№ 3286
гр. София, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20241100506790 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 20.12.2023г., постановено по гр.д. № 50525/2022г. по описа
на СРС, ГО, 127 състав, е уважен предявеният от Т. Г. М. срещу Столична
община иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 2 400 лева – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие
ухапване по крака от безстопанствено куче на 17.05.2022г. в района на „Южен
парк“, вход-изход откъм МОЛ “Парадайс”, ведно със законната лихва от
датата на увреждането – 17.05.2022г. до окончателното изплащане. Със
същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над сумата от 2
400 лева до пълния предявен размер от 4 000 лева.
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Т. Г. М., в която
са изложени оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон при
определяне размера на дължимото обезщетение. Конкретно се сочи, че съдът
не е обсъдил в пълнота събраните по делото писмени и гласни доказателства и
е присъдил занишен размер на обезщетението. Излага, че за един месец е бил
назначен домашно-амбулаторен режим на лечение поради констатираната
1
временна нетрудоспособност. Освен това в резултат от ухапването се
активирала стара травма на същия крак, което е довело до невъзможност да се
придвижва самостоятелно за около един месец, имала е сериозни и
непрестанни болки. Наложило се да прави раздвижвания и масажи, а раните
от ухапването не били напълно зараснали и към настоящия момент. Счита, че
първоинстанционният съд не е отчел изпитания от нея страх и ужас от
нападението, който продължава и до днес – страхува се да излиза сама от
вкъщи, често се стряска, кара колегите й да я изпращат до дома й, за да не
върви сама. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението
в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да
се уважи в цялост.
Насрещната страна Столична община оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита, че първоинстанционният съд е взел предвид всички
относими и допустими доказателства по делото, включително е съобразил
особеностите на конкретния случай при определяне на справедливия размер
на присъденото обезщетение. Освен това са релевирани доводи, че
предявеният иск е изцяло неоснователен, тъй като ищцата не е провела пълно
и главно доказване на твърденията си за станалия инцидент, неговия
причинител и претърпените болки и страдания. Направено е искане за
потвърждаване на решението в обжалваната му част.
По делото е подадена въззивна жалба и от ответника Столична община
срещу първоинстанционното решение, в частта, в която е уважен предявеният
иск. В жалбата са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните
от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния
закон. Конкретно се твърди, че ищецът не е доказал по реда на пълното и
главно доказване твърдението си, поставено в основанието на предявения иск,
че кучето е безстопанствено. Счита, че събраните по делото гласни
доказателствени средства са производни и не установят по несъмнен начин
спорните обстоятелства. На следващо място, развити са съображения, че
неправилно съдът е приел, че общината не е изпълнила задължението си за
предприемане на необходимите действия за предотвратяване на агресивното
поведение на безстопанствените кучета, за тяхното настаняване в приюти и
осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране
2
животни. Сочи, че по делото е представена Общинска програма за овладяване
на популацията на безстопанствените кучета за 2012-2016г., което налага
извод, че не е налице противоправно бездействие. Излага, че ответникът е
изпълнил всички установени в ЗЗЖ и в ЗВМД задължения. В този смисъл
поддържа, че обстоятелството дали предвидените в законите мерки са
адекватни и ефективни и дали са постигнати целите и задачите на Общинската
програма, е ирелевантно за спора. Счита, че при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, е нарушен принципът за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради обстоятелството, че същото е
присъдено в завишен размер. Не било съобразено, че възстановителният
период е кратък; че няма данни за проведено лечение и закупени
медикаменти, което сочи на еднозначен извод, че възстановяването е протекло
бързо; няма данни за настъпили усложнения. По тези съображения счита, че
не са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на
ответната община и първоинстанционното решение следва да се отмени в
обжалваната му част.
Въззиваемият Т. Г. М. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в
правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа,
че предявената претенция е доказана въз основа на събраните писмени и
гласни доказателствени средства, както и с оглед заключението на приетата
съдебно-медицинска експертиза. Аргументира становище, че по делото е
установено, че предприетите от общината мерки са крайно недостатъчни, а
упражняваният контрол е занижен и неефективен. По тези съображения е
направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
3
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане
на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие ухапване от
безстопанствено куче.
