с ЕГН **********, и двете с адрес ***,и от
С.А.С. с ЕГН **********
и адрес ***,със съдебен адрес ***,адв.Я.Д. срещу ЗК„Л.И.“ АД,с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление ***,в която са изложени обстоятелства, че на **********г., около
18.50 часа в с.О., общ.П. е настъпило пътно-транспортно произшествие, в
резултат на което е починал като пешеходец 70-годишния С.А.С., с ЕГН **********
- дядо на ищците.
Твърди
се, че инцидентът бил противоправно и виновно причинен от водача на л.а. Ф.П.с
peг. № **********- И.К.А., която управлявала МПС по ул. „Х.Б.“ в посока към гр.
П., като приближавайки района на номер *, където се намирал дома на
пострадалия, не възприела наличието на опасност на пътя и ударила с предна
дясна част на МПС пешеходеца.В момента на удара С.А.С. не е пресичал пътното
платно, а се е намирал в неговата крайна дясна част, гледано по посока на
движение на автомобила, където е изхвърлял чувал с отпадъци в разположените там
кофи за смет. В резултат на удара и последвалото падане на терена, пешеходецът
е получил несъвместима с живота черепно-мозъчна травма, като е издъхнал на
24.09.2013г. в М*** С.Г.- гр. П.
Твърди се, че вината и противоправността на
деянието на водача на лекия автомобил относно настъпилият съставомерен
резултат, а именно смъртта на С.А.С. били съдебно установени в хода на н.о.х.д
.№575/2013г. по описа на Окръжен съд П., което приключило с влязла в сила
присъда от 16.12.2013година и съобразно този съдебен акт И.К.А. била призната за
виновна в това, че по непредпазливост е причинила смъртта на С.А.С., при
нарушение на правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал.2, чл. 77 и чл. 116
от ЗДвП.
Твърди се
също така, че ищците Р.Е.Г. и Х.Е.Д. били внучки на починалия, като настъпилата
внезапна загуба на техния дядо била приета изключително болезнено от тях.
Приживе между дядо и внучки съществувала хармонична връзка, основана на взаимна
обич и уважение, която била прекъсната
за секунди. Починалият бил най-възрастния член на семейството, морален и
духовен наставник на внучките си. Особено близка и дълбока била връзката между
ищците и починалия, тъй като двете ищци са живели от момента на раждането си
заедно със своя дядо, който ги е отглеждал в общата семейна къща в с. О., на
ул. „Х.Б.“ №*.
Сочи се, че до смъртта си починалият дядо С.
осъществявал ролята на бащината фигура в живота на двете ищци, като той бил тяхна опора, основа на сплотеното
семейство и стожер на фамилията. Това било така, тъй като родителите на двете
ищци Р. и Х. работили в продължителни периоди в чужбина, като отглеждането и
възпитанието на децата им било възложено на дядото и бабата на двете ищци.
Двете момичета не само израснали под един покрив с дядо си, но и под неговата
опека - духовна, морална и финансова.Връзката между тях в пълна степен
осъществявала признаците на такава между родител и дете, макар формално да не
била такава. Дядото С. бил свидетел на
най-милите и важни моменти в живота на внучките си Р. и Х. - раждането им,
първите им стъпки, съзряването им. Бил човекът, нагърбил се не само с
отглеждането и възпитанието на внучките си, но и с грижи за тяхното влошено
здравословно състояние. Твърди се още,че той бил човекът, от който ищците
черпили опит, учили се на уважение, поставил устоите в съзнанието им да бъдат
отговорни личности. В житейски план загубата на дядото за ищците била сравнима
със загубата на родител, като скръбта и липсата на упора съпътствали и
щели де съпътстват, както сега, така и
за в бъдеще, ежедневието им и щели да създават усещане за невъзвратима загуба.
Твърди се още, че връзките между членовете на семейство С., живеещи три
поколения под един покрив, били традиционни за българското общество,
характеризиращи се с особена близост и
възприемането, че бабите/дядовците и техните внуците са част от най-близкия
родствен и семеен кръг. В настоящия случай не се касаело само за формална
родствена връзка, а за такава, основана на близост, на обич, уважение и
споделен житейски път.
