Р Е Ш Е Н И Е
№ 260587
Гр.Пловдив,
21.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
Окръжен съд, четиринадесети граждански състав на 10.11. две хиляди и двадесета
година в публично заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анна Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Радослав Радев
Иван Анастасов
При
секретаря: В.Василева, като разгледа гр.д.№2236/ 2020 г. по описа на ПОС, за се
произнесе, съобрази:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано e по въззивна жалба на Л.Н.Л., ЕГН: **********, с
посочен адрес: ***, процесуално представляван по пълномощие от адв. И. Р. Я.,
вписана в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна
кореспонденция: гр. София, бул. „***”, * против решение №32/13.04.2020 г., постановено по гр.
дело №304/2017г. по описа на Районен съд-гр.Първомай, 2 гр. състав, В ЧАСТТА, с
което се признава за установено по отношение на него, че дължи на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумите, както следва: сумата сумата от 2 555, 15 лева– главница, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 30.09.2016 г., до окончателното й
изплащане;сумата от 506, 99 лева –
договорна лихва за периода от 02.09.2015 г. до 20.07.2016 г., и сумата от 119, 36 лева – лихва за забава за периода от 03.09.2015 г. до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
30.09.2016 г., за принудителното изпълнение на които вземания
е издадена
Заповед № 119/19.04.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. дело № 207/2017 г. по описа на
Районен съд – Първомай, І състав.
Жалбоподателят моли съда да отмени решението
на районния съд в обжалваната част по съображения изложени в жалбата.
Въззиваемата страна „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: *********
чрез юр.А.Р. -
счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди решението на съда.
Претендира разноски и присъждане на юрисконсулско възнаграждение.
В жалбата са изложени
оплаквания, че: 1.неправилно РС е приел, че цесията е съобщена на длъжника –
счита, че цесията не му е съобщена нито от стария, нито от новия кредитор,
т.е., че ищецът не е доказал качеството си на кредитор по отношение на
ответника; 2. Вземането по договора за заем е с краен срок за плащане –
20.07.2016 г., поради което не е съществувало към датата на цесията –
16.01.2015 г., тъй като предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи,
а само съществуващи вземания; 3. Не се доказало по делото предаването на
заемната сума - в договора е записано, че договорът служи като разписка за
получената от длъжника сума, но не се доказало предаването й.
В отговора на ВЖ са направени
доводи, че договорът за цесия поражда своето действие между страните независимо
от волята на длъжника по прехвърляното вземане;длъжникът е уведомен за цесията
с уведомително писмо на адреса, посочен в договора за кредит – чрез пощата; от
пощенската разписка се установявало, че ув.писмо не е получено от длъжника,тъй
като той не го е потърсил; счита, че няма пречка цедента да упълномощи
цесионера да уведоми длъжника за цесията; счита,че длъжникът е уведомен за
цесията с връчване на исковата молба ведно с приложените към нея писмени
доказателства.
Предвид доказателствата съдът
установи следното:
На 13.08.2015 г. между Л.Л. и
„Микро кредит „АД е подписан договор за заем ****/13.08.2015 г., от който е видно,
че Л.Л. е получил заемната сума 2600лв., която се е задължил да изплаща на 48
седмични вноски по 65,18 лв., съгласно приложения погасителен план, при
фиксиран лихвен процент от 40,67%, ГПР – 49,96%. В договора е записано, че с
подписването му заемополучателят удостоверява, че е получил заемната сума,
както и че е уведомен за ОУ към договора . от приложениет ОУ е видно, че същита
се подписани от заемополучателя на всяка страница, поради което съдът намира,
че същият е запознат с тях и ги е приел. Съгласно чл.21 ОУ- заемополучателят
дава съгласието си заемодателят да има право да прехвърли вземането на трети
лица по всяко време след сключавеното на договора за заем без предварително
съгласие на заемополучателя/л.11 от д.РС/, а съгласно чл.23 от ОУ – всички
съобщения до кредитополучателя се считат получени и узнати от него ако са
изпратени на посочения от него адрес в искането му за кредит; От приложения
погасителен план е видно, че падежът на последната вноска е 20.07.2016 г. С ИМ
ищецът е представил рамков договор за цесия от 16.01.2015 г. и приложение №1
към него от 10.12.2015 г., от които е видно, че кредитодателят е цедирал
вземането си по процесния договор за заем с Л.Л./л.22-26 и л.32/. С писмо с
обратна разписка, подадено от Агенцията за събиране на вземания до длъжника е
видно, че съобщението за прехвълянето на вземането до Л. се е върнало с
отбелязване от 13.01.2016 г., че се е върнало непотърсено от него. На л.36от
д.РС е прието пълномощното, от цедента, с което е упълномощен цесионера да
уведоми всички длъжници за сключения на 16.01.2015 г. рамков договор за цесия,
по силата на който вземането към конкретния длъжник, произтичащо от договор за
заем с цедента, се прехвърлят на цесионера –АСВ, като му се дава право да
извършва всички необходими действия за надлежно уведомяване на длъжника. На
13.04.2017 г. цесионера е подал заявление по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№207/2017 г.
на РС-Първомай, а след постъпилото възражение по чл.414 ГПК, на 09.06.2017 г.
цесиорерът е подал ИМ срещу длъжника Л.Л.,
с която е предявил установителен иск по чл.422 ГПК за признаване на
вземането.
След като кредитополучателят е
получил заема по договор ****/13.08.2015 г., сключен с „Микро Кредит“АД, върху
него лежи доказателствената тежест да докаже, че е платил вноските по
погасителния план. По делото е допусната и приета ССЕ, изпълнена от в.л.М. П. –
заключение от 20.03.2018 г., неоспорена от страните, от което се установява, че
неплатения остатък по договора е в размер на 2555,15 лв. и 506.99
лв.-възнаградителна лихва за периода от 02.09.2015 г.- 20.07.2016 г., а
обезщетението за забава за периода от 03.09.2015 г. до подаване на заявлението
по чл.41 ГПК – 158,34 лв. Въззивникът не е ангажирал доказателства по делото за
плащането на посочения неплатен остатък и договорена лихва, поради което следва
да бъде признато за установено по отношение на въззивника, че дължи исковата
сума.Тъй като ищецът е претендирал мораторни лихви в размер на 119,36 лв.,
следва да му се присъдят в поискания размер.
Съгласно чл.11,ал.1 ЗПК –ДПК
се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити; съгласно
чл.11,т.7-договора трябва да съдържа общия размер на кредита и условията за
усвояването му, ГЛП,ГПР и общата сума дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за
кредит/т.10/, условията за издължаване на кредита, в т.ч. погасителен план, от
който да видно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски/т.11/; съгласно чл.11,т.12 – потребителя да е информиран
за правото при погасяване на главницата да получи извлечение от сметката;
съгласно чл.11,т.20 –възможността за отказ от договора, срокове и условия; да е
посочен лихвения процент на ден или да е конкеретизиран начинът на определяне
на лихвата при отказ от договора.
За да уважи иска в частта за претендираната
главница, първоинстанционния съд е приел, че
на основание чл. 22 от ЗПК договорът е действителен, защото договорът за
паричен заем е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, спазени са
императивните изисквания на чл.11, ал.1,т.10,т.11,т.12 и т.20 от ЗПК, които изводи се
споделят и от въззивния съд.
По отношение на направените
оплакавния и доводи във въззивната жалба ПОС намира следното:
ПОС намира за
неоснователно възражението на въззивника, че неправилно РС е приел, че цесията е съобщена на
длъжника – счита, че цесията не му е съобщена нито от стария, нито от новия
кредитор, поради следното:
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредитора може да прехвърли своето
вземане на трето лице, а чл. 26, ал. 1 от ЗПК изисква това да бъде изрично
уговорено в договора за потребителски кредит, което страните са уговорили в чл.
21 от Общите условия. Съгласно чл. 99,ал.2 от ЗЗД с постигане на съгласието
между страните, прехвърленото вземане преминава върху приобретателя с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното,
а съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД -спрямо длъжника прехвърлянето
произвежда действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор,
който съгласно чл. 99, ал. 3, пр.1 от ЗЗД следва да уведоми длъжника /освен в
хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗПК, когато по съглашение с цесионера, стария
кридитор продължава да администрира кредита/. Задължението на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задържение, но взакона няма
специални изисквания заначина, по който следва да бъде извършено уведомлението,
поради което с получаване на ИМ с приложенията /в т.ч. и договорът за цесия/,
ответникът следва да се счита уведомен – в т.см. и съд.практика –
р.№123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№12/2009 г., 2 ТО; Старият кредитор има
право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник – в т.см. е съд.практика на ВКС –р.№137/02.06.2015 г. по
гр.д.№5759/2014 г. на ВКС, 3 ГО.
С Приложение № 1/10.12.2015 г. (л. 31 – л. 32) към рамковия договор
съдоговорителите са се споразумели за цедиране на вземанията на „Микро Кредит”
АД срещу Л., индивидуализиране по основание, вид и размер. Доказателство за
цесията е и писменото й Потвърждение (л. 30) от цедента.
ПОС намира за
неоснователно възражението на въззивника, че сделката е нищожна /чл. 26, ал. 2,
пр.1 от ЗЗД/, тъй като с нея се отстъпвали бъдещи права. Това е така, тъй като
към момента на цедиране на вземането с Приложение № 1/10.12.2015 г. (л. 31 – л. 32),
Договор за заем ***/13.08.2015 г. е
скючен и цедента е имал вземане по него. Съгласно разядненията, данени в Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. №8/2017 г., ОСГТК, обстоятелството, че към деня на прехвърлянето са
падежирали не всички, а 16 анюитетни погасителни вноски е без значение, тъй
като изискуемостта на задълженията, е ирелевантна за тяхното възникване.
От представеното
Пълномощно (л. 36) е видно, че ищцовото дружество е упълномощено от цедента
„Микро Кредит” АД да уведомява от негово име всички длъжници за прехвърлянето,
поради което ищецът е изпратил уведомлението до
Л. чрез „Български пощи” ЕАД на постоянен адрес:***.
Неоснователно е и
оплакването, че не се доказало по делото предаването на заемната сума, тъй като в договора е
записано, че с подписването му заемополучателя удостоверява, че е получил
заемната сума.
По изложените съображения ПОС
намира, че ВЖ е неоснователна, искът е основателен и доказан за сумата от
9858,02 лв. – от вноска № 14 до вноска
№72 включително от погасителния план
/л.12 от д.РС/ и следва да се уважи.
До същият извод е достигнал и
районния съд, поради което решението му е правилно и законосъобразно иследва да
се потвърди в обжалваната част.
В останалата необжалвана част
решението е влязло в сила.
С оглед изхода на делото
въззиваемият има право на разноски пред ПОС. Такива са поискани и се присъждат
в размер на 350 лв.- юриск.възнаграждение.
Воден от горното съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№32/13.04.2020 г., постановено по гр. дело №304/2017г. по описа на Районен
съд-гр.Първомай, 2 гр.състав.
ОСЪЖДА Л.Н.Л., ЕГН: **********, с посочен адрес: *** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, разноските по делото пред ПОС за юрисконсулско
възнаграждение в размер на 350 лева.
Решението е окончателно.
Председател: Членове:1.
2.