№ 169
гр. Тетевен, 22.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20244330100149 по описа за 2024 година
Предявен е иск за прогласяване нищожност на договорна клауза,с цена на иска
4038.70 лева.
Ищецът твърди,че на 13.04.2023г е сключила с ответника договор за кредит,по
силата на който са и предоставени заемни средства в размер на 2000.00 лева,при фиксиран
лихвен процент по заема 40.03%,годишен процент на разходите 48.01%
Съгласно чл.6.1. договорът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчител,отговарящ на условията в договора,а именно едно или две физически лица,които
отговарят на кумулативно посочени в исковата молба условия.
В случай на неизпълнение на условията в чл.6.1. от договора,ищецът дължи
неустойка,визирана в чл.6.2 на кредитора в размер на 4038.70 лева,която той следва да
престира разсрочено,заедно с погасителната вноска.Ищецът е усвол изцяло заемният
ресурс,но не дължи плащания за неустойка.
Преценката за действителността на клауза за неустойка и за нейния обоснован
размер,следва да бъде извършена следва да се извърши при спазване на
критериите,заложени в т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. №1/09г
Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или
представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна
функция.Същата е 200% от заетата сума в размер на 2000.00 лева.
1
Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски,като по този начин води до
скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя.
Ответникът е поставил неизпълними изисквания ,за да обоснове получаването на
допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.19,ал.4 от ЗПК.
Неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е
излязла извън присъщата и обезщетителна функция.
Явно е,че кредиторът не е търсил обезпечение,тъй като е поставил ограничения и е
дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители-едва 3 дни след сключване на
договора.
Поставяне на изисквания за лично обезпечение на посочени в исковата молба
Директиви.
Моли да бъде постановено решение,с което прогласи нищожността на клаузата на
чл.6.2 от договора за кредит от 13.04.2023г,като противоречаща на принципа на добрите
нрави,заобикаляща материалноправните изисквания на чл.19,ал.4 от ЗПК,накърняващи
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11,т.9 и 10 от
ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника,който оспорва като неоснователни претенциите на ищеца.Излага,че не е налице
недействителност на оспорената клауза по смисъла на ЗПК.Оспорва твърдението на
ищеца,че клаузите са в противоречие с принципа на добросъвестност и
справедливост.Предоставена е преддоговорна информация на ищеца,договорът му е
четвърти по ред с идентични условия и задължения.Ищецът е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл.12 ЗЗД.Разполагал е с 14 дни за да упражни правото си на
отказ от договора,съгласно чл.28,ал.5 от Общите условия и чл.29 ЗПК.При формиране на
годишния процент на разходите са спазени изискванията на ЗПК.Неустойката е
действителна и по смисъла на ЗЗД.Неоснователни са и аргументите за нищожност поради
липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя.
С отговора на исковата молба ответникът е предявил насрещен иск срещу ищеца,за
заплащане,на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД,на сумата от 748.20 лева,представляваща част от
неизплатено задължение за главница по договора,ведно със законната лихва от датата на
депозиране на насрещния иск до окончателното заплащане.
Моли да се извърши прихващане с насрещни вземания на страните при
постановяване на съдебното решение.Моли да се отхвърлят претенциите на ищеца,като
неоснователни.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор по насрещната искова молба,в
2
който ответникът по този иск Д. д,чрез пълномощника си адв.Иванова,в който счита същия
за неоснователен и недоказан.Счита,че договорът за кредит е нищожен,поради
противоречие с добрите нрави и поради това че е сключен при неспазване на норми на
ЗПК.Прави възражение за прихващане,в случай,че съдът счете предявения иск за
основателен,със заплатени от ответника по иска недължими суми в размер на 1251.80
лева,от които такси в размер на 124.00 лева,възнаградителна лихва в размер на 133.50 лева и
неустойка в размер на 994.30 лева,включени във всяка една от погасителните вноски.