По отношение на ищцата Ж.С. се сочи, че
същата от раждането си до смъртта му живеела заедно със своите родители в една
къща с дядото С.. По отношение на ищеца С. С., са изложени обстоятелствата напълно идентични с
изложените такива в първоначалната искова молба. Сочи се, че и вследствие смъртта на близкия човек
преживелият родственик бил понесъл морални болки и страдания, които в
достатъчна степен обосновавали основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в Постановления №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС - че
в случай на смърт право на обезщетение имали само най-близките на починали - по
аргумент от Решението на ОСНГТК № 1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г.,
имащо за предмет произнасянето именно по въпроса за кръга от лица, имащи право
на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на
настъпила при деликт смърт на техен близък.Твърди се още, че по отношение на
увреждащото МПС - л.а. „Ф." модел „П." с peг. № *********,
управлявано при настъпването на инцидента от И.К.А. била налице сключена застраховка "ГО"
при ответника, ЗК „Л.И.“АД, валидна към датата на деликта - **********година и
същата била обективирана в полица
под №**************
с валидност от 19.08.2013г. до 18.08.2014г.
В
законоустановения срок по чл.367 от ГПК от ответника е постъпил писмен отговор,
в който се оспорва иска изцяло, както по
основание, така и по размер. Оспорва се твърдението на ищците, че са
легитимирани да получат застрахователно обезщетение, като твърдят, че те не са
от кръга на лицата, определени в ППВС № 4/25.05.1961 г., ППВС № 5/24.11.1969 г.
и ППВС № 2/30.11.1984 г. да получат такова.Сочи се, че материално легитимирани
да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък били лицата, посочени в Постановление №4 от 25.V. 1961 г. и
Постановление №5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, като с ТР
№1/2016 г. по тълкувателно дело №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС било прието, че по изключение и всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Прието било, че обезщетение се присъжда при
доказани особено близка връзка с
починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В кръга на
лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на
пострадал при непозволено увреждане само
по изключение са поставени други лица освен низходящите, възходящите,
взетите за отглеждане деца.Това разрешение било възприето, въпреки често
възникващи хипотези на трайно установена връзка между тези категории лица.От
приетото, че право на обезщетение за неимуществени вреди имат само най-близките
на пострадалия ставало очевидно, че идеята прокарана при задължителното
тълкуване на закона била за по-силната връзка на кръвта. Сочи се, че право на
обезщетение имали най-напред биологичните родители/деца, а едва при липса на
тях или в случаите, когато те са оставили детето за осиновяване - лицата, които
са манифестирали изрично своето желание да бъдат такива за детето чрез
предприемане на процедура по осиновяването му.Да се приемело, че и други лица
също имат право на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди би
влязло в противоречие с логиката на разрешенията, дадени с цитираната по-горе
задължителна съдебна практика и би се стигнало до необосновано разширяване кръга
на правоимащите лица. Изложени са обстоятелства, че в посоченото TP №1/2016
год. на ОСНГТК на ВКС се приело разбираното, че в традиционните за българското
общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и
внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Нормално било
съжителството им в едно домакинство, като и наличието на особено близка
привързаност между тях. Връзките помежду им се характеризирали с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост. За да се признае обаче право
на обезщетение за неимуществени вреди на преживелия родственик следвало да се
установи, че поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка. Ответникът
заявява, че изложените твърдения в исковата молба не обосновавали изводи за
наличието на приетото изключение в практиката на ВКС и цитираните TP за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Описаните взаимоотношения,
включително и приемането на името на дядото от внука по бащина линия било нещо
обичайно за българските традиции и широко разпространено в българския бит и
култура. Също толкова обичайно било обитаването на един дом от семейства от
няколко поколения, обяснимо, от една страна с уседналия начин на живот, особено
в по-малките населени места и поминъка там - основно селскостопанска дейност,от друга страна с
материалната невъзможност новосъздаденото семейство да си осигури отделен дом,
а от трета - с традициите бащиното жилище да остава в наследство на наследника
по мъжка линия. Оспорват се твърденията, че Р.Е.Г. и Х.Е.Д. са живели в дома на
починалия си дядо, както и твърденията, че той се е грижил за тях поради
отсъствие на родителите им. Твърдят, че те са живеели в отделно жилище заедно с
родителите си, като майка им е напуснала жилището на починалия при сключването
на граждански брак. Твърдят, че техните родители са се занимавали с обща
селскостопанска работа с починалия и поради тази причина не са верни
твърденията, че дядото е бил водеща и заместваща бащата фигура. Оспорват също
така твърденията, че починалият С. е замествал бащината фигура в семейството,
като твърдят, че последният е живял с родителите си и неговият баща е
присъствал неизменно в живота му до смъртта на дядо му. Не са били налице
никакви по-особени конкретни житейски обстоятелства, които да са в разрез с
обичайните такива при взаимоотношенията между починалия и ищеца. Моли се съдът
да има предвид, че родителите на ищците /деца на починалия/ са водили дело за
обезщетение на претърпените от тях неимуществени вреди по повод на смъртта на С.
