Р
Е Ш Е Н И Е
№
258
гр. Кюстендил, 31.03.2020 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Кюстендилският районен съд,
гражданска колегия, в открито заседание на единадесети март две хиляди и
двадесета година, в състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АНДРЕЙ РАДЕВ
при участието на съдебният секретар
ЯНКА АНГЕЛОВА, като разгледа
докладваното от съдия РАДЕВ гр.д. № 1210/ 2018 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
„ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК:*********, адрес на управление на дейността - гр. София,
ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, чрез адвокат И. В., е предявило
против Е.Х.Т., ЕГН ********** *** и настоящ такъв – гр. София, р-н „Красно
село“, ул. „Ястребец“ № 26А, ет.5, иск да бъде признато за установено по
отношение на ответника наличието на вземането на ищеца по заповед за изпълнение
на парично задължение по ч. гр. д. № 2520/2017 г. КРС за сумата от 1485.71 лева
представляваща сбора от неплатени месечни абонаментни такси и договорна неустойки
по договор за мобилни услуги с предпочетен номера ++359*********, неплатена
месечна абонаментна такса и неустойка по договор за мобилни услуги с
предпочетен номер +3598944502823 и неплатени вноски по договор за лизинг към последния,
считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на
вземането.
Претендират
се и сторените разноски в заповедното и настоящото производства.
В срока по
чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор като оспорва исковата
претенция в нейната цялост по подробно изложени съображения.
КРС, след като обсъди събраните по делото доказателства
приема за установено следното:
Не се спори между страните като е
видно от договор за мобилни услуги от 04.09.2015 г. /л.6-8/и договор за мобилни
услуги от 20.12.2015 г./л.13-15/, сключени между ищеца назован
"оператор" и ответника назован "потребител", че същите
постигнали съгласие операторът да предоставя услуги чрез своята обществена
мобилна наземна мрежа за предпочетен номер съответно ++359********* и
++359*********, които ответникът да заплаща, съгласно избрания от абоната
тарифен план, посочен в т. 5 от договорите, а именно: 29,99 лв. – месечна
абонаментна такса за договора от 04.09.2015 г. и 19.99 лв. - за договора от
20.12.2015 г.
С подписването на договорите, абонатът декларирал /л.22/, че е запознат и
са му предоставени Общите условия /л.23-29/, съставляващи неразделна част тях.
Страните са постигнали съгласие, че първият договор влиза в сила от 04.09.2015
г. и е със срок на действие до 04.09.2017 г., а втория влиза в сила от
20.12.2015 г. и е със срок на действие 20.12.2017 г.В т. 11 от договорите е
уговорено, че ако в случай на прекратяване на ползване на услугите,
предоставени от оператора на потребителя с горепосочените мобилни номера през
първоначалния срок, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи
неустойка в размер на сумата на стандартните за съответния абонаментен план
месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.
На 20.12.2015 г. бил сключен договор за лизинг /л.17/между същите страни,
от който се установява, че ищецът, в качеството си на лизингодател предоставил
на ответника –лизингополучател устройство марка TABLET, модел SAMSUNG Galaxy TAB A 9.7 White на стойност 588.57 лева с вкл. ДДС, която следвало да бъде платена на 23 месечни вноски с размер
25.59 лева с вкл. ДДС всяка. С подписване на договора, лизингополучателят
декларирал, че лизингодателят му е предал устройството, предмет на договора. В
чл. 12, ал. 2 от Общите условия на договора за лизинг,представени като
доказателство /л.18/ е уговорено, че месечните вноски и другите дължими
възнаграждения стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на
договора/ договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги сключени
от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно
тези договори плащания.
За
дължими от ответника суми за периода 15.11.2015 г.14.02.2016 год. ищецът
изготвил ф-ри № № **********/15.12.2025 год.,№**********/15.01.2016 год. и №
**********/15.02.2016 год.Няма доказателства сумите по тези фактури да са
платени от ответника.