С молба от 24.06.2024г/стр.106 от делото/ ответникът по насрещния иск е прецизирал
възражението си за прихващане.
От представените по делото писмени доказателства и заключението на съд.-
счетоводната експертиза,изготвена от вещото лице Р. Х.,съдът приема за установена
следната фактическа обстановка:
Приложен е Договор за паричен заем Кредирект дг между страните по
делото,съгласно клаузите на който заемодателят „Сити кеш“-ООД-София е предоставило на
Д. М. Д. от з,Лов.обл. заем в размер на 2000.00 лева,,с посочена последна падежна дата на
14.10.2024 година,при следните параметри: годишен процент на разходите
48.01%,,фиксиран годишен лихвен процент 40.05%. В погасителния план по договора за
отразени датите на падежните вноски/18 броя/,съответно за главница,лихва,вноска по
неустойка и крайна сума за плащане.
Съгласно чл.6.1 от договора,заемателят се задължава в срок от 3 дни,считано от
усвояването на заемната сума,да предостави обезпечение ,по начина и реда и отговарящо на
условията на чл.33,ал.1 от Общите условия-поръчител или банкова гаранция/поне едно от
изброените/.
Съгласно чл.6.2. от договора,при неизпълнение на т.6.1 заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 4 038.70 лева.Неустойката се начислява автоматично
,като се заплаща разсрочено съгласно погасителния пран по договора.
С насрещния иск заемателят е представил доказателства за извършените плащания по
договора за паричен заем,които са съобразени при констатациите и от вещото
лице,изготвило съд.-счетоводната експертиза.
От заключението на съд.-счетоводната експертиза се установява,че при включени
плащания на сумата по чл.6.2 от договора в размер на 4054.90 лева,годишният процент на
разходите е 610.76% при уговорен в договора 48.01%
В годишния процент на разходите по чл.3 от Договора,в размер на 48.01% са
включени сумите за лихва по погасителния план.
По договора за паричен заем ищецът е извършил следните плащания на заемателя:
договорна лихва в размер на 184.05 лева,неустойка в размер на 943.75 лева,такси в размер
на 124.00 лева или общо по договора е заплатил сума в размер на 1251.80 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни
3
изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.. 26, ал.. 1 ЗЗД, с който се иска прогласяване
нищожността на неустоечната клауза, предвидена в договора за потребителски
кредит,сключен между страните, съдът намира за допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
Несъмнено изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо
лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл..3, ал.1 ЗКИ, предоставяща
кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит,уредени в глава трета, чл..10 и чл.11
ЗПК.Съдът на Европейския съюз СЕС/ многократно е подчертавал, че националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи
в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в договора за кредит неустоечна клауза в чл.6.2 е
нищожна.
На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда
преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните
престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по
договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а
акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението
на главното, като включването на размера й в общите разходи по кредита води до
значително увеличение на дължимата за връщане сума в сравнение с отпуснатата сума по
кредита.. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно
обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост..
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са
съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.. В чл.16,
ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че
тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се
прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния.
Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
4
добрите нрави. Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл..143, ал..2, т..5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и
уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.. Ето защо, на основание чл.. 146, ал..1 от
ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради
което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за
заем/кредит.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл..33,
ал..1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди.. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл..33, ал..1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.. Отделно
от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите
са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл..71 ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл..71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл.. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредит.Един от аспектите на отговорно поведение на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите
преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на
потребителя – аргумент от чл.. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23..04..2008г.. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл.. 16, ал.. 1 ЗПК.. Следователно с подобни клаузи за
предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства
5
кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на
кредитоспособността на потребителя, се обезпечават евентуалните неблагоприятни
последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит,поради поведението на
кредитора. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и
търговец. Съгласно чл.. 146, ал.. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се
счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал
възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай.
Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание. Общата потребителска закрила по чл..146, ал.1
ЗЗП, вр. чл.24 ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на
договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за
всички държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от
гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. В конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично
изключва формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част от
които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят на изискването за
добросъвестност /чл.143 ЗЗП/. В случая съдът намира за недоказано, клаузите на процесния
договор за кредит да са били индивидуално уговорени с ищеца, за да е приложимо спрямо
тях изключението по чл.146 ал.1 ЗЗП. Напротив, налага се извод за стандартизирани
действия по сключване на договора, без възможност за същите да влияят на съдържанието
на клаузите, т.е. касае се за такива, подготвени предварително - типови и стандартно
предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид кредит /чл..146, ал..2 ЗЗП/. При
позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна
проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор,
съгласно решение № 23/07..07..2016 г.. по т..д.. № 3686/14 г.. на ВКС, I т..о.., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан, е без значение във връзка с дължимата от съда
защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от
потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при
всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 ЗЗП
е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или
доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази
становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е
приел.В случая обаче по вече изложените съображения ищецът не е разполагал с такъв
избор. В изложения смисъл е и напр.. решение № 98/ 25..07..2017 г.. по т..д.. № 535/ 2016 г..,
6
ТК, I т..о.. на ВКС и др.
Поради гореизложените съображения съдът намира предявения иск за обявяване
нищожността на неустоечната клауза в договор за паричен заем/потребителски кредит/ дг. за
основателен и счита, че следва да бъде уважен изцяло.
Предвид изложените съображения относно нищожността на неустоечната клауза на
процесния договор за паричен заем/ потребителски кредит/, съдът намира и клаузите от
процесния договор относно ГЛП и ГПР също за нищожни, като неравноправни и
неиндивидуално уговорени /чл..146, ал..1, вр.. чл..143, т..9 и 18, вр..чл..147 ЗЗП, вр.. чл..26,
ал..1 от ЗЗД, вр.. чл..24 ЗПК/. Тези клаузи са толкова съществени за процесния договор за
потребителски кредит, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор -
чл.146, ал.5 ЗЗП. Съгласно чл..26, ал.4 ЗЗД, нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГЛП и ГПР да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за кредит да се сключи и
ако в него не са включени тези клаузи. Като се изходи и от характера на този договор, който
е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по
него е въведено като изрично изискване в чл..11, ал..1, т..9 и 10 ЗПК.. Предвид на това, в
случая не е приложима нормата на чл..26 ал..4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе
клаузи на процесния договор обуславя недействителността му като цяло. Освен
гореизложеното, според настоящия съдебен състав е налице недействителност на процесния
договор за потребителски кредит и на основание ЗПК, поради което и доводите на ищеца в
тази насока се явяват напълно основателни.Клаузите от процесния договор относно ГЛП и
ГПР съдът намира за нищожни и на основание чл.21 ЗПК.Не са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т..ч.. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, неустойки, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
7
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Предвид изложеното, следва, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Ето защо, процесният договор се явява изцяло нищожен, но доколкото не е предявен
иск за обявяване на целия договор за нищожен, а е направено само под формата на
възражение от ищеца,във връзка с предявеният от ответника насрещен иск,приет за
съвместно разглеждане в производството с първоначалния такъв/изрично определение съдът
е постановил в съдебно заседание,проведено на 26.06.2024г./, съдът разглежда
недействителността на договора само в мотивите на настоящия съдебен акт.
В допълнение следва да бъде посочено , че не е спазена и императивната норма на
чл.. 19, ал. 4 от ЗПК. Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в
§ 1, т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, когато
потребител извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит
и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на неустойката. В настоящия
случай предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на разходите, с
което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл.. 19, ал.. 4 ЗПК.
По недействителен договор се дължи само чистата сума, получена като главница от
кредитополучателя.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва
или други разходи по кредита. Установената съдебна практика по чл.290 ГПК /.р.№ 23 от
7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др./ приема, че за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се
произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения и във връзка с приетия насрещен иск,съдът приема, че
заемополучателят Д. Д. дължи връщане на претендираната като неизплатена главница,след
8
приспадане на платеното от нея , в едно със законната лихва. Както беше отбелязано,когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия /чл.23 от ЗПК/.
От писмените доказателства и заключените на съд.-счетоводната експертиза се
установява,че ищецът,респ.ответник по насрещния иск,не е заплатил заетата му парична
сума,респ. главницата в размер на 2000.00 лева.След сключване на договора и до
приключване на устните състезания по делото същият е заплатил по договора сума в общ
размер на 1251.80 лева,но отнесена като плащания за договорна лихва,неустойка и такси.
С насрещния иск заемотаделят е приложил уведомление за обявяване на вземанията
си по договора за предсрочно изискуеми,като се е позовал на основание,визирано в Общи
условия,които не са представени по делото.Независимо,че е налице неяснота досежно
наличие на основание за обявяване на вземанията по договора за предсрочно изискуеми,то
съобразно приложения погасителен план,до приключване на устните състезания са налице
падежирали вноски за главница в общ размер на 1332.04 лева.Не са падежирали вноските
само за месеците юли,август,септември и октомври 2024 година.
Заемодателят претенидра заплащане на главница в размер на 748.20 лева,като
претенцията е заявена като частична от общо дължимата главница в размер на 2 000.00 лева.
В предвид изложеното,съдът приема,че към момента на приключване на устните
състезания по делото за ищеца по насрещния иск съществува изискуемо вземане срещу
ответника по иска,за главница в размер на 748.20 лева.
По отношение възражението на ответника по насрещния иск за прихващане с
претендираното от заемодателя вземане в размер на 748.20 лева с недължимо платени суми
от заемателя в общ размер на 1251.80 лева:
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно когато две
лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко едно от
тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си. За това е необходимо това лице да направи изявление по чл. 104, ал. 1, изр.
1 от ЗЗД, в посочения смисъл, което да достигне до другата страна в правоотношението.
За разрешаване на спора, настоящият състав споделя напълно становището изразено в
постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 103/01.08.2017 г. по гр.д. № 61 323 по
описа за 2016 година на ВКС, Четвърто ГО. Според него, законът не обвързва момента, в
който прихващане поражда действие, с момента на извършването на изявлението по чл. 104,
ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД на прихващането има
обратно действие като двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-
малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Възможно е между
страните да съществува спор за едно от двете или и за двете задължения. Спорът може да се
отнася до съществуването на вземането, до неговата нищожност или унищожаемост, до
изискуемостта му или до размера му. Затова по силата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е
възможно действието на прихващането да бъде поставено под условие, а именно спорът да
бъде отнесен до съда и спорното вземане да бъде установено със съдебно решение В тези
случаи влизането в сила на съдебното решение, с което се установява вземането има
характера на сбъдването на отлагателното условие, под което е направено прихващането и
9
от този момент изявлението за това ще породи действие. Това действие обаче ще има
обратна сила, което изрично е посочено в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, съгласно
която двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня,
в който прихващането е могло да се извърши, т. е. прихващането винаги има обратно
действие, независимо от това дали се касае до прихващане с безспорно вземане или за такова
със спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1,
изр. 2 от ЗЗД. Този извод следва както от граматическото, така и от систематическото
тълкуване на разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. За да настъпят последиците от
прихващането вземането на прихващащия трябва да съществува както към момента, в който
то може да се извърши, така и към момента на извършването на компенсаторното изявление,
а когато последното е поставено под условие и към момента на сбъдването на условието. В
случаите, когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за прихващане на
претендираното от ищеца вземане със свое вземане към ищеца съдът ще трябва да разгледа
това възражение и да се произнесе по отношение на него. С това възражение ответникът
твърди, че искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до размера на предявеното с
възражението насрещно вземане, е погасено чрез извършено прихващане. При това в ГПК,
освен правилото на чл. 298, ал. 4 от ГПК, не се съдържат специални правила по отношение
на правото на прихващане и упражняването му, поради което приложение намират тези,