Ищецът твърди претърпени имуществени и неимуществени вреди от
ухапване от безстопанствено куче на територията на Столична община. Сочи,
че вредоносното деяние е настъпило поради неупражняване /бездействие/ на
възложената на администрацията на СО дейност по изолиране на
безстопанствените кучета и овладяване на популацията им. Ето защо се
претендира отговорността на ответника за бездействия на негови служители
при или по повод извършване на определена работа - чл. 49 от ЗЗД. Съобразно
константната съдебна практика (ППВС № 7/1959 г. и др.) юридическите лица
отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, но не и на
основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите, причинени от
техни работници, служители или други физически лица, на които са
възложили работа по силата на граждански договор и тогава, когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице
несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица (в този
смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959 г.).
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази
отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД
този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от
вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е
необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по
възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи
/деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между
деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от
изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез
4
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с
него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане
вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в
тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността
не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а
представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка
между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи
от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия
обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест.
Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е
противоправно бездействието, то на деликвента трябва да е предписано
нормативно задължение за действие. Следователно, за да е противоправно
бездействието на служители на Столична община, то трябва да има правна
норма, която да ги задължава да извършват дейност по превенция за
изолиране на безстопанствени кучета.
В контекста на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди,
причинени от ухапване от безстопанствени кучета, от значение е дали прекият
причинител на деликта (служител или служители на общината, отговарящи за
изпълнение на задълженията й по 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1
ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ) е положил дължимата грижа, като ако това
не е сторено общината отговаря по чл. 49 ЗЗД /в този смисъл решение №
488/07.08.2012г. по гр.д. № 899/2010г. на ВКС, ІV ГО; решение №
368/18.11.2015г. по гр.д. № 2045/2015г. на ВКС, ІV ГО; решение №
308/03.01.2018г. по гр.д. № 1068/2017г. на ВКС, ІV ГО; решение №
50151/19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г. на ВКС, ІІІ ГО/. Общината може да
се освободи от отговорност като докаже, че предписаните от Закона за защита
животните /ЗЗЖ/ действия са осъществени с дължимата грижа - изпълнени са
мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, за тяхното
агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват
финансовите, организационни и други възможности на общината.
5
На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че на
17.05.2022г., около 12, 10 часа, в района на „Южен парк“ в гр. София, вход-
изход откъм МОЛ “ПАРАДАЙС”, ищцата Т. Г. М. е била нападната в гръб,
съборена на земята и ухапана в областта на лявата подбедрица от куче, като са
й причинени следните травматични увреждания: кръгла рана по задно-
вътрешна повърхност на средната трета на лява подбедрица, с характеристики
на разкъсно-контузна рана. Тези обстоятелства се установяват и от събраните
по делото писмени и гласни доказателствени средства. От приетата като
компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-медицинска
експертиза, която преценена по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира,
се установява, че травмите са характерни по вид, форма и морфологична
конфигурация, за въздействие от кучешките зъби при ухапване от куче,
поради което те отговарят на получени по време и място, за които се твърди в
исковата молба, а именно в резултат на ухапвания от куче при инцидента.
Вещото лице е посочило, че подобни травми водят до изявени болки,
страдания, временни функционални смущения, като при благоприятно
протичане на оздравителния процес и липса на усложнения, възстановяване
настъпва за около 3-4 седмици след инцидента. За травмите от ухапване от
куче е много често настъпване на възпалителни усложнения, поради
продължително бактериално замърсяване, проникващо в дълбочина на меки
тъкани на подкожието. Поради това при травми от ухапване от куче винаги е
налице сравнително по-продължителен от средностатистическия
възстановителен период. В заключението е посочено още, че на пострадалата
е приложено лечение с обработка на нараняванията, поставена е
противотетанична ваксина и наложена превръзка, назначено е антибиотично
лечение, насочена е за противобясна ваксина. При извършен контролен
преглед на 31.05.2022г. е било констатирано развитие на възпалителни
промени, като е било продължено антибиотичното лечение, включително е
било препоръчано лечение със специализиран масаж. Вещото лице е
направило извод, че теоретично не може да се изключи възстановителният
процес да е пролонгиран, особено ако травмата е нанесена на предварително
увреден крак в областта на подбедрицата при друг инцидент. Формирано е
заключение, че при тези данни не може да се очаква да има последици от
травмата, освен малък белег от раната в областта на подбедрицата.