В Общите условия на "Теленор България" ЕАД за взаимоотношенията
с потребителите на електронни съобщителни услуги е предвидено, че когато
потребител, с вече сключен и действащ индивидуален договор, сключи нов
индивидуален договор, всички използвани от него услуги преминават на обща
сметка и се заплащат по една фактура – т. 18. Съответно т. 23, б. "б"
и "в" от Общите условия предвиждат абонатите да заплащат месечния
абонамент, който се предплаща от потребителя ежемесечно, в размери съобразно
избрания от потребителя абонаментен план/програма/пакет, и месечна цена за
ползвани услуги, представляваща сумата от стойността на всички услуги, ползвани
от потребителя през дадения месец. В т. 26 и т. 27 от Общите условия е
предвидено при ползване на услуги чрез индивидуален договор заплащането на
ползваните услуги да се извършва въз основа на фактура, която се издава
ежемесечно на името на потребителя. При сключване на индивидуален договор всеки
потребител – страна по договора бива уведомен за датата от месеца, на която ще
му бъде издавана фактура. Неполучаването на фактурата не освобождава
потребителя от задължението му за плащане на дължимите суми. Плащането на
посочената във фактурата сума се извършва в срока, указан в нея, но не по-късно
от 18 дни след датата на издаването й. В случай, че сумата по фактурата не е
заплатена в срок, Теленор има право да
ограничи и/или спре достъпа на потребителя до услуга/услугите, с изключение на
достъпа до услугите за спешни повиквания, до заплащане на дължимите суми.
Съгласно чл. 19б, б. "в" от Общите условия Теленор има право едностранно да прекрати индивидуален договор,
срочен или безсрочен, в случай че потребителят не е платил дължими суми след
изтичането на сроковете за плащане по индивидуалния договор, съответно съгласно
Общите условия. Няма доказателства за това изготвената от ищеца с дата
15.03.2016 год. последна покана за доброволно плащане /л.34/ до ответницата да
е станяла достояние на последната.
От приложеното частно гр. дело № 2520/2017 г. по описа на РС Кюстендил, се установява, че ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, като издадената заповед
по чл.
410 ГПК е връчена на ответника по реда на чл.
47, ал 5 ГПК.От експ.з-ние вх.№ 5371/02.03.2020 год.,изп.от инж.Б.Х.Х. се установява
съществуване на договорите,сроковете за потребление на услугите.
Горната фактическа обстановка се
установява и доказва от посочените доказателства.
Съобразявайки установеното съдът
счете, че исковете са допустими, а по
същество частично основателни.Мотивите
на съда са следните:
По допустимостта на исковите
претенции:
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл.
415 ГПК е специално и е пряко
обвързано със заповедното по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност произтича
от обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на
заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като целта на исковото производство
е да се установи вземането на ищеца от
ответника - длъжник, така, както същото е заявено в
заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в
заповедното производство
дълг. Тази идентичност е процесуална
предпоставка за допустимост, за наличието на
която съдът следи служебно. При разминаване в
произнасянето на съда по заповедното и
исковото производство,
би се стигнало до недопустимо разминаване в
претенциите /СПН би следвало да се
създаде относно всички съществени елементи на
правоотношенията./ В конкретния случай сочената по-горе идентичност между
страните и предмет е налице, поради което съдът приема, че искът е допустим.
По отношение на установителните искове, с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Предявени са установителни искове, с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установени задължения на
ответника за месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни услуги по
договор за мобилни услуги от 04.09.2015 год. и 20.12.2015 год.
Основателността на предявените, при
условията на обективно кумулативно съединяване, искове за установяване
задължението на ответникът да заплати стойността на месечни абонаментни такси и
потребени далекосъобщителни услуги на обща стойност 82.45 лева, се обуславя от
предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от
съдържанието на което е задължение за заплащане на определена парична сума,
настъпил падеж на това задължение и релевирано неизпълнение от страна на
задълженото лице.
На основание чл.
154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест да установи положителните факти,
представляващи елементи от правопораждащия претенцията му за реално изпълнение
на конкретното облигационно задължение, фактически състав. Неизпълнението на
валидно възникнало задължение е по същността си отрицателен факт, за
доказването на който е достатъчно твърдението на претендиращия реално
изпълнение. Задълженото лице носи доказателствената тежест да установи факта на
изпълнение на договорното си задължение, като при липсата на ангажирани
доказателства в този смисъл, съдът следва да приеме твърдяното неизпълнение за
доказано.