установени с разпоредбите на чл. 103-чл. 105 от ЗЗД. От същите е видно, че решаващо за
прихващането е изявлението на една от страните по реда на чл. 104, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, което
е насочено към насрещната страна в правоотношението. С направеното в исковото
производство възражение за прихващане това изявление не се променя от такова насочено
към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане последния да извърши
прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали са били налице
предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент, като намери, че
възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за основателно ще отхвърли
иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова произнасянето на съда се
свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване на последиците от същото. В този
случай по силата на чл. 298, ал. 4 от ГПК решението ще се ползва със сила на пресъдено
нещо и по отношение на разрешеното с него възражение за прихващане. Със сила на
пресъдено нещо се установява както съществуването на твърдяното от ответника вземане,
както към момента на възникване на възможността за извършване на прихващането, така и
към момента на извършване на изявлението за това, така и последващото му несъществуване
поради това, че същото е погасено предвид осъщественото прихващане. В случаите, когато
възражението за прихващане е направено под условие, а именно, ако съдът приеме за
неоснователни останалите възражения на ответника срещу иска, то силата на присъдено
нещо обхваща съществуването на вземането на ответника към момента на възникване на
възможността за прихващане, така и към момента на сбъдването на условието по чл. 104, ал.
1, изр. 2 от ЗЗД, а именно момента на приключване на устните състезания, но също така
установява и несъществуването му поради обратното действие на прихващането. В случаите
когато едно от двете вземания-това на ищеца и на ответника, или едно от двете е спорно, то
трябва да се счита, че прихващането е предявено под предвиденото в разпоредбата на чл.
104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД условие, при сбъдването на което настъпват предвидените в чл. 104,
ал. 2 от ЗЗД последици. Условието е относимо към самото изявление, а не е искане до съда
да извърши прихващането. В този случай постановяването на съдебното решение е условие
за настъпване на погасителните последици на прихващането, но не е техен източник.
Сбъдването на условието настъпва от момента на влизането на решението в сила. Същото
обаче не създава ликвидност на вземането (като установено по основание и размер), като
предпоставка за прихващането, а само я установява. Силата на присъдено нещо има само
10
установително действие, в отношенията между страните, поради което от правилото на чл.
298, ал. 4 от ГПК не може да бъде направен извод, че прихващането настъпва със съдебното
решение. Освен това правилото се прилага еднакво както за спорните, така и за безспорните
вземания. По отношение на вторите компенсаторния ефект настъпва в момента по чл. 104,
ал. 2 от ЗЗД и при липса посочено в чл. 298, ал. 4 от ГПК изключение не може да се приеме,
че тази разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на прихващането по
отношение на спорните вземания. За да се счете, че при спорните вземания прихващането се
извършва със съдебното решение то на същото трябва да бъде придадено конститутивно
действие. За такова действие е необходима изрична законова разпоредба, каквато в случая не
е налице, а с оглед на горното същото не може да бъде изведено и по тълкувателен път от
разпоредбите на чл. 298, ал. 4 от ГПК и чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. От тълкуването на двете
разпоредби не може да бъде направен извод както за това, че решението по възражението за
прихващане има конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от
влизането на съдебното решение. Самото решение установява съществуването на вземането,
не само към момента на приключване на устните състезания, а и с обратна сила към момента
на възникването му, което означава, че и ликвидността на същото трябва да се счита
установена към този момент. Вземането не може да придобие качеството ликвидност (като
установено по основание и размер) въз основа на съдебното решение, тъй като то само
установява вземането, но не е условие за това вземането за придобие определено правно
качество. Последното означава да се придаде конститутивно действие на съдебното решение
по възражението за прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение
установява със сила на присъдено нещо съществуването на вземането не само към момента
на приключване на устните състезания, но и към момента, в който същото е възникнало.
Затова съдебното решение не е предпоставка за възникване на предвидените в чл. 103, ал. 1
от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането като от тази разпоредба не следва
извод за това че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие
или за това че прихващането има действие от влизането на съдебното решение. С оглед на
това във всички случаи прихващането поражда действие от предвидения в разпоредбата на
чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. Този извод следва и от това, че възражението за прихващане в исковия
процес не води до спиране на погасителната давност по отношение на вземането на
ответника. Съществува възможност тази давност да изтече по време на съдебното
производство и това ще направи прихващането невъзможно, ако бъде прието, че
прихващането поражда действие от момента на съдебното решение. Този извод обаче ще
противоречи на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, последиците от която не са поставени
в зависимост от тава дали вземането на ответника е безспорно или е било предмет на
производство по предявено в исковия процес възражение за прихващане.
В предвид горните разяснения и изложеното досежно задължението за съда за
служебно следене за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и че
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са
нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС,съдът намира направеното от ответника по насрещния иск възражения за
прихващане,за основателно.Същият е заплатил сума в размер на 1251.80 лева,която е по-
голяма от претенцията на ищеца по насрещния иск,като сумите са отнесени за заплащане на
вземания на основание неравноправни клаузи по договора-за договорна лихва,неустойка и
такси.
11
Независимо от изложеното: След като ищецът е предявил иск за установяване на
нищожността на клауза в сключения между страните договора за паричен
заем/потребителски кредит/ и съдът уважава иска,както и безспорно установеното,че
същият е заплатил на основание нищожната клауза сума за неустойка в размер на 943.75
лева/по заключението на съд.-счетоводната експертиза/,то дори съдът да не би приел,че
целият договор е недействителен,пак е налице основание за прихващане между вземането на
ищеца по насрещния иск за главница в размер на 748.20 лева и сумата,платена от ответника
по иска за неустойка в размер на 943.75 лева.
В предвид изложените съображения и основателността на възражението за
прихващане,предявеният насрещен иск подлежи на отхвърляне.
С оглед изхода на спора и основателността на предявения иск за нищожност на
неустоечната клауза на договора за потребителски кредит,както и неоснователността на
насрещния иск,на основание чл.78,ал.1 от ГПК,следва да бъде осъден ответника да заплати
пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според вида и размера на иска и по правилата на чл..38 ал..2, вр.. ал..1 т..2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв../, вр.. чл..2, ал..5 и чл..7, ал..2, т..1 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения,в размер на 1320.00 лева с ДДС.
По сметка на РС-Тетевен ответникът следва да заплати разноски в общ размер на
361.55 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА, неустоечната клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 4 038.70 лева,в случай на непредоставяне на обезпечение по чл.6.2 от
Договор за потребителски кредит № зг между Д. М. Д.,ЕГН:********** от з,Лов.обл. и
„Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
“Средец“, ул..”Славянска“ №29, ет..7, представляван от управителя з, на основание чл.. 26,
ал.. 1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, и поради нарушение на
чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОТХВЪРЯ,като погасен,поради прихващане,на основание чл.103 от ЗЗД,предявеният
от Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
“Средец“, ул..”Славянска“ №29, ет..7, представляван от управителя з,против Д. М.
Д.,ЕГН:********** от з,Лов.обл.,ИСК за заплащане на сума в размер на 748.20
лева,представляваща част от непогасена главница по Договор за паричен заем №з година.
12
ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр..София, район “Средец“, ул..”Славянска“ №29, ет..7, представляван от управителя з, да
заплати Еднолично адвокатско дружество з адвокатско възнаграждение по делото, на
основание чл..38 от ЗА, в размер на 1320.00/хиляда триста и двадесет/лева.
ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр..София, район “Средец“, ул..”Славянска“ №29, ет..7, представляван от управителя з,да
заплати по сметка на Районен съд-Тетевен съдебни разноски в размер на 361.55/триста
шейсет и един лева и петдесет и пет ст./лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
13