Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ……………/ 30. 03.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети март
през 2021 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Маргарита Димитрова, като
разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражданско дело
номер 10794
по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение №
23853 от 28.01.2019 г., постановено по гр.д. № 72718/2015 г. на СРС, 46 състав,
са отхвърлени като неоснователни предявените от „Ч.Е.Б.” АД срещу А.Р.С. искове
с правно основание чл.415 вр. чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.97, ал.1,
т.4 ЗЕ и вр. чл.86, ал.1 ЗЗД - да бъде признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1603,90 лв., представляваща цената на използвана
електрическа енергия за периода от 14.09.2014г. до 16.05.2015 г. за имот с ИТН
300054677510 (ап. № 221, находящ се в гр. София, ж. к. „********), ведно с
мораторната лихва в размер на 50,92 лв. за периода от 21.11.2014 г. до
04.08.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК на 07.08.2015г. до окончателното изплащане, за които
вземания е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 19.08.2015 г.
по ч. гр. д. № 47346 / 2015 г. на Софийски районен съд, 46 с-в. С решението
съдът се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски в размер на 500 лв.
Решението е обжалвано
от ищеца „Ч.Е.Б.” АД с искане за отмяната му и уважаване на исковете. Излагат
се доводи за неправилност извода на първоинстанционония съд относно липсата на
договорни отношения между страните по делото, необоснованост на този извод от
преценката на събраните по делото доказателства, сочещи, че самата ответница е
краен клиент по смисъла на пар., т.41б от ДР на ЗЕ, същата е и подавала до
ищеца молби за това, при което е налице облигационна връзка при Общи условия /ОУ/,
а ищецът е доставил ел. енергия за исковия период, която ответницата не е
заплатила. Моли решението да се отмени и исковете уважат, претендира разноските
по делото съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна – ответник А.Р.С. оспорва жалбата с писмен отговор чрез
адв.Антоанева В. от САК с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата
пороци, доколкото събраните по делото доказателства не сочели, че ответницата е
собственик или ползвател на имота, а само на признание, че е живяла в него,
като възразява през исковия период и да не е живяла в имота.
Моли
жалбата да се остави без уважение, претендира разноски за въззивната
инстанция по списък по чл.80 ГПК в отговора.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и
допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявената с исковата молба претенция. При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните
правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не
е въведено като основание за обжалване.
Ищецът
твърди, че между него и ответницата е възникнало облигационно
правоотношение с предмет - доставка на ЕЕ до имот с адм. адрес София, жк. ********и с ИТН 300054677510 по силата на облигационни отношения, регулирани от ОУ на
договорите за продажба на електрическа енергия . Твърди, че цената на
потребената електроенергия за периода от 14.09.2014 г. до 16.05.2015 г.,
възлизаща на 1603,90 лв., не е била заплатена от потребителя. Твърди, че
ответникът-потребител е изпаднал в забава, поради което
същият дължи и мораторна лихва от 50,92 лв. за периода 21.11.2014 г. - 04.08.2015 г. Обосновава интереса си от установителните искове с подадено
възражение по чл.414 от ГПК от длъжника по ч. гр. д. № 47346 / 2015 г. на Софийски
районен съд.
С отговора
по чл.131 ГПК ответницата А.С. оспорва предявените искове по основание и размер, с възраженията, че не е потребил фактурираната електроенергия, че не е живяла в жилището и не е била в страната
пред исковия период, че за жилището е плащала минимални суми преди, че елекромерът е бил манипулиран или че е било извършено нерегламентирано
присъединяване към
електромера от страна на трето лице.
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, като е приел, че ищецът не успя да
докаже облигационната си връзка с ответника на договорно основание, че по
делото не са ангажирани доказателства през процесния период ответникът да е бил
собственик на имота или ползвател с учредено вещно право на ползване, че не са
ангажирани доказателства за дадено изрично писмено съгласие от съответното
правоимащо лице по чл.4, ал.З ОУ/2007 г. ответникът да бъде потребител на
електрическа енергия за определен срок. Не е представено дори писмено заявление
от страна ответника за откриване на партида на негово име (чл.8, ал.2 ОУ/2007
г.), нямало признание на тези факти от ответницата, освен че е живяла в имота.
По тези мотиви е счел исковете за неоснователни и подлежащи на отхвърляне.
Въззивният съд споделя крайния решаващ извод за
неоснователност на исковете, но по различни мотиви.