За установяване на възникнало валидно правоотношение между страните следва
да бъдат представени доказателства за правопораждащия го факт, страните и
неговото съдържание. Представените договор за мобилни услуги от посочените
по-горе дати съставляват и установяват юридическия факт, породил облигационни
правоотношения между страните, които са срочни и валидни за срок до 04.09.2017
год. и 20.12.2017 год. В този смисъл за претендирания от ищеца период:
15.11.2015 -14.02.2016 год., отразен във фактурите страните са били обвързани
от облигационно правоотношение за всеки от двата номера.
За да е елемент от същото задължението на ответника да заплати стойността
на потребени далекосъобщетелни услуги, ищецът следва да установи реалното им
предоставяне за процесния период. Представените два броя данъчни фактури не са
подписани от получателя на отразената в тях облагаема доставка. Същите
съставляват частен удостоверителен документ, в който е отразена счетоводна
информация. Съгласно чл.
6, ал. 1 от Закона за счетоводството, даващ легална дефиниция на първичен
счетоводен документ, какъвто е данъчна фактура, същата е носител на информация
за регистрирана за първи път стопанска операция. Данъчната фактура е частен
свидетелстващ документ, който удостоверява данъчно събитие и начислен данък,
която следва да се цени съобразно чл.
182 ГПК.
Действително всяка от фактурите не установява осъществен факт на извършване
на облагаема доставка, което е основанието за заплащане на нейната стойност, но
предвид обстоятелството, че фактурите са съставени от ищеца не с оглед нуждите
на процеса, а ответникът не оспорва факта на потребяване на далекосъобщителните
услуги, съдът намира, че счетоводно отразените стопански операции са извършени
и съответно е възникнало задължението за заплащане на стойността им. Следва да
се изтъкне и това,че ищецът не носи доказателствена тежест за установяване на
потребени мобилни услуги като проведени разговори,кратки текстови съобщения и
др. подобни, тъй като реално предоставената услуга на ответника е по
погасителен план,при които последният дължи вноската независимо от това дали
реално е ползвал или не услугата.
По отношение на изпълнението на задължението, ответникът е изпаднала в
забава, съгласно т. 27 от Общите условия, след изтичане на 18-дневния срок за
плащане, след датата на издаването на съответната фактура (15.11.2015
г.,15.12.2015 г. и 15.01.2016 год.), откъдето следва, че вземанията, предмет на
исковите претенции са с настъпила изискуемост.
Наличието на всички конститутивни елементи от фактическия състав, обуславящ
основателността на претенцията на ищеца, с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД – наличие на валидно правоотношение, елемент от което е задължение за
заплащане на стойността на месечни абонаментни такси и потребени от ответника
чрез далекосъобщителната мрежа на ищеца услуги и неизпълнение на последното, са
налице, което обуславя извод за доказаност на исковете по основание.
Относно размера им, същият е установим чрез извършване на проста аритметична
операция, въз основа на отразеното във фактурите, издадени за съответните
договори, от които следва да се приспаднат начислените погасителни вноски по
договора за лизинг - тези суми не представляват далекосъобщителни услуги, а
лизингови вноски по договор за лизинг от 20.12.2015 г., което вземане е предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл.
410 ГПК и е претендирано на самостоятелно основание. С оглед изложеното и на основание
чл.
161 ГПК съдът приема, че размерът на останалите неизпълнени задължения на
потребителя за месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни услуги
по процесните договори за мобилни услуги искът е основателен и следва да се
уважи за сумата от 82.45 лв.по договора от 04.09.2015 год. и 17.36 лв. по този
от 20.12.2015 год.,или общо 99.81 лв.Посочената сума е дължима от ответника
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, въз основа на което е било образувано гр. дело № 2520/2017 г. на
КРС-24.11.2017 г. до окончателното изплащане – арг. от чл.