По делото е налице спор относно обстоятелството дали кучето, което е
6
нападнало ищцата, е безстопанствено, респ. дали общината чрез своите
поделения и служби е изпълнила нормативно установените задължения за
упражняване на надзор върху бездомните кучета, както и дали те са положили
необходимата грижа за овладяване на популацията на бездомните кучета на
територията на общината, за да бъдат предотвратявани нападения
на кучета над гражданите.
По въпроса относно разпределението на доказателствената тежест за
установяване на обстоятелството, че кучето, причинител на вредите, е
безстопанствено, е формирана трайна съдебна практика на ВКС, застъпена в
следните решения по чл. 290 ГПК: решение № 308/03.01.2018г. по гр.д. №
1068/2017г. на ІV ГО на ВКС; решение № 377/27.04.2009г. по гр.д. №
5682/2007г. на ВКС, ІV ГО; решение № 50151/19.10.2022г. по гр.д. №
2598/2021г. на ВКС, ІІІ ГО, която се споделя и от настоящия съдебен състав. В
същата е прието, че тежестта за доказване на факта, че кучето е
безстопанствено, е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението му,
доказването следва да е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени
средства, в това число и свидетелски показания за външния вид на кучето,
неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е
наблюдавано - преди, по време и/или след инцидента.
За установяване на това спорно релевантно обстоятелство в
първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени
средства чрез разпит на свидетелката Д.С., чийто показания следва да се
кредитират като отразяващи непосредствени възприятия относно
релевантните обстоятелства, същите са логични и не са опровергани от други
доказателства по делото. От същите се установява, че тя е очевидец на
инцидента – била е на около 70-100 метра от ищцата, когато е видяла, че едно
куче е скочило върху гърба на Т.. Свидетелката описва кучето като средно
голямо, черно, високо до коляното, което е имало малки кученца. Това куче е
било без каишка, нямало е човек около него, било е безстопанствено.
Посочените обстоятелства, които, при спазване на житейската логика и при
съобразяване на факта, че същите не са опровергани от други доказателства,
обосноват заключение, че кучето е било безстопанствено. Липсват данни
кучето да е имало стопанин или лице, под чийто надзор се е намирало,
напротив – установява се, че е било само на входа на парка, заедно с малки
7
кученца, без човек наблизо и очевидно не е имало каишка. В случай, че
ответната община твърди, че процесното куче е имало свой стопанин, именно
тя е следвало да проведе насрещно /непълно/ доказване, каквото в случая не е
проведено. Нещо повече, от представеното по делото писмо от ОП
“Екоравновесие” от 21.06.2022г. се установява, че във връзка с подаден от
ищцата сигнал, дружеството е извършило на 17.05.2022г. проверка и е
заловило и настанило във ветеринарна клиника описаното куче, което е било
установено в района на “Южен парк”. Посоченото изявление следва да се
цени като извънсъдебно признание относно обстоятелството, че кучето,
нападнало и ухапало ищцата, е било безстопанствено.
По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че ищцата е
провела пълно и главно доказване на твърдението, че е нападната и ухапана от
безстопанствено куче. Релевираните от въззивника възражения са
неоснователни.
По въпроса дали общината носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за вреди,
причинени от безстопанствени кучета, дори ако е създала нормативна и
фактическа организация за контрол по отношение на тези кучета, е формирана
практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав. В решение
№ 50151 от 19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г. на ІІІ ГО е дадено принципно
разрешение, че общината може да се освободи от отговорност само ако
докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение, а именно задълженията на
общината по чл. 41, ал. 1, чл. 42, чл. 47, ал. 1, чл. 50, т. 2 и чл. 59 ЗЗЖ са
изпълнени с дължимата грижа - взети са мерки за овладяване на популацията
на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са
съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни
и други възможности на общината.
Съгласно чл. 40, ал. 3 и ал. 4 ЗЗЖ общинските съвети приемат програми
за овладяване популацията на безстопанствените кучета и предвиждат
средства за изпълнението им, като кметовете на общини организират
изпълнението на тези програми и ежегодно внасят отчет за тяхното
изпълнение пред изпълнителния директор на Българската агенция по
безопасност на храните. В ЗЗЖ са предвидени редица задължения на
общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета,
като целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места,
8
тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът
предписва, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор
всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането,
обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в
изградени и стопанисвани от тях приюти /чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ/. Следователно,
основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти -
арг. чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска те да бъдат
връщани на местата, от които са взети - чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Ако е било проявено
агресивно поведение от безстопанствени кучета, то тогава се касае до грешна
преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са
взети, вместо да ги настанят в приюти. Следователно, надзорът и грижите по
отношение на безстопанствените кучета са възложени на общините чрез
техния изпълнителен орган - кмета. Всички безстопанствени кучета са под
надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях мерки
същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората,
независимо от вида на тези мерки /дали чрез настаняване в изолатор или чрез
връщане по места/. Бездействието на длъжностните лица на ответника по
изпълнение с дължимата грижа на възложените им със закон задължения е
противоправно. В тази връзка следва да се има предвид, че установеното по
делото обстоятелство, че безстопанствено куче е проявило непредизвикана
агресия и е наранило човек, само по себе си означава, че общината чрез своите
органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ.
Рискът от връщането на безстопанствените кучета на местата, от които са
взети /прилагането на мярката по чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ/ е изцяло в тежест на
общината, тъй като е длъжна да гарантира, че поведението на кучетата няма
да е опасно за здравето и живота на хората, тъй като те са под нейния надзор и
грижи съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2-ро от ЗЗЖ.
Задълженията на СО по повод безстопанствените животни, вкл. кучета,
са нормативно установени в ЗЗЖ, който в редакцията на чл. 41, чл. 47, чл. 49,
чл. 50 и чл. 59 към 16.10.2021г. /датата на увреждането/ предвижда
задължения на общините за: 1/ овладяване популацията на безстопанствените
кучета чрез приемане на програми и предвиждане на средства за
изпълнението им; 2/ надзор върху безстопанствените кучета чрез
настаняването им в приюти, кастриране, обезпаразитяване и ваксинирането
им срещу бяс; 3/ надзор и грижа за върнатите по места кучета; 4/ вземане на
9
мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или
животни; 5 / контрол върху кучетата и приютите чрез периодични проверки и
проверки по сигнали.
В конкретния случай по делото е установена проявата на агресивно
поведение на куче, за което се твърди, че като безстопанствено, е под надзора
на общината. Подобна проява свидетелства за бездействие от страна на
общината по отношение на задължението й по чл. 50 т. 2 ЗЗЖ да вземе мерки
за предотвратяване на подобни прояви. В тежест на ответната община е да
докаже, че е осъществила така вмененото й задължение с дължимата грижа
т.е. набелязала е адекватни за целта мерки и упражнявайки законовите си
правомощия, е направила необходимото според възможностите си за
изпълнението им. Подобно доказване не е проведено. В подкрепа на
възражението си, че не е бездействала, ответната община е представила по
делото програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на
територията на СО 2012-2016г., решение № 38 от 08.02.2018г. на СОС, с което
е дадено съгласие да бъде продължено изпълнението на същата програма до
приемането от Министерски съвет на Национална програма за овладяване
популацията на безстопанствени кучета; справка за дейността на ОП
“Екоравновесие” от 2015г. до 2022г.; годишен отчет на ОП “Екоравновесие” за
2019г., 2020г. и 2021г. Сред целите на посочените програми липсва такава за
овладяване агресивното поведение на безстопанствените кучета. Като метод за
разрешаване на проблема с тях е предвидена единствено евтаназията им и
връщане по места само на неагресивните и здрави кучета. Евтаназията на
кучета, чието агресивно поведение представлява опасност за хора и животни,
е предвидена и като мярка за изпълнение на целите по програмата. В отчета на
изпълнението на мерките по програмата липсват каквито и да е данни във
връзка с изпълнението на тази мярка. Или представените по делото
доказателства са негодни да установят какви мерки, извън евтаназията, са
набелязани от общината в изпълнение на задължението й да надзирава,
предотвратява и контролира агресивното поведение на безстопанствените
кучета спрямо хората, както и дали, и в какви случаи, е предприемана
единствено предвидената мярка - евтаназиране. Така по делото е останало
недоказано, както че ответникът е набелязал адекватни на правомощията си
по чл. 50 и чл. 59 ЗЗЖ мерки, така и че е предприел изпълнението им, поради
което, в приложение правилата за разпределение на доказателствената тежест,
10
следва да се приеме, че е налице противоправно бездействие, което е
основание за ангажиране отговорността на СО по чл. 49 ЗЗД.
Не са налице предпоставки за освобождаване от отговорност на
ответника, след като не е могъл да предотврати появата на агресивно
безстопанствено куче в оживен общински парк. По делото е доказано
виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение на СО чрез
своите служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по
улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради
което е установен фактическият състав, обуславящ възникването на
обезпечитeлно-гаранционната отговорност на ответната община за
противоправното бездействие на нейни служители - по реда на чл. 49 ЗЗД.
От показанията на разпитания по делото свидетел Ф. П. се установяват
данни относно състоянието на пострадалата непосредствено след ухапването
и по време на оздравителния процес. Свидетелят П. е годеник на ищцата и има
непосредствени и трайни възприятия относно релевантните за спора
обстоятелства. От неговите показания се установява, че тя е изпитвала болки
около 1 месец след инцидента, като в този период е била в болнични за
временна неработоспособност, трудно се придвижвала, имала дърпане и
изтръпване на увредения крак. При ставане изпитвала болка, не можела сама
да се изкъпе и да си върши домакинската работа. По предписание на лекарите
трябвало да прави рехабилитация. След инцидента изпитвала тревожност,
когато види куче се криела зад свид. П., той я изпращал и посрещал от работа,
когато има възможност за това. В същия смисъл са и показанията на свид.
Силянова, която работи заедно с ищцата и има преки наблюдения относно
начина, по който се е отразил инцидентът на ежедневието и психическото
състояние на Т. М.. От нейните показания се установява, че ищцата
отсъствала дълго от работа след нападението, както и че започнала да изпитва
силен страх от кучета, и се притеснявала да излиза сама навън.
По делото е установено причиняването на неимуществени вреди,
изразяващи се в болка, страдания, стрес и безпокойство. Налице е и
причинно-следствена връзка между противоправното поведение на
общинските служители и причинените вреди. Описаното по-горе бездействие
на длъжностни лица при ответника се явява непосредствена причина за
претърпените от ищцата неимуществени вреди. Освен това деянието се явява
11
и виновно предвид неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск за
неимуществени вреди е доказан по основание. При определяне на размера на
дължимото обезщетение съдът съобрази следното:
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС № 4/68 г. е разяснено, че
понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие.
То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва в най-пълна
степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото
действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат
да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му,
обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване
състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания,
загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е
длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер
обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Такива
факти, наред с изброените в Постановлението, са и продължителността на
лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и
трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да
продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално
положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение
съставлява необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има
на практика реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да
бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни относими
обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от
него.
При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът съобрази
следното:
В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд, макар
да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищцата
неимуществени вреди, не е оценил в достатъчна степен релевантните
обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, като така се
12
е стигнало до несъответствие на преценката на съда относно дължимия
размер на обезщетението за неимуществени вреди с критерия за
справедливост по чл. 52 ЗЗД. Решаващият състав не е отчел като
обстоятелство, налагащо определянето на по-висок размер на обезщетението,
установените особености на конкретния случай, а именно: че при получената
от ищцата рана е констатирано две седмици след инцидента наличието на
възпалителни промени, което е наложило продължване на приема на
антибиотик; проведените оздравителни процедури за лечебен масаж с оглед
наличието на оток в областта на раната /което обстоятелство не е оспорено от
ответника/; продължителността на оздравителния процес – 1 месец, по време
на който ищцата е била в отпуск за временна неработоспособност и е
изпитвала затрудения в бита и домакинството, включително е имала нужда от
помощ за къпане; не е съобразена и интензивността на изпитания ужас от
самото нападение и установеното продължаващо чувство на страх при вида на
куче, повишена тревожност и негативни душевни преживявания.
При съблюдаване на обществения критерий за справедливост /чл. 52
ЗЗД/, и с оглед претърпените болки и страдания от увреждането – в случая се
установи същите да са били изявени и са довели до временни функционални
смущения продължителността на възстановителния период – по-дълъг от
обичайния; проведеното лечение, включващо поставяне на ваксини,
превръзки, прием на антибиотик, както и лечебни масажи; наличието на малък
белег на мястото на ухапването; обстоятелствата, при които е причинена
увредата – нападение през деня, в гръб и на обществено място, което
безспорно е от естество да предизвика силен ужас и шок; преживения стрес,
съпроводен със продължително състояние на страх за излизане сама от вкъщи,
неудобството в бита и ежедневието на ищцата за период от 1 месец, както и
обществено-икономическите условия в страната към датата на инцидента,
настоящият съдебен състав счита, че за да бъде постигнат справедлив баланс
между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда
съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, следва да се
определи обезщетение в размер на 4 000 лева. Присъдената сума е близка по
размер до тези, присъждани от ВКС по сходни казуси.
С оглед изложеното първоинстанционното решение следва да се отмени
в частта, в която е отхвърлен предявеният иск и да се постанови друго, с което
претенцията да се уважи в пълен размер от 4 000 лева. Решението, в частта, в
13
която е уважен предявеният иск до размер на сумата от 2 400 лева, следва да
се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в полза на
въззивника-ищец следва да се присъдят сторените по делото разноски за
заплатена държавна такса по подадената въззивна жалба и адвокатско
възнаграждение.
Насрещната страна е релевирала възражение за прекомерност на
претендирания адвокатски хонорар от 850 лева, което преценено по реда и при
условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. За да стигне до този извод
съдът съобрази следното:
Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се
определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата
и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според
задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото
тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./,
защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в
смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда
при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са
действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от
вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от
страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране
нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е.
14
адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат
категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
850 лева е прекомерно. В случая делото е с ниска фактическа и правна
сложност; не са събирани нови доказателства; проведено е едно съдебно
заседание; положеният от адвоката труд са изразява в подаване на въззивна
жалба, отговор на въззивната жалба и писмено становище по същество на
спора, без участие в съдебното заседание. При съобразяване на изложеното се
налага извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение
следва да се намали до размер на сумата от 700 лева.
С оглед изложеното в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят
разноски в общ размер на 732 лева, от които 32 лева за заплатена държавна
такса и 700 лева адвокатско възнаграждение.
Предвид изхода на спора в полза на ищцата следва да се присъдят
допълнително разноски, сторени в първоинстанционното производство, които
възлизат на сумата от още 504 лева.
Ответникът не е претендирал разноски в производството пред СРС,
съответно такива не са присъждани с обжалваното решение.
С оглед цената на предявения иск и предвид ограничението по чл. 280,
ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 21150 от 20.12.2023г., постановено по гр.д. №
50525/2022г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от Т. Г. М. срещу Столична община иск с правно основание чл.
49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди за разликата над сумата от 2 400 лева до пълния предявен размер от 4
000 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Столична община, гр. София, ул. „Московска“ № 33 да
заплати на Т. Г. М., ЕГН **********, гр. София, жк “Обеля 2”, бл. **** по иск
с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД допълнително сумата от още
1 600 /хиляда и шестстотин/ лева /разлика между присъдения с
15
първоинстанционното решение размер на обезщетението от 2 400 лева и
приетия за справедлив от въззивния съд размер от 4 000 лева/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищцата
болки и страдания, психически и емоционален стрес вследствие от ухапване
по крака от безстопанствено куче на 17.05.2022г. в района на „Южен парк“,
вход-изход откъм МОЛ “Парадайс”, ведно със законната лихва от датата на
увреждането – 17.05.2022г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 21150 от 20.12.2023г., постановено по
гр.д. № 50525/2022г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА Столична община, гр. София, ул. „Московска“ № 33 да
заплати на Т. Г. М., ЕГН **********, гр. София, жк “Обеля 2”, бл. **** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК допълнително сумата от още 504 /петстотин и
четири/ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство, както
и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 732
/седемстотин тридесет и два/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16