Направеното оплакване с въззивната жалба
за необоснованост на извода за липсата на облигационно отношение между
страните, е основателно. Доказателствата по делото сочат, че ответницата е
"битов клиент" по смисъла на разпоредбата на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ,
според която разпоредба "битов клиент" е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Както се сочи в мотивите на ТЗ № 4/ 29 януари 2013 год. по т.д. №
4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, между енергийното предприятие и потребителя е налице
облигационно отношение, чието основно съдържание включва задължение на
предприятието да доставя електрическа енергия /ЕЕ/ срещу задължението на потребителя да я
заплаща. Това отношение е породено от сключен между страните договор. Без
значение е как е сключен договорът – чрез изрични насрещни волеизявления в
писмена форма или по друг начин. Обстоятелството, че отношенията между страните
се уреждат от общи условия на доставчика, не влияе на естеството на източника
на задължението – договор. Доказателствата по делото сочат, че от 08.01.2013 г.
нататък ответницата А.С. е подавала писмени молби до ищеца с оплаквания, че за
жилището в което живее - това на горепосочения процесен адрес, сметките са
много високи, и е искала с тези молби да се направи проверка. Това са молби
-жалби от 08.01.2013 г., 18.04.2013 г., 04.02.2015 г. , заявление за
разсрочване на задължение от 05.06.2013 г. Те сочат, че е налице създадена
облигационна връзка между страните по делото , която се регулира от ЗЕ в ред.
към ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., с която е създаден § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ, която разпоредба не изисква битовия клиент да е собственик или
вещен ползвател непременно, за да е създадена облигационна връзка. Доказването
на такава облигационна връзка следователно, е установено по делото от писмените
изявления на ответницата с горепосочените молби, и извършваната доставка на ел.
енергия от ищеца на адреса на жилището, в което ответницата признава да живее.
В случая разпоредбата на т. 42 от параграф 1 на Закона за енергетиката/редакция
с изм. в Д. В., бр. 74 от 2006 г., отм., бр. 54 от 2012 г./ според която
"потребител на енергия“ е физическо лице-собственик или ползвател на имот,
който ползва електрическа енергия за домакинството си, е неприложима, тъй като
няма доказателства, нито признание ответницата да има такова качество, нито че
е сключен договор преди 17.07.2012 г. Независимо от това обаче, събраните по
делото доказателства сочат на възникнала облигационна връзка след 17.07.2012
г., удостоверено с писмените молби на ответницата до ищеца, посочени по-горе,
като ищецът не оспорва да е в облигационна връзка с ответницата по доставка на
ЕЕ, представил е и отговори до ответницата на нейните жалби, които обаче няма
доказателства да са били изпратени и връчени на ответницата. Приети са и 2
протокола от извършени проверки на СТИ на място от служители на ищеца, които не
са установили прикачване на друг потребител към електромера за жилището на
ответницата до границата на собствеността, като само на тази проверка от
11.02.2015 г. е присъствала ответницата и е подписала протокола.
Въпреки установената възникнала договорна
връзка при Общи условия между страните в процеса, валидна за исковия период
14.09.2014г. до 16.05.2015 г. , въззивният съд намира, че ищецът незаконосъобразно е начислил на
ищцата сумата от 1603,90 лв., представляваща цената на използвана електрическа
енергия за този период.
С оглед правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищецът следва да докаже при условията на пълно и
главно доказване, не само съществуването на договорни отношения между страните
за доставката на ЕЕ, но и доставяне на количество ЕЕ в посочени във фактурите
размери за исковата сума.
Съдът намира, че ищецът не доказа, че
начисленото количество електрическа енергия е доставено и реално потребено от
ищцата, поради което същата не дължи нейното заплащане. Това обстоятелство
следва да бъде установено по безспорен начин от ищеца, предвид направените
възражения от ответницата с отговора по чл.131 от ГПК за манипулация на
средство за измерване /СИ/ - електромер или незаконно присъединяване към него.