422, ал. 1 ГПК.
По отношение на исковете с правна квалификация чл.
92 ЗЗД.
Предмет на производството са и обективно съединени установителни искове с
правно основание чл.
92 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 817,32 лева, представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договорите, от която сума: 454,74 лв. за предпочетен
номер ++359********* по договор за мобилни услуги от 04.09.2015 г. и 362,58 лв. за предпочетен
номер ++359********* по договор за мобилни услуги от 20.12.2015 г.
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна
страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) или
определяема парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на
породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.
Основателността на предявените, при условията на обективно кумулативно
съединяване искове за осъждането на ответницата да заплати неустойки за
предсрочно прекратяване на договорите в размер на общо 817,32 лева, се обуславя
от предпоставките: валидно възникнало правоотношение между страните, елемент от
допълнителното съдържание на което е задължението на ответника да заплати
определена парична сума (валидна уговорка за неустойка) при предсрочно
прекратяване на договора, фактите обусляващи правото на ищеца да развали
предсрочно действието на договорите,поради виновно неизпълнение на
задължениетко на ответникът,фактът на обявяване на ответникът изявлението на
ищеца,че прекратява едностранно действието на договорите,поради предвидено в
тях основание,както и размера на това задължение.
В двата процесни договора съществува уговорка, че ако в случай на
прекратяване на ползване на услугите, предоставени от оператора на потребителя
с горепосочения мобилен номер през срока посочен в чл. 2 от този раздел, по
вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на
сумата на стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за
всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.
Съгласно Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на
двустранен договор, който е за продължително или периодично изпълнение,
подлежащ на разваляне за в бъдеще, уговорената между страните неустойка за
забава се дължи – в случай на неточно, вкл. забавено изпълнение, обусловило
развалянето, но само за онази част от сделката, чието действие се запазва (до
развалянето). Съответно кредиторът ще може да търси и неустойката за
обезщетяване на вреди поради настъпилото за в бъдеще разваляне (неустойка за
развалянето), но за другата част от сделката, ако такава неустойка реално е
била уговорена. В рамките на настоящия спор се претендират именно компенсаторни
неустойки - за частите от договорите, които се прекратяват,общо за сумата от
817.32 лв.,от която по договора от 04.09.2015 год. сумата от 454.74 лв. и по договора
от 20.12.2015 год. сумата от 362.58 лв.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на
ВКС, постановено по реда на чл.
290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има
и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния
длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на
неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с
добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл.
26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3
ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените
с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка
на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави (чл.
26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има
същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора.
Следва да се отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с
предмет вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи
служебно за спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за
съществуване на вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за
действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се
позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д.
№ 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на
уговорена клауза в двете споразумения за компенсаторна неустойка, преценена към
пораждане на задължението, съдът намира, че същата противоречи на добрите
нрави, тъй като уговореният размер, формиран от месечните такси до изтичането
на срока на договора нарушава принципа на справедливост и добросъвестност в
гражданските отношения. В решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015
г., Т. К., І Т. О. на ВКС е разяснено, че уговорка в договор за финансов
лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за
периода от прекратяването (развалянето) до края на срока на договора има
характер на неустойка за вредите от развалянето, но неустоечната клауза е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като съвпада напълно с
обема на главното задължение, което обезпечава. Процесната уговорка за
заплащане на неустойка в размер на сумата на стандартните за съответния
абонаментен план месечни абонаменти, оставащи до изтичането на срока на всеки договор,
преценена към възникване на задължението, обуславя извод за противоречие с
добрите нрави и нищожност на клаузата, тъй като съвпада с обезпеченото главно
задължение. Следва да се посочи, че размера на вредата на мобилния оператор,
съизмеряваща се с размера на вноските (цената на услугата) до края на срока на
действие на договора, създава само илюзорно право на прекратяване на договора
от страна на ответника – потребител, т. е. същата е и неравноправна и на това
основание пак нищожна.