– гр.д. № 2246/2014 г. по описа на СГС, приключило с обезщетяване, като по него
са твърдели именно тези обстоятелства, че майката на първите две ищци е
напуснала дома на баща си, като се омъжила и че всички заедно са се занимавали
предимно със земеделие. Оспорват се твърденията за възникнали неимуществени
вреди, обосноваващи претендираната сума, както и периода, през който са
търпени, като твърдят, че същите не са възникнали и не са търпени през
твърдения период, респективно не кореспондират с претендираните суми. Алтернативно
пред първоинстанционния съд се прави възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на починалия, дължащо се на нарушения на ЗДвП и ППЗДвП, тъй
като пострадалият С. не е бил на тротоара или банкета при ПТП, а се е намирал
на пътното платно. Правят искане за намаляване на отговорността на
застрахователя на основание чл. 51, ал.2 от ЗЗД. Прави се възражение за изтекла
погасителна давност, както за главните искове, така и за акцесорните претенции
за лихви. Възразява се, че предявеният размер на неимуществените вреди е
прекомерен и не отговаря на критериите на чл.52 от ЗЗД
Така съдът след събиране на
поисканите от страните и относими към спора доказателства е
постановил решението предмет на обжалване. В него е прието, че са налице всички
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника като исковете са били частично
отхвърлени по размер.
Преценявайки служебно правния
статут на обжалваното съдебно решение се констатира, че се касае за валиден и
допустим съдебен акт.
Едно
решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е
постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия
или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не
подписано, не е постановено в предвидената от закона писмена форма или, когато
решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е.
срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища. В
случая нито една от тези предпоставки не са налице, т.е. за нищожност на същото
не може да се говори.
По
отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл.
270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено
произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един
непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от
некомпетентен съд, т.е. във всички случаи, когато е постановен съдебен акт
въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество. В случая и
тези предпоставки не са налице.
Казаното налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното
решение на база изложеното в жалбата. Съобразно мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по отношение
на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да
бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и
допустимост въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, освен изрично въведените
изключения свързани с прилагането на императивна материално правна норма
и когато се следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото.
По делото така или иначе е установено,
че е постановена присъда № 55 от 16.12.2013
година по н.о.х.д. 575/13 година по опис на ПОС, с която И.К.А. е призната за
виновна в това, че на **********година в село О., обл.П. на улица „Х.Б.“ около
18.50 ч. при управление на лек автомобил Ф.П.с рег. № ***********в резултат на
нарушаване правилата за движение по пътищата, а именно чл.20 ал.2 от ЗДвП,
чл.77 от ЗДвП и чл.116 от ЗДвП, по непредпазливост е причинила смъртта на С.А.С., с ЕГН ********** и на основание
чл.343 б. „в“ от НК, във връзка с чл.58а ал.1 от НК я е осъдил на две години
лишаване от свобода. Съдът на основание чл.66 от НК с посочената присъда е
отложил изпълнението на наказанието за изпитателен срок от три години и шест
месеца.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от
деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност,
както и виновността на дееца. При това положение налице са всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като наред с това наличието на валидно
застрахователно правоотношение към датата на събитието също е установено.
Спорът е относно материалноправната легитимация на ищците като внуци на
починалия да получат обезщетение за техните болки и страдания от смъртта му,
който въпрос е повдигнат отново с въззивната жалба.
Възраженията на ответника жалбоподател относно действието на тълкувателното
решение се намират за неоснователни от настоящия съд. Според застрахователя
това решение е приложимо само за събития, възникнали след датата на постановяването
му. Съдът не споделя това виждане. Тълкувателните решения дават тълкувание на
нормативния акт към момента на неговото приложение, т.е. от момента на влизане
в сила на нормативния акт до отпадане на неговото приложение, независимо, че
обикновено са приети по-късно. Действие за напред може да се придаде само на
тълкувателно решение, с което се изоставя и обявява за изгубило в сила
предходно тълкуване, а конкретният случай не е такъв, тъй като Постановление №
4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния
съд не са обявени за изгубили значение. Същите продължават да действат, като с
новото тълкувателно решение е разширен кръгът на правоимащите, т.е. действащото
до този момент тълкуване е допълнено. Отделно от това, ищците твърдят, че търпят
вреди и понастоящем, като тези вреди са елемент от фактическия състав на
деликта, за това следва да се приеме, че правните последици от деянието са факт
и към настоящия процесуален момент, датиращ след приемане на ТР от 2016 г.,
поради което на общо основание новите постановки в същото ТР са приложими. /в
този смисъл и Решение №372/14.01.2019г. по т.д. №1199/2015г. на ВКС, ТК, ІІ
отд. и Решение №310/06.02.2019 г. на ВКС по т.д.№2429/2017 г. на ВКС, ІІ т.о./
С ТР № 1/2016 на ОСНГТК на ВКС се прие, че материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък
са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди. Обяви се за изгубило сила Постановление № 2 от
30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата,
имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен
изчерпателно в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за
разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на
починалия и на неговите братя и сестри.
В мотивите на ТР е разяснено, че най-близките на починалия (по смисъла на
двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те
търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по
степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да
получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако
претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени
вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна
точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и
родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна
и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки
и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и
страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при
реално проявени и доказани неимуществени
вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по
чл.52 ЗЗД и на гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Р. Б.и с чл.20 и
чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред
закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в
Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като
изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са
станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те
не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност
може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и
внуци. В традиционните за българското
общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и
внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално
присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за
получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на
родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият
родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен
обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено
близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен
случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да
се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен
извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно
доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия
и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание
предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална
подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени
вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Действително с това ТР се изостави досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди. С него обаче не
се дава неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени
вреди винаги и на всички близки на починалия, които страдат от смъртта.
Смисълът на ТР е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило
връзка, трайна и дълбоко емоционална, отличаваща
се от обичайните. Това изключение налага тези случаи - за разлика от
обичайните житейски ситуации, ищецът да е най – близкия или сред най – близките
на починалия, а не примерно съпругата, низходящите или възходящите му.
Наличието
на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във
всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото.
Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да
се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело
пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като
интензитет и продължителност) морални болки и страдания. В случая съдът намира, че съвкупния анализ на събраните доказателства, и
по специално съдържанието на показанията на разпитаните свидетели, може да
обоснове извод, че ищците са установили наличието на връзка с починалия
отличаваща се от обичайните отношения между дядо и внуци.
Разпитани са свидетелите Е. С., Р.Д., съседката на покойния, С.Х. и С.Н.,
чийто покаозания са обективирани в атакувания съдебен акт и няма защо да бъдат
преповтаряни от настоящата инстанция.
От анализа на свидетелските показания може да направи извод, че безспорно
се установи по делото внуците С. и Ж. да са живели от рождението си до сега в
къщата на починалия си дядо. Това според настоящия състав на съда обосновава констатация,
че са налични факти обосноваващи съществуването на изключение, породило връзка,
трайна и дълбоко емоционална, отличаваща се от обичайните, т.е. за посочените
лица техния дядо е бил фигура от най- близкия родствен кръг наравно с бащата и
майката. Ясно е, че българския психологически и семеен модел предпоставя по
принцип запазване на топли и близки връзки между поколенията, като
съществуването на някакво друго статукво е по – скоро изключение. Ето защо и
наличието на внимание, любов и грижа проявявани от страна на дядото към внуците
си не е достатъчно, за да се приеме, че ищците са обосновали, чрез провеждане
на пълно и главно доказване, възможността си да претендират репарация на
претърпените неимуществени вреди. В случая изключително топлите отношения между
дядо и внуци са били породени и развити в атмосферата на съвместно живеене в
къщата на покойния С.С.. Този извод се прави изключително относно Ж.С. и С.С.,
които се установява, че винаги са живеели там. Несъмнено това обосновава извод,
че в житейски план загубата на дядото за тях би била сравнима със загубата на
родител. Този извод се прави въз основа на обстоятелството, че живеенето в общо
домакинство в къщата на дядото е факт инспириращ възникването и поддържането на
съществено близки отношения между всички членове на домакинството, като
очевидно може да се приеме, че е налице размиване на конкретните социални роли
относно по –възрастните членове спрямо децата. Естествено е, съобразно
принципите на детската психология и установени отношения в семейството, внуците
Ж. и С., да възприемат дядо си С., като фигура равна на бащината. Този извод се
прави от съда на базата на данните от свидетелските показания, които
обективират наличието на изключителна морална и материална подкрепа
осъществявана от починалия дядо. Тези обстоятелства насложени върху факта, че
все пак се касае за жилище на дядото, паралелно с българския семеен
психологически модел за живеещите на село, където патриархалните традиции са по
– проявени, може да аргументират адекватно теза, че в случая между живелите с
дядото внуци и покойния С. съществува трайна и дълбока емоционална връзка,
поради което са настъпили, в резултат на неговата смърт, сериозни (като
интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Независимо, че в
домакинството на покойния С. е живеел и бащата на Ж. и С., това не разколебава
направения извод. Съдът намира, че при очертаната фактическа обстановка,
фигурата на починалия е наравно с бащината и смъртта на дядото, като интензитет
на преживяванията у неговите внуци, може да се приравни със загубата на
родител.
Относно другите две ищци Р. и Х., деца на дъщерята на покойния З. Д., също
може да се обоснове аналогичен извод независимо, че по делото се изяснява, че
тези внуци не са живели преимуществено от раждането си при дядо си С.. По
делото е установено от всички разпитани свидетели, че само за конкретни периоди
децата на З. са живеели при дядо си. Това е осъществено през 90-те години за
около година и половина- две, когато родителите на Р. и Х. са били разделени.
Установява се, че тогава последните, заедно с тяхната майка З. са се прибрали в
родната й къща при покойния С.. Също така се изяснява и, че когато през 2007г.
родителите на Р. и Х. са заминали за А. за определен период от време децата пак
са били при дядо С.. Това според съда определя извод, че несъмнено отношенията
между Р. и Х. и техния дядо са надскочили обичайните за българските нрави. Категорично
може да се приеме, че живеенето в къщата на покойния, без баща им, а само с
майка им З., обосновава извод, че очевидно внучките са формирали по специално
отношение към дядо си, който за период от около две години на практика е бил
бащината фигура в дома. Същите през този период са били във възраст, когато
този процес е протичал бързо и е основателно да се приеме, че е инициирал
трайни психологически модели, които се мултиплицират по нататък в живота на
личността. Този извод се налага от принципите на развитие на детската психика,
при които преживяното в ранното детство се отразява на индивида за цял живот. В
периода когато Р. и Х. са живеели при дядо С.
същите са били на 6 и 3 години. Наред с това може да се приеме, че
настъпилия психологически ефект от съвместното живеене между дядо и внучки, без
наличието на баща в домакинството, се е мултиплицирал и затвърдил в по –
зрялата възраст на децата когато родителите им са заминали за А.. Ето защо и
съвкупния анализ на доказателствата и фактите води на извод, че и за Р. и Х.
покойният дядо С. е бил фигура съпоставима с родителската. Поради това и следва
да се приеме, че ищците имат активна материално правна легитимация да търсят
репарация на вредите настъпили след смъртта на дядо им С. в тяхната неимуществена
сфера. За пълнота, с оглед съдържанието на въззивната жалба, съдът намира за
необходимо да уточни, че са правно ирелевантни обстоятелствата на съществуващи
отношения между ищците и техните родители, тъй като фигурата та дядо С. не се
конкурира с родителите, а присъства наравно с тях в най – близкия родствен
кръг. Т.е. обстоятелството, че между Р., Х., Ж. и С. и техните родители е имало отношение на
близост, съвместност и обич не влияе на изградените отношения с техния дядо.
Също така и правно ирелевантни са обстоятелствата свързани с наличието на
проведена защита от децата и съпругата на починалия против застрахователя на
делинквента.
Другият спорен момент, въведен с въззивната жалба, касае размера на
обезщетението за неимуществени вреди, по-конкретно приложението на разпоредбата
на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/. Тази разпоредба
предвижда, че до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по
чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по
чл. 493а, ал. 4 / разширения кръг лица/ се определя в размер до 5000 лева, като
е придадено обратно действие на
разпоредбата за съдебните искове,
предявени след 21.06.2018 г.
Съдът намира, че посочената разпоредба
на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ е
неприложима по настоящото дело, макар исковата молба да е от 19.09.2018 година.
Тази разпоредба има отношение към застрахователни събития, попадащи в
приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016 година. Застраховката
„ГО“ за автомобила, с който е
причинено ПТП на **********е сключена на
07.01.2013 година и е с валидност от
01.02.2013г. до 31.01.2014 година, т.е. става дума за застрахователен договор,
чийто начален и краен срок е при действието на отменения КЗ. Нещо повече, дори по заварени
от новия КЗ застрахователни договори, сключени преди влизането му в
сила, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016
година/, се прилага част Четвърта от отменения КЗ / отм. ДВ бр. 102 от
29.12.2015 година/, освен ако страните договорят друго след влизане в сила на
новия КЗ. По тези съображения съдът
намира, че при определяне размера на
дължимото застрахователно обезщетение по
настоящото дело са приложими единствено нормите на част четвърта от КЗ /отм./.
Лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка
"ГО на а." към момента на
настъпване на процесното застрахователно
събитие, определени по чл. 266 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР на КЗ /отм./ са 1
000 000 лева при едно пострадало лице и 5 000 000 лева при две и повече
пострадали лица, а след 11.06.2012 година – 2 000 000 лева за всяко събитие при
едно пострадало лице и 10 000 000 лева за всяко събитие при две и повече
пострадали лица. Тези лимити представляват обективен критерий за
социално-икономическите условия в страната и следва да бъдат съобразявани при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост
съгласно чл. 52 от ЗЗД.
Дори обаче да се приеме, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ
/ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е приложима за всички претенции, предявени след
21.06.2018 г., включително за тези, за които се прилага част четвърта от
отменения КЗ, настоящият състав намира, че не е ограничен от предвидения в нея
максимален размер на обезщетението. В
член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с
Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година
относно застраховката „ГО“ при
използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за
сключване на такава застраховка, са посочени минималните застрахователни суми
по задължителната застраховка „ГО“. В
чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са
предвидени минимални застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
параграф 2 от предходната директива –
84/5/ЕИО. Посочените в директивите
лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в националното ни
право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия Кодекс за
застраховането.
Доколкото обаче в цитираните
директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален размер на
обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв
размер, съдът счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр.
101/2018 година/ не е в съответствие с
общностното право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във
вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни
адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени
предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са
посочени в практиката на СЕС /дело
С-188/89/, а именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана
неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или организация, намираща
се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи особени
правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията между
частни лица. Уредбата на лимитите на застрахователните суми по застраховка „ГО“, съдържаща се в цитираните по-горе разпоредби на Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени
изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на
частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда те по изключение имат пряко действие. По тази
причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Този извод е съобразен и с решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 г. по дело С – 277/12 / V. D.
срещу B. A./, което е задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, уреждаща действието на решението по преюдициално запитване. Предмет на цитираното дело на Съда на ЕО
е преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от съд от Л.. Решението по преюдициалния въпрос е, че
член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора
директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна
уредба, съгласно която задължителната застраховка „ГО“ при използването на
моторни превозни средства покрива
обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна
уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството,
настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална
сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива
84/5.
По изложените съображения съдът счита, че размерът на обезщетението за
неимуществени вреди на ищцата следва да
бъде определено не в границите,
установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а по справедливост съобразно принципа на
справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при
отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по конкретното
дело, икономическото положение в
страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента
на настъпване на ПТП, обсъдени по-горе.
Съобразявайки характера, силата,
интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и страдания след смъртта на дядо им С.,
описани по-горе, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди е по 10 000 лева, колкото са присъдени от
първоинстанционния съд. Чл. 51 от ЗЗД определя, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а чл.52 прогласява, че обезщетението за неимуществените вреди се определят от съда по справедливост. Особеното в този случай е, че стойността на неимуществената вреда не може да бъде точно фиксирана с допустими по ГПК доказателствени средства, с оглед на факта, че по същество негативното въздействие на деликта интервенира в неимуществената сфера на пострадалия и е част от неговия психо- емоционален статус, който няма как да бъде обективно установен. Алюзии в тази посока се съдържат в показанията на разпитаните свидетели, като от съдържанието ми следва да се извлече необходима информация за изпитваните от пострадалия болки и страдания. Въпреки липсата на
възможност за пряко съпоставяне на претърпените болки и страдания и паричната
престация, законодателят е дал възможност на съда да прецени във всеки
конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение.
Това предполага отчитане на болките
и страданията, понесени от конкретното увредено лице, както и на всички онези
неудобствата - емоционални, физически и психически, които ги съпътстват и които
зависят не само от обективен, но и от субективен фактор – конкретния психо –
емоционален статус на пострадалия /субективното отношение към случилото си и
отражението му върху психиката с оглед степента на психическа и емоционална
зрялост на лицето, възрастта му и т.н./.
В конкретния случай са разпитани пред първата инстанция четирима свидетели,
които излагат показания изцяло в унисон с тезата на ищците за претърпени
неимуществени вреди изразяващи се в страдания по починалото лице. От съвкупния
анализ на събрания гласен доказателствен материал може да се заключи, че
настъпилата смърт е интверенирала по съществен начин в психоемоционалната сфера
на въззиваемите. Съдът отчита обаче, че в случая се касае за смърт на дядо, при
което страданията на неговите внуци не могат да бъдат приравнени на страдания
по загубен родител, независимо от направените изводи за фактора, който е
представлявал покойния С. в живота на ищците. Ето защо и обезщетението не би
могло да бъде в размерите, които обичайно се присъждат на децата на починало
лице. Въпреки това обаче размерът на обезщетението не би могъл и да е прекомерно
намален. При това положение отчитайки мярата между интересите на ищците и
интересите на застрахователя съдът намира, че присъденото от първоинстанционния
съд обезщетение е справедливо и балансирано. При това положение и атакуваното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
При този изход от спора следва жалбоподателят да понесе направените
разноски от въззиваемата страна, която е поискала присъждане на дължимото
възнаграждение по реда на чл.38, ал.1 от ЗА.
Водим от това съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 110 от 15.08.2019г. постановено по т. дело № 271/18г. по описа на
ОС П., в частта в която ЗК „Л.И.“ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, чрез
процесуалния представител адв. В. Д. е осъдено да заплати на ищците Р.Е.Г. с ЕГН **********
с адрес *** и Х.Е.Д. с
ЕГН ********** и адрес ***, Ж.А.С.
с ЕГН **********, действаща
лично и със съгласието на своята майка Е.Д.С. с ЕГН ********** и двете с адрес ***, С.А.С. с ЕГН ********** и адрес ***, сумата в размер на по
10 000 лева на
всеки, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени
вреди изразяващи се в болки и страдания
от смъртта на техния дядо С.А.С. /с ЕГН **********/, настъпила в резултат на ПТП осъществено на **********г.,ведно със законната лихва,
считано от 19.09.2015г. до окончателното изплащане
Решението е влязло в сила в
необжалваната му част.
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***, чрез процесуалния представител адв. В. Д. да заплати
на Р.Е.Г. с ЕГН ********** с адрес *** и
Х.Е.Д. с ЕГН **********
и адрес ***, Ж.А.С. с
ЕГН **********, действаща лично и със съгласието на своята майка Е.Д.С.
с ЕГН ********** и двете с адрес ***, С.А.С. с ЕГН ********** и адрес
*** сумата от 3320 лева направени
разноски
в производството пред ПАС.
Решението може да се
обжалва в 1 месечен срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред
ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.