Купувачът дължи заплащане на продажната цена винаги за реално доставена стока,
а електрическата енергията е движима вещ, поради което нейната продажба се
подчинява на общите правила на договора за продажба. В конкретния случай
възникването на задължение за заплащане на цената на ел. енергията предполага
такава не само да бъде реално доставена на клиента, но и количеството й да бъде
измерено от изправно и метрологично годно– електромер. Ищецът не доказа, да е
извършвал реално отчитане на показанията на електромера за исковия период, по
делото липсват приложени първични документи, съдържащи пряко и непосредствено
възпроизведени от инкасатор данни относно реалната консумация. Приетата ССчЕ не
може да замени това доказване, доколкото счетоводните записвания следват
първични счетоводни документи, каквито са карнетите за отчитане, а такива не са
представени по делото. Освен това е доказано по делото, че ответницата
многократно се е оплаквала от високи сметки, искала е проверка на СИ, каквато
проверка не е доказано да е сторена. Съгласно чл.43, ал.3 от ЗИ/измерванията/,
последващата проверка на СИ се извършва преди изтичането на срока на валидност
на първоначалната или периодичната проверка, в случай на унищожаване на знака
или по желание на лицето, което използва средството за измерване. Представените
от ищеца до ответницата отговори на нейните жалби указват на последната
възможността да поиска и заплати за проверка на СИ, но тези писма не са
изпратени и получени от ответницата, което и тя самата сочи в отговора си по
чл.131 от ГПК, а именно че ищецът не е отговорил на нейните жалби. Това
поведението на ищеца е в разрез и със собствените му Общи условия на договорите
за продажба на ЕЕ и Правила за работа с
клиенти на крайния снабдител „Ч.Е.Б.” АД, публично достъпни на интернет сайта
на дружеството. Според чл.10 от първите и чл. 8 от вторите, продавача/крайният
снабдител изпраща писмен отговор на клиента след изясняване на фактите и
обстоятелствата от значение за разглеждания случай в срок до 30 (тридесет) дни от датата на завеждането в съответния регистър. Като не е уведомил ответницата за възможността същата да поиска и заплати за проверка на СИ, ищецът е препятствал възможността да докаже, че СИ измерва точно количеството потребена ЕЕ, и така е поставена под съмнение годността му той да служи като СИ. След като ответникът не е доказал изправността на СИ, не може да се приеме, че отчетената от това СИ ел. енергия за процесните месеци е реално потребена от абоната и се дължи заплащането й.
Изложените съображения обуславят изводи за наличието на предпоставки за отхвърляне на предявения иск за цената на потребена ЕЕ, поради липсата на доказателства че за исковия период на ответницата е доставено именно количеството ел. енергия, за което са издадени процесните фактури, както и че това количество ел.енергия е било отчетено от годно метрологично средство за търговско измерване. Този извод не се променя от събраните пред въззивния съд нови доказателства, установяващи, че на 15.11.2019 г. ответницата е превела по сметка на ищеца сума в размер на 1 603,90 лв. за задължения по посочен абонатен номер, съвпадащ с процесния , и сума 100 лв. лихва по задължения за същия абон. номер, както и други суми след тази дата. Дори и да се приеме, че това плащане е относимо към исковите суми за главница и лихва за забава, то не означава признание на дълга,
доколкото ответницата не е направила такова изявление за признание на
задължението или за признание на исковете.
Ето защо съдът намира, че след като ищецът не е доказал да е доставил електрическа енергия за исковия
период, ответникът не дължи заплащането на стойността на такава енергия, която не е установено да е доставена. Неоснователен се явява следователно и акцесорният иск за лихва за забава върху главницата, тъй като при липса на главен дълг не се дължи лихва.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решениеследва да се потвърди, вкл. и относно разноските, макар и по различни мотиви.
По разноските пред въззивния съд:
Жалбоподателя-ищец при този изход на спора пред въззивния съд, няма право на разноски по чл.78, ал.1 от ГПК, а ответникът има право на разноски съгласно чл.78, ал.3 от ГПК, но не в размер на исканите 300 лв., удостоверен разхода с договора за правна защита с адв.В. пред СГС, а предвид възражението на въззивника по чл.78, ал.5 от ГПК, съдът намалява размера на 150 лв. Въззивният съд намира, че в случая може да определи размер и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / т.е. и под 300лв. в приложимата редакция на Наредбата към датата на договора за правна помощ/, поради липсата на правна сложност на спора пред въззивния съд, при определена фактическа сложност, както и поради наличие на практика в този смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ извод, че националната юрисдикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16
на СЕС, първи състав по преюдициално запитване, отправено от състав на Софийски районен съд. В същото решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвърдено с решение № 5485 от 2 май 2017 г. по административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране
от държавата на право на всеки гражданин на защита при нарушаване на техни
права и законни интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на Република България, и на достъпа на гражданите и юридическите
лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на
всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер на
адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на
услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
правна сложност на спора пред въззивния съд, и на легитимните цели, въззивният съд намира, че това следва да е в
границите на размерите по чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ, като
друга нормативно определена граница за възнаграждение за оказвана правна помощ
за една съдебна инстанция. и в случая се определя на 150 лв.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 23853 от 28.01.2019 г., постановено по гр.д.
№ 72718/2015 г. на СРС, 46 състав .
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК******, със седалище и адресна управление ***, „БенчМарк
Бизнес център“ и съдебен адрес ***- адв.П.И., да заплати на А.Р.С. ЕГН **********,***,
на основание
чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК сумата 150 /сто и петдесет/ лева разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно
чл.280, ал.3, т.1, от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.