С прекратяване на договора от потребителя търговецът разполага с възможност
да предостави услугата на друг потребител, от който да реализира пропуснатата
печалба, като ползването на същата услуга от предишния не я обезценява по
никакъв начин. Затова клаузата за компенсаторна неустойка по двата договора не
е породила валидно задължение в тежест на ответника . Нищожността на
неустоечната клауза изключва възникването на претендираното въз основа на нея
вземане за неустойка, като съдът счита за ненужно да обсъжда наличието на
останалите факти, включени във фактическия състав на процесното вземане. Ето
защо предявените искове следва да се отхвърлят като неоснователни. Неустойка по
всеки един от договорите не се дължи и поради това,че ищецът не доказа
предсрочното прекратяване на действието им,защото липсва писмено
доказателство,че волеизявление със съответно съдържание е станало достояние на
ответникът потребител, а за предсрочното прекратяване на действието на
договорите за мобилни услуги е необходимо писмено изявление.
По отношение на установителният иск за дължими вноски по договор за
лизинг,чиято правилна правна квалификация е
по чл.
345 ТЗ вр. чл.
232, ал. 2 ЗЗД.
Ищецът следва да докаже по иска с правна квалификация чл.
345 ТЗ вр. чл.
232, ал. 2 ЗЗД: извършена двустранна правна сделка – сключен договор за лизинг,
изпълнение на задължението си да предаде лизинговата вещ на лизингополучателя и
настъпила изискуемост на задължението на ответника да заплати уговорените
лизингови вноски.
Страните не спорят, че сключеният помежду им договор за лизинг от
20.12.2015 г. е източник на облигационно правоотношение със съдържание
задължението на лизингодателя да предаде за временно-23 месеца и възмездно ползване на движима вещ (мобилно
устройство SAMSUNG модел Galaxy TAB A 9.7 White) на лизингополучателя
срещу задължението на последния да заплати обща лизингова цена от 588.87 лв. с
ДДС на лизингови вноски, съгласно уговорен погасителен план,съдържащ се в самия
договор.Изискуемостта на задължението за заплащане на лизингови вноски е
настъпила, тъй като същото е уговорено като срочно с препращане към договора за
мобилни услуги и ОУ за договорите за лизинг-чл.6,ал.5,препращащи относно
падежната дата към освоният договор за мобилни услуги-15-о число ,на което се
издават месечните факури по договорите за мобилни услуги,като покана от страна на кредитора не е необходима. Доказано
е и предаването на лизинговата вещ - с подписване на договора,
лизингополучателят декларирал, че лизингодателят му е предал устройството,
предмет на договора. Вноските с падеж преди датата на настъпване на
предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания,
възникнали на едно и също основание - договора за лизинг. По тези съображения
позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на
претенцията. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която
имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено
вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на
задължението. Съдът, съобразявайки, че към момента на подаване на заявлението
по чл.410 ГПК всички лизингови вноски ,изключая последната,по договора са били
с настъпил падеж /последната лизингова вноска е с падеж – 15.12.2017 г. /, като в случая е безпредметно да се
изследва дали е била надлежно обявена предсрочна изискуемост преди
предявяването на иска, още повече че не се твърди лизингополучателят да е
върнал лизинговата вещ - предмет на договора, намира, че предявеният иск е
доказан за процесния период м. 12. 2015 г. – м. 11. 2017 г., като задължението
на ответника възлиза на сумата 568.58 лв.,която е включена като част от исковата.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
В заповедното производство доказаните разноски представляват внесена
държавна такса в размер от 29.71 лева и адвокатско възнаграждение (360.00
лева).Исковете са основателни общо за сумата от 668.39 лв./ обща
претенция-1485.71 лв.-отхвърлена за договорните неустойки-817.32
лв.,представляваща 44.98 %,поради което за двете производства се дължи такъв
процент от разходите,съответно 175.32 лв. за заповедното и 369.32 лв. за
исковото,за последното съобразено с общият размер разноски-821.09 лв.,от които
220.28 лв. държавна такса, 200.00 лв.-депозит за възнаграждение вещо лице и
400.80 лв.-адвокатско възнаграждение.Ищецът следваше в указания срок да доплати
сумата от 230.00 лв.,представляваща разликата между определеният размер на
депозита за възнаграждение за вещото лице инж.Х. /200.00 лв./ и окончателно
определеното му възнаграждение от 430 лв.,т.е сумата от 230.00 лв.,която не е
внесена, поради което с настоящото съдът ще го осъди да заплати тази сума по
сметките на КРС. Предвид частичното уважаването на искове, в ползва на
ответника също се следват разноски,възлизащи в размер на 300.00-триста
лева,представляваща платеното възнаграждение за процесуалният му
представител.От тази сума на ответника се дължат 55.02 %,т.е 165.06 лв.Поради
липса на насрещни изявления за компенсация на взаимно дължащи се разноски,съдът
не може да стори това служебно.
Водим от горното и на осн.чл.415,ал.1,т.2 ГПК във връзка с чл.79,ал.1 ЗЗД,вр. с чл.
чл.
345 ТЗ вр. чл.
232, ал. 2 ЗЗД,вр. с чл.92 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД,съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено между „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК:*********, адрес на управление
на дейността - гр. София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, и Е.Х.Т., ЕГН ********** *** и настоящ такъв
– гр. София, р-н „Красно село“, ул. „Ястребец“ № 26А, ет.5, че в полза на
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК130460283,съществува
вземане на ищеца по заповед за изпълнение на парично задължение по ч.
гр. д. № 2520/2017 г. КРС общо за сумата от 668.39 /шестотин шестдесет и осем
лева и тридесет и девет стотинки/,представляваща сбора от неплатени месечни
абонаментни такси по договори за мобилни услуги от 04.09.2015 год. за предпочетен номер ++359********* /сумата от
82.45 лв./,договор за мобилни услуги от 20.12.2015 год. за предпочетен номер ++359********* / сумата от 17.36 лв./ и
неплатени вноски по договор за лизинг от 20.12.2015 год./568.58 лв./,ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 24.11.2017 год. до окончателното
изплащане на вземането И ОТХВЪРЛЯ КАТО
НЕОСНОВАТЕЛЕН искът за сумата от 817.32 /осемстотин и седемнадесет лева и
тридесет и две стотинки/лв.,представляваща сбора на договорните неустойки по
договори за мобилни услуги от 04.09.2015 год. за предпочетен номер ++359********* /сумата от
454.74 лв./ и по договор за мобилни услуги от 20.12.2015 год. за предпочетен
номер ++359********* / сумата от 362.58
лв./,ведно със законната млихва върху същата,считано от 24.11.2017 год. до
окончателното изплащане на тази сума.
ОСЪЖДА Е.Х.Т., ЕГН ********** *** и настоящ такъв – гр. София, р-н
„Красно село“, ул. „Ястребец“ № 26А, ет.5,да заплати на "Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост" № 4,
Бизнес Парк София, сграда 6,на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата 369.32 лева (триста шестдесет и девет и тридесет и два/ – разноски
за исковото производство и сумата 175.32/сто седемдесет и пет и тридесет и
два/лв.- разноски за производство по частно гр. д. № 2520/2017 г. на
РС-Кюстендил.
ОСЪЖДА "Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост" № 4,
Бизнес Парк София, сграда 6,ДА ЗАПЛАТИ на Е.Х.Т.,
ЕГН ********** *** и настоящ такъв – гр. София, р-н „Красно село“, ул.
„Ястребец“ № 26А, ет.5,сумата от 165.06 /сто шестдесет и пет нула
шест/лв.,представляваща сторените в настоящото производство разноски,съобразно
отхвърлената част от исковата претенция.
ОСЪЖДА "Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост" № 4,
Бизнес Парк София, сграда 6,ДА ЗАПЛАТИ по сметките на КРС сумата от 230.00
/двеста и тридесет/лева,представляваща разликата между внесен депозит за
възнаграждение на вещото лице инж.Б.Х. Карлов и окончателно определеното му
такова от съда в размер на 430.00 /четиристотин и тридесет/лева.
Решението подлежи на обжалване С ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА ПРЕД Окръжен съд-Кюстендил